Бари Айслър
Рейн-сан: Последният убиец (50)

50.

Втурнах се към хотела да си взема паспорта, като попътно звънях на авиолиниите да проверя какви полети има. Първият, който можех да хвана, беше на японските авиолинии. Излиташе в седем и пет вечерта и кацаше в Ню Йорк в пет следобед същия ден. Запазих си място.

Освободих хотелската стая и върнах вана, преди да хвана влак за аерогарата. Можех да помоля Докс да свърши работата, но имах чувството, че ако нямам задача, ще експлодирам.

По пътя за аерогарата телефонът ми иззвъня на два пъти — веднъж се обади Докс, веднъж Дилайла. Не отговорих.

Мислех как да намеря двамата наемници, които заплашваха Мидори. Не очаквах да е трудно. Сигурно в момента я наблюдаваха и чакаха да се появя. А аз непременно щях да се появя. Само че не където и когато очакваха.

Но тогава най-сетне заговори един вътрешен глас, който бях доловил още след разговора с Мидори. Той повтаряше две простички думи: Мразя те. Но досега не исках да се вслушвам в него.

Както и да се обърнеха нещата, Мидори вече никога нямаше да повярва на уверенията ми, че мога да скъсам с предишния си живот. Тази възможност бе отминала. Сега можех само да се надявам да върна предишното положение. Всичко друго, за което се борех, което желаех, бе станало недостъпно.

Нямах апетит, но спрях в една закусвалня на аерогарата и се заставих да ям. Тялото ми искаше да се впусне в главоломен бяг, но все още бе твърде рано. Трябваше да запазя спокойствие. Докато дойде времето да не бъда спокоен.

Когато обявиха качването в самолета, намерих едно тихо ъгълче встрани от опашките и позвъних на Докс. Той отговори незабавно.

— Хей, човече, къде беше? Получи ли съобщението ми?

— Видях, че си се обаждал. Извинявай, досега не успях да се свържа с теб.

— Наред ли е всичко?

— Ямаото е мъртъв. Сърдечен удар в болницата.

Мълчание.

— Знаех си, че ще се впуснеш в солова акция — каза после Докс. — Наистина си непоправим, готин. Но добре си се справил, поздравления.

— Да.

— Все пак трябваше да ми се обадиш.

— Извинявай. Не искам да те подлагам на повече рискове.

— Какви ги дрънкаш? Забрави ли, че сме партньори?

— Слушай. Нямам време за разговори. След малко излитам за Ню Йорк.

— Ню Йорк? Какво става?

Разказах му за обаждането на Мидори.

— Дявол да те вземе, човече, защо не ми каза? Веднага пристигам на летището.

— Самолетът излита след малко. Няма да успееш. Дори и да дойдеш, аз вече ще съм заминал. И докато пристигнеш в Ню Йорк, всичко ще е свършило. По един или друг начин.

— Дявол да те вземе, Джон, ти си глупак! Имаш приятели, човече, хора, готови да ти помогнат.

— Не ми трябва вашата помощ.

— Друг път! Явно не разсъждаваш нормално. Чакай, задръж, тук пием кафе с Дилайла. Тя иска да те чуе.

След кратка пауза Дилайла изрече:

— Джон, какво става?

Разказах й за обаждането на Мидори.

— О, Боже — ахна тя. — Защо не ни се обади?

Опашката пред изхода намаляваше.

— Битката не е ваша — отвърнах.

— Наша е.

Не отговорих. Имаше ли смисъл да спорим? Не е ваша — наша е.

— Докс ми каза защо не си тръгнал след Ямаото, когато той избяга от клуба — продължи Дилайла. — Върнал си се заради мен.

Отново не отговорих. Станалото в клуба вече нямаше значение.

— Джон, нека да ти помогнем. Моля те.

— Виж, благодарен съм ви. Наистина. Но трябва да тръгвам.

— Така си го нагласил. Изчакал си, за да се обадиш, когато е твърде късно. Да не би да се страхуваш, че ще те убедим да помогнем?

Обявиха последно повикване за моя полет.

— Самолетът излита — казах.

— Чакай. Искам да ти кажа нещо за Ню Йорк… — започна тя.

— Не сега. Ще имаме друга възможност.

— Но…

— Обещавам — казах и затворих.