Бари Айслър
Рейн-сан: Последният убиец (48)

48.

Час по-късно бях заел позиция на едно от стълбищата в хирургическото отделение на болницата „Джикей“, един етаж над Ямаото. Бях облечен със стандартен болничен халат. Нестандартен бе пистолетът със заглушител в кобура отдолу. Но го носех само за всеки случай и нямах намерение да си служа с него. Основното ми оръжие се състоеше от две спринцовки в книжна торба. Първата беше пълна със сто милиеквивалента калиев хлорид. Втората съдържаше същото количество обикновен солен разтвор.

Солният разтвор може да се набави навсякъде, но ако нямаш достъп до подходящите суровини и оборудване, за калиевия хлорид се иска рецепта. За щастие въпреки заболяването Тацу бе запазил способността си да набавя забранени стоки. Само преди няколко минути бях минал през стаята му и той наистина разполагаше с необходимото. Когато му обясних какво смятам да направя, остана доволен.

— Ще страда ли? — попита.

— Не — отговорих, малко смутен, че го разочаровам. — Същия препарат използват и в инжекциите при екзекуция. Предизвиква мигновен сърдечен удар. Ако искаш да страда, ще ни трябва повече време.

Той кимна.

— Ако се наложи, просто ще го застрелям — добавих аз. — Или ще му строша врата. Но инжекцията с калиев хлорид се засича трудно. Клетките отделят калий при естествения процес на разпадане след смъртта. А мисля, че в момента вариантът „естествена смърт“ е по-добър за нас. Той ще прикрие участието на твоите хора, моето участие и всичко останало.

Тацу вдигна вежди и невъзмутимо заяви:

— Ако не те познавах, бих си помислил, че си го правил и друг път.

— Не, просто бързо се уча.

Той се усмихна измъчено.

— Върви. Да свършваме час по-скоро.

И сега чаках за неговия сигнал, че хората му са прибрали пазачите на Ямаото в ареста като членове на якудза. Не бях казал нищо на Докс и Дилайла. Можех да се справя сам.

Клетъчният ми телефон забръмча. Беше Тацу.

— Тръгвай — гласът му беше слаб, но развълнуван. — Всички са закопчани и слизат с асансьора. Пратих други двама да разпитат сестрите извън дежурната стая, зад ъгъла. Ще разполагаш само с минута. Бързай.

Вече слизах по стъпалата.

— Тръгвам — казах и изключих телефона. Прибрах го, после извадих чифт хирургически ръкавици и хирургическа маска.

Когато стигнах до стълбищната площадка на етажа на Ямаото, спрях и бързо надникнах през вратата. Както обеща Тацу, всичко бе чисто.

Влязох и с енергична походка тръгнах по коридора. Стая 203, бе казал Тацу. Ето я. Вратата беше открехната. Надникнах вътре. И тук всичко бе чисто.

Влязох и затворих вратата зад себе си. Ямаото лежеше, подпрян на възглавници. Беше блед и клепачите му трепкаха. Гърдите му бяха превързани след операцията, а изпод бинтовете излизаха две тръби, чиято цел навярно бе да поддържат дробовете разширени. Към шията му бе прикрепена венозна система, подаваща направо в сънната артерия антибиотици, а вероятно и морфин.

Пристъпих към леглото. За всеки случай дръпнах бутона за повикване настрани от ръката му. После извадих от книжната торба спринцовката с калиевия хлорид и свалих предпазителя от иглата.

Очите на Ямаото трепнаха и се отвориха. Той ме погледна, но не каза нищо. Вероятно не ме позна зад хирургическата маска. Или беше твърде замаян, за да разбере какво става. Все едно.

Още няколко маркуча от системата влизаха в различни точки на тялото му. Изключих ги. Не исках калиевият хлорид да се разрежда. По-добре да стигне наведнъж до сърцето.

Пъхнах спринцовката в една клапа на венозната система.

Ямаото се усмихна.

— Не е свършено — избъбри той.

Погледнах го в очите. Радвах се, че е в съзнание и разбира кой съм.

— Не, свършено е — отвърнах. — Свършено е още откакто уби моя приятел Хари. Просто не си разбрал. Е, сега ти го казвам.

Натиснах буталото на спринцовката, изпращайки калиевия хлорид към сърцето му. После извадих спринцовката със солен разтвор и повторих процедурата още по-бързо.

Ямаото ме гледаше. Усмивката му не трепваше. Пуснах втората спринцовка в торбата при първата и вдигнах очи към монитора на кардиографа.

След секунди острите зъбци на нормалния сърдечен ритъм изведнъж се замениха с дълги, извити синусоидни вълни. Калиевият хлорид унищожаваше системата за предаване на електронни импулси в мускула и сърцето вече не се свиваше.

Погледнах Ямаото.

— Какво казваше? Че не е свършено ли?

Но очите му вече се замъгляваха. После се извъртяха нагоре и в същото време изчезна усмивката. Устата му се отпусна и главата му клюмна настрани.

Чух как в дежурната стая тревожно задрънча звънец, предупреждаващ сестрите, че един от пациентите е получил сърдечен удар. Пристъпих до вратата и надникнах в коридора. Беше все тъй пуст. Бързо се върнах на стълбищната площадка и спрях там, наблюдавайки коридора през леко открехнатата врата. Все още нямаше никого.

След малко една сестра дотича и се вгледа в мониторите, за да разбере къде е проблемът. Вдигна телефона да повика спешен екип, но вече бе късно. Колкото и бързо да дойдеха, би им трябвала чудовищна доза противоотрова, за да неутрализират действието на калиевия хлорид. А всяка отминала секунда тласкаше Ямаото все по-близо до смъртта или поне до необратимо мозъчно увреждане.

Пуснах вратата да се затвори и тръгнах надолу към фоайето. С Ямаото бе свършено. Но все още оставаше Куро.