Бари Айслър
Рейн-сан: Последният убиец (47)

47.

На другата сутрин отново се подложих на натоварване и това ми помогна малко да се успокоя. Пуснах си душ и се избръснах, закусих добре в един съседен ресторант, после излязох да се разходя.

Беше студено и ясно слънчево утро. От ресторанта тръгнах на изток покрай забързаните човешки потоци около гарата Шинджуку и накрая стигнах до парка Шинджуку Гьоен, където хризантемите бяха навлезли в краткия си период на цъфтеж. Поскитах из градините и за кратко успях да се разсея сред малките езерца от жълти, розови и лилави цветове.

Докато излизах от парка, телефонът ми иззвъня. Беше Тацу. Разгънах апарата.

— Да.

— Преместили са го тази сутрин. Състоянието му е стабилно, но го държат под упойка. Кажи ми, когато бъдеш готов.

— Вече съм готов. Колко души го наблюдават, кои и къде се намират?

— Седем. Трима в стаята, по двама в двата края на коридора.

— И сестрите ги търпят?

— Ако ги видиш, и ти няма да спориш.

Замислих се. Многослойната защита беше умно решение. Нямаше как да се добера до пазачите в стаята, без първо да вляза в сблъсък с една от групите в коридора. В най-добрия случай това щеше да ме забави, давайки на онези вътре време да се подготвят, а другите двама да се притекат на помощ.

— Нали каза, че ще се погрижиш за това? — попитах.

— Да. Ще наредя да арестуват и седмината.

— Мислех, че не можеш… — започнах.

— Не съм казал, че ще ги задържа за дълго. И между другото, тази дребна волност ще ми струва работата. Само че ако искат да ме уволнят, ще трябва да побързат.

Той се разсмя, после почна да кашля. Кашлицата продължи доста дълго. Стори ми се, че отпи нещо и пристъпът отмина.

— Кога можеш да бъдеш готов? — попитах.

— Дай ми един час. Трябва да събера солидна ударна група. Хората на Ямаото може да се окажат… неотстъпчиви.

— Осигури ли каквото те помолих?

— Разбира се.

— Значи сме готови за действие. Тръгвам към теб.