Бари Айслър
Рейн-сан: Последният убиец (46)

46.

Тази нощ почти не мигнах. На сутринта се подложих на един час тежко физическо натоварване. Правих индийски лицеви опори, индийски клякания, упражнения за врата и корема. Накрая направих двайсет набирания, като се държах само с пръсти за рамката на вратата, и след това сто лицеви опори на пръсти. Когато свърших, снощната ми тревога бе отслабнала само съвсем леко.

Остатъкът от деня беше тежък. Все си представях Мидори и Коичиро в Ню Йорк, мислех си колко лесно ще е да ги нападнат пред онзи апартамент в Гринич Вилидж или в парка, на път към магазина, където и да било.

Всички медии гърмяха за клуб „Шепот“. Носеше се слух, че бил собственост на якудза, и преобладаваше теорията, че е бил нападнат от хора на „Обединен бамбук“ заради избухнала гангстерска война. Трима от убитите бяха тайвански граждани, а единият, на име Големия Лю, се славеше като ръководител на организирани престъпни групи. Полицията разпитваше служителите. Но характерът на клубната дейност и връзките с организираната престъпност явно замъгляваха спомените за станалото снощи.

Съобщих на Докс и Дилайла, че съм разговарял с Тацу, но иначе запазих дистанция. Казах им, че от оперативна гледна точка ще е по-добре да не се събираме без крайна необходимост. Но имаше и нещо повече. Чувствах се като пред пропаст. Ако нещата се развиеха по един начин, щях да остана на сигурна почва. Ако тръгнеха в друга посока, щях да рухна в бездната. Въпреки случилото се с Дилайла във вана, не можех да споделя чувствата си с никого. Трябваше да ги понеса сам.

Тази нощ трима членове на „Обединен бамбук“ бяха застреляни пред един техен клуб в Шинджуку. Медиите отново гръмнаха, обявявайки престрелката за поредната улична битка във войната между якудза и етническите банди. Тацу ми се обади и попита:

— Нямаш нищо общо, нали?

Гласът му беше толкова немощен, че сърцето ми се сви.

— Не — отговорих. — Току-що научих.

— Тогава новината е добра. Значи Ямаото не им е казал, че ти стоиш зад станалото в „Шепот“. Иначе хората му нямаше да си отмъщават на китайците. Казах ти, засега Мидори и синът ти са в безопасност.

— Не и ако Ямаото оцелее.

— Той все още е в интензивното. Но състоянието му се подобрява.

— Великолепно.

— Не, само добро — отвърна той също тъй саркастично. — Утре може да го прехвърлят в общото отделение.

— Добре. Нека ти кажа какво ще ми трябва.

Продиктувах му списъка.

— Няма проблеми — каза той, когато свърших. Гласът му ставаше все по-слаб.

— Как си? — попитах.

— Ами… крепя се.

Стиснах зъби.

— Не се предавай, моля те.

— Добре.

Исках да кажа още нещо, но не измислих друго, освен:

— Защо не поспиш? Ако узнаеш нещо, ще ми се обадиш.

— Добре — повтори той и затвори.