Бари Айслър
Рейн-сан: Последният убиец (44)

44.

Разказах подробно на Тацу за станалото преди малко. Той беше зле и стенеше от болка, но умът му изглеждаше остър както винаги.

— Не се тревожи за Куро — каза, когато приключих. — Ще се справим с него. Ямаото ни е грижата. А доколкото разбрах, той много скоро ще бъде или в болница, или в моргата. Ще разбера къде е и ще ти се обадя.

Затворих.

— Моят човек ще заръча на хората си да проверят всички болници в района — уведомих Докс и Дилайла. — Ако Ямаото бъде приет в спешното, веднага ще разберем.

Карахме около час и се редувахме да обясняваме, всеки от своята гледна точка, какво е станало в клуба. Тацу не се обади.

Когато приключихме, минаваше полунощ и нямаше какво друго да правим, освен да чакаме вест от Тацу. Подкарах към Акасака и оставих Докс близо до хотел „Акасака Принс“, където си беше резервирал стая. След операцията за всички ни бе най-добре да се преместим. Дилайла отвори вратата и той се измъкна покрай нея, после се завъртя лице към нас.

— Щом чуете нещо, обадете се на секундата.

Кимнах.

— Непременно.

— Сериозно говоря. Недей да действаш сам както в Ню Йорк.

— Добре.

Той ме изгледа с нескрито съмнение, после се обърна към Дилайла.

— Би ли му набила малко ум в главата? Страда от комплекса на вълка единак.

Тя се усмихна.

— Ще се помъча.

Докс я потупа по коляното.

— Дилайла, винаги бих ти се доверил да ми пазиш гърба. И ти разчитай на мен за същото.

Тя пак се усмихна.

— Тая вечер май си се нагледал на гърба ми.

Докс примигна и бузите му пламнаха.

— Исках да кажа…

Тя се приведе и го целуна по бузата.

— Знам какво искаше да кажеш. И ти благодаря.

Той ме погледна и подхвърли:

— Да знаеш, имам хубави черти.

После затвори вратата и се отдалечи. Подкарах напред.

— Има още нещо — каза Дилайла. — Не исках да го казвам пред Докс, защото усещам, че се чувства зле задето не е довършил Ямаото.

— Какво?

— По някое време Ямаото ме сграбчи и аз му срязах ръката на два пъти с ножа. Не знам, може това да обяснява част от кръвта по улицата.

Кимнах мрачно.

— Е, скоро ще разберем.

— Да.

Паркирах на една тиха улица близо до новия й хотел „Ню Отани“.

— Ще те изпратя — казах, — но все пак трябва да внимаваме да не ни виждат заедно. Особено сега.

Тя понечи да отговори, но после един от нас, а може би и двамата се приведохме напред и изведнъж почнахме да се целуваме като удавници, зинали за последна глътка въздух.

Тя ме дръпна отзад в каросерията, където още лежеше матракът на Докс. Сакото ми лесно се смъкна от раменете й. А роклята беше изчезнала наполовина. Вдигнах остатъка до корема й, докато тя ме целуваше, и разкопчах панталона си. Задъхвахме се, в главата ми биеха барабани и когато я докоснах и усетих колко е влажна, забравих всичко останало. Тя ме блъсна по гръб на дивана и вече нямаше време да смъквам бикините й, затова просто напънах и те се разкъсаха. Тя се приведе и ме възседна, сетне бях вътре в нея и никога не ми е било тъй хубаво. Мамка му, не пак без презерватив, мина ми през ума, ала това бе най-мимолетната и излишна мисъл в живота ми.

Беше колкото бързо, толкова и яростно. Опипвахме се навсякъде и не спирахме да се целуваме. Когато свърши, тя изстена нещо на иврит, изстена го право в устата ми и аз свърших заедно с нея.

Отпуснах се на матрака, напълно опустошен. Тя остана над мен, с ръце върху раменете ми. Гледаше ме.

— Харесва ми, когато го правиш — казах, като я гледах в очите. В полумрака на вана изглеждаха сиви.

— Кое?

— Говориш на иврит.

Тя кимна.

— Ти ме заставяш.

Гледах я. Последния път, когато я бях видял да убива човек, после имаше нервна криза. Но тогава й беше за пръв път. След това става по-лесно.

— Добре ли си? — попитах.

Тя кимна.

— Сигурно не би трябвало, но съм добре.

Посегнах и я погалих по бузата.

— Не мога… не знам как да ти благодаря за онова, което направи тази вечер. За всичко.

Тя мълчеше.

— Не знам какво ще стане — продължих. — Знам обаче, че не искам да те загубя.

Тя наведе очи.

— От теб зависи. Винаги е зависело от теб.

Останахме така още минута. Пак си помислих за Мидори. Можех да й позвъня и да разкажа всичко, да я накарам да разбере колко е лошо положението, да я убедя да се скрие някъде с Коичиро, поне докато уредя нещата.

Но тогава с нас щеше да бъде свършено. Знаех. Крехката възможност да се сближим, за която бе намекнала в Ню Йорк, щеше да изгасне като въгленче под тока на ботуш.

А сега Ямаото беше ранен, нали? Дявол да го вземе, можеше дори да е издъхнал от загуба на кръв отзад в лимузината си. Или лежеше нейде на операционната маса. Всеки момент можех да получа от Тацу вест къде да го търся. Засега нищо нямаше да се случи с Мидори и Коичиро. Можех да изчакам още малко, да видя как ще се развие ситуацията с Ямаото. Ако узнаех, че е прескочил трапа, ако нямаше начин да го довърша, тогава щях да предупредя Мидори.

Облякохме каквото бе останало от дрехите ни.

— Много хора те видяха в клуба — казах. — След смъртта на Големия Лю и раняването на Ямаото ще настане пълна суматоха. Но Куро още е жив. Трябва да внимаваш.

Тя се усмихна.

— Знам.

— Извинявай. Аз просто…

— Знам — повтори тя и ме целуна.

Слезе от колата и аз гледах подир нея, докато зави зад ъгъла. После потеглих да си търся нов хотел.