Бари Айслър
Рейн-сан: Последният убиец (39)

39.

Дилайла беше вътре вече от половин час и тревогата ми ставаше непоносима. От време на време я чувах да разговаря и доколкото разбирах, все още беше на масата. Навярно имаше основателна причина да се бави, но не си представях каква. Генераторът бе изключен, Дилайла знаеше точно къде е Ямаото, трябваше само да стане, да ми подаде сигнал и да приключим с тази проклета история.

На няколко пъти си мислех дали да не я подканя, но се отказвах. Първо, не исках да я разсейвам. Имаше много грижи и трябваше да се съсредоточи, да играе безупречно ролята си. Пък и бе склонна да се дразни, когато й се струваше, че я уча как да си върши работата, а макар че не бих го признал, приказките на Докс за командването ме бяха засегнали. Така или иначе, нямах какво ново да й кажа.

Разкърших врат и подскочих няколко пъти, за да се поддържам във форма. Стоях тук по-дълго от планираното, а беше студено.

Гласът на Дилайла изрече в ухото ми:

— Тук е горещо.

Сърцето ми застина. Усетих как кръвта се оттегля от кожата по лицето и ръцете ми.

— Мамка му! — изругах. — Идвам.

Втурнах се покрай дясната страна на сградата. Приборът за нощно виждане подскачаше около врата ми.

— След малко идвам и аз — обади се Докс.

— Не, стой на позиция! Прикривай ме, влизам през главния вход.

— Но…

— Недей да спориш, направи го!

Нямах време за размишления, но някъде дълбоко в себе си осъзнавах на колко страшна заплаха трябва да е подложена, за да поиска помощ. Дявол да го вземе, аз я вкарах в това положение. И сега ставаше безполезна дори утехата, която през цялото време носех в дъното на съзнанието си — че ако загина, то това поне ще сложи край на заплахата за Мидори и моя син. Дори да се самоубиех пред Ямаото, нямаше да спася Дилайла.

Изскочих на улицата, водеща към пътеката отпред. Точно както бе съобщила Дилайла, двамата служители стояха отпред и ме гледаха как се приближавам.

— Повали служителите — наредих на Докс. — Веднага.

Ако имаше друг начин, бих го използвал. Но нямаше да губя нито секунда по пътя си към Дилайла. А не можех да рискувам тези двамата да предупредят някого по радиото.

Главата на предния служител избухна и той се свлече на земята. Другият нямаше време дори да се изненада, преди да падне до него.

Без да прекъсвам тичането, извадих подарения от Докс нож и го отворих с палец. Наведох се над едно от телата, прерязах верижката около врата му и взех магнитната карта.

Прибрах ножа обратно в джоба си. Умът ми крещеше да вляза, но се нуждаех от още секунда. С трепереща ръка извадих клетъчния телефон и натиснах бутона за запаметения номер на човека на Тацу.

Той отговори от първия сигнал.

— Хай.

— Готов ли сте да изключите захранването? — попитах на японски.

— Да, готов съм.

— Направете го точно след трийсет секунди. Разбрахте ли?

— Гледам часовника — каза той. — Двайсет и девет, двайсет и осем…

Затворих телефона и го пуснах в джоба си. Поех си дълбоко въздух, после още веднъж и тръгнах по пътеката към входа.