Бари Айслър
Рейн-сан: Последният убиец (37)

37.

Като разбрах за напредъка на Дилайла в клуба, бях едновременно доволен и разтревожен. Доволен, че при новия развой на събитията тя можеше да докладва точно за позицията на Ямаото. Но разтревожен, че е по-близо до него, отколкото трябваше. Определено бе загубила свободата да маневрира. Вярно, можеше да се извини и да отскочи до тоалетната, но ако нещо я задържеше по пътя? Или ако Големия Лю решеше да я придружи, за да си поговори с нея насаме, може би дори да й пусне ръка? Имаше десетки възможности този неочакван развой да ни създаде проблеми.

Всъщност вече ги бе създал, защото Дилайла не можеше повече да говори свободно и да ни дава информацията за положението, която очаквах. Справяше се добре и ни подаваше сведения под формата на разговор със събеседниците си, но не можеше да излиза извън определени граници.

Е, тя знаеше къде е Ямаото в момента и можеше скоро да ми съобщи. Междувременно исках да задвижим нещата.

— Дилайла — казах, — сега ще залостя аварийния изход на общата зала. Ще използваме вратата в мазето, както е според плана. Ако си съгласна, изкашляй се.

Тя се изкашля.

— Добре — продължих. — Тръгвам. Ще се обадя пак след няколко минути.

Взех единия лост и тръгнах. Бях облечен с тъмносин костюм, синя риза и тъмносиня вратовръзка. Комбинацията от тъмни цветове не е връх на елегантността, но сега облеклото ми служеше на две цели. Навън щеше да убеди всекиго, че съм почтен и заможен гражданин, носещ може би нещо за изхвърляне. Разбира се трябваше да прикривам от наблюдатели дясната си страна, за да не разваля това впечатление с издутината от кобура с пистолета със заглушител, но при слабо осветление никой нямаше да забележи. А по-късно, в клуба, с тъмните дрехи щях да бъда много по-малко забележим сред мрака. Кларковете с гумена подметка на краката ми никога не биха застрашили законодателите на модата в областта на обувките, но бяха стабилни и безшумни като маратонки. И удобни.

В края на уличката спрях да огледам и да се ослушам — пълно спокойствие, — после се промъкнах зад сградата. Опрях края на лоста в една от пролуките между бетонните плочи на пътеката, после внимателно притиснах другия край към вратата на височина около метър. Изпробвах различни ъгли и посоки, докато лостът се намести идеално, после го натиснах надолу, за да се залости. Опитах да го издърпам, но желязото не помръдна. Добре. Тръгнах обратно към позицията си.

— Аварийният изход е блокиран — рекох в микрофона. — Сега всичко зависи от теб. Очаквам твоя сигнал. Ако ме чуваш, изкашляй се и ще бъда в готовност.