Бари Айслър
Рейн-сан: Последният убиец (32)

32.

Дилайла повървя пеш, за да се увери, че не я следят, после хвана такси до Минами Аояма. Не й се вярваше шофьорът някога да е чувал за клуб „Шепот“, но разбра названията на улиците „Аояма-дори“ и „Кото-дори“, а от това главно кръстовище лесно можеше да стигне пеш. Радваше се, че днес отдели време да разузнае района. Добре беше да види по пътя поне няколко познати места. Разбира се, всичко останало в града при сегашните обстоятелства можеше само да я обърка.

Не искаше отношенията й с Рейн да се обтегнат, но дявол да го вземе, толкова беше раздразнена. Това тук изобщо не биваше да се случва. Той хукна да види детето си, после се издъни — точно както се боеше тя в Барселона. А сега замесваше и нея.

Обикновено смяташе живота си за праволинеен и ясен, особено в онзи двусмислен и нестабилен свят, където живееше, но този път чувствата й бяха безнадеждно объркани. Беше ядосана на Рейн задето създаде ситуацията, която я принуди да постъпи тъй грозно, като посети Мидори в Ню Йорк. И същевременно се изумяваше на стореното, изпитваше угризения и се боеше Рейн да не разбере. Искаше с нещо да изкупи постъпката и кипеше от гняв срещу себе си, че се е поставила в положение, при което тя трябва да се оправдава пред него. А в дъното на всичко се криеше фактът, че още го желаеше — и го мразеше заради това.

Тя затвори очи, въздъхна дълбоко и си нареди да забрави тия неща. Можеше да ги анализира по-късно. В момента отиваше да търси работа. Преповтори си подробностите на ролята, която играеше — защо е тук, каква работа иска, на какво се надява и от какво се бои. Докато таксито я остави на кръстовището на „Аояма-дори“ и „Кото-дори“, вече бе напълно потънала в образа.

Потръпвайки от хлад с тънката наметка и разголената рокля, тя тръгна на юг по „Кото-дори“ покрай интригуваща смесица от ресторанти, бутици, търговски представителства и жилища. По улицата сновяха коли, малки камиони и мотопеди, и ехото на неравномерно бучащите и виещи двигатели отекваше от стените на сградите от двете страни. От време на време се чуваше клаксон, но звукът не носеше агресивност. Понякога по тротоара покрай нея заобикаляха велосипедисти. Старици разхождаха кучета с размера на катерици, някои облечени с миниатюрни пуловери. Подобни жени и безценните им псета се срещаха навсякъде из Париж. Но като погледна надолу, Дилайла забеляза, че тук имат навика да почистват след своите любимци.

Градът й харесваше. Токио сякаш почти не се делеше на отделни зони — нещо, което би ужасило парижката управа. Но тамошното планиране би задушило хаотичния чар, присъщ на Токио.

Тя зави наляво по една от тесните безименни пресечки източно от „Кото-дори“. На петдесет метра пред себе си зърна двама мъже да стоят неподвижно и се досети, че работят за клуба. Когато днес мина оттук, не бе забелязала никого и ако не знаеше какво точно търси, щеше да мине покрай входа, без да го разпознае. Не се виждаше никаква табела или реклама, само пътека с плочки, завиваща настрани от уличката, от двете страни на която сега стояха тези мъже.

Докато наближаваше, те се вгледаха в нея. Бяха облечени в еднакви тъмни костюми, закопчани догоре, имаха женствено изтънени вежди и грижливо сресани коси. Изглеждаха твърде мекушави за охранители и тя предположи, че са служителите, за които спомена Рейн. Звучеше логично — мястото беше встрани от главната улица, а наоколо нямаше паркинг и някой трябваше да се погрижи за колите на гостите. Когато наближи, двамата се поклониха, а тя им кимна и мимоходом забеляза слушалките в ушите им.

Зави по пътеката, въртейки глава, сякаш впечатлена от архитектурата. Наистина беше впечатляваща: от двете страни на пътеката имаше тъмни правоъгълни езерца и буйни папрати, осветени меко отдолу. Две гладки бетонни стени се надигаха от земята и височината им постепенно растеше с наближаването към сградата, достигайки накрая почти три метра, като по този начин с всяка крачка създаваха все по-силно усещане за уединение. Из въздуха се носеше лек мирис на благовония и звук на течаща вода по камъни. Клубът сякаш малко по малко я откъсваше от шумния пренаселен град.

Ефектът се засили, когато пътеката зави наясно. Изведнъж настана тишина — не се чуваше нищо, освен собствените й стъпки и онзи успокояващ шум на течаща вода откъм езерцата. Изкачи се по няколко бетонни стъпала и попадна в широк вестибюл, осветен дискретно със стенни аплици. Метална плоча с малък стъклен квадрат бе вградена в стената отдясно на двойната дървена врата. Камера, помисли си тя. Усети как детекторът, който й бе дал Рейн, забръмча в чантата и се зарадва на мисълта, че приборът работи. До камерата имаше бутон. Под него беше вградено пластмасово устройство — четец на магнитни карти, досети се тя. Нямаше друга ключалка и Дилайла се досети, че служителите разполагат с карти. Това означаваше, че за всички освен тях вратата е заключена и се отваря отвътре.

Отново се озърна като смутена и любопитна чужденка, и не видя друга охранителна техника. Дръпна двете врати, после натисна. Наистина бяха заключени. Добре.

Погледна бутона до камерата, сякаш го забелязваше за пръв път, после го натисна. След миг чу ясното щракане на електронна ключалка и вратата отляво се завъртя навън, тласкана от още един мъж в тъмен костюм. За разлика от предишните двама, този приличаше на типичен охранител. Косата му беше късо подстригана — чисто функционална прическа — и нещо в погледа му подсказваше, че ако някой се опита да му оскубе веждите, незабавно ще попадне в болница. Той задържа вратата и любезно приведе глава.

Начинът, по който веднага я поздрави, без да погледне дали има придружител, потвърждаваше, че са я видели чрез камерата, преди да натисне звънеца. Човекът бе отворил вратата, вече знаейки кого да очаква.

Тя кимна и влезе. От невидими тонколони се лееше тиха техно музика, а във въздуха се долавяше лек мирис на пури. Дилайла мимоходом огледа костюма на охранителя. Не забеляза издайнически издутини, но дясната му страна не се виждаше, тъй че нямаше как да е сигурна. По-късно щеше да погледне отново.

Намираше се в малката стая, която бе видяла на плана. Обзавеждането беше съвсем скромно — стени с тъмна ламперия, голям квадратен кожен диван без облегалка в средата и кожена скамейка отстрани. Отляво имаше двойна летяща врата, водеща според чертежите към общата зала. Зад дивана в средата видя друга врата — към помещението, където трябваше да е канцеларията. Отдясно слизаха стъпала към тоалетната, а навярно и към сервизното помещение.

Отдясно стояха още двама мъже. Единият беше също сериозен, с вид на охранител, и този път тя забеляза под сакото издутина на бедрото му — не от клетъчен телефон. Другият изглеждаше също тъй мекушав както двамата отвън. Вероятно разпоредител, помисли си тя. Когато някой клиент поиска да си тръгне, този изтичва да му докара колата, а някой от външните влиза. Редуват се. Клиентелата не бива да чака.

Две изумително красиви японки стояха от другата страна на дивана. И двете бяха облечени с изискани халати от златно ламе. Гримът им беше безупречен, а дългите им лъскави коси — навити на сложни високи прически. Изглеждаха стилни, изтънчени и много, много секси.

Дилайла пристъпи към тях и се усмихна неуверено.

— Pardonnez-moi — каза тя. — Parlez-vous francais?^[1]

Жените се спогледаха, после пак се обърнаха към нея. Не, не говореха френски.

— Ъ-ъ-ъ… това е клуб „Шепот“, нали? — попита тя на английски със силен акцент.

Двете кимнаха.

— „Шепот“, да — отговори едната с японски акцент. Добре, и английският им не беше много по-добър от френския.

— Аз съм тук за… работа. Да работя тук — обясни Дилайла.

— Ммм, един момент моля — каза жената, която й отговори, и извади телефон, промърмори няколко думи на японски, после затвори и посочи към дивана. — Моля. Изчакайте малко.

Дилайла благодари и седна. Пак погледна към първия охранител, но все още не можеше да види дясната му страна. Е, другият имаше оръжие, значи можеше да се предположи, че и двамата са въоръжени.

Докато чакаше, тя чу тихо бръмчене. Погледна жените отвъд дивана. Те се загледаха надолу, вероятно към видеоекран, после кимнаха на първия охранител, който също им кимна и отвори вратата. Влязоха двама японци на около петдесет години с кашмирени палта. Жените заобиколиха дивана и се поклониха. Едната пое палтата и ги отнесе в страничната стая, другата придружи мъжете към общата зала. След малко двете жени заеха първоначалните си позиции.

Значи пазачът не виждаше кой стои отвън. Служителките имаха грижата да огледат посетителя, а охранителят приемаше команди от тях. Добре.

След малко през вратата отвъд дивана влезе нова японка. Тя беше по-възрастна — някъде около петдесетте. Беше красива и облечена в черен костюм на „Шанел“, чиято дискретна елегантност определено я вписваше в категорията на ръководството, а не на обслужващия персонал.

Когато жената се приближи, Дилайла стана.

— Мога ли да ви помогна? — попита на английски новодошлата.

— Да — отговори Дилайла, наблягайки на парижкия си акцент. — Бих искала да се кандидатирам за работа.

Жената кимна и я огледа от глава до пети. Личеше си, че одобрява видяното.

— Откъде чухте за нас? — попита жената.

— Откъде чух?…

— За „Шепот“. Този клуб. Как узнахте за нас?

Дилайла помълча, сякаш се мъчеше да си преведе думите, после каза:

— А, в Париж срещнах една симпатична жена. Валери. Тя… тя ми каза за „Шепот“.

Жената се усмихна и кимна.

— А, Вал. Беше много популярна тук. Как е тя?

— Много добре, струва ми се.

— В Париж ли живеете? Или…

— Да, в Париж.

— Значи в Токио сте само на посещение.

— Oui. Да, на посещение.

Жената отново кимна и се позамисли.

— При нас членуват изключителни хора — каза след малко. — Мъже с необичайни богатства и вкусове. Могъщи. Смятате ли, че можете да забавлявате подобни мъже? Знаете ли как… да им доставите удоволствие?

Дилайла отново се позабави, сякаш имаше затруднения с английския.

— Аз харесвам мъжете — заяви прямо.

Жената се разсмя.

— А предполагам, че и те ви харесват. Но, простете ми, английският ви не е много добър, нали?

Дилайла се усмихна сконфузено, сякаш жената бе разкрила нейна тайна.

— Non. Но аз бързо се уча.

Жената пак се разсмя.

— Ще ви се наложи. Трябва да научите и малко японски. Но всичко по реда си. Трябва да разговаряте с господин Куро, а той не е тук тази вечер. Но утре ще бъде. Можете ли да дойдете пак?

Тъй като щеше да отговаря на ролята й, Дилайла си позволи доволна усмивка.

— Да дойда утре вечер? — попита тя.

— Да.

— Добре. По кое време.

— Както сега. Не знам дали ще бъде свободен, може да се наложи да го почакате.

— Аз мога да чакам.

— Добре. А как ви е името?

— Наричат ме Лора.

— Е, Лора, беше ми приятно да се запознаем. Можеш да ме наричаш Киоко.

— Enchantee — каза Дилайла и стисна ръката на жената. После добави: — Дали е разрешено… може ли да видя? Клуба?

Киоко се усмихна и пак я огледа.

— Не виждам пречки. Тук определено изглеждаш на място.

Тя хвана Дилайла за лакътя и я поведе през летящата врата. Дилайла забеляза, че вратите се движат и в двете посоки, без дръжки или ключалки.

От другата страна имаше просторна правоъгълна зала на три нива. Най-долу, в средата, бе разположен бар без места за сядане. Една стъпка по-горе го обкръжаваха четири дълги вградени скамейки с кожена тапицерия. Облегалките им се издигаха до пода на третото ниво, където в момента стоеше Дилайла. Десетина мъже с костюми и двойно повече потресаващи жени със също тъй потресаващи рокли седяха на скамейките около бара, а техно музиката, която Дилайла бе чула преди малко, сега се смесваше със звуците на разговори и смях. Неколцина мъже вдигнаха очи към нея и тя осъзна, че това е една от целите на особеното архитектурно разположение — да могат членовете на клуба спокойно да разглеждат и оценяват дамите. Забеляза дори, че и осветлението е нагласено за удобство на клиентите: местата за сядане бяха осветени непряко, тъй че запазваха чувството за уединение, докато свободното за движение горно ниво се осветяваше от няколко елегантни висящи лампи.

Покрай стената срещу вратата, откъдето бяха влезли, имаше половин дузина сепарета. Те също бяха осветени дискретно и напомняха будоари. В няколко от тях се виждаха пак заможни на вид мъже и разкошни жени от различни етноси. Няколко японки, несъмнено красиви, но не тъй пищно облечени като компаньонките, обикаляха из залата да разнасят закуски, освежителни напитки и изобщо да се погрижат членовете на клуба да не бъдат лишени от нищо.

Отвъд сепаретата имаше врата. Зеленият светещ знак над нея показваше, че това е един от двата аварийни изхода. Би искала да я разгледа по-отблизо, но усещаше, че на това няма да се погледне с добро око.

— Красиво е — възхити се Дилайла.

Киоко я погледна.

— Мислиш ли, че тук ще ти хареса?

Дилайла кимна.

— Certainement^[2]. Сигурна съм, че ще ми хареса.

Киоко се усмихна и я придружи обратно към фоайето. Спряха пред изхода.

— В такъв случай ще се видим утре вечер по същото време, нали? — попита Киоко.

Дилайла кимна.

— Да. И благодаря.

Киоко леко се поклони и се върна в кабинета си. Дилайла се обърна към жените зад квадратния диван.

— Ъ-ъ-ъ… тоалетната? — попита тя.

Едната жена посочи към стълбището. Дилайла благодари и си отбеляза, че от мястото си зад дивана жените не могат да видят нито вратата на тоалетната, нито тази на сервизното помещение. Слезе надолу, като в движение отвори чантата си, извади невинен на вид ключодържател и откачи дръжката на единия ключ. Към нея бе прикрепен автоматичен шперц, укрит в кухата назъбена част. Тя прикри шперца в дланта си, пусна ключовете в чантата и извади извънредно тънката стоманена пиличка за нокти, която вършеше чудесна работа и като резервен инструмент за отваряне на ключалки.

Когато достигна подножието на стълбището, детекторът на Рейн забръмча. Погледна нагоре и видя на тавана камера, насочена към резервния изход, вероятно за да засече всеки опит някой да се вмъкне оттам. Зачуди се защо клубът не е вложил още малко пари за камера, обхващаща цялото помещение, после се досети, че това навярно е сторено, за да не се притесняват гостите. Всъщност нямаше значение. Щом токът спреше и светлините изгаснеха, камерата губеше всякакъв смисъл.

През последните няколко минути Дилайла не бе видяла хора да отиват към тоалетните и предположи, че в момента са празни. Все пак по-добре да провери. Първо мъжката, с подготвено сконфузено извинение, ако завари някого там. Но тоалетната се оказа празна, с леко открехнати врати на трите кабинки. Дамската също. Добре.

Тя спря извън обзора на камерата пред аварийния изход и го огледа внимателно. Отваряше се навън с хоризонтален лост по средата. Искаше да го изпробва, но камерата би засякла това. Освен това по цялата дължина на лоста имаше лепенка с червени японски йероглифи и удивителна накрая. Навярно предупреждение, че при отваряне на вратата се включва аларма. Тя извади клетъчния си телефон и направи снимка. По-късно Рейн можеше да прочете надписа.

Отиде до сервизното помещение. Стоманена врата, панти от външната страна, ключалката вероятно беше с пет щифта. Тя опита бравата и не се изненада, като откри, че е заключена. Едва ли вътре имаше някой, но тя все пак почука, готова да се престори на съвсем неосведомена кое е тоалетна и кое сервизно помещение, ако по някаква невероятна случайност отвътре изникнеше човек. Но не се появи никой.

Тя се озърна към стълбището, после мушна пиличката в ключалката и леко я завъртя, за да обере луфта. След това пъхна шперца и го раздвижи напред-назад върху щифтовете. След миг дръжката поддаде и Дилайла се озова вътре.

Беше тъмно, но тя напипа ключа за осветлението и го щракна. Веднага видя резервния генератор, завинтен за пода близо до външната стена. Приближи се и го огледа по-внимателно. Дизелов двигател, дигитално табло за управление, можеше да го спре по всяко време. Ако имаше затруднение с командите, можеше просто да прекъсне проводниците. Не се тревожеше, че по-късно ще разберат за саботажа.

Огледа се за табло с предпазители, което би й предложило други варианти. Но не видя. Навярно се намираше горе в кабинета и следователно бе недостъпно за техните цели.

Изключи лампата, излезе навън и провери дали вратата се е заключила зад нея. После изтича в една от кабинките на дамската тоалетна, скри шперца и извади слушалката. Сложи си я и приведе глава.

— Аз съм — рече тя. — Добре ли приемате?

— Ясно и чисто — отговори веднага Рейн.

— Разбрано — добави Докс.

— Добре. Сега си тръгвам.

Тя пъхна слушалката обратно в чантата и пусна водата. Излезе от кабинката и се погледна в огледалото. Вече отново бе влязла в ролята. Тогава се отправи към стълбището.

Жените бяха излезли пред дивана да подадат палтата на гост японец и една от компаньонките. Явно някой бе успял да се спазари тази вечер. Една от жените натисна бутона, за да излезе Дилайла. Охранителят се поклони и отново й задържа вратата.

Докато наближаваше края на външната пътека, един от служителите изтича покрай нея към клуба. Тя се върна назад и стигна до завоя тъкмо навреме, за да види как човекът вади изпод сакото си магнитна карта и я размахва пред четеца. После пак прибра картата и Дилайла разбра, че я носи на верижка около врата си. Вратата започна да се отваря и Дилайла се отдръпна, за да не я забележат.

Другият служител стоеше отвън и държеше отворената врата на синьо „Бентли-Континентал“. Включеният двигател тихо мъркаше.

Приятно пътуване, помисли си Дилайла. Усмихна се на служителя и се отдалечи.