Бари Айслър
Рейн-сан: Последният убиец (31)

31.

Тази вечер отидох да се видя с Докс в хотел „Принс“ в Шинагава. Попътно спрях в една закусвалня да купя сандвичи и готова храна за трима.

Когато почуках, Докс отвори и надникна зад мен.

— Къде ти е дамата?

— Ще дойде скоро, доколкото знам. И не я наричай така.

Влязох, той затвори вратата и попита:

— Скарахте ли се?

— Не знам какво става.

— Сигурно пак я караш да се цупи.

— Така изглежда.

— Ако продължаваш по този начин, ще те зареже и ще дойде при мен. После да не ме обвиняваш.

Разтрих синината на бедрото си.

— Да ти е честита.

— Съжалявам, мой човек, май наистина здравата сте се скарали.

Почнах да вадя храната от торбите и да я подреждам на масата.

— Ммм, приятно мирише — задуши Докс. — Но вероятно ще трябва да чакаме твоята дама.

Изгледах го свирепо, но срещнах само безгрижната му усмивка.

Докато чакахме Дилайла, извадих чертежите и ги разграфих на квадрати. От горе на долу изписах буквите от А до К. От ляво на дясно — числата от 1 до 24. Когато свърших, уговорихме лесен и удобен начин за обозначаване на всяка позиция в клуба.

Няколко минути по-късно на вратата се почука. Докс надникна през шпионката, после отвори. Беше Дилайла.

— Хей, привет! — възкликна Докс. — Ти си мехлем за очите ми.

Имаше право. Беше облякла черна вечерна рокля от някаква бродирана дантела със сатенена наметка на раменете. Носеше обувки с висок ток — но не прекалено висок — и държеше чантичка, обшита с черни мъниста. Косата й беше събрана на тила, и си бе сложила съвсем малко сиви очни сенки и едва забележим гланц за устни.

— Докс — поздрави го с усмивка тя.

Влезе и той затвори вратата зад нея. После се обърна и го целуна по двете бузи, по европейски. Видях, че отзад роклята е изрязана много ниско. Разголената кожа на гърба и мускулите под нея действаха потресаващо еротично, а платът по-долу обгръщаше дупето й точно колкото трябва — сякаш не роклята, а самото й тяло е виновно за изумителния ефект. Общото впечатление бе за изтънченост, самоувереност и невероятно секси излъчване.

Видях как Докс се изчерви от целувката и едва не се разсмях. Тя му влияеше по този начин още от първата им среща във Фукет. Горкият, така и не можа да се съвземе.

— Скъпа — въздъхна той, — ако довечера не ти предложат работа още от първия миг, значи са луди, слепи или и двете.

Усмивката й стана още по-широка. Тя го погледна и отговори:

— Махнал си брадата. Изглеждаш страхотно.

— Ами, веднъж някой ми каза, че имам хубави черти, и с брадата бе свършено.

Тя се разсмя, после се обърна към мен и кимна. Отвърнах на кимването.

За момент в стаята натегна тишина. Докс погледна Дилайла, после мен.

— Не искам да бъда недискретен — каза той, — но долавям във въздуха известно напрежение. Дали леката неприязън между вас двамата няма да ни попречи да работим заедно?

Ние с Дилайла се спогледахме и отговорихме в един глас:

— Не.

Докс кимна.

— Добре, успокоих се.

Отново настана тишина. За да я наруша, обърнах се към на Дилайла.

— Изглеждаш добре. В багажа си ли носеше тази рокля?

Тя поклати глава.

— В Токио има много френски моделиери. Все едно пазарувам в Париж.

Раздадох сандвичите и започнахме да се храним, седнали на двойното легло. Докс положи големи усилия да поддържа разговор, като разпитваше Дилайла как й се струва Токио.

— Харесва ми — отвърна тя. — Поспах няколко часа, после използвах следобеда и вечерта за пазаруване и се повозих на влаковете. Не знам защо, но не очаквах да видя толкова западняци.

— Зависи в коя част на града се намираш — обясних аз. — Там, където се каним да действаме, ще изглеждаш съвсем на място. За разлика от източните квартали и предградията.

Тя кимна.

— Минах покрай клуба. Минами Аояма е квартал със скъпи бутици и ресторанти, нали?

— В общи линии, да — потвърдих. — Изискано и от класа. Идеално място за клуб като „Шепот“.

— И е съвсем близо до Ропонги — добави Докс. — Любимата ми част от града.

Ропонги е един от градските райони за развлечения, идеално място за чужденци, търсещи японки, и за японки, желаещи да бъдат потърсени. Дилайла го погледна.

— Чувала съм за Ропонги. Разходих се натам, но не ми се видя нищо особено.

Докс се ухили.

— Нощем е различно.

Дилайла се усмихна.

— Сигурна съм, че е така — рече тя, имитирайки южняшкия му акцент.

Това го накара да се превие от смях. Не споделих веселието му.

— Добре, ето какъв е планът — намесих се. — Дилайла, тази вечер отиваш в клуба. Трябва да проникнеш навътре и да видиш колкото се може повече. В идеалния случай намираш начин да те поканят за утре вечер, когато Ямаото и Големия Лю ще са там. Но в най-лошия случай можеш да потвърдиш някои важни подробности просто като влезеш там довечера.

— Сигурен ли си, че мога да вляза просто така? — попита тя. — Както ми го описа, заведението се управлява от предпазливи хора.

— Няма начин да разберем, ако не опитаме — изтъкнах. — Но имам чувството, че ще е по-лесно, отколкото си мислиш. Не боравят с големи суми в брой, тъй че не се опасяват от обир. А дори да боравеха, заведението е на якудза — кой би посмял да го нападне? А от каквито и други неприятности да се предпазват, те определено не приличат на теб.

— Ами езикът? Знам само две-три японски думи.

— Английският ще ти свърши работа. Почти всички техни членове го говорят поне малко. А дори английският им да е ужасен, като го използват за разговор с теб, ще се чувстват граждани на света.

Докс добави:

— Аз… ъ-ъ-ъ… съм чувал, че в Япония работят много европейски момичета, които не говорят японски. Разбира се, не мога да бъда сигурен. За тия работи питай Джон.

Хвърлих му кръвнишки поглед, после продължих да наставлявам Дилайла:

— Всъщност… всъщност по-добре ще е да говориш на френски. Така ще изглеждаш по-екзотична, а онези, които използват английски, ще говорят спокойно пред теб и ще си мислят, че не разбираш. Да, с когото и да се срещнеш, опитай първо на френски, а ако не се разберете, премини на елементарен, несигурен английски със силен акцент. Ако си разиграеш картите както трябва, могат дори да изпитат съчувствие и да почнат да те закрилят.

Тя кимна.

— Добре.

— А сега да допуснем, че си влязла, в което съм почти сигурен. В момента най-много ни интересуват входовете и изходите, дали вратите се отварят навън или навътре, има ли аварийно осветление.

— Знам как се разузнава терен.

Нямах намерение да оставя напрежението помежду ни да повлияе на работата.

— Знам, че знаеш — кимнах. — Но не може ли все пак да го обсъдим? Така ще се чувствам сигурен, че не сме пропуснали нищо.

Тя схвана намека за разговора ни по пътя от аерогарата и разбра, че деликатността ми граничи с подигравка. Но същевременно знаеше, че съм прав. Кимна мълчаливо.

Разгънах плановете върху леглото.

— Това е клубът. Запознай се с разположението на помещенията. Трябва да потвърдим, че тия чертежи са актуални и точни, и да познаваме всички важни подробности на терена, които не личат в две измерения.

Тя бавно кимна, сякаш казваше: „Знаеш, че не съм глупава.“

— Не ти говоря високомерно — изтъкнах, опитвайки да удържа раздразнението си. — Знам, че всичко това ти е известно. Но по-добре да си го кажем на глас, отколкото да предполагаме. И това ти е известно.

— И мен непрекъснато ме тормози по същия начин — намеси се Докс. — Човекът страда от потиснатост на емоционалната сфера и постепенно разбрах, че командването е един от малкото му начини да изразява обич. Осъзнаеш ли това, почва да ти харесва.

Дилайла затвори очи и се разсмя. Вероятно трябваше да съм благодарен на Докс, че разтовари напрегнатата атмосфера, но ме дразнеше да ги гледам как общуват като стари приятели, а аз се чудех как да й говоря, без да предизвикам гневна реакция.

— Започни от входа — продължих. — Как се влиза? Свободно ли се отварят вратите, или някой трябва да задейства отвътре автоматична ключалка? Има ли камера над входа? Охрана? Когато минах оттам, видях само двама служители. — Посочих чертежите. — А сега влизаме вътре. Това пространство отвъд входа… там вероятно чака служителка, която да вземе връхната дреха на посетителя и да го въведе в клуба. Може да има и охрана. Евентуално и допълнителна врата. А тук, тази малка стаичка срещу входа, вероятно е кабинет. Би било добре да знаем кой стои там.

— Разбрано.

— Сега това широко пространство. Вероятно е общата зала. Предполагам, че има маси, сепарета… нагъсто ли са? Или по-нарядко? Има ли открити линии за стрелба? Ако има препятствия, искам да знам къде са.

— Добре.

— Тези стаи тук, встрани от общата зала — отново посочих плана, — вероятно са за частни срещи като тази на Ямаото утре вечер. Едната е по-голяма от другите, но не знаем каква свита ще води, затова не съм сигурен коя стая точно ще избере и дали изобщо ще ползва някоя. А това тук, предполагам, е кухнята.

Тя погледна плана.

— Кухнята няма ли задна врата?

— На чертежите няма.

— Откъде изхвърлят боклука?

— Не знам. Предполагам, че го изнасят отпред в извънработно време. Но ще проверя наоколо, за да сме сигурни.

Тя кимна.

Посочих друга част от заведението.

— Има два аварийни изхода — този от общата зала и този от мазето. Външното стълбище на мазето излиза от същата страна, където е входът, тъй че Докс може да ги държи под око едновременно. Но изходът от общата зала води към другата страна на сградата. Ще трябва да намерим начин да го блокираме, та всеки, който избяга от мен, да попадне под прицела на Докс. Всичко, което узнаеш за изходите, ще бъде полезно.

— Ясно.

— Това стълбище води надолу към мазето, където са тоалетните, сервизното помещение и аварийният изход. Опитай се да отскочиш до тоалетната и да се вмъкнеш в сервизното помещение. Според моя източник категорията на сградата изисква да има аварийно осветление, захранвано от резервен генератор. Трябва да знам какво използват и дали можеш да го повредиш утре вечер. И независимо от това огледай се за аварийни лампи с батерии, особено по стълбищата и над вратите. Щом категорията на сградата изисква да имат генератор, не ми се вярва да са направили разходи и за такива лампи, но трябва да знаем.

— Добре.

— И последното са камерите. Едва ли има открити камери, освен може би над входа. Заведението се слави с изключителна дискретност и явните охранителни камери вътре ще развалят настроението. Но може да имат по-незабележими. Ето нещо, което ще ти помогне да ги откриеш, ако е така.

Извадих специалния джобен детектор за електроника, който ми изработи Хари преди да умре, и го подадох на Дилайла.

— Заповядай. Засича честотите на хоризонталния осцилатор, излъчвани от видеокамерите. Не е магическа пръчка, но ще ти даде известна представа.

Дилайла подхвърли апарата на дланта си и го огледа одобрително.

— Хубава машинка.

— Бих желал да ми го върнеш, ако е възможно. Друг такъв няма в целия свят. А има и сантиментална стойност за мен.

Устните на Докс взеха да се разтеглят в усмивка.

— Ти и сантименти?

Спомних си за Хари и го погледнах.

— Смущава ли те нещо?

Усмивката изчезна.

— Не, нищо.

Погледнах Дилайла, после пак Докс.

— Въпроси? Коментари?

— Значи план А е Докс да застреля Ямаото, докато излиза от колата и влиза в клуба — обобщи Дилайла. — Останалото е план Б.

— Точно така. Но не бива да разчитаме на план А. Ти видя улицата. Няма много места, където да разположим Докс за обстрел на входа. Паркирането на улицата е забранено, тъй че не можем да го настаним във вана. Наблизо до „Аояма-дори“ има строеж, който може да свърши работа, но оттам ъгълът е такъв, че Докс ще разполага само със секунда за изстрела. Ямаото се движи с брониран мерцедес и вероятно ще има цял куп телохранители. Ако не се задържи за момент пред входа, няма как да го ликвидираме, преди да е влязъл.

— Да — каза Докс. — И така план Б става план А.

— Разумно — съгласи се Дилайла.

— Успя ли да си набавиш телефон? — попитах я.

Тя бръкна в чантата си и извади яркожълт сгъваем телефон.

— Е, ще свърши работа — одобрих аз. — А сети ли се…

— Смених интерфейса на английски — прекъсна ме тя. — Всичко е наред.

Кимнах.

— Въоръжена ли си?

Тя се усмихна.

— Ти как мислиш?

Огледах Дилайла от глава до пети. Макар че прилепналата рокля не я прикриваше кой знае колко, не забелязах нищо.

— Не, доколкото виждам — казах аз.

Усмивката й стана още по-широка. Тя посегна надолу с дясната си ръка, закачи с палец ръба на роклята и бръкна от вътрешната страна на бедрото. След миг ръката се появи отново, свита в юмрук. Между кокалчетата на свитите пръсти като нокът на хищна птица стърчеше зловещо петсантиметрово острие.

— По дяволите! — възкликна Докс. — Каква е тая прелестна играчка?

— Оперативен нож „Хайдауей“ — обясни Дилайла. Разтвори юмрук, измъкна ножа между пръстите си и го подаде на Докс с дръжката напред.

— Да, чел съм за тях, но досега не успях да си набавя — рече той. Опита се да пъхне пръст в халката на дръжката, но беше твърде тясна за него. — Харесва ли ти?

— Много — отвърна тя. — Този всъщност е опитен образец, изработен в нашите лаборатории. Не е стоманен, а керамичен. По здравина отстъпва на стоманата, но е остър като бръснач, и най-важното — не задейства металдетекторите. Пренесох го в самолета от Париж до тук.

Огледах ножа. Вместо дръжка имаше удебелена халка и изглеждаше миниатюрен, но въоръжена с него, Дилайла ставаше опасна като гърмяща змия.

Докс погледна към бедрото й.

— А там какво имаш?

Дилайла вдигна вежди. Той се изчерви.

— Исках да кажа…

Тя се усмихна.

— Ножница от специална пластмаса.

— Е, вече знам какво да си поискам за Коледа — заяви Докс, докато й връщаше ножа.

Тя бръкна под роклята си и го върна в скривалището.

Извадих свързочната апаратура от торбата и подадох на Дилайла слушалка и предавател.

— Това е същото оборудване, каквото използвахме в Хонконг. Довечера трябва да направим репетиция. Но с тази висока прическа…

— Ще държа слушалката в ръка — каза тя и пъхна предавателя малко под ръба на деколтето си. — Когато остана сама за малко, ще си я сложа. Да проверим дали действа.

Кимнах.

— Можем да ти сложим по-добър предавател, та да чуваме и какво става наоколо, а не само когато говориш на деколтето си.

Тя поклати глава.

— Не и с това облекло. Няма да мога да прикрия издутината от батерията. А не се знае какво точно представлява този клуб. Може би вътре имат навика да пускат ръка.

Кимнах отново.

— Да, права си. Е, докато те чуваме, ще смятаме, че всичко е наред.

Дилайла погледна часовника си, после Докс и мен. Усмихна се и разбрах, че вече се наслаждава на опиянението от адреналина.

— Добре, момчета — каза тя. — Време е да вляза в ролята.