Метаданни
Данни
- Серия
- Джон Рейн (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Last Assassin [= Extremis], 2006 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Любомир Николов, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 22гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Бари Айслър. Рейн-сан: Последният убиец
Американска, първо издание
Превод: Любомир Николов
Редактор: Олга Герова
Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов
ИК „Бард“ ООД — София, 2008 г.
ISBN: 978-954-585-872-7
История
- —Добавяне
30.
Трябваше да си избистря главата, затова подкарах към Джингумае и паркирах вана, после се отправих пеш към едно тамошно заведение, което харесвах — „Волонтер“. Кафене през деня и бар вечерта, „Волонтер“ беше открит през 1977 година, приблизително по времето, когато се върнах в Токио след големите неприятности на наемническия ми период, и аз често го посещавах, докато живеех в града. Скрит на втория етаж на една занемарена ъглова сграда близо до „Меджи-дори“, „Волонтер“ е типично квартално заведение, предлагащо места само за десетина души върху табуретки с тапицерия от избеляло червено кадифе, вмъкнати в тясното пространство около олющен Г-образен барплот, зад който вместо бутилки са подредени около две хиляди старинни грамофонни плочи с джаз, а тоалетната е толкова миниатюрна, че са сложили сгъваема врата, за да не се блъска в тоалетната чиния.
Изкачих се по външното винтово стълбище и минах през тясната входна врата. Заведението изобщо не се беше променило. Мама-сан стоеше зад бара и обслужваше машината за еспресо. Познавах я отпреди и в тон с безвремието на това място, тя не изглеждаше остаряла — умна, симпатична жена на възраст някъде около петдесетте, но кой би могъл да каже с точност? Тя подвикна традиционния поздрав „Ираша имасе“, без да вдига очи. Когато ме зърна след малко, усмихна се и каза:
— Хисашибури десу не. Отдавна не сме се виждали.
Това е проблемът с наистина добрите заведения. Помнят клиентите.
— Со да не — потвърдих аз, без да я насърчавам за разговор, и влязох.
Вратата се затвори зад мен и звукът на уличното движение заглъхна. Заведението беше пълно наполовина — още бе час за обяд, а не за кафе — и аз си избрах табуретка откъм късия край на бара. От музикалната уредба алт-саксофонистът Лу Доналд сън свиреше „Лека стъпка“, а албумът беше сложен на показ върху една от лавиците. Клиентите на „Волонтер“ идват колкото заради атмосферата, толкова и заради музиката, и обичат да знаят какво слушат.
Поръчах си специалното кафе на заведението и сандвич с говеждо, после оставих мириса на препечените зърна, уверените ноти на Доналдсън и онова великолепно чувство, че си сам в заведение със стара история, да разтворят ума ми и да ми помогнат да започна обмислянето.
Надявах се, че постъпвам правилно. Не с молбата за помощ към Дилайла, а с цялото начинание. Бях тръгнал от надеждата да видя Мидори и сина си, а сега се оказвах замесен във война и просто се борех да върна предвоенното положение. Всеки мой ход сякаш носеше в равен дял обещанието всичко да се уреди и заплахата за най-страшни последици.
А досега аз се криех от тези последици, отказвах да ги погледна в очите. Дори когато Тацу повдигна въпроса в болницата, като каза колко се страхува, че може да съм подложил сина си на риск, аз го прекъснах с глупавото уверение, че всичко ще мине добре.
Но може би нямаше да успеем. На война нещата винаги се объркват. Можеш да компенсираш влиянието на случайността и късмета, но никога няма да ги елиминираш като фактори. А ако късметът ми изневереше или ако сторех някоя глупост, както не много отдавна в Манила…
Кажи го, по дяволите. Погледни истината в очите.
Мидори и малкото ми момченце щяха да бъдат убити още преди да се намеся, за да попреча. По моя вина.
Побиха ме тръпки, когато разбирането на тази истина проникна до костите, до вътрешностите ми.
За пръв път стоях пред истински риск, толкова страшен, че в сравнение с него всичките ми досегашни рискове изглеждаха като детска игра. Досега не залагах на игралната маса нищо друго, освен себе си. Този път, ако загубех, щях да платя с живота на своя син.
Разбирах, че в известен смисъл допускам грешка, размишлявайки за това. Съсредоточиш ли се върху рисковете, те се размножават в главата ти и постепенно те парализират. Вместо това трябва да се съсредоточиш върху задачата, върху онова, което предстои да бъде извършено.
Тогава защо се измъчвах така? Беше вредно, беше…
Знаех защо.
Въздъхнах. Имаше алтернатива. И трябваше да я разгледам хладнокръвно, да я приема или да я отхвърля с ясно съзнание. Иначе никога не бих могъл да освободя ума си и да действам решително.
В събота вечерта можех да отида при Ямаото и да си пръсна черепа пред очите му. Тогава щяхме да бъдем квит. За него и за китайците мотивацията да сторят зло на Мидори и на сина ми щеше да се обезсили, защото вече не биха могли по този начин да причинят зло и на мен. Това щеше да е най-добрата гаранция за тяхната безопасност.
Не исках да го правя. Бих го сторил, ако знаех, че трябва, че няма друг изход. Но как бих могъл да избера такъв ход, докато все още имаше шанс да постигна успеха по друг начин?
Моят баща умря малко след като навърших осем години. Израснах без него и тази загуба, това отсъствие бе първият и може би най-тежкият от белезите, които ме превърнаха в човека, който съм днес. Какво ли би било за сина ми да израсне без мен? Дали липсата на баща щеше да му навреди както стана с мен? Или отсъствието ми изобщо нямаше да има значение?
Все едно. Желанието ми да бъда част от неговия живот и да го превърна в част от своя ме бе тласнало към риска да се срещна с Мидори. В това отношение чувствата ми си оставаха все тъй силни.
Разбира се, можех да оставя самоубийството за в краен случай. Ако стигнех до извода, че то е единственото ми средство да предпазя сина си, щях да го извърша охотно, без колебания. Но не сега. Не докато все още имаше шанс за по-добър изход.
Все пак щях да поговоря с Докс, да се уверя, че знае как да предаде моя дял от плячката на Мидори и Коичиро. За всеки случай.
Разбирах, че може би си търся оправдания. Не ме интересуваше. Нямаше да предложа живота си на Ямаото, докато не сторех всичко възможно да отнема неговия.
Усетих как нещо се намества в ума ми — старите емоционални шлюзове, затварящи всичко зад себе си, за да мога да извърша необходимото. Една част от мен се смайваше, че запазвам тази способност дори при сегашните обстоятелства. Но от опит знаех, че това е единственият начин да свърша работата.
Погледнах надолу и видях, че не съм докоснал кафето и сандвича. Стига толкова. Захванах се с тях и се замислих какво ще ни трябва за утре вечер.