Бари Айслър
Рейн-сан: Последният убиец (27)

27.

Дилайла се прибираше след сутрешната тренировка в своя квартал в Маре, когато клетъчният й телефон иззвъня. Тя спря да го извади от чантата си. Покрай нея заобикаляха по тесния тротоар пешеходци, понесли пресен хляб, букети цветя и торби плодове от открития пазар на Рю дьо Бретан. Без да им обръща внимание, тя погледна екранчето. На него беше изписано „частен номер“.

Чувстваше се великолепно отпусната след два часа йога и упражненията на Пилатес, но сега сърцето й внезапно се разтуптя. Тя натисна бутона за приемане и изрече:

— Ало.

— Здрасти. Аз съм, Джон.

Този път „здрасти“, помисли си Дилайла. Обикновено казва „хей“. Не беше сигурна какво означава промяната.

— Хей — отвърна тя.

— Как си?

— Добре. Не се надявах да те чуя.

Хареса й как го каза. Спокойно, без обвинение. Просто излагаше факт.

— Защо смяташе така?

— Последния път, когато разговаряхме, останах с чувството, че здравата си се ангажирал с онова, заради което отиде до Ню Йорк. А после замина за Токио и просто си помислих… че с нас е свършено.

„Добре, това наистина беше много добре. Бъди хладнокръвна, но откровена. Дай му шанс и желание да обясни, без да изглежда, че молиш.“

— Сега съм в Токио — каза той. — И наистина съм ангажиран. Но не така, както си мислиш.

— А как?

След дълго мълчание той отново проговори.

— Ще ми трябва твоята помощ.

Не това бе очаквала. Преди да обмисли отговора си, думите излязоха сами от устата й.

— Знаеш ли, повече ме търсиш за помощ, отколкото за компания.

— Вероятно си права. Искрено съжалявам. Но в момента се нуждая и от едното, и от другото. Можеш ли да дойдеш в Токио?

— Защо?

— Ще ти кажа, когато пристигнеш. Моля те, Дилайла. Нямаше да моля, ако не беше важно.

Бе убедена, че трябва да откаже. Но… имаше нещо в гласа му, нещо, което чуваше за пръв път. Какъвто и да беше проблемът, той навярно се чувстваше почти отчаян, за да я моли за помощ след последния им разговор.

Но отчаян от какво? Единственото, за което се сещаше, беше, че нещо се е объркало при срещата му с Мидори. Но когато Дилайла я срещна, жената изглеждаше спокойна… да, само че тя изобщо не подозираше, нямаше представа какво става в сенките около нея.

Какво можеше да е станало? Дали бяха забелязали Рейн? И ако да, имаше ли заплаха за детето? В такъв случай…

Усети как твърдата й решителност се разклаща. И все пак беше адски нахално от негова страна. Нямаше представа какво точно иска, но почти не се съмняваше, че крайната му цел е живот с Мидори и детето.

Ала ако с Мидори или детето се случеше нещо, за чието предотвратяване Дилайла би могла да помогне, собствените й надежди за Рейн бяха обречени така или иначе.

Освен това осъзнаваше, че ако сега отиде при него, би имала шанс да поправи грешката си с онзи трик срещу Мидори, да смекчи евентуалните последици, ако Рейн узнае.

Ами ако вече беше узнал? Дали не й залагаше капан? Не, не можеше да повярва.

Но тя проведе операция срещу него. Защо и той да не й отвърне със същото?

Това проясняваше избора, нали? Можеше да се отдаде изцяло на съмнения и манипулации, тоест да се отдаде на страха. Вече бе сърбала тази попара, когато отиде да се срещне с Мидори в Ню Йорк, и споменът за вкуса още я отвращаваше.

Или можеше да се обърне към надеждата.

— Кога? — попита тя.

— Можеш ли да пристигнеш утре?

— Вероятно.

— Ще ти дам телефонен номер. Обади ми се, когато разбереш със сигурност.

След като приключи разговора, тя тръгна към апартамента си да провери полетите. Имаше полет на „Ер Франс“, тръгващ от летище „Дьо Гол“ в 13,20 и кацащ в Токио на следващата сутрин в 9,20. Ако побързаше, можеше да го хване.