Бари Айслър
Рейн-сан: Последният убиец (24)

24.

Половин час по-късно двама от хората му въведоха в кабинета му един изнервен китаец. Подчинените на Куро вече бяха избърсали огромното количество кръв и положили грамадните тела върху листове найлон. Следващата стъпка беше да ги откарат в някоя приятелска месопреработвателна фабрика с тежки машини, използвани обикновено за смилане на рибен пастет.

Тайванецът видя труповете и трепна. Когато се озърна към бюрото и видя сложените отгоре глави, понечи да избяга. Хората на Куро препречиха изхода.

— Познаваш ли тези хора? — попита Куро на английски. Човекът опита да си пробие път навън, но не успя. Обърна се и мълчаливо погледна Куро с широко разтворени очи.

— Познаваш ли тези хора? — изкрещя Куро, но човекът продължаваше да мълчи.

Куро повтори въпроса на китайски. След малко онзи измънка:

— Д-да. Познавам ги.

Ямаото кимна. Куро извади мобилния си телефон и набра номера на Големия Лю. Подаде телефона на тайванеца.

След досегашното си нежелание да говори човекът изведнъж стана удивително словоохотлив. Впусна се в дълга, развълнувана тирада на китайски, хвърляйки плахи погледи ту към труповете, ту към Ямаото.

След около минута върна с трепереща ръка телефона на Куро. Куро го подаде на Ямаото, който вдигна апарата до ухото си и заговори на английски.

— Говори Ямаото Тоши.

— Добре, много добре — каза Големия Лю. — Ти убил лоши хора. Големия Лю щастлив. Но пари още няма. И хора на Големия Лю още мъртви.

— Да — съгласи се Ямаото. — И трябва да поговорим за това.

— Добре, говори.

Ямаото не обичаше да го командват, но реши, че ще е по-добре да изтълкува последните думи като слабо познаване на английския и засега да си премълчи.

— Убих тези хора, защото нямаше друг начин да предотвратя войната — изтъкна той. — Но не вярвам, че са виновни за станалото в Уаджима. Те твърдяха, че там имало двама, които ги простреляли с упойка. Ако наистина бяха виновни, нямаше да дойдат при мен. Щяха да имат предварително подготвен план за бягство и да го използват. Значи в някоя от нашите организации, или и в двете, има изтичане на информация. Или още по-лошо, сътрудник на полицията. Трябва да обсъдим това и да се опитаме да разберем кой е.

— Упой… упой… — помъчи се да повтори Големия Лю и Ямаото осъзна, че онзи не е разбрал нищо след думата „упойка“.

Подаде телефона на Куро и нареди:

— Преведи му какво казах.

Куро се подчини, после му върна телефона.

— Виждаш ли? — продължи Ямаото. — Наистина трябва да поговорим за това на четири очи. Може ли да предложа клуба на моя съдружник Куро в токийския квартал Минами Аояма? Може би помниш, че се нарича „Шепот“. Смятам, че обстановката ще е подходяща.

„Шепот“ беше най-доходното и най-изисканото заведение на Куро, предлагащо великолепни жени от цял свят. Точно там сключиха споразумението за доставката и Големия Лю бе тъй поразен от красивите компаньонки, че остана още два дни в Токио, като всяка вечер водеше в хотела си нова блондинка. Ямаото усещаше, че изкушението за още едно напълно безплатно пътуване до клуба със сигурност ще доведе Големия Лю.

— Големия Лю още няма пари — упорито повтори китаецът. — И хора на Големия Лю още мъртви.

— Сега и моите хора са мъртви — отвърна Ямаото, — макар да подозирам, че са не по-виновни от твоите. Кръв за кръв. Колкото до парите, сигурен съм, че ще постигнем споразумение. Разумни хора сме в края на краищата. Няма ли да ми погостуваш в Токио няколко дни?

Ето, беше се опълчил срещу опитите на Големия Лю да го притисне за липсващите пари и кръвнината, но без категоричен отказ. И подслаждаше горчивия хап с нещо, което дори и Големя Лю би признал за отстъпка — потвърждение, че поема всички разноски по пътуването му, включващи без съмнение настаняване в хотела от световна класа „Гранд Хаят“ в Ропонги, където апартаментите бяха много удобни за нощни забавления с руси гостенки от „Шепот“.

— Кога? — попита Големия Лю.

Ямаото се усмихна.

— Когато ти е удобно. Но бих казал час по-скоро.

— В събота — отговори след малко Големия Лю. — Дотогава зает.

Ямаото сви рамене. Може би Големия Лю наистина щеше да е зает през следващите три дни. Може би просто се опитваше да не изглежда твърде съгласен, да покаже, че владее положението. Нямаше особено значение. Важното беше, че щеше да дойде. Ако седнеха един срещу друг, Ямаото не се съмняваше, че ще си изяснят какво е станало, а после ще стигнат до разумно решение.

— Значи в събота — каза той. — Ще ти резервирам апартамент в „Гранд Хаят“.

— Добре — съгласи се Големия Лю и Ямаото усети нетърпението му. — Благодаря. Ямаото добър човек. Добър приятел.

Ямаото мразеше тези фалшиви приятелски изявления между делови партньори, които са готови да си прережат гърлата, ако могат от това да изкарат печалба, но понякога нямаше как да ги избегне.

— Да, и Големия Лю също — влезе в тона му на свой ред. — Ще оставя господин Куро да се погрижи за подробностите и ще очаквам да се срещнем в събота.

Ямаото изключи телефона и го върна на Куро. И изведнъж, за пръв път откакто чу историята на сумистите, в главата му просветна възможното обяснение: Джон Рейн.

Замисли се, но после отхвърли идеята. Как би се добрал Рейн до подробности за срещата в Уаджима? Човекът наистина беше страхотен професионалист, но не и ясновидец. Най-вероятното обяснение беше и най-простото — двойна игра, или в организацията на Ямаото, или в тази на Големия Лю, с участието на външни лица и без друга цел, освен парите.

Пък и Джон Рейн все още се укриваше. Нямаше никаква следа от него в Ню Йорк, където хората на Големия Лю наблюдаваха Мидори и детето и където Ямаото очакваше Рейн да се появи, ако изобщо излезе на светло.

И като се замисли за това, той осъзна, че е крайно време Цзян да му се обади от Ню Йорк. Обикновено човекът звънеше поне веднъж седмично с доклад за наблюдението, но сега не се бяха чували от… осем дни? Девет?

Веднъж Цзян бе закъснял да докладва, но тогава Ямаото се оплака на Големия Лю и повече нямаше проблеми. Вероятно Цзян не изпитваше особено удоволствие да се подчинява на японец, но за това му плащаха и Ямаото се дразнеше, че тоя тип пак проявява мързел и неуважение.

Ако не беше приключил разговора с Големия Лю, щеше да му спомене за това. Но сега си имаше по-важни грижи. Е, не беше фатално, просто досадно. Ако имаше нещо важно, Цзян щеше да докладва. Можеше да сподели раздразнението си с Големия Лю на срещата в събота. Тогава щяха да уредят въпроса.

Чу Куро да казва „кумичо“ и осъзна, че човекът се опитва да привлече вниманието му.

— Да — отзова се Ямаото и се завъртя към него.

— Трябва ли… трябва ли да ги отстраня?

Кито и Санада. Жалко, че се наложи да ги пожертва. Най-вероятно бяха виновни само в некадърност, не и в предателство. Дойдоха да го молят за милост, а ето какво бе принуден да стори.

Той небрежно махна с ръка.

— Да, погрижи се.

Тръгна към изхода на клуба и кимна на своя телохранител, който го чакаше до вратата. Човекът излезе да провери улицата, после се върна и придружи Ямаото до мерцедеса, очакващ с отворена задна врата точно пред входа.

По пътя към дома си Ямаото размишляваше какво да предприеме сега. Едно знаеше със сигурност. Който и да стоеше зад станалото в Уаджима, нямаше да издъхне бързо като Кито и Санада. Не. Щеше доста да страда, преди да умре.