Бари Айслър
Рейн-сан: Последният убиец (23)

23.

През този ден Ямаото се свърза с Големия Лю на два пъти. Нямаше какво да му съобщи, но беше важно да поддържа каналите за връзка открити, да покаже на китаеца, че е загрижен и владее положението.

Хората на Ямаото бяха обиколили всички известни познати на Кито и Санада. Някой дори бе отлетял до Фукуока на остров Кюсю, където беше роден Кито, за да разпита родителите му. Но сумистите изглеждаха потънали вдън земя. Ямаото почваше да се тревожи. Може би наистина бяха откраднали парите и дрогата, и сега пътуваха по някакъв отдавна подготвен маршрут за бягство.

Седеше зад бюрото си и се готвеше да позвъни на Големия Лю за още един неприятен разговор, когато мобилният му иззвъня. На екранчето се появи името на Куро. Ямаото разгъна телефона.

— Хай.

— Тук са — съобщи Куро. — Дойдоха.

Ямаото се приведе напред и усети как облекчението изпълва цялото му тяло.

— Къде?

— При мен, в Шинджуку.

— Пристигам след двайсет минути. Не им позволявай да си тръгнат.

— Разбрано.

Ямаото затвори. Обади се на шофьора си и му заръча да докара бронирания мерцедес, с който пътуваше винаги след последния си сблъсък с Джон Рейн.

Двайсет минути по-късно той влезе в популярния салон за масажи „Модерно здраве“, който Куро държеше в Шинджуку. Куро умееше да ръководи този тип заведения. Човекът беше работяга. Надежден.

Портиерът позна Ямаото и го поздрави с почтителен поклон. Ямаото не обърна внимание на жените, изтегнати в полумрака на дивани от червено кадифе, и се отправи към вратата на кабинета в дъното.

Сумистите го чакаха, седнали в двата края на сив кожен диван, и въртяха ръце в скута си като най-едрите провинили се ученици в света. Беше истинско чудо, че седалката издържа обединената им тежест. В другия край на стаята Куро седеше зад метално бюро. Ямаото знаеше, че той държи в чекмеджето си пистолет — нещо категорично забранено от японските закони — и би го използвал, ако Кито и Санада се опитаха да излязат.

Когато Ямаото влезе, двамата вдигнаха глави. Моментално скочиха на крака и ниско се поклониха.

— Мушиваке годзаимасен кумило! — възкликнаха те в един глас. Смирено молим за прошка, шефе!

Ямаото стоеше безмълвно и гледаше ту единия, ту другия. Накрая те се изправиха и срещнаха погледа му.

— Какво стана в Уаджима, по дяволите? — попита той.

— И къде се затрихте?

Двамата се спогледаха, после пак се обърнаха към него. Личеше, че са ужасени. Кито заговори пръв.

— Ние… не сме сигурни, кумичо.

— Пристигнахме според уговорката — добави Санада.

— Китайците подадоха сигнал от морето и слязоха на брега. Приближихме се, за да направим размяната, после… нещо се случи.

— Какво? — попита Ямаото.

— Мислим, че някой ни простреля с упойващи стрели — каза Кито. — И двамата усетихме… удар в шията. После се свестихме в калта. Беше тъмно, но видяхме двама души. Опитахме да се бием с тях, но бяхме замаяни и те пак ни простреляха. Когато се свестихме за втори път, китайците бяха мъртви, а от пратката и парите нямаше и следа. Кумичо, кълнем ти се, че това е истината!

Санада вирна глава и посочи шията си.

— Кумичо, погледни. Виждаш белезите! Простреляли са ни с упойка или нещо подобно.

Ямаото се вгледа в масивния врат на Санада. По кожата наистина имаше две тъмни петна с червени точици по средата като от ужилване на стършел. Но какво доказваше това? Можеха и сами да са направили белезите.

— И тук — добави Кито.

Той вдигна ризата си, разкривайки колосалния корем отдолу. Там имаше същия белег.

— Успяхте ли да ги разгледате добре? — попита Ямаото.

— Не, кумичо — отвърна Кито. — Беше тъмно.

— Нямаше ли нещо, по което да ги разпознаем? Чухте ли ги да говорят?

Двамата се спогледаха.

— Мисля, че ги чух — каза Санада. — Спомням си, че чух викове, но бях замаян от упойката.

— На китайски ли говореха? На японски?

— На японски, струва ми се, но имаше и думи, които не разбирах. Може би на английски. По някое време…

— Какво?

— По някое време ми се стори, че единият викаше на китайски „Обичам те“. Но аз… просто не съм сигурен, кумичо.

Ямаото се зачуди дали човекът не се е побъркал. Или наистина са били упоени.

— Споменавали ли сте на някого за срещата в Уаджима? — попита той.

— Не, кумичо — възкликна Кито. — На никого!

Ямаото ги огледа един по един, сякаш не можеше да повярва на разказа. И наистина не можеше.

— Защо толкова се забавихте, преди да дойдете?

Двамата се спогледаха, после пак извърнаха лица към Ямаото.

— Кумичо, ние… се бояхме — заекна Санада. — Знаем как изглежда отстрани. Но попаднахме в засада. Кълнем ти се.

— Загубихме си главите от страх — добави Кито. — Но после решихме, че трябва да оставим решението на своя оябун. Той ще стори най-доброто.

Да нарече Ямаото техен оябун, тоест баща, бе умен ход. Думата символизираше традиционната връзка между шефа на якудза и неговите подчинени, а оттам следваше, че Кито и Санада са негови кобун, тоест деца. А разбира се, нито един мъдър и състрадателен баща не би причинил зло на децата си.

Ямаото закрачи напред-назад из стаята, сякаш обзет от безсилен гняв. Мина покрай бюрото на Куро и както винаги хвърли изпълнен с възхищение поглед към прекрасния меч дайшо от епохата Камакура, поставен на стойката отстрани. Дългият катана, наричан дайту и излъскан до огледален блясък, лежеше с острието нагоре, а под него бе по-късият меч уакизаши. Черните лакирани ножници, украсени със златните гербове на рода Токугава, стояха на отделни поставки отстрани. Комплектът представляваше музейна ценност и Куро твърдеше, че веднъж един търговец на антики му предложил за мечовете двайсет милиона йени, но той отказал дори да разговаря. Не позволяваше на никого, освен на Ямаото да ги докосва — както от почит към своя шеф, така и като признание за отличното му владеене на бойните изкуства, което включваше не само уменията за ръкопашен бой като джудото, но и батуджуцу — сражение с мечове.

Ямаото спря пред стойката и се обърна към двамата.

— Значи си загубихте главите? — повтори високо той. — Плащам ви, за да мислите! Казвате, че съм ваш оябун, и все пак при първия признак на неприятности ме оскърбявате със съмненията си!

Те засрамено наведоха глави, а Ямаото продължи, вече с крясъци:

— Имате ли представа какви неприятности предизвикахте със своята некадърност? Казвате, че сте попаднали в засада, и може наистина да е било така. Но чия е отговорността да се предотвратят подобни неща?

Без да вдигат глави, двамата отговориха в хор:

— Наша, кумичо.

Въпреки привидния си гняв Ямаото се чувстваше съвършено спокоен. Вече бе решил как да разреши проблема и повече нямаше за какво да се ядосва. Но ако разкриеше пред тези хора вътрешното си спокойствие, те щяха да разберат какво ги чака. По-добре да вярват, че още е разгневен, което би означавало, че още се колебае. Така щяха да се съсредоточат върху въпроса как да усмирят яростта му и да смекчат наказанието задето са го поставили в неприятно положение.

Сега трябваше още малко да ги посрами. Те щяха охотно да приемат това, вярвайки, че ако Ямаото е склонен да ги подложи на унижение, вероятно няма да прибегне към по-строги мерки. И най-важното — това би ги накарало да се поклонят ниско, може би дори да заемат чинша — най-смирената поза, при която виновникът коленичи с разперени ръце и забива чело в земята.

— Да, ваша е! — избухна Ямаото. — Ваша! Но сега на мен се пада товарът да разчистя стореното! И то защото не изпълнихте каквото ви поверих! А после утежнихте вината си с позорното недоверие в своя оябун!

— Мушиваке годзаимасен — възкликнаха двамата в един глас и паднаха в чинша.

Ямаото сграбчи меча на Куро и със замах го вдигна от стойката. След миг стигна до проснатите мъже, усещайки как пръстите на двете му ръце естествено и автоматично обхващат в движение дългата дръжка. Почти без да забавя крачка, той се завъртя надясно — бедрата водеха движението, лактите и китките го следваха като край на размахан камшик, създавайки идеалната комбинация за съсичане, която му бе втълпявана през дългите часове на обучението по батуджуцу.

Кито понечи да се надигне, може би воден от първобитния усет за нещо нередно, но вече бе твърде късно. Мечът разсече масивната му шия и отново излетя нагоре още преди отсечената глава да падне на пода. Струя кръв плисна в лицето на Санада, но преди смаяният сумист да реагира, мечът описа втора блестяща дъга и неговата глава също се търкулна на пода.

Ямаото отскочи от кървавите струи. Без да мисли, избърса меча в широкия гръб на единия убит, завъртя го и се приготви да го прибере в ножницата на кръста си, но изведнъж осъзна, че тя не е там. Отстъпи и подаде оръжието на Куро, който го пое с треперещи ръце, без да става от стола.

За момент Ямаото се вгледа в мъртвите. Телата им бяха останали в позата чинша, главите лежаха до тях. От разсечените шии бликаше кръв. Наистина си загубихте главите, помисли си той.

Обърна се към Куро.

— Предполагам, че в това заведение имаш запас от почистващи препарати?

Пребледнелият като платно Куро кимна безмълвно.

— Добре. Заръчай на някого да ги донесе и разчисти тук. И повикай тайванеца, който може да разпознае тия двамата. Да дойде незабавно.