Бари Айслър
Рейн-сан: Последният убиец (20)

20.

Когато мобилният му телефон иззвъня, Ямаото Тоши спеше в своя апартамент в елитния квартал Мото Азабу. Той се озърна към будилника на нощното шкафче, който показваше пет и половина сутринта. Обаждане по това време можеше да означава единствено лоши новини и той веднага си помисли за доставката, която трябваше да се осъществи в Уаджима само преди няколко часа.

Седна, включи лампата и се изкашля. Погледна номера, изписан върху екранчето. Беше Куромачи, наричан просто Куро — човекът, който се занимаваше с китайците. Предчувствието му, че нещо се е случило в Уаджима, стана още по-силно.

Той разгъна телефона и го вдигна до ухото си.

— Хай.

— Ямаото-сан, простете ми, че се обаждам по това време — каза Куро на японски. — Имаме проблем с тазвечерната доставка и реших, че трябва да узнаете незабавно.

— Какво има?

— Китайците изпратили на брега трима души с катамаран да доставят стоката и да получат парите. Когато хората не се завърнали, била пратена друга моторница да провери какво е станало. Втората група открила тримата мъртви. Застреляни. Парите и стоката са изчезнали. Никаква следа от Кито и Санада.

Ямаото разтри лицето си с длан й мислено изруга: Коматта. Мамка му.

— Кито и Санада са надеждни хора, господине — продължи Куро след малко. — Сигурен съм…

— За момента — прекъсна го Ямаото — няма значение в какво сме сигурни. Важно е какво смятат китайците. Разговаря ли с тях?

— Да, господине. С капитана на кораба. Той ми се обади преди пет минути.

Като дете Куро бе живял няколко години в Китай, когато работодателите бяха пратили баща му във фабрика за ветрила. Затова говореше превъзходно китайски и беше идеалният човек за връзка с „Обединен бамбук“. Ямаото се радваше, че Куро ръководи операцията, и човекът наистина се справяше добре, но понякога шефът трябва да се намеси лично, та макар и само за да демонстрира загриженост за отсрещната страна. Куро би разбрал това.

— Пусна ли хора да търсят Кито и Санада? — попита Ямаото.

— Да, господине.

— Имай го за задача номер едно. Използвай всичките си възможности. Намери ги и разбери какво е станало.

— Да, господине.

Ямаото изключи телефона. Поседя няколко минути, потънал в размисли. Какво бе станало, по дяволите? Кито и Санада наистина бяха надеждни. А дори да не бяха, би трябвало да са наясно, че една кражба от Ямаото ще им докара в най-добрия случай безумен живот като бегълци, а по-вероятно бърза смърт.

И все пак при сделка с толкова пари и наркотици изкушението нараства значително. Пък и, ако бяха невинни, защо не дойдоха при него?

В мига, който си зададе въпроса, разбра и отговора. Китайците щяха да искат кръв. Независимо дали неговите хора бяха виновни или невинни, Ямаото почти със сигурност трябваше да ги пожертва, ако искаше да предотврати война. Кито и Санада биха го разбрали. Тяхната смърт представляваше най-бързият и сигурен начин да се реши въпросът.

Той стана, отскочи до тоалетната и си облече халата. Отиде в кабинета си и извади от сейфа кодовата книга. Вътре беше записан мобилният телефон на човека, наричан Големия Лю — шефа на „Обединен бамбук“ в Тайван. Ямаото набра номера и зачака.

След малко отсреща долетя плътен, дрезгав глас:

— Вейвей. Ало.

— Ало, обажда се Ямаото Тоши — изрече бавно Ямаото.

Големия Лю не говореше добре английски, но това бе единственият им общ език.

Настана мълчание. После Големия Лю го наруши:

— Ние има голям проблем. Адски голям.

— Знам. Току-що ми се обади един от моите хора.

— Това… много лошо.

— Да. В момента търсим изчезналите хора. Ще сторим всичко, за да ги намерим.

Не моите изчезнали хора. Просто хора. По-добре да се разграничи от тях. Нюансът можеше и да остане незабелязан от Големия Лю, но нямаше да навреди.

— Ти намира изчезнали хора — каза Големия Лю, — дава ги на мен. И плаща изчезнали пари. И плаща лихва за мъртви хора. Тогава аз си мисли: „Добре, това било проблем с лоши хора. Не проблем с Ямаото. Ямаото и Големия Лю пак приятели“.

Ямаото разбра смисъла и без Големия Лю да го изтъква: „Опиташ ли се да защитиш своите хора, ще те смятам отговорен за стореното от тях.“

А това можеше да означава само едно: война.

Ямаото се замисли. Ако възразеше категорично, нещата лесно можеха да се изплъзнат извън контрол. Ако отстъпеше твърде лесно, Големия Лю щеше да иска още. Трябваше да открие средното положение — нещо, което да задоволи Големия Лю, без да издава слабост; нещо, което да остави на Ямаото възможност да маневрира в зависимост от следващите събития.

— Разбирам твоите тревоги — бавно изрече Ямаото, — както съм сигурен, че и ти разбираш моите. Знам, че и двамата не сме хора, прибързващи с подозренията или изводите. Не искаме нещата да излязат извън контрол.

Той помълча, оставяйки време на Големия Лю да си преведе думите на китайски, после продължи:

— Мисля, че най-важното сега е да намерим изчезналите хора. Бих искал да те държа в течение на усилията ни по този въпрос. Би ли имал нещо против да ти се обаждам по няколко пъти на ден, просто за да съм сигурен, че знаеш какво става?

При дадените обстоятелства би било чиста глупост да не поддържат редовна връзка. Ямаото си даваше сметка, че сегашният любезен разговор изисква усилие и от двамата, но трябваше да проявят още много търпение, ако искаха да предотвратят взрив на гняв и подозрения. Ала използвайки грижливо думите, Ямаото бе създал впечатлението, че прави отстъпка и иска разрешение. Не беше вярно нито едното, нито другото, но Големия Лю можеше да хареса вкуса и да клъвне.

— Мога да дам само четирийсет и осем часа за това — заяви китаецът. — Не защото не вярва на Ямаото. Защото… много сърдити хора в група на Големия Лю. Хора сега казва: „Кръв! Отмъщение!“ Не може контролира сърдити хора по-дълго.

Ямаото очакваше горе-долу подобен отговор, макар да се надяваше на по-дълга отсрочка. Сам той неведнъж бе използвал класическия подход „не че не ти вярвам, но хората ме притискат“. А в случая вероятно имаше и голяма доза истина. Ямаото трябваше да открие Кито и Санада преди нещата да се влошат.

— Разбирам — каза той. — По-късно днес ще ти се обадя с последните новини.

— Като намира изчезнали хора — предяви претенции Големия Лю, — ти не убива. Дава живи. Аз иска… поговори с тях.

И това искане не беше неочаквано. Ямаото знаеше, че Големия Лю ще го притиска, докато не срещне съпротива. Сега беше моментът да възрази.

— Не мога да обещая — изтъкна той. — Първо, защото всичко може да се случи, когато ги намеря. И второ, защото ще си имам проблеми с моите хора дори за онова, което трябва да се направи. Ако Големия Лю поиска прекалено много, моите хора ще се ядосат, дори да им казвам, че трябва да мируват.

Отново настана мълчание, докато Големия Лю осмисляше отсрещния вариант на защитата в стил „моите хора“. И тук, както преди малко, имаше значителна доза истина. Ако Ямаото предадеше двама от своите хора да бъдат измъчвани до смърт от китайците, би се сблъскал с бунт независимо от причината.

— Добре — отстъпи Големия Лю. — Хора твоя грижа. Обаждай се скоро.

— Да — обеща Ямаото и затвори.

Отново се замисли. Възможно ли бе Големия Лю да е разиграл цялото представление? В такъв случай щеше да си задържи дрогата и да вземе парите.

Но още щом му хрумна тази възможност, той я отхвърли. Заради такава печалба не би си струвало Лю да губи Ямаото като клиент; китаецът бе положил големи усилия да осигури съвместния бизнес. И отгоре на това губеше трима души. Това само по себе си беше голяма загуба.

Ямаото набра номера на Куро. Отсреща веднага отговориха.

— Хай.

— Имат ли китайците хора в Токио, които биха разпознали Кито и Санада? — попита Ямаото.

— Да, господине, имат няколко души, с които работим.

— Добре. Погрижи се поне един да бъде на постоянно разположение през следващите четирийсет и осем часа. Ще ни трябва, когато намерим Кито и Санада.

Настана мълчание. Несъмнено Куро обмисляше какво ще означава това за двамата сумисти.

— Разбирам напълно, господине — отговори той накрая.

Излишно бе да казва на Куро да не споменава тази част от разговора пред останалите. Ямаото щеше лично да се погрижи за това. По-късно.