Бари Айслър
Рейн-сан: Последният убиец (2)

2.

През остатъка от следобеда и част от вечерта дремахме, любихме се и пак заспивахме. Спомням си как по някое време ми мина мисълта, че имаме късмет дето в Барселона вечерят толкова късно, иначе сигурно щяхме да си останем гладни.

Най-сетне успяхме да се изкъпем и облечем, после си поръчахме кола от хотела до ресторант „Торе далта Мар“, извисен на седемдесет и пет метра над морето върху Торе де Сан Себастиан — една от трите кули, обслужващи системата на градската въздушна железница. Дилайла бе направила резервацията и както винаги изборът й се оказа добър. Гледката беше главозамайваща; храната също — яребица, омар и филе миньон, придружени с каталунски специалитети като боб „Ганксет“, шунка „Гуихуело“ и сирене „Идиасабал“. Покрай всичко това видяхме сметката на две бутилки шампанско „Кава“ от местната винарска изба „Римартс“. За пръв път ги чувах, но явно си знаеха работата.

Все още не бях споменал за Мидори. Струваше ми се рано. Бяхме заедно едва от няколко часа и не исках да развалям настроението по време на великолепната вечеря. Пък и след разпалените любовните страсти се чувствах твърде объркан не само относно плановете за бъдещето, но и относно собствените си желания.

Затова се придържахме към познатите теми за разговор — най-вече работа и пътувания. Тя ми разказа, че все още е в служебен отпуск, докато нейната организация приключи разследването около случая в Хонконг, където Дилайла наруши заповедите и ми помогна. Там загубиха един добър агент и някои смятаха, че вината е нейна. Естествено, аз знаех каква е истината, но нямаше начин да ме призоват за свидетел.

— Нямам нищо против да съм във ваканция — добави тя. — Радвам се на свободното време.

Аз кимнах.

— Чудех се как ли ще се отървеш.

Тя вдигна чашата си.

— Според мен всичко мина добре.

Чукнахме се и отпихме.

— Как очакваш да приключи цялата работа? — попитах.

— Изобщо не мисля за това.

Аз обаче я познавах добре и се усмихнах съчувствено. Дилайла не обичаше да понася обиди нито от така наречените си началници, нито от когото и да било.

След малко тя сви рамене.

— Леко съм разтревожена. Не толкова дали ще ме върнат на работа, ще ме порицаят ли, или нещо подобно. По-скоро… Просто мразя начина, по който ме използват, а сетне ме съдят задето съм свършила точно каквото искат. Смъртта на Ал Джиб би трябвало да засенчи всичко останало, но се оказа, че не е така.

Ал Джиб беше терорист от мрежата на Абдул Кадир Хан, който се опитваше да закупи ядрени материали за сглобяване на бомба. В Хонконг Дилайла използва случайната възможност да го убие и в момента тази победа навярно беше единственото, което я спасяваше от нейните противници в организацията.

— Е, те си имат свои приоритети — казах аз.

— Да, имат си — да цъкат с езици на съвещанията. Честна дума, понякога едва се удържам да не ги пратя по дяволите.

— И аз съм си имал работа с тая порода — пресегнах се и докоснах ръката й. — Не им позволявай да те смачкат.

Тя се усмихна и стисна пръстите ми.

— Откакто те видях, съвсем ги забравих. Поне допреди да заговорим за тях.

— Е, в такъв случай трябва да се виждаме по-често — изтърсих, без да мисля.

Тя стисна отново ръката ми и каза:

— Би ми харесало.

Не отговорих.

Привършихме вечерята след полунощ и тръгнахме на северозапад към Ла Рибера. Беше делнична вечер, но въпреки това по „Ел Борн“, една от най-старите улици в града и сърце на Ла Рибера, гъмжаха тълпи, които извираха от баровете покрай улицата и от околните клубове и ресторанти. Успяхме да си намерим свободна маса в един бар, наречен „Ла Палма“. Беше чудесно старо заведение, непретенциозно, с бъчви за вино в ъглите и наденици по таванските греди. Поръчах за двама ни „Хайланд Парк“ 1958 година — едно от най-добрите малцови уискита в света — на безумната цена от 150 евро чашката, но какво пък, веднъж се живее.

След това продължихме разходката. Дилайла ме хвана под ръка и се сгуши до мен в прохладната нощ. Всичко изглеждаше тъй естествено, че почти бях готов да се разтревожа. Питах се какво ли ще е да бъде тъй всеки ден. После отново си припомних Мидори.

Неусетно се отклонихме на юг, в Бари Готик, където лабиринтът от каменни улички стана по-тесен и тълпите оредяха. Скоро единствените ни спътници бяха ехото на собствените ни крачки, сенчестите стени на мрачни катедрали и залостените врати на жилищата.

На няколко пресечки западно от „Виа Лайетана“ чух шумен разговор на английски и когато завихме зад ъгъла, видях насреща да се задават четирима младежи. По дрехите и акцента предположих, че са от британската работническа класа, вероятно футболни хулигани, ако се съдеше по високия и агресивен тон. Личеше си, че са пийнали. Допуснах, че са ударили на камък с местните момичета из Ла Рибера, не са открили на „Лас Рамблас“ проститутки по свой вкус и сега се връщат за още един опит в Ла Рибера. Бдителността ми се поизостри. Усетих как ръката на Дилайла се напрегна едва доловимо върху моята. Подсказваше, че също е забелязала потенциалната заплаха.

Уличката беше съвсем тясна и нямаше много място за разминаване. Отстъпих наляво, за да заема вътрешната позиция.

Те ни видяха и престанаха да крещят. Лош знак. След това забавиха крачка. Още по-зле. После един от тях мина встрани да ни пресече пътя, а другите го последваха. Крайно нежелателно.

Незабелязано измъкнах автоматичния нож и го притиснах с палец върху дланта си. Не исках някой да разбере какво държа, докато не се наложи да им покажа.

Надявах се просто да се разминем, в краен случай да изтърпя едно блъскане с рамо. Но те се бяха разтеглили във верига, тъй че нямаше начин да се разминем. Е, можех да мина и през тях без затруднения. Запитах се дали да не поваля най-близкия от четиримата с осото-гари — елементарно, но мощно хвърляне от джудото, което би накарало останалите да се позамислят. И ако Дилайла бе минала зад гърба ми, щях да направя точно това. Но тя стоеше плътно до мен и ми пречеше. Усетих я как забави крачка и се наложи да сторя същото.

В главата ми опита да се загнезди параноична мисъл — всичко можеше да е нагласено от Дилайла. Но веднага разбрах, че не е вярно. Първо, четиримата бяха прекалено млади. Имаха твърде горещо, твърде агресивно излъчване. За професионалиста насилието е просто работа. За тия момчета то бе като отдавна жадувана възможност.

Освен това Дилайла не ме беше довела насам. Щях да го усетя, също както усещах, че не е така.

Всички спряхме и се спогледахме. Започва се, помислих си аз.

— Чудесна вечер, нали, дами? — рече онзи, който пръв се измести към нашата страна на уличката. Гледаше ме със злорада усмивка.

— Ти сигурно си водачът — отвърнах аз спокойно и тихо.

Той сбръчка чело.

— От къде на къде?

— Направи първия ход и другите те последваха. А сега заговори пръв. Според мен това означава, че си водачът. Греша ли? — озърнах се да проверя дали някой не идва изотзад, но всичко бе чисто. После погледнах другите трима. — Някой от вас ли е? Хайде, кажете.

Разговорът не вървеше както бяха очаквали. Не се плашех, не нагрубявах. Ако тия идиоти имаха поне капка ум, щяха да осъзнаят, че сега аз ги разпитвам.

— Добре де, аз съм — заяви първият, опитвайки да си възвърне инициативата.

Кимнах с подчертано уважение.

— Много си храбър да го признаеш.

— Защо?

Усмихнах му се. Усмивката не беше приятна.

— Защото сега знам, че трябва да те убия пръв.

Той хвърли поглед назад към приятелите си, сякаш искаше да се увери, че още са тук, после пак ме погледна. Усетих как почва да преосмисля нещата.

Но един от приятелите му беше твърде тъп или твърде пиян, а може би и двете, за да разбере в какво положение са изпаднали.

— Тоя те нарече педал, мой човек. И ти си траеш! Мамка му.

— Никого не наричам педал — рекох аз все тъй отмерено и спокойно. — Просто предлагам да не си разваляме вечерта. В момента Ла Рибера е като един огромен купон на открито. Нали натам отивате?

Последният въпрос беше добре пресметнат: не заповед, а само напомняне, предложение, което можеше да бъде прието без загуба на достойнството. И по очите на младежа усещах, че е готов да го приеме. Добре.

Той пак се озърна към приятелите си. За беда не получи от тях каквото очакваше. Отново ме погледна и разбрах, че е взел решение. Погрешно.

Той се раздвижи и повдигна ръка, вероятно искаше да ме смушка в гърдите с пръст или да предприеме някой друг класически и безкрайно глупав ход като прелюдия на насилието. Не знаеше, че аз не си падам по прелюдиите. Предпочитам да постигам желаното по най-краткия път.

Но преди да го просна, Дилайла пристъпи между нас. Досега беше толкова кротка, а хлапакът дотолкова се бе съсредоточил върху мен, че му трябваше малко време, за да проумее. Той застина и понечи да каже нещо. Но така и не успя да проговори.

С възходящ прав ритник Дилайла го улучи право в топките. Онзи глухо изхърка, като че се канеше да повърне, и се прегъна надве. Дилайла прекрачи напред и стовари крак върху извивката на стъпалото му. Той пак изпъшка и се помъчи да отстъпи назад със ситни крачки. Докато пренасяше тежестта върху другия крак, Дилайла се завъртя и го ритна отстрани по коляното. Раздаде се зловещ пукот и младокът с писък се свлече на паважа. Видях как Дилайла отмерва разстоянието. После пак прекрачи напред и заби шут право в лицето му. От носа на хлапака изригна кръв и той изпищя като полска мишка в ноктите на сокол.

Дилайла спря и огледа другите трима. В изражението й нямаше предизвикателство, а само мълчалив въпрос: Кой иска да бъде следващият?

Те се вторачиха с разширени очи в своя сгърчен, скимтящ сънародник, после пак вдигнаха глави към нея. Накрая единият успя да измънка:

— Защо… защо трябваше да го правите?

Ако бях в настроение за приказки, или поне малко по-меко настроен, бих им обяснил, че това се нарича „приключващ ход“. Идеята е, че когато си имаш работа не с професионалисти, а с прости побойници, трябва да причиниш на един от тях нещо тъй грозно, тъй безсмислено и жестоко, че останалите мигновено да преминат от „Дайте да потрошим някого“ на вълна „Слава Богу, че не бях аз“. И докато временно са парализирани от твоя садизъм, можеш безпрепятствено да се отдалечиш.

Сега им трябваше само задача, върху която да съсредоточат разпиляното си внимание.

— Най-добре отведете приятеля си в болница — подметнах безразлично аз, знаейки, че това ще помогне. Докоснах лакътя на Дилайла и се отдалечихме.

На връщане до хотела сменихме три таксита. Нямаше смисъл да улесняваме една евентуална проверка кои сме и къде отиваме. Пътувахме с наведени глави и мълчахме.

След като се прибрахме в хотелската стая, аз заключих вратата зад нас. Леглото беше грижливо оправено, светлините намалени и безметежната атмосфера изглеждаше някак нереална след станалото преди малко. Дилайла си свали обувките и ги огледа. Едната явно беше изцапана с кръв, защото тя я отнесе в банята. Чух как потече вода, после спря. След малко Дилайла се върна и остави обувките до прозореца. После седна на леглото и ме погледна, все още зачервена.

— Извинявай за онова — каза.

Свих рамене.

— Радвам се, че онзи път във Фукет беше поне отчасти по взаимно съгласие. Иначе сигурно днес щях да куцам.

Разсмяхме се по-силно, отколкото заслужаваше коментарът, и аз осъзнах, че все още сме леко замаяни.

Обикновено така е след сблъсък. Запитах се дали и тя разпознава признаците. Когато смехът заглъхна, казах:

— Аз обаче не бих си губил времето да се занимавам с ония хлапаци. Просто щях да мина през тях, преди да са събрали кураж.

Тя кимна.

— После разбрах какво беше замислил. Но не съм силна в раменете като теб. Налага се да играя по друг начин. Пък и трябва да признаеш, че за разлика от теб мога да вкарам в уравнението елементи на изненада.

— Вярно. Май ще трябва да попривикнем един с друг — не бях сигурен как прозвуча това и бързо добавих: — Имам предвид начините на действие — не, и това не звучеше точно. — За да можем… по-добре да се справяме с подобни ситуации.

Погледът й омекна, тя се усмихна съвсем леко и аз усетих, че ме вижда като на длан.

— Значи смяташ, че трябва да попривикнем един с друг?

Погледнах я. Не знаех какво да отвърна.

— Смятам, че не е лоша идея — каза тя, продължавайки да се усмихва лекичко. — И на мен ми мина подобна мисъл.

— Така ли?

— Естествено. А на теб?

Седнах на леглото до нея. Сърцето ми биеше по-силно.

— Да, мислил съм за това.

Тя сложи ръка върху бедрото ми и го стисна.

— Добре.

Трябваше да й кажа. Ако не го сторех, по-късно мълчанието ми щеше да прилича на измама.

— Но съвсем наскоро, след последния ни разговор, получих… новини.

Натискът на пръстите й поотслабна.

— Да?

— Помниш ли как разговаряхме в хотел „Пенинсъла“ в Хонконг? — попитах. Думите излитаха бързо и не можех да ги задържа. — Онази нощ, когато ми разправи за Дов. Казах ти, че има една жена, цивилна, с която провалих нещата.

— Помня.

— Е, изглежда, че последния път, когато бях с нея, още преди да те срещна, не сме… не сме били много предпазливи. И както разбрах…

— O, merde^[1]…

— И както разбрах, има дете. Момче.

Настана дълго мълчание. Седях с разтуптяно сърце и се питах накъде ще се наклонят везните.

— Тя ли се свърза с теб? — попита Дилайла.

Поклатих глава.

— Имам приятел в японското разузнаване. Той се докопал до няколко снимки на жената и детето, направени тайно от моите врагове. Тия хора не знаят как да ме намерят, затова се надяват отново да вляза в живота на онази жена. Затова я държат под наблюдение.

— Застрашена ли е?

— Не. Не ми се вярва.

— Как се казва?

Помълчах, но не исках да изглежда, че крия нещо.

— Мидори.

— Хубаво име.

— Аха.

— Тия хора… надяват ли се да чуеш за детето? И новината да те отведе при Мидори?

— Да, така изглежда.

— Какво ще правиш?

— Не знам.

— Мисля, че знаеш. Иначе нямаше да повдигнеш въпроса.

Разтрих слепоочията си и се замислих.

— Дори не съм сигурен дали детето е мое. Но трябва да науча. Разбираш ме, нали?

Ново дълго мълчание. Ръката й още лежеше върху бедрото ми, но вече като забравена. След малко тя каза:

— Разбирам. Но от думите ти излиза, че засега Мидори и момчето не са застрашени. Ако отидеш там, можеш да подложиш на риск и тях, и себе си. — Помълча, сетне добави: — Но ти и сам го знаеш.

— Да.

Дилайла отдръпна ръка.

— Е, не съм очаквала да изясним това смахнато положение помежду ни само за няколко дни заедно. Каквото и да става, ще трябва време. Постъпи както сметнеш за добре.

Погледнах я.

— Съжалявам.

Тя поклати глава.

— Вината не е твоя — после се разсмя. — Между нас двамата никога не е било лесно, нали?

— Може би не биваше да ти казвам. Толкова рядко сме заедно и не искам да съсипвам срещата.

— Нищо не си съсипал. Радвам се, че ми каза. Това беше проява на уважение.

— И какво ще правим сега?

— Ще се радваме да бъдем заедно. Както винаги.

Но аз не исках да бъде както винаги. Исках нещо повече, а доколкото усещах — тя също.

Исках да й го кажа. Но премълчах и вместо това изрекох:

— Благодаря.

Тя поклати глава и се усмихна.

— Отивам да се изкъпя. Ще ми правиш ли компания?

Гледах я, искаше ми се да кажа още нещо, а не знаех какво. Накрая рекох:

— Една вана ще ми дойде добре.

 

 

По-късно Дилайла лежеше до Рейн в тъмното. Бледите лъчи на месечината проникваха през един от прозорците и тя го гледаше как спи по онзи свой свръхестествено тих и спокоен начин. След сблъсък като днешния повечето хора биха били напрегнати — тя самата се чувстваше така, — но Рейн заспа почти незабавно след като си легнаха.

Когато оставаха насаме, той умееше да бъде тъй нежен с нея, че тя почти забравяше на какво е способен. Но беше виждала и другото му лице, първо в Макао, после в Хонконг, и тази вечер го бе предусетила в Бари Готик. За нищо на света не би му казала, но се намеси в сблъсъка с онези пияни англичани отчасти защото се боеше от онова, което можеше да извърши Рейн. Беше забелязала как при сблъсъка измъкна нещо от джоба си и го държеше прикрито върху дланта — най-вероятно нож. Вярно, тя самата нарани зле онзи младеж. Но беше напълно уверена, че Рейн щеше да го убие.

Преди да си легнат, двамата отново се любиха в банята. Тя се радваше на това и го приемаше за добър знак. Сега трябваше да се справят с нова ситуация, както впрочем при всяка поредна среща, но усложнението не бе засегнало дълбокото им взаимно привличане. Надяваше се привличането да не е причинено тъкмо от трудностите. Бе имала такива връзки, когато забраната, опасността или някоя друга подобна тръпка поддържаше пламъка. Не искаше и с Рейн да бъде така. Искаше нещо по-стабилно. Нещо…

Тя се усмихна. Беше й хрумнала дума, която не искаше да изрече: нещо трайно.

Осъзнаваше чувствата си още преди да се срещнат тук, но не искаше да си ги признае докрай. Боеше се. Ала сега, изправена пред перспективата да го загуби, защото друга жена е хвърлила коз на масата, вече не можеше да затваря очи пред надеждите си.

Изведнъж откри, че размишлява на иврит, и това й се стори странно. Френският беше неин основен език за всички сърдечни дела. Изключение правеше само Дов и тя с тревожна изненада разбра, че Рейн неусетно е заел подобно място в съзнанието й — мястото, където пазеше първия си език, първата си любов, може би и първото си „аз“.

Продължаваше да го гледа. Приятно бе да усеща този мъж легнал до себе си. Наистина приятно. Не беше както с Дов, но и как би могло да бъде? Тя срещна Дов още преди да съзрее, когато беше невинна, дори беззащитна. Всъщност още си беше малко момиче. От онова момиче отдавна нямаше и помен, тъй че как би могла да очаква друга такава любов?

Но в онова, което изпитваше към Рейн, имаше нещо, неизпитвано нито с Дов, нито с когото и да било. Двамата е Рейн принадлежаха на един и същ свят. Всеки разбираше навиците на другия и не осъждаше миналото му. Разпознаваха и приемаха товара на стореното в изминалите години. Знаеха, че този товар неотвратимо ги дели от цивилизованото общество и в същото време ги обединява като някакъв таен знак.

Отгоре на всичко не можеше да отрече, че ги сближава някакво изумително тайно привличане, водещо неизбежно към секса.

Но не вярваше да е любов в истинския смисъл на думата. Беше по-скоро като… възможност за любов. За момент тя се запита каква е разликата и дали изобщо някога ще я разбере, но сега не й се мислеше за това.

Той поемаше риск, отивайки да види Мидори и детето. Сам го бе казал. А мъж като Рейн никога не би поел подобен риск, ако не се надява да спечели нещо сериозно.

Дилайла се замисли над това. Какво правят мъжете, когато са изправени пред трудно решение? Отлагат го, опитвайки да съберат повече данни. Може би точно това вършеше и Рейн в момента. Но я болеше дори от самата мисъл, че съществува такова решение.

Тя винаги се стараеше да бъде реалистка, да държи надеждите под контрол. Знаеше, че няма бъдеще в своята организация. Използваха я за нещата, които умееше, но никога нямаше да й поверят истинска власт. И отдавна бе приела мисълта, че след всичко сторено никога няма да има нормален живот. Никога няма да създаде семейство. Просто никому не би позволила подобна близост.

Освен… Беше допуснала Рейн до себе си. Именно затова тази вечер я заболя от думите му. Болеше я на място, което не можеше да опише, което дори не бе подозирала, че е част от нея.

Имаха резервации за една седмица, но сега тя не знаеше докога ще остане Рейн. Изведнъж осъзна, че това може да е последната им среща. Или дори последната им нощ.

Може би детето не беше негово. Той сам бе казал, че има такава възможност. Или жената можеше да го отхвърли. Или нещо друго да обърне събитията натам, накъдето й се искаше.

Гледаше го как спи и с изненада откри колко ревнива е станала изведнъж. И наранена. И гневна.

Разбира се, не беше безпомощна. Имаше какво да стори, за да постигне желания резултат.

В банята бе изкопчила още малко сведения от Рейн. Съвсем малко — само това, че заминава за Ню Йорк. Но в комбинация с името, което бе споменал, и още няколко подробности, които си спомняше от Хонконг, би трябвало да е достатъчно. Щеше да търси японка на име Мидори, която е емигрирала от Япония в Щатите през последните три години, в момента живее в Ню Йорк и през последните осемнайсет месеца е родила момченце — вероятно пак в Ню Йорк. Нейната организация беше намирала хора въз основа на далеч по-оскъдни данни.

Дълго лежа будна, като се бореше с противоречивите импулси на надежда и страх, съчувствие и гняв, изкушение и вина. Накрая заспа, точно преди лунното сияние да отстъпи пред първите слънчеви лъчи.