Бари Айслър
Рейн-сан: Последният убиец (18)

18.

Следващите трийсет часа бяха запълнени предимно с наблюдение и чакане. Странноприемницата имаше превъзходна кайсеки — японска висша кулинария, — а горещите минерални бани онсен бяха чудесни. Насладих се и на двете, за да не привлека внимание с въздържанието си, макар да се чувствах малко виновен, че трябва да оставя Докс във вана. През втория ден на два пъти го откарах до уединени места, където да се разтъпче и да подиша чист въздух. Той през цялото време беше в добро настроение и аз си помислих, че незнайните божества на морските пехотинци би трябвало да са доволни.

Облаците от предишния ден прераснаха в буря, която се развилия малко след полунощ. Седях в нишата на моята стая с изгасени светлини и гледах ту монитора на устройството за следене, според който кадилакът не беше помръднал, ту мрачното море отвън. Малко след два телефонът ми забръмча. Беше Докс.

— Нашите приятели се качват в колата — съобщи той. — Чудя се с кого ли имат среща в такава буря и по това време.

— Ще разберем — казах аз.

Станах, облякох водонепроницаемите панталони и яке, които бях купил точно за такъв случай, и тръгнах към вратата.

Фоайето на странноприемницата беше пусто. Разбира се, имах подготвена история, че искам да се разходя под дъжда, но щеше да звучи малко пресилено и се радвах, че не се налага да я използвам.

Последвахме кадилака на половин километър дистанция. Докс, облечен в черно яке с найлонова подплата, седеше до мен и наблюдаваше монитора. Кадилакът се виждаше като мигаща червена точка върху компютърната карта и го следяхме без затруднения. Дотук добре.

По крайбрежния път не срещнахме нито една кола. След няколко минути червената светлинка почна да се движи хаотично — лъкатушеше и описваше осмици.

— Проверяват за опашка — отбеляза Докс.

Аз кимнах.

— Затова спазваме дистанция.

След още няколко минути червената светлина зави надясно към парка, използван за строителен склад, който бях проучил по-рано, после спря.

— Какво ти разправях — рекох с усмивка.

Докс се изсмя.

— Както казах веднъж, коварните умове мислят еднакво.

Изключих фаровете и изминахме остатъка от пътя с помощта на приборите за нощно виждане. Всичко вървеше добре. На сто метра след парка отбихме встрани и спряхме. Докато се екипирахме, дъждът барабанеше по стоманения покрив на вана.

— Не забравяй, цели се в шията — напомних аз, навивайки лепенки около крачолите си, за да не издават шум при триенето. — Колкото по-далече от шията улучиш, толкова по-бавно ще подейства упойката. А не искам да танцувам в тъмното с двама полузамаяни и много ядосани сумисти.

— Сигурен ли си? Бих платил скъпо за такова зрелище.

В зеленото сияние на прибора за нощно виждане забелязах как се хили под масивните очила.

— Започни с по една стреличка на човек — казах. — Виж дали ще свърши работа. Трябват ни упоени само за минута, но като им гледам размерите, не знам. Значи ако първият изстрел не подейства веднага, стреляй отново. Не рискувай. Ако се наложи да ги застреляме, няма да изглежда, че са ограбили китайците. А това е целият смисъл на упражнението.

— Разбрано.

Проверих отново пистолета, за да съм сигурен, че има патрон в цевта.

— Готов ли си?

— По-готов няма накъде, готин.

— Да тръгваме.

Вече се бях погрижил да изключа лампичката в купето и ванът остана тъмен, докато излизахме. Затворихме вратата тихо, но дъждът се сипеше с такава сила, че и да бяхме я блъснали, едва ли някой щеше да чуе.

Промъкнахме се през разкаляния терен към кадилака, като въртяхме в движение глави и оръжия наляво-надясно. През приборите всичко се виждаше като в бял ден. Колата беше празна. Спряхме до нея и огледахме лекия наклон към морето.

Ето ги — само на десет метра от нас, стояха на ръба на прибоя като две канари, надвиснали над водата. Бяха облечени с шлифери и държаха над главите си чадъри, които изглеждаха миниатюрни в сравнение с масивните им туловища.

— Леле, мой човек — прошепна Докс. — Ако им пъхнеш електрически крушки в устата, ще заприличат на фарове.

Единият сумист държеше до ухото си клетъчен телефон, но не чувах гласа му през шума на пороя. Другият се бе вторачил в малък монитор и аз разбрах, че те използват свое джипиес оборудване за връзка с кораба, който доставяше пратката. На земята между тях лежеше черен найлонов чувал, вероятно парите за стоката.

Свалих очилата за момент и изчаках очите ми да привикнат с мрака. Исках да разбера доколко би могъл да вижда в тази тъмница човек без допълнителна апаратура. С удоволствие установих, че няма да види кой знае какво. Имаше слаба светлина от далечните улични лампи и от прозиращата през облаците луна — според мен достатъчно, за да осъществят размяната с китайците, но не и за да различат отделни физиономии. Ако внимавахме да не се очертаем на фона на отразената светлина от градчето, нямаше да ни забележат, преди да е станало твърде късно.

Отново си сложих очилата. След миг нейде откъм морето долетя проблясък. Сумистът с телефона извади фенерче и подаде обратен сигнал. Направих знак на Докс, той кимна, после се отдалечи да заеме позиция за стрелба.

Светлината в морето отново замига, този път по-близо, и сумистът пак отговори. След няколко минути през равномерния шум на дъжда чух бучене на двигател, после по вълните се зададе надуваем катамаран.

Сърцето ми се разтуптя. Започваме, помислих си.

Извадих клетъчния телефон и се обадих на Докс. Екранчетата на двата апарата бяха закрити с лепенки, за да не ни издаде светлината им.

— На позиция ли си? — прошепнах.

— Потвърждавам. Лежа на възвишението, петдесет метра зад теб. Идеална позиция и чиста линия за стрелба.

— Виждаш ли лодката?

— Виждам я. Изглежда, че на борда има двама… не, чакай, трима китайци.

— Добре. Изчакай да слязат от лодката всички или колкото са решили, после повали сумистите. Останалото е моя работа.

— Разбрано.

Изключих и прибрах телефона.

Лодката наближаваше. Когато достигна брега, различих отделните физиономии. Никой не носеше прибор за нощно виждане. Явно не смятаха, че ще им потрябва.

Един от китайците изключи двигателя и го вдигна над водата. Друг скочи в прибоя и започна да гази напред, теглейки с въже лодката подир себе си. Когато я изтегли на пясъка, другите двама също слязоха. Всеки от тях носеше голяма водонепроницаема торба. Върнаха се на лодката още два пъти. Когато приключиха, на пясъка лежаха шест торби.

Китаецът, който бе скочил пръв, махна с ръка на сумистите. Другите двама стояха настрани и ги гледаха предпазливо. Единият от грамадните мъжаги вдигна чувала с парите и тръгна напред, другият го следваше, несъмнено за да осигури прикритие, ако нещо се обърка. Както и щеше да стане след малко.

Аз се измъкнах иззад кадилака и безшумно тръгнах към водата.

Китаецът отвори една от торбите, вероятно за да покаже на водещия сумист стоката вътре.

Стигнах до прибоя на десет метра от тях и нагазих до коленете. Водата беше студена, но почти не я усетих. Започнах да ги заобикалям по фланга, ниско приведен и стиснал с две ръце насочения напред пистолет. Движех се бавно, за да не ме забележат. Исках да стигна колкото се може по-близо. Ако не успеех да поваля всички веднага, оцелелият можеше да стреля по пламъчето от моя заглушител, а не изгарях от желание паникьосани китайски бандити да ме обсипват с куршуми от една ръка разстояние, както съм без прикритие.

Някъде зад нас се раздаде тих пукот. Вторият сумист ахна и шумно се плесна с длан по шията.

Всички застинаха и се вторачиха в него.

Аз се промъкнах по-близо. Вече ни деляха само четири метра.

Ако предният сумист не се бе завъртял също, китайците вероятно щяха да го застрелят на място. Но ръцете му бяха на показ и той изглеждаше не по-малко изненадан от тях.

Вторият сумист направи неуверена крачка напред. Предният китаец извика нещо, навярно предупреждение, и отстъпи.

Три метра.

Първият сумист започна да се обръща пак към китайците, посягайки под шлифера си.

Раздаде се нов тих пукот. Вместо да бръкне под дрехата, сумистът извика и се хвана за шията.

Патроните със сгъстен въглероден диоксид не създаваха проблясък от дулото. А в тъмното и дъжда бе почти невъзможно да се определи откъде е долетял звукът на изстрела и дали изобщо е било изстрел.

Вече и двамата сумисти залитаха. Китайците гледаха втренчено и на лицата им бе застинало международното изражение в стил „Какво става, мамка му?“

Първият сумист се свлече на колене. Другият налетя на него и се препъна. Китайците се пръснаха на всички страни и падащият сумист рухна върху партньора си като отсечено дърво. Земята се разтресе от удара, а китайците възкликнаха в един глас и измъкнаха картечни пистолети. Насочиха ги първо към камарата от сумисти, после мозъците им навярно схванаха нещо, защото те почнаха трескаво да се озъртат из мрака с разширени очи.

Насочих инфрачервения лазер в главата на най-далечния. С прибора за нощно виждане различавах съвсем ясно точката. Знаех, че без очилата тя е невидима. Дълбоко си поех дъх, издишах и плавно натиснах спусъка.

Пуффф. Куршумът четирийсет и пети калибър го улучи в главата отстрани и той беззвучно се просна на земята.

Пуффф. Вторият рухна по същия начин.

Третият погледна падналите си съучастници. После може би осъзна какво става и започна да се извръща към мен.

Твърде късно. Прострелях и него в главата, и той се свлече до другите двама.

Огледах плажа. На няколко метра от нас сумистите все още лежаха по очи един върху друг. С тревожна изненада осъзнах, че долният вероятно се задушава. Лицето му лежеше в калта, а колкото и да бе едър, отгоре го притискаше страхотна тежест. Ако се задушеше, нещата нямаше да изглеждат както искахме. Направих знак на Докс да се приближи и тръгнах към брега.

Приближих се изотзад и подритнах двамата с мокрия си ботуш. Никаква реакция. Добре, бяха в безсъзнание. Прибрах пистолета в кобура и опипах под шлиферите им. В един момент първият бе посегнал за нещо, значи носеха оръжие. Ето го, пистолет, пъхнат под безкрайно дългия му колан. Измъкнах оръжието и го метнах в прибоя, после въпреки пречките на гънките надиплена плът, повторих операцията и с втория.

Хванах горния за китката. Задърпах с всичка сила, но все едно се мъчех да изкореня дърво.

Дявол да го вземе, долният вече определено гълташе кал. Пак дръпнах. Отново никакъв резултат.

След миг Докс се озова до мен.

— Добра стрелба — похвали се той. — И двата изстрела право в целта. — Но и ти не си поплюваш.

— Помогни ми с тоя тип — казах, продължавайки да дърпам сумиста за китката. — Мисля, че ще задуши онзи под него.

— Ах, мамка му!

Докс захвърли въздушната пушка и сграбчи сумиста за ръката. Успяхме отчасти да го издърпаме от партньора му, но не беше достатъчно. Клекнах и вдигнах от земята главата на долния. Очите му бяха затворени, а лицето облепено с кал. Не успях да разбера дали диша.

— Ако се нуждае от първа помощ, не ме брой — рече зад мен Докс.

Притиснах ухо към гърдите на сумиста, но не чух нищо.

— Все още е притиснат. Трябва да махнем горния. Търкулни го или го дръпни по някакъв начин.

— Дявол да го вземе, мой човек, по-добре да се опитам да мръдна онзи кадилак.

— Сериозно говоря, мътните да те вземат. Не можем да си позволим един от двамата да умре от задушаване. Няма да пасва на картинката.

Докс застана до мен и заедно се вкопчихме в шлифера на сумиста отзад. Платът беше хлъзгав от дъжда и калта, и не бе лесно да стиснем здраво. Помислих си: „В най-лошия случай, ако е мъртъв, ще вземем един от картечните пистолети и ще го застреляме. Тогава ще изглежда, че е умрял в престрелка с китайците, а неговият партньор е избягал с парите и дрогата. Не е толкова добре колкото трима мъртви китайци и двама изчезнали биячи от якудза, но и няма да е тотална загуба.“

Погледнах Докс.

— Едно, две, три!

Задърпахме. Инертната маса на сумиста се съпротивляваше. И надделя.

— Това се казва качествена дреха — подметна Докс. — За секунда около сто и осемдесет килограма висяха без друга опора, освен шлифера.

— Отново. Едно, две…

С дивашки крясък сумистът се превъртя и сграбчи китката ми с масивната си длан. Не знаех дали се е преструвал на мъртъв или внезапно се е свестил.

— Мамка му! — изкрещях и опитах да се измъкна, но бях безпомощен като дете.

Докс реагира мигновено. Отскочи назад и измъкна пистолета.

— Не стреляй! — извиках. — Не и със същия пистолет, с който очистих китайците!

Лицето на сумиста лъщеше от стичащата се кал и вода. Очите му бяха безумно изблещени, зъбите оголени в хищна гримаса. Той изръмжа и започна да ме завърта, стискайки ме за китката.

Проснах се по задник и забих двата си крака в лицето му отстрани. Напънах и с обединената сила на гърба и бедрата успях да се измъкна от хватката.

Търкулнах се настрани и скочих на крака в мига, когато той стори същото. Сумистът изрева нещо нечленоразделно и ме нападна. Отскочих и извиках на Докс:

— Пушката!

Сумистът отново се хвърли напред. Този път едва успях да му се изплъзна. Скоростта и координацията му не бяха добри заради упойката, но не знаех колко ще трае това.

Сумистът спря и застана срещу мен. Дъхът му тътнеше като далечна гръмотевица. Усещах, че почва да разсъждава. Този път щеше да нападне по-бавно и нямаше да ме изпусне.

Отстрани долетя тих пукот. Сумистът се хвана за корема и изръмжа. После ме погледна с пламтящи очи.

— Казах ти в шията! — извиках аз и насочих пистолета напред.

— Правя каквото мога! — отвърна Докс някъде отдясно.

— Угоку на! Самонайто уцузо! — изкрещях на японски. Не мърдай или ще стрелям!

Надявах се заплахата да го спре поне за малко. Ако наистина се наложеше да го застрелям, това щеше да провали всичко. Но ако не го убиех, щеше да ме прекърши като вейка.

После осъзнах: сумистът ни бе чул да говорим на английски, а сега на японски. Не исках да запомни това. Но може би имаше начин да го объркам.

— Уау ай ни! — извиках аз, използвайки оскъдните си познания по китайски. — Уау ай ни! Ни ай уау ма?

Викът ми сякаш само още повече разяри сумиста. Той се подпря с една ръка на земята, набирайки енергия за атака. Пухтеше като локомотив. За секунда ми мина безумната мисъл: може би тоя тип говори китайски?

Отскочих наляво, после надясно, като си мислех: „Хайде, хайде, онзи боклук би трябвало да подейства бързо…“

Сумистът ме следеше с яростен поглед. После тръсна глава, сякаш за да я избистри. Безмълвно въздъхнах от облекчение.

Той направи неуверена крачка към мен, после още една. Отстъпих встрани към прибоя. Небето над водата беше по-тъмно и щеше да му по-трудно да различи силуета ми там.

Той продължаваше да се приближава, но вече вървеше на автопилот, с протегнати напред ръце като сомнамбул. Отстъпих настрани, без да го изпускам от поглед. Мъжът направи две крачки. Три. Още една.

Ах, по дяволите, щеше да се добере до водата.

— Ой! Кочи да! Кочи да! — изкрещях аз. Хей! Насам! Насам! После добавих отново на китайски, за да объркам картината: — Уау ай ни! Уау ай ни!

Сумистът вече беше на ръба на водата. Аз отново извиках.

Той започна да се извръща към мен. Въздъхнах от облекчение.

Сумистът залитна за секунда — първо към брега, после към морето.

Докс застана до мен и метна пушката на рамо. Гледахме като омагьосани.

Към брега, към морето…

Осъзнах, че двамата неволно сме се изпънали назад, сякаш искахме да повлияем на сумиста със собствените си тела. Докс прошепна:

— Хайде, хайде…

Сумистът се килна напред и рухна в прибоя сред гейзер от пръски.

— По дяволите, пак отначало — изруга Докс и заедно се втурнахме напред.

Макар да тежеше някъде към двеста кила, сумистът се държеше на вода доста добре. Хванахме го за реверите и някак успяхме да го преобърнем по гръб и да го издърпаме по калния бряг колкото лицето му да не е във водата.

Отдръпнахме се на два-три метра и спряхме да си поемем дъх. След малко Докс се разсмя.

— По-щур момент не съм имал — заяви той.

Аз също се разсмях. Да, беше ни се разминало на косъм. — Хей, мой човек — рече Докс, — за какъв дявол му крещеше на китайски?

— Не искам да кажат на някого, че нападателите са говорили на английски и японски. Ако такава вест стигне до Ямаото, веднага ще му напомни за мен. Опитвах се да замъгля картината.

— Да, но от къде на къде „уау ай ни“? Това значи „Обичам те“. Нищо чудно, че човекът реши да ни претрепе, щом ти взе да му разправяш колко си влюбен в него.

Пак се разсмяхме.

— Само този израз знам на китайски — обясних аз.

— Е, от личен опит съм се убедил, че е полезно да знаеш тези думи на всеки език. Някой ден ще трябва да ми разправиш как точно си ги научил.

— Добре — съгласих се, все още задъхан. — Хайде сега…

Земята под нас се разтресе. Вдигнах очи и видях как вторият сумист връхлита покрай прибоя към нас като товарен влак.

Док смъкна пушката от рамо. Всичко се развиваше като в забавен кадър.

— За Бога, стреляй в шията! — извиках.

Докс падна на коляно и се прицели. Но нямаше време. Сумистът го блъсна като снаряд и стреличката се заби в калта без малкият заряд в нея да експлодира. Докс отхвръкна във въздуха и тежко се стовари на земята.

Без да мисля, направих две крачки и се хвърлих на гърба на сумиста. Преметнах лакът през гърлото му за хадака джиме — приспивната хватка, която бях прилагал хиляди пъти през десетилетията си тренировки по джудо в „Кодокан“ в Токио. Приложена правилно, хватката прекъсва прилива на кръв към мозъка и предизвиква изпадане в безсъзнание след секунди. Но просто нямаше начин да я приложа правилно срещу тип, чиято шия бе по-яка от телеграфен стълб. Усещах, че притискането изобщо не пречи на сумиста. Само го ядосваше още повече. Той изръмжа и посегна назад да ме сграбчи, но аз се смъкнах надолу, за да избегна разперената му лапа. Тогава той почна да се върти в кръг, опитвайки да ме отхвърли. Стисках отчаяно. Той се завъртя още по-бързо и блъсна ръцете ми нагоре. Шията и главата му бяха омазани с кал; не успях да се удържа и отхвръкнах. Паднах на земята и се търкулнах, изпълнен с първобитен ужас, че той ще се стовари върху мен да ме смаже.

За момент сумистът спря, огледа се насам-натам и аз осъзнах, че в тъмното и навярно все още замаян от упойката, временно ме е изгубил от поглед. Озърнах се и забелязах жълтата опашка на стреличката да стърчи от калта. Пролазих към нея.

Докс изстена и сумистът се завъртя към звука. Грабнах стреличката и скочих на крака.

Докс изстена отново. Сумистът изръмжа гневно и с тежка крачка се отправи към него. Видях, че е само на метър-два от мен. Хвърлих се напред, като се молех да е толкова съсредоточен в търсенето на Докс, че да не ме чуе.

Чу ме в последната секунда, но вече бе твърде късно. Понечи да се завърти и аз се хвърлих на гърба му, отново с хадакаджиме — само че този път вместо да притисна длан към тила му, аз го намушках със стреличката в шията отстрани. Зарядът избухна с пукот и ярък блясък. Той изрева и се опита отново да ме изтръска с въртене. Но още преди да започне, падна на едно коляно, после подгъна и другото. Разбрах, че упойката действа и леко отпуснах шията му.

Сумистът се подпря на ръце. Предпазливо скочих от гърба му и отстъпих настрани.

После той се изправи и пак тръгна срещу мен. Мамка му, не може да бъде истина, помислих си. Извадих пистолета и се прицелих.

Сумистът залитна, сгромоляса се на една страна и остана да лежи неподвижно.

Изтичах към Докс. Нощните му очила бяха се смъкнали от удара.

— Добре ли си? — попитах, докато кляках до него.

— По дяволите — изпъшка той, като се въртеше насам-натам. — По дяволите.

После изтърси поредица неописуемо изобретателни ругатни.

— Е, движиш се — отбелязах. — Не може да си чак толкова зле.

Той се надигна и седна със стон.

— Копелето ми изкара въздуха. Слава Богу, че зад мен нямаше нищо, освен въздух, иначе сега щях да съм станал на палачинка. Оох, хубаво е да си жив.

Помогнах му да се изправи на крака. Намерихме прибора за нощно виждане и той си го сложи. Сумистът беше загубил съзнание.

— Да, радвам се, че не го оставихме да се задуши — каза Докс, разтривайки ребрата си. — Би било истинска трагедия.

— Мислех, че си снайперист! За Бога, ти улучи единия в корема, а последният ти изстрел беше право в калта!

— Хей, като знаеш толкова много, кога за последен път си се опитвал да повалиш разярена тлъста горила, хукнала право към теб?

— Преди около десет секунди!

— Добре де, ако не беше толкова зает да танцуваш, щеше да забележиш, че едва имах време да вдигна проклетата пушка, камо ли да се прицеля.

Спогледахме се гневно. После Докс прихна. Аз също и изведнъж се разсмяхме тъй буйно, че за няколко секунди загубихме дар слово. Просто така става винаги. Когато заплахата отмине, веселието идва да запълни празнината.

— Кажи ми едно — рече Докс, докато повдигаше очилата, за да си избърше очите. — Без прибора не видях добре, но правилно ли ми се стори, че те зърнах да скачаш върху гърба на онова чудовище?

Аз все още се смеех.

— Да, наистина. Исках…

Той се плесна по бедрото.

— Дявол да те вземе, човече, сериозно ти казвам, това беше най-тъпото нещо, което съм виждал в живота си. Нали разбираш, ако онзи беше съобразил, че трябва само да се просне по гръб, сега щях да те изстъргвам с лопатка.

— Май не трябваше да се опитвам да го удуша.

— Да, без майтап, не трябваше да се опитваш да го удушиш. Просто трябваше да се изкатериш по него и да го вдигнеш във въздуха за косата. Веднъж така постъпиха с мен и имам голям късмет, че съм жив да разкажа.

Пак се разсмяхме.

— Благодаря, готин. Няма да го забравя — каза Докс, когато смехът позаглъхна.

— Да забравиш ли? Боя се, че непрекъснато ще ми го напомняш.

— Разчитай на това.

— Добре, хайде да действаме, преди да са се събудили.

— Готин, ако дадат какъвто и да било признак на живот, ще изпразня целия пълнител в тях, ще презаредя и пак ще ги надупча.

— Знам. Затова дай да свършваме и да изчезваме. Ще можеш ли да носиш чантите?

— Да, само съм натъртен. Мисля, че нямам нищо счупено.

Докато Докс товареше торбите във вана, аз прибрах предавателя от кадилака. После се върнах при китайците. И тримата лежаха по очи. Преобърнах ги по гръб и ги прострелях в гърдите. Исках да изглежда, че сумистите са ги нападнали от засада и са довършили ранените жертви с изстрелите в главата, с които всъщност бях почнал.

Върнах се при сумистите. Виждаше се, че дишат. С лека тревога сложих пистолета си в ръката на единия и пратих няколко изстрела към водата. После повторих същото и с другия. Вероятно се престаравах, но исках по ръцете им да има следи от барут. Стреличките все още стърчаха от телата им. Извадих ги и ги пъхнах в джоба си.

Докс вече ме чакаше във вана с включен двигател. Качих се и потеглихме.

Докато аз карах, Докс провери торбата.

— Дявол да го вземе, готин, няма да броя сега, но тук има сума ти мангизи.

— Добре — казах с усмивка. Исках Докс да получи голяма печалба. Заслужаваше я.

Намерихме едно пусто място на брега, спряхме и нагазихме във вълните. Заехме се да изпразваме чантите във водата и след секунди стояхме сред малки островчета от стотици хиляди хапчета. Разритахме ги из прибоя, за да сме сигурни, че солената вода ще ги разтвори.

— Весели риби ще има по тия места — отбеляза Докс, когато приключихме.

Потеглихме обратно към странноприемницата. Не исках да оставам, но ако си тръгнех посред нощ, щеше да изглежда подозрително.

Паркирах на същото място както преди и изключих двигателя. Прибрахме приборите за нощното виждане и въздушната пушка, но засега задържахме пистолетите.

— Мислиш ли, че онези приятели ще се върнат? — попита Докс.

Замислих се.

— Може да наминат колкото да си приберат нещата, преди да започнат живота на бегълци. Но няма начин да ни свържат с тази история. Не може да са видели лицата ни в тъмното, а мен така или иначе не са ме виждали в странноприемницата.

Помълчахме.

— Двигателят още е топъл. Чуваш ли го как пука тихо? — отбеляза Докс.

Кимнах.

— Имаш право. Добре, дай да изчакаме, докато изстине. Ако се върнат и забележат, ще е добре да знаем.

Той потупа пистолета си.

— И да сме нащрек и въоръжени.

Около час седяхме мълчаливо в мрака. Чувствах се уморен, а знаех, че и Докс е грохнал. След адреналиновия прилив на битката следва рязък упадък и тялото дотолкова жадува за отдих, че изпадаш в нещо като вцепенение. Именно затова Наполеон е знаел, че най-добрият момент за контраатака идва веднага след сражение, когато противникът още е замаян от победата.

Постепенно пукането на двигателя стана все по-откъслечно и накрая спря. Изчезнаха струйките пара, процеждащи се изпод капака.

— Добре, аз се прибирам — казах. — Персоналът скоро ще се събуди, а не искам да ме виждат. Извинявай, че ще трябва да изкараш още една нощ във вана.

Той потупа торбата и се ухили.

— Бих казал, че си заслужава.

Да, дотук си заслужаваше. Но още не беше свършило.