Бари Айслър
Рейн-сан: Последният убиец (17)

17.

Пътуването до Уаджима на следващата сутрин трая около пет часа. Японските магистрали са с прекомерно високи такси, но за щастие това облекчава движението. Плащах в брой, тъй като бях отхвърлил предложението на гаража да ми осигурят най-модерната апаратура за електронно плащане. Плащанията по електронен път се проследяват твърде лесно.

По пътя спряхме край един изоставен строеж да проверим цялата екипировка. Докс досега не беше използвал въздушна пушка и аз бях поискал десет стрелички, за да може да потренира. Но след като разполагахме само с пет, смятах, че не можем да отделим повече от една.

— Не пропускай — заръчах му, докато залягаше на осемдесет метра от една ограда, върху която бях поставил консервна кутия.

Чу се тих пукот на внезапно освободен газ под налягане, а след миг до нас долетя и звън на тенекия. Погледнах през бинокъла. Кутията беше изчезнала. Понечих да кажа на Докс, но той вече знаеше. Вдигна лице към мен и се усмихна.

— Нищо работа, някакви си осемдесет метра. От такова разстояние мога да улуча и с камък.

Преди да се върнем във вана, втрих с четка за зъби в косата си малко бяла боя за обувки. Така щеше да изглежда много по-прошарена, отколкото почваше да става по естествен път над ушите ми и по слепоочията, и би ми дала десет години повече в евентуалните описания на очевидци. За допълнителен ефект си сложих чифт отчайващо старомодни очила с дебели рамки и обикновени стъкла, купени преди да напуснем Токио.

Пристигнахме в Уаджима малко след пладне и аз се обадих в странноприемницата да попитам дали мога да се настаня. Както очаквах, помолиха ме да дойда в два. Не възразих. Можеше да се предполага, че и хората на Ямаото още не са дошли.

През следващия час и половина обикаляхме с колата насам-натам, за да опознаем Уаджима. Според мен на места районът все още беше красив, но както в цяла Япония строителните компании настъпваха неумолимо. Местните широколистни дървета, искрящи сега с червено-оранжева премяна в хладния есенен въздух, биваха изсичани безжалостно, за да ги заменят с по-подходящите за дърводобив кедри. Останалото изглеждаше като кърпеж на наранена плът, нашарена със зелени превръзки, които не помагаха за изцеляване на раните. Всичко беше павирано или покрито с плочки — речните корита, хълмовете, дори крайбрежието. Изглеждаше, че единствено морето се е спасило от метастазите на строителните предприемачи, но докато карахме по брега, забелязах, че някоя бюрократична група по интереси вече се е захванала да закрие частично пристанище Уаджима с огромна бетонна стена. Спомних си какво бе казал Докс за американците — че се обявяват за миролюбци, но непрестанно воюват. Японците изповядват традиционно преклонение пред природата, но ето че тук се стараеха да я погребат без остатък в бетонен саркофаг. Кога ли щеше да ни се наложи да надзърнем в огледалото и да си признаем, че традиционната ни обич към природата се е превърнала в отявлена лъжа.

След като огледахме каквото можеше да се види от вана, ние спряхме, за да пообиколя пеш. Докс също искаше да се разтъпче, но трябваше да признае, че в затънтено градче като Уаджима бялата му физиономия и грамадната фигура ще привлекат внимание, с което не би се справило дори изключителното му умение да остава незабелязан. Той легна на задната седалка, а аз излязох под студеното небе, потъмняло от дъждовни облаци.

Градът ми се стори някак уморен. Видях много хора с прошарени коси и никакви деца, макар да предполагах, че все някъде трябва да има и по-млади жители. От двете страни на пътя се трупаха отпадъци от риболовната промишленост — скъсани мрежи, строшени шамандури, ръждиви капани за крабове. Повечето боклуци бяха покрити със сини платнища, които загръщаха купчините отдолу като тръпнещи савани. Навсякъде кряскаха чайки. Отвъд отпадъците десетки корабчета се люшкаха върху вълните и с тих пукот дърпаха швартовите въжета, а мачтите и такелажите им се чернееха като скелети на фона на облачния хоризонт. Вятърът търкулна покрай нозете ми смачкана пластмасова чаша за кафе; от небето над водата бавно се спускаше студена мъгла.

Може би планираха да се срещнат тук, но не ми се вярваше. Първо, мястото беше прекалено открито; второ, наоколо можеше да има хора. Тръгнах на изток по брега. Край водата лежаха грамадни бетонни пирамиди като неизбухнали боеприпаси от някаква отдавна забравена война. Мъглата се сгъстяваше, облаците ставаха все по-тъмни и усещах, че се задава буря.

Отвъд пирамидите стигнах до нещо като парк, използван за склад на бъдещи строежи. Там бяха паркирани камиони и тук-там видях натрупани торби цимент, бетонобъркачки и други материали. След широкото тревисто поле започваше кална ивица, а по-нататък беше морето. Тук, помислих си аз, тук ще го направят. Мястото е идеално. Не по-малко идеално беше и за снайперист. Използвах фотоапарата, който бяхме купили в Ню Йорк, за да направя снимки под различен ъгъл, после се върнах във вана, за да запозная Докс с терена.

Малко преди два часа следобед приключихме с разглеждането на снимките и потеглихме към странноприемницата. Тя се оказа малка триетажна сграда, отделена от морето с тесния крайбрежен път и затревена ивица. Спрях на паркинга отзад.

— Ще издържиш ли в колата? — попитах. — Не знам кога ще се появят хората на Ямаото. Може да се забавят.

— Готин, веднъж чаках три дни в калта, докато се появи обектът. Надупчих го от седемстотин метра. В сравнение с това каросерията на ван е същински рай. Имам си спален чувал, дунапренов дюшек, храна, вода, пластмасово шише за едната нужда, кофа и найлонови торбички за другата. Плюс четиво, включително висококачествена японска порнография. По-хубаво от това — здраве му кажи.

— Е, значи ще трябва да почукам, преди да вляза — подхвърлих и той се разсмя.

Огледах се през стъклата в двете посоки. На паркинга имаше още три коли, може би на работещи в странноприемницата, а може би и на гости от вчерашния или по-ранен ден. Бяха малки, стари тойоти и нито една нямаше токийски номер. Останах с чувството, че хората на Ямаото още не са пристигнали. Все пак се постарах да запомня колите, за да ги разпозная, ако ги видя по-късно.

— Може да зърнеш нашите приятели преди мен — казах. — Очаквам да паркират тук, също като нас.

— Да, ако чуя кола, ще надникна тайно. Видя ли нещо перспективно, ще ти звънна по клетъчния телефон.

Слязох и заобиколих към входа. Вътре веднага ме посрещна топлият мирис на благовония и рогозки татами. Жена на средна възраст в синьо кимоно ме поздрави с поклон. Събух си обувките и я последвах навътре. Тя ме настани на ниска масичка във фоайето и изчака аз — или може би трябва да кажа Уатанабе-сан — да попълня фиша за настаняване.

Цялата процедура имаше леко ритуален дух и осъзнах, че хората на Ямаото вероятно също ще трябва да се задържат тук. Огледах се за подходяща наблюдателна точка и с радост забелязах на втория етаж място за отдих с изглед към фоайето. Оттам се виждаше морето и — което бе по-важно за мен — входът, през който щяха да влязат хората на Ямаото.

Жената се върна с чаша ечемичен чай.

— Сам ли пътувате, Уатанабе-сан? — попита тя, очаквайки несъмнено да отговоря и на недоизказания въпрос „Защо?“

— Да — потвърдих. — Жена ми почина наскоро и тъй като меденият ни месец бе в тази област, пожелах да се върна тук.

— Опечалена съм от вашата загуба — каза тя и сведе глава.

Както очаквах, след като чу тъжната история на Уатанабе, тя не зададе други въпроси и не се наложи повече да я лъжа. Но бях сигурен, че новината ще се разчуе сред персонала и следователно никой няма да се учуди, че печалният Уатанабе седи замислен часове наред на онзи балкон на втория етаж.

Оставих багажа в стаята си на третия етаж — квадратна, застлана с рогозки и с изглед към морето, който бе впечатляващ, макар да го загрозяваха провисналите кабели на високоволтовите далекопроводи. После слязох в ресторанта, седнах така, че да виждам входа, и без да бързам, обядвах със стриди от залива Анамизу, сладки скариди от дълбините на Японско море и местна зимна жълтоперка с настъргана ряпа и червени чушки. Докато се хранех, дойдоха няколко възрастни двойки, но явно не бяха хората, които очаквахме.

След това се оттеглих на втория етаж, където зачаках, като се преструвах на унесен в размисли. Навън бе започнало да се смрачава, когато клетъчният ми телефон забръмча. Погледнах екранчето — беше Докс.

Натиснах бутона за приемане.

— Да.

— Изглежда, че най-после си имаме компания — съобщи той.

— Сигурен ли си?

— Да кажем, че имам силно предчувствие. В момента влизат.

— Как изглеждат?

— О, не бой се, няма да ги сбъркаш.

— Какво искаш да кажеш?

— Само гледай и ще разбереш.

Погледнах надолу към фоайето. Чух как входната врата се отвори и затвори. Жената със синьото кимоно, която ме бе посрещнала, подвикна: „Ираша имасе“ — добре дошли — и изтича иззад плота на рецепцията. След миг под мен се появиха двама грамадни мъже, очевидно борци сумисти. Отдръпнах се назад, за да не ме забележат. Под този ъгъл бе трудно да бъда сигурен, но по моя преценка всеки от тях тежеше над сто и петдесет килограма. Все едно виждах главите и плещите на двойка бизони.

— Ах, мамка му — прошепнах впечатлен.

— Предполагам, че си ги видял — рече Докс.

— Божичко, ние имаме само четири стрелички.

— Да. Както казва, ако не се лъжа, Рой Шайдър в „Челюсти“: „Ще ни трябва по-голям кораб“.

Двамата казаха нещо на жената, но не чух какво точно. Тя ги въведе навътре.

Занаятът им личеше не само по физиката. Притежаваха онази бавна сумистка походка, онзи царствен вид — едва ли не божествен, — породен от сплавта на сила и слава. Бяха свикнали да ги гледат, да бъдат обект на внимание и страхопочитание и крачеха тъй, сякаш преклонението им се полагаше по право, без задължение да се отплащат с нещо повече от пасивното му приемане.

Отдръпнах се още малко назад.

— Видя ли каква кола карат? — попитах.

— Естествено. Голям винен кадилак с волан отляво. Подходяща кола за якудза. Трябваше да са те.

— А номера видя ли?

— Да.

Той ми го продиктува и аз го записах.

— Добре, изчакай — казах. — Ще ти се обадя пак.

— Разбрано.

Позвъних на Тацу. След няколко сигнала немощният му глас изрече:

— Хай.

— Как я караш? — попитах.

— Още съм жив.

Изведнъж ме обзе мъчителната мисъл, че някой ден съвсем скоро ще му позвъня, но той няма да отговори, защото вече няма да бъде между живите.

Прогоних я и заговорих:

— Мисля, че нашите хора пристигнаха, но трябва да бъда сигурен. Кито и Санада… сумисти ли са?

— Не знам. Но мога да разбера.

— Добре. Ето и номера на колата, която карат. Токийски е.

Продиктувах му номера. Той обеща да ми позвъни.

Хвърлих предпазлив поглед към фоайето. Двамата бяха приключили с регистрацията и жената в синьо ги водеше към асансьора, навярно за да им покаже стаите.

Петнайсет минути по-късно Тацу ми се обади.

— Те са. И двамата са бивши сумисти, напуснали поради контузии. Колата е регистрирана на името на Кито.

— Добре. Пристъпвам към действие. Скоро ще ти се обадя.

Прекъснах и позвъних на Докс.

— Прав беше. Точно тях чакахме. Бивши сумисти.

— Бивши ли? На мен ми изглеждат съвсем настоящи.

— Напълно те разбирам.

— Дали ги е бивало като борци?

— Откъде да знам, по дяволите?

— Просто се чудех дали можем да ги повалим, ако се наложи.

— Да ги повалим? Общо тежат към триста кила. Ако ще ги поваляме, трябва да е само със стрелба от разстояние, това е положението. И то само защото не можем да използваме авиация.

— Добре де, просто се опитвах да разработя резервен план.

— Ако се наложи да влезем в ръкопашна схватка с тия приятели, препоръчвам ти да прибегнеш към молитва.

— Ти се моли колкото си щеш. Аз предпочитам да разчитам на нещо по-остро.

— Дано да е харпун. А и с него не знам дали ще засегнеш важен орган.

— Ами ако…

— Виж какво, не че не ми се обсъжда най-подходящият начин за убиване на сумист — прекъснах го, — но след като изяснихме положението, може би сега е моментът да се промъкнеш и да лепнеш предавателя на колата им. Аз ще стоя тук и ще те предупредя, ако тръгнат да излизат.

— Разбрано.

Две минути по-късно той пак се обади.

— Готово. Където и да отидат, можем да ги следим от разстояние и ще знаем кога спират. А ако тръгнат пеш, просто ще следваме тътена на земята под нозете им.

— Да, бе — изсумтях и си спомних, че разполагаме само с четири стрелички. Канезаки бе казал, че са предвидени и за носорог. Надявах се да е говорил буквално. Иначе ни чакаха неприятности.