Бари Айслър
Рейн-сан: Последният убиец (14)

14.

Когато пристигнах в Шинагава, отначало се обърках. Някогашният мизерен и затънтен квартал, вонящ на кланици, беше облагороден. Южно от гарата всичко бе чисто ново: високи стъклени сгради, искрящи магистрали, скъпи на вид ресторанти. Господи, до входа на гарата имаше дори деликатесен магазин на „Дийн енд Делука“.

На една вътрешна тераса в гарата, над пешеходния надлез, намерих кафенето, което ми бе описал Докс. Той вече ме чакаше там, седнал до парапета, и гледаше отвисоко тълпите. Вероятно се наслаждаваше на добрата си позиция с идеални възможности за обстрел. Забеляза ме и леко кимна в знак, че е безопасно да се приближа.

Отидох да си поръчам билков чай. Бях уморен от пътуването и смяната на часовия пояс, но исках да увелича шансовете си за спокоен сън тази нощ. Взех чая и седнах на масата срещу Докс.

— Предположих, че ще дойдеш по-рано — рече той. — За да спестим време, подраних и аз.

Разбира се, през последната година беше опознал моите навици и използваше тази възможност да ми натрие носа. Вече свиквах с това.

— Много предвидливо от твоя страна — подхвърлих.

— Предвидлив съм си. Дори ти донесох подарък. И с риск да те разочаровам ще кажа, че не е кимоно или луксозно копринено бельо.

Той сложи на масата книжна торба. Надникнах вътре, видях черен сгъваем нож и го извадих. Разгънах острието под масата.

— Това е „Бенчмейд Президио 520S“ — обясни Докс. — Девет сантиметра острие с режещ ръб от специална сплав. Реших, че може да ти хареса.

— Много ми харесва — потвърдих, после сгънах ножа и го прибрах в джоба си. — Благодаря.

Той кимна.

— Какво разправя твоят приятел?

Разказах му какво съм узнал от Тацу.

— Ако срещата е вечерта след два дни, ще трябва да побързаме — каза Докс, когато свърших. — Твоят приятел може ли да ни осигури необходимата екипировка?

— Не. За да свършим работата както трябва, ще ни трябват някои необичайни неща.

Той се усмихна.

— Е, мисля, че знаем къде да търсим специалните стоки.

Кимнах. Естествено, имаше предвид Томохиса Канезаки, американски японец от ЦРУ, работещ в посолството в Токио. През изминалите години и двамата бяхме имали вземане-даване с Канезаки. Някои от предметите, които получавахме, бяха легални; с други се сдобивахме чрез малко по-предприемчиви методи. За момента той ни беше по-скоро приятел, отколкото враг, макар че човек никога не бива да се осланя на подобни етикети. В крайна сметка бизнесът си е бизнес.

— Ще му се обадя — казах. — Но няма да споменавам, че си замесен. Колкото по-малко знае, толкова по-добре.

— Съгласен.

— Трябва да сме готови за действие вдругиден в шест сутринта. Странноприемницата, където ще отседнат хората на Ямаото, приема гости от два следобед, а искам да бъда там преди тях.

— И ние ли ще отседнем там?

— Само аз. Вече си направих резервация. Ти обаче трябва да останеш в сянка. По ония места не се мяркат много бели лица, а не искаме с нещо да те запомнят.

— Палатка ли да си разпъна? Не че имам нещо против, просто е добре да знам.

— Ще наема ван. Необходим е за операцията, но може и да послужи като подвижно жилище, нали ме разбираш.

— Разбирам. Добре, утре ще напазарувам това-онова. Май само две нощи ще се радвам на лукс тук, в „Принс“, а после играта загрубява.

Кимнах.

— Дай да решим какво ни трябва, после ще се обадя на Канезаки.

Обсъдихме всичко, като започнахме от целта на операцията и на тази основа определихме екипировката. Когато приключихме, Докс се върна в „Принс“, а аз намерих телефонна кабина пред гарата.

Канезаки вдигна още след първия сигнал по стар навик, който знаех, че е изкопирал от Тацу.

— Хай — изрече лаконично той, пак по примера на по-стария си колега.

— Хей — отвърнах аз.

— Да не би вече да живееш в Токио? — попита той след кратко мълчание.

Усмихнах се. Бях използвал уличен телефон точно заради неговата анонимност. Исках да запазя клетъчния телефон чист колкото се може по-дълго.

— Имам работа тук — обясних. — Нищо, което да те раздразни, ако научиш. Ще ми трябва твоята помощ.

— Добре.

— Телефонът ти сигурен ли е?

— Да.

— Една упойваща пушка с нощен мерник и минимум десет приспивателни стрелички; два пистолета със заглушители, инфрачервени лазери и нощни мерници, резервни пълнители, по сто патрона с кух връх и набедрени кобури; два прибора за нощно виждане; един джипиес за проследяване на автомобили с магнитно закрепване.

— Това ли е всичко?

Усетих сарказма в гласа му.

— Да.

— За Коледа ли ти трябва? Не знам дали ще се побере в чорап…

— Трябва ми за утре вечер.

— Джон, не се занасяй.

Канезаки обичаше да подчертава трудността на всяка поискана услуга, за да може да изкопчи по-големи отстъпки в замяна. Вероятно това бе причината за мърморенето му и сега. Или пък молбата ми наистина го затрудняваше. Все едно. Нямах време за празни приказки.

— Можеш ли да го направиш? — попитах. — Ако не, ще потърся друг начин.

— Не казвам, че не мога…

— Тогава какъв е отговорът ти?

— Виж, недей да ме пришпорваш. Да се изпише такава железария, не е като да заемеш няколко йени от дребен лихвар.

— Сигурно си прав.

— Ако мога да го направя, ще ми бъдеш длъжник.

— Какво ще ти дължа?

— Услуга. Работа.

Само дето не добави: „Душата си“. Надеждите ми за Мидори и Коичиро почнаха да се смаляват като искрата в изгасен телевизор.

Всъщност нямаше защо да се изненадвам. Можех да споря с него, но в момента залогът беше по-голям от душата ми.

— Щом така предпочиташ — казах. Гласът ми сякаш долиташе от много далече.

— Това „да“ ли беше?

Изведнъж отчаяно ми се прииска да отвърна: Майната ти. Да му го кажа лично, както аз си знам. Но вместо това казах само:

— Да.

— Добре. За колко време ще ти трябват нещата?

— Най-много седемдесет и два часа.

Мълчание.

— Има ли риск нещо да се обърка и да ми пламне задникът?

— Не, ако всичко мине добре.

Той се разсмя.

— Господи, сега ми олекна.

— Да, и на мен — вметнах.

— Ще видя какво мога да направя. Обади ми се утре следобед.

— Ще ти пусна списъка и в сайта за обяви. Просто за да съм сигурен, че няма да пропуснеш нещо.

— Бива.

Оставих слушалката и я избърсах по навик.

Спрях в едно интернет кафене и пуснах списъка на екипировката в сайта, който използвахме. Вече нямах какво друго да правя, освен да се помъча да поспя.

Върнах се в хотела и си пуснах много горещ душ. Топлината прогони напрежението от мускулите ми и по-късно, когато се отпуснах в леглото, тялото ми омекна почти като гума. Но умът ми не искаше да се изключи. Непрекъснато си представях лицето на Коичиро и си спомнях как се сгуши в мен, когато го прегърнах. Дълго гледах в тавана и по някое време осъзнах, че също като Тацу нашепвам отново и отново: „Онегай шимасу“. Моля те. Моля те.