Бари Айслър
Рейн-сан: Последният убиец (13)

13.

Рано сутринта излетях за Токио от летище „Кенеди“. Бих предпочел заобиколен маршрут, но нямахме време. За по-сигурно Докс пътуваше отделно и щяхме да се свържем след пристигането на летище „Нарита“.

Преди да мина през проверката, отскочих до една тоалетна в края на чакалнята за заминаващи. Тя беше по-далече от проверяващите и охраната, отколкото всички други, покрай които бях минал. С лепенки закрепих здраво сгъваемия нож зад една от тоалетните чинии. Предполагах, че има петдесет на сто шанс да бъде открит от чистачите, но ако извадех късмет, щеше да ме чака тук, след като си свършех работата с Ямаото, и така щях да си спестя труда да търся нов.

Пристигнах на „Нарита“ късно следобед на другия ден. След като предприех необходимите мерки, за да се уверя в липсата на местни посрещачи, намерих Докс и хванахме експреса до токийската централна гара. Едрият мъжага изглеждаше съвсем безгрижен сред азиатското обкръжение и аз си спомних колко време прекарва в региона. Колкото до мен, чувствата ми бяха както винаги смесени. За един дълъг период Токио беше за мен най-близо до онова, което можех да нарека свой дом. И все пак не бях на мястото си нито тук, нито където и да било — и едва ли някога щях да бъда.

Докато Докс обикаляше из лабиринтите на огромната гара, аз отскочих до най-близкия магазин на „Водафон“, та мистър Уатанабе да си купи нови два клетъчни телефона с предплатени карти. Бих предпочел да не претоварвам излишно самоличността на Уатанабе, но малките пазарчета за телефони на черно, които действаха в Шин-Окубо и Уено, докато живеех в Токио, сега бяха разчистени, а нямах време да търся къде са се преместили. Така или иначе, връзката между „Сингюлар“ в Щатите и „Водафон“ в Япония изглеждаше доста слаба и това ме успокояваше. Бих помолил Докс да купи телефоните, но твърдо бях решил да го замесвам колкото се може по-малко.

След като уредих този въпрос, позвъних на Мидори. Тя не отговори, но й оставих на гласовата поща съобщение с новия номер. Дори ако не й се наложеше или не пожелаеше да ме потърси, държах да й покажа, че съм достъпен за нея във всеки момент, макар и само по телефона. Не исках да си мисли, че ще се изпаря пак, както стана, когато тя за пръв път напусна Токио.

Излязохме от гарата. Исках веднага да се срещна с Тацу, затова Докс, който бе живял доста време в Токио и можеше да се ориентира, отиде да се обзаведе с обичайната си железария, а аз поех към болницата „Джикей“. Хванах влака по линията Яманоте до гара Шинбаши и оттам повървях малко пеш. Беше хладна, но ясна вечер и ми доставяше удоволствие да вървя на открито след дългия полет от Ню Йорк.

Обиколих болницата, проверявайки невралгичните точки, и влязох през един страничен вход. Колкото до мен, чувствах се в безопасност, но връзката ми с Тацу беше известна, а той си имаше и доста свои врагове, тъй че отивайки да го видя, можех да попадна в засада. Но нищо не задейства вътрешния ми радар. Отидох до информацията в препълнената приемна зала и казах на една от жените, че искам да посетя пациента Ишикура Тацухико. Тя провери в компютъра и ме уведоми, че Ишикура-сан е в онкологията.

Звуците наоколо сякаш заглъхнаха. Студена вълна плъзна по лицето и шията ми и продължи към корема. Жената започна да ме упътва, но аз само я гледах, без да чувам и дума. Помолих я да повтори, но след като се отдалечих, открих, че почти не помня какво ми е казала. Ориентирах се по надписите, но се чувствах изгубен сред лабиринта от коридори с луминесцентно осветление.

Най-сетне открих онкологията, но не си спомних кой номер стая ми бе казала дежурната. Попитах една сестра и тя ме поведе по коридора. Пред една от вратите стоеше атлетичен японец в сив костюм и с къса военна подстрижка. Сакото му се издуваше под мишницата, а в едно от големите му уши забелязах слушалка. Докато се приближавахме, той ме погледна и аз се постарах да види и двете ми ръце.

Спряхме пред вратата. Докато пазачът ме обискираше, сестрата надникна вътре и каза на японски:

— Извинявайте, Ишикура-сан, имате посетител.

— Ии йо — отвърна отвътре немощен глас. Добре.

Сестрата ми махна с ръка. Телохранителят ме въведе, оставайки плътно зад гърба ми.

Тацу седеше в леглото, подпрян на възглавници и обкръжен от обичайната потискаща болнична машинария, с венозна система в ръката и кислородна тръбичка в носа. Бях го видял само преди месец, но сега изглеждаше отслабнал поне с десет килограма и много по-стар. Болестта го разяждаше отвътре и от пръв поглед ставаше ясно, че всички машини и венозни системи на този свят са безсилни срещу нея.

Отдясно на леглото седеше красива млада жена със спящо бебе в ръце. Дъщерята на Тацу, досетих се. При последната ни среща той ми бе съобщил, че му се е родил внук.

Почувствах се като натрапник, но Тацу ми махна с ръка.

— Хисашибури — изрече той с немощен глас. Отдавна не сме се виждали.

После кимна на телохранителя и човекът излезе. На езика ми напираха стотици лъжи, но нито една от тях не прекоси устните.

— Дявол да го вземе, Тацу — промърморих, като го гледах и клатех глава. — Дявол да го вземе.

Той кимна с усилие, сякаш искаше да каже: „Да, знам“, след това посочи жената до себе си.

— Дъщеря ми Каору. И внукът ми Арихиро.

Очите му бяха хлътнали, но в тях грейна усмивка. Поклоних се на жената и изрекох официално:

— Много ми е приятно.

Заради бебето тя не стана, но наклони глава.

— Слушала съм много за вас. Вие помагате на баща ми в работата му.

Озърнах се към Тацу.

— Опитвам се.

Тацу я упрекна:

— Не му казвай какво говоря.

Жената се усмихна.

— Само хубави неща.

Аз кимнах.

— Тогава навярно лъже.

Тацу се изкиска. Жената се изправи с детето в едната ръка и положи другата върху рамото на баща си.

— Трябва да отнеса детето у дома — каза му. — Да го нахраня и да го сложа да спи.

— Да — кимна Тацу. — Върви. Моят приятел не приказва много, но е добра компания.

С лека гримаса той се завъртя на една страна и жената доближи бебето до него. Тацу прошепна нещо в ухото на детето, после с нова гримаса се надигна и го целуна лекичко по челото. После се облегна назад и дълбоко въздъхна.

— Ще дойда утре — обеща дъщеря му и пак го докосна по рамото.

Тацу кимна.

— Да. Доведи и малкия.

— Разбира се — тя отиде до вратата и се обърна към мен. — Благодаря.

Нямах представа за какво ми благодари. Поклоних се и тя изчезна.

Тацу ме погледна и махна с ръка към стола.

— Да си поговорим, приятелю. Случайно да носиш хубаво уиски?

Седнах до него.

— Мислех, че си отказал пиенето. По заповед на жената.

Той ме изгледа с типичното си кисело изражение, запазено за моментите, когато се случваше да изрека монументална глупост, недостойна за коментар, и за момент отново заприлича на себе си.

— Е, вече няма значение, нали?

— Зле ли е?

Киселата гримаса отстъпи място на усмивка, сякаш това бе най-забавният разговор, който водеше от много време насам.

— А ти как мислиш?

Помълчахме. После попитах:

— Колко ти остава?

Той сви рамене.

— Може би няколко седмици.

Господи!

— Не могат ли?…

— Рак на стомаха. Последен стадий. Вече е в лимфните възли, в хранопровода… затова съм отслабнал толкова. Нищо не мога да хапна.

— Значи уискито нямаше да свърши работа.

Той се разсмя.

— Можех поне да го помириша.

Пак помълчахме.

— Предполагам, че все още искаш да премахнеш Ямаото — поде Тацу.

Не знаех какво да отговоря. Толкова малко време му оставаше, и ми се струваше нечестно да го прахосвам с подобни приказки. Но после осъзнах, че той иска точно това, може би се нуждае от него.

— Да, все още.

— Добре. Доставката ще пристигне в пристанище Уаджима.

— Уаджима…

— На полуостров Ното, префектура Ишикава. Японско море. Бандите избягват големите пристанища, защото там охраната е по-строга. Предпочитат тихи местенца като Фушики в Тояма, Минамата в Кумамото, Хосошима в Миядзаки.

— Или както сега, Уаджима.

— Да. Хората на Ямаото са си направили резервации в една тамошна странноприемница на име „Нотоношо“. Областта е известна с горещия минерален извор Небута и те отиват уж заради него. Имената им са Кито и Санада, но могат да пътуват под чужда самоличност.

— С колко време разполагам?

— Те пристигат вдругиден. Доставката ще е следващата нощ. Моят информатор все още не знае колко китайци ще участват. Но предполагам, че не повече от трима. Иначе двамата от якудза няма да са спокойни.

И аз мислех същото, но само кимнах.

— Рейн-сан, извинявай, но вече не си в първа младост. Ще можеш ли?…

— Намерил се кой да го каже — рекох.

Тацу се разсмя.

— Не бой се — добавих аз. — Имам помощник.

Той вдигна вежди.

— Познавам ли го?

Поклатих глава.

— Ами ти? Знам, че си работохолик, Тацу, но как успяваш тук…

— През деня непрекъснато имам посетители. На докторите никак не им харесва, но аз настоявам: „Какво толкова? Малко работа няма да ме убие“.

Разсмяхме се, после пак замълчахме.

— Трябва да изглежда, че хората на Ямаото са убили китайците и са откраднали наркотиците — каза той. В очите му пламтеше учудваща страст. — Това ще подложи Ямаото на голям натиск. Много голям.

На смъртното си легло повечето хора биха се съсредоточили върху други въпроси. Но не и Тацу. Борбата с корупцията беше дело на неговия живот и той щеше да я продължава до последен дъх.

Сложих ръка на рамото му.

— Ще имам грижата.

Тацу кимна и се поотпусна в леглото.

— Добре — каза той и ме потупа по ръката. За момент стисна зъби и тихо изстена, после болката отмина. — Трябва да побързаш, Рейн-сан. Скоро няма да мога да ти помагам.

Кимнах.

Той се усмихна.

— Защо изглеждаш толкова тъжен?

Поклатих глава.

— Ти си голям досадник.

Исках да го разсмея, но не успях. Той само стисна за миг ръката ми.

— Знаеш ли, много мислих за онова, което ми каза. Че съм гаден манипулатор. Тук нямам кой знае какво за правене, мога само да лежа и да мисля.

— Стигна ли до някакви изводи?

— Че си прав. Че отлично знаех какво върша, когато ти показах снимките. Че ситуацията се разви точно както се надявах. Освен в едно.

— Че забравих уискито?

Той пак стисна ръката ми и този път не я пусна.

— Не, че подложих семейството ти на заплаха. Ако нещо се случи със сина ти…

Тацу бе загубил единствения си син при злополука още в невръстна възраст. Беше ми споменавал за това само на два пъти: първо, когато го попитах преди години, и още веднъж през онази нощ, когато ми каза, че аз също съм станал баща. Момчето бе умряло преди повече от три десетилетия, но болката и до днес се таеше в очите на Тацу. Така и не бе изчезнала, и сега знаех, че само едно нещо може да я прогони. И то скоро щеше да дойде.

— Нищо няма да му се случи — успокоих го. — Ще се погрижа за това.

Той затвори очи и измънка нещо. Трябваше ми известно време, за да го разбера. Онегай шимасу. Моля те.

Още няколко минути седяхме така. Очите му оставаха затворени и аз разбрах, че е заспал.

Станах и пристъпих към вратата. Кимнах на телохранителя, после проверих коридора. Всичко беше наред.

Спуснах се по стълбите и излязох през един заден изход, после започнах обиколка по улиците, за да се уверя, че не ме следят. Добре беше да имам оперативна задача, върху която да се съсредоточа. Това ми помагаше да не мисля.

Когато се уверих, че съм сам, позвъних на Докс. Той вече се беше настанил в своя хотел — грамадния и анонимен „Шинагава Принс“. Уговорихме си среща в кафене „Старбъкс“ на гара Шинагава след два часа, за да имам време да се настаня в също тъй анонимния „Шинджуку Хилтън“.

Приключих разговора и тръгнах към Яманоте. Думите на Тацу още кънтяха в главата ми: „Скоро няма да мога да ти помагам.“