Бари Айслър
Рейн-сан: Последният убиец (12)

12.

С Докс се срещнахме за вечеря в един японски ресторант на Томпсън Стрийт в Сохо, наречен „Поличба“. Беше хубаво заведение, тихо и сумрачно, с първокласна храна. След като си поръчахме суши и бира, аз обясних ситуацията в Япония, рисковете и евентуалните плюсове.

— Искам да те питам нещо — каза Докс, когато приключих.

— Добре — съгласих се, мислейки, че ще е нещо сериозно.

— Ами, в суматохата изобщо не ми обясни как е минало снощи, преди да забъркаш голямата каша.

Трябваше да си познавам човека.

— Добре мина — отвърнах.

— Добре ли? Какво означава „добре“?

— Ами, нали разбираш… добре.

— Говоря за дамата.

— Да, мисля, че мина добре.

— Дявол да те вземе, мой човек, трябва ли да ти пусна ток по топките, та да се разприказваш?

— Добре мина. Тя не ме изхвърли. Позволи ми да видя… сина си.

Синът ми. Запитах се дали някога ще привикна с тези думи. Само като ги произнасях, почвах да се чувствам леко замаян — едновременно щастлив, тревожен и объркан.

— И как беше?

— Беше… хубаво.

Той извъртя очи към тавана.

— Джон Рейн, титан на красноречието. А успя ли поне… нали ме разбираш.

Погледнах го.

— Какво да съм успял?

— Нали знаеш… отвори ли ти се парашутът?

— О, за Бога…

— Значи се е отворил.

Примирено поклатих глава, но не казах нищо. Той се ухили.

— А само преди броени дни беше в Барселона с прекрасната Дилайла. Развратник такъв.

— Преди малко се обадих на Дилайла.

— Как мина?

— Не знам. Казах й, че са възникнали усложнения и ще ми трябва малко време, за да уредя нещата. Тя се вкисна. Случва й се понякога. Но както съм затънал до гуша в момента, не мога да мисля и за настроенията й. Не мога.

— Е, голям късмет е да можеш да вкиснеш жена като Дилайла.

— Виж, дай да си говорим за Япония, бива ли? Интересува ли те?

— Естествено, че ме интересува. Няма да те изоставя в беда.

Кимнах. Никога нямаше да мога да му се отплатя. Но поне изглеждаше, че този път ще изкара солидна печалба.

— Според информатора — подех — доставката е необичайно голяма. Значи става дума и за необичайно голяма сума пари. Все пак нищо не е гарантирано.

— Е, никога не съм си представял, че ще се меря едновременно с японската и с китайската мафия, но по всичко личи, че там е тлъстата пачка. В добавка да убиеш и окрадеш такива хора, те кара да се чувстваш добре. Нали разбираш, не е като да ограбиш магазин за бонбони.

— Да, гарантирам ти, че не продават бонбони — кимнах аз. Искаше ми се да добавя: „Не ставай самонадеян“, но точно в момента не бях в най-добрата позиция за подобен съвет.

Докс отпи глътка бира, после се облегна назад и се оригна.

— Е, потенциалната печалба изглежда солидна — заяви той. — Смятай, че съм в играта. Но ти не го правиш за пари, нали?

— Не смятам да ги дам за благотворителност, ако това питаш.

— Всъщност питам дали го правиш, за да разчистиш кашата, която забърка снощи пред жилището на Мидори.

— Точно затова.

— За да можеш да бъдеш с нея и момчето.

— Да.

— И да си осигуриш нормален живот.

Кимнах смутено. Нямах представа накъде бие.

— Искам да ти кажа една смешка — продължи той. — Мисля, че ще ти хареса.

Погледнах го.

— Давай.

— Един ловец с пушка върви през гората и вижда грозен, грамаден мечок. Цели се, стреля и не улучва. Мечокът се приближава и казва: „Господине, никак не ми допада да ходят на лов за мен. Май ще трябва да ти дам урок“. Просва ловеца по корем на един пън, смъква му гащите и го опъва здравата.

— Хм… — изсумтях.

— Малко по-късно ловецът пак обикаля и пак вижда мечока. Цели се, стреля и отново не улучва. Мечокът се приближава и казва: „Ей, синко, ти май не разбираш от дума. Е, добре, явно трябва да повторим урока“. И повторно му тегли патката.

Чудех се за какво ми разказва всичко това.

— Представи си значи, след един час ловецът още веднъж се натъква на мечока. Отново стреля и не улучва. Е, този път мечокът идва навъсен и много сериозен. И му казва: „Слушай, дай да се разберем. Ти май не си тръгнал на лов, нали?“

При тия думи Докс избухна в смях. Гледах го и тихомълком се чудех на чувството му за хумор. След малко кикотенето му позаглъхна.

— Схвана ли? — попита ме.

— Да, но…

— Ловецът си ти, готин. Все си казваш, че просто опитваш да постъпиш правилно, да бъдеш със семейството си, да зарежеш стария живот и какво ли не още. Но при теб в крайна сметка винаги опира до убиване. Винаги.

Колкото и да се преструваше на селски наивник, Докс притежаваше ум като бръснач.

— Харесвам Америка — продължи той. — Така де, погледни ни, вечно си казваме колко сме миролюбиви. „Ние сме миролюбци, обичаме мира.“ Сигурно затова харчим за армията си повече от всички останали страни, взети заедно, затова имаме над седемстотин задгранични военни бази в сто и трийсет държави и затова воюваме почти без прекъсване още от времето, когато сме били просто групичка колонии. Как мислиш, ако някой марсианец кацне на земята и се опита да определи най-миролюбивото общество, дали ще избере Съединените щати? Не ме разбирай погрешно, не казвам, че има нещо лошо в това. Ние сме войнствен народ, личи си от пръв поглед, умеем да воюваме и дори ни харесва. Просто не разбирам защо не си го признаваме. Бас държа, че ако престанем да се преструваме, продажбите на успокоителни ще спаднат наполовина.

— Може би — казах разсеяно аз.

— Но схващаш какво имам предвид, нали? Какъвто си — такъв си, също като ловеца. Останалото е просто оправдание за онова, което така или иначе искаш да сториш.

— Само дано не намекваш, че ти си мечокът. Той се разсмя.

— Имам предвид, че рано или късно трябва да приемеш истинската си същност. Мисля, че тогава ще се почувстваш по-спокоен. Дявол да го вземе, погледни мен. Според теб защо дамите ме харесват толкова много? Нали разбираш, не само защото природата ме е надарила богато, но и защото се чувствам добре в собствената си кожа. На жените това им допада.

Затворих очи.

— Ако виждаш друг изход от ситуацията, кажи ми и ще го приема.

— В момента не виждам да има друг изход. Но не е там работата и ти го знаеш.

Кимнах.

— Слушай, налага се да тръгвам. Трябва утре рано сутрин да потеглим за Токио, а още не съм направил резервации и едва се крепя на крака.

— По дяволите, човече, недей да гледаш толкова мрачно. Снощи се размина на косъм, но все пак успя. Според теб колко души биха се справили в подобно положение? Ти си изключителен, дявол да го вземе, това е. А сега имаш добър план за уреждане на нещата и добър партньор да ти помага. Затова спри да се самосъжаляваш, инак кълна се, ще ти сритам задника още тук, в ресторанта.

— Добре — казах аз и се усмихнах измъчено. — Ще си помисля над твоите думи.

Той пак се разсмя.

— Искаш да кажеш, че ще потърсиш основания да ги отхвърлиш. Може и да намериш. Но няма да ти помогнат. Защото ти казвам истината.