Бари Айслър
Рейн-сан: Последният убиец (11)

11.

Дилайла седеше на дивана в парижкия си апартамент. Опитваше да се съсредоточи върху книгата, която четеше, но не можеше да прогони измъчващите я мисли. Беше се върнала от Барселона преди седмица — цяла седмица! — и все още нямаше вести от Рейн. Вярно, досега поддържаха връзка без ангажименти, но този път на летището той сам бе обещал да й се обади. И особено след онова, което си казаха или почти си казаха в Барселона — какво означаваше неговото мълчание? Само едно разбираше тя: беше изгладил нещата с бившата си приятелка и му липсваше смелост или учтивост да съобщи на Дилайла. Какво да прави сега — тя ли да му се обади? И какво да каже? „Здрасти, Джон, поднови ли връзката със старата си любов и новото семейство? Има ли все още в живота ти място за мен?“ Я стига! Вече и без това бе казала твърде много.

Не, седмицата не беше приятна, най-вече заради цялото онова безкрайно административно разследване. Нейният колега Боаз се бе обадил да я попита как е и когато го притисна, й призна, че доколкото чул, новините не били добри. Май се мъчели да изберат между официално порицание, което би било само унизително, и постоянно отстраняване от оперативна дейност, което едва ли би могла да понесе. Боаз беше приятел и се опита да подслади горчивата си откровеност, като й каза колко поддръжници има, но каква полза от това? Ако началството решеше да я обеси, значи щеше да увисне на въжето.

Перспективите за бъдещето не изглеждаха розови. Себе си виждаше в заседателни зали, пълни с шкембести плешиви мъже, които се чешат по брадите и цъкат с езици. За Рейн си представяше радостна среща с Мидори по пладне, сълзливи обяснения и извинения привечер; нежна любовна игра през нощта, докато бебето спи наблизо в люлката. Логиката й подсказваше, че не е така, но моментът бе тежък и тя не можеше да командва въображението си, а само да спори с него.

Беше дала на Боаз сведенията, които получи от Рейн. Боаз знаеше, че при дадените обстоятелства поръчката не може да бъде служебна, но все пак й помогна. Компютрите изровиха име: Мидори Кавамура, трийсет и осем години, японска гражданка, понастоящем живееща в Ню Йорк, майка на Коичиро Кавамура, роден в Ню Йорк преди петнайсет месеца. Джаз пианистка. Дилайла надникна в нейния уебсайт и щом видя снимката, разбра, че е тя. Би го разбрала и без справката от разузнаването.

Трябваше да признае, че жената е красива. Имаше гъста, лъскава, абсолютно права азиатска коса и порцеланова кожа, за каквато повечето жени биха дали половината от живота си. И явно имаше талант. Но беше цивилна. Пълна безсмислица.

Е, влечението може да е много силно и да издържи на дълга раздяла. Може дори да издържи и далеч по-лоши неща, както доказваше връзката й с Рейн. Болеше я да го признае, но може би всичко беше съвсем просто. Рейн обича тази жена и иска да бъде с нея, нищо повече.

Или пък той казваше истината, че е важно бебето, а не Мидори. Но жената така и не му бе съобщила, той е трябвало да узнае чрез някакви тайно направени снимки. Рейн твърдеше, че сам е объркал отношенията си с нея, но какво означаваше това? Нима ги беше объркал толкова зле, та Мидори да се опита да скрие от него съществуването на сина му?

Между страничните сведения, които й достави Боаз, имаше доклад, че бащата на Мидори е починал от сърдечен удар по-малко от месец преди тя да замине за Америка. Дребна подробност сама по себе си. Но Дилайла знаеше, че специалитетът на Рейн е „естествената“ смърт, че той планираше да предизвика сърдечен удар на своя обект в Макао, когато случайността за пръв път го сблъска с Дилайла.

Бе помолила Боаз да се разрови още малко и узна, че бащата Ясухиро Кавамура е бил дългогодишен служител в Министерството на строителството, което означаваше, че сигурно е бил затънал до шия в корупция. Не беше случайна фигура, а играч.

Дилайла мислено размести подробностите и постепенно започна да се оформя една възможна картина. Рейн и бащата на Мидори… Бе малко трудно за вярване, но нещо й подсказваше, че е истина. Но знаеше ли жената?

Ако подозренията й бяха правилни, значи разполагаше с ценен инструмент. Но и опасен. Трябваше да си помисли как да го използва и дали изобщо да прибегне до него.

Мобилният й телефон иззвъня. Тя го погледна. На екрана не се изписа номер.

Силно раздразнена от собствените си празни надежди, Дилайла затвори книгата и взе телефона.

— Ало?

— Хей — обади се Рейн. — Аз съм.

Тя помълча с разтуптяно сърце, после попита:

— Как мина?

— Ами… малко се усложни.

— В какъв смисъл?

— Сега не мога да говоря за това.

— Защо? Слушам те.

— Просто не мога в момента.

— О, така ли?

Усети леда в собствения си глас.

— Стига, Дилайла, не ставай такава.

— Каква?

По дяволите, какво толкова имаше в него, та я караше да се цупи и капризничи като ученичка? Мразеше се за това.

След кратко мълчание той каза:

— Извинявай, Дилайла.

Сърцето й се разтуптя още по-силно.

— За какво?

Ново мълчание.

— Налага се да отскоча за няколко дни до Токио и да уредя нещо. Ще ти се обадя след това, бива ли?

Тя едва не отговори: „Колкото се обади след Барселона ли?“ Прехапа устни и вместо това попита:

— Какво ще правиш в Токио?

Пак мълчание. После той отвърна:

— Скоро ще ти се обадя. Дочуване. И затвори.

За момент тя се втренчи в телефона и трябваше да напрегне цялата си воля, за да не го запокити към стената.

Проклетник! Токио значи? Какво беше замислил, семейна среща ли? И какво искаше да каже с това „дочуване“? Дали всъщност не означаваше „сбогом“?

Просто я беше зарязал, нали? Двамата се сближаваха, тя се отваряше все повече и повече, но щом получи по-добро предложение, той веднага си плю на петите. Какво си мислеше, че може да се забавлява с нея, когато му скимне, а после да я зареже?

И то след рисковете, които бе поела, за да му помогне в Хонконг, и заради които сега си имаше неприятности. Проклет да е. Проклет!

Знаеше, че се поддава на чувствата, но в момента не даваше пет пари за това. Нямаше да седи сама на другия край на света, докато мъжете от нейната организация решават какво да правят с нея в службата, а мъжът на сърцето й решава какво да прави с нея в живота си.

Отново се замисли какво е накарало Мидори да скрие бебето от Рейн, какво е сторил той, за да предизвика такава реакция. После си каза: „Да върви по дяволите.“

Отиде до лаптопа и си направи резервация за следобедния полет на „Ер Франс“ до Ню Йорк. Ако се канеше да й върти номера, щеше да му покаже, че и тя владее тази игра.