Бари Айслър
Рейн-сан: Последният убиец (1)

1.

Никога не съм обичал да работя на ново място. Не знаеш как да се вмъкнеш или измъкнеш незабелязано, не си наясно какви инструменти ти трябват за достъп до обекта, нито къде ще биеш на очи и къде можеш да се слееш с фона или да изчезнеш в тълпата.

За да увелича шансовете си, започвам с проучване на зоната отдалече, навлизам едва когато съм се сдобил с максимално много сведения и винаги пристигам достатъчно рано, за да опозная терена, преди да е настъпило времето за действие. Подобни тактики са ми позволили да оцелея и дори да постигна умерено благоденствие след повече от четвърт век занимания с онова, в което съм най-добър.

Но този път подготовката бе по-скоро навик, отколкото необходимост. Първо, не изпълнявах задача; бях приключил с онзи живот. Почти приключил всъщност. Оставаше ми да свърша само още нещо — нещо голямо, но засега не исках да мисля за него. Барселона трябваше да е малка забежка — не бизнес, а удоволствие, и мъничко се тревожех, че някаква част от ума ми сякаш не схващаше разликата.

И все пак в непозната среда всички сме склонни да се осланяме на навика, затова неволно превключих на обичайния си подход. А трябваше да си давам сметка колко е глупаво. Барселона наистина ми бе непозната, но истинската територия, в която опитвах да се ориентирам, не е нанесена на никоя карта.

Хванах полет на JAL с междинно кацане в Амстердам и през една мека зимна привечер пристигнах на барселонското летище „Ел Прат“ само с невзрачна пътна чанта в ръката и евтиния костюм на гърба си. Обут бях в съвсем обикновени кафяви кожени мокасини, закупени от мъжкия отдел на универсалния магазин „Аояма“; очила със стоманена рамка и обикновени стъкла прикриваха лицето ми; в джоба си носех пътеводител на японски. През първите си дни в този град щях да бъда анонимен разведен чиновник с отдавна пораснали деца, който търси нещо малко по-вълнуващо от миналогодишното туристическо пътешествие до Хаваите или Сайпан. Когато пристигнеше Дилайла, щях да си избера друга маска.

Служителите от хотел „Льо Меридиен“ на улица „Лае Рамблас“ говореха английския с колоритна каталунска звучност и съвсем бавно, както им подсказваше собственият ми говор — колеблив и неуверен, със силен японски акцент. Определено бях влязъл в образа. Наследил съм японските черти по бащина линия, а скромният американски принос на майка ми бе прикрит с пластична операция преди много години. Поведението също ми се удаваше с лекота. Бях разполагал с цял живот, за да усвоя театралното майсторство — вярно, не е актьорски курс, но оцелееш ли колкото мен в един наистина кървав занаят, неминуемо научаваш някой и друг трик.

Чувствах се уморен. На трийсет години смяната на часовите пояси изобщо не ме вълнуваше, на четирийсет взе да ми пречи, а сега я усещах по-остро от когато и да било. Отидох право в стаята, поръчах вечеря от рум сървиса, взех си гореща вана и цяла нощ дремах на пресекулки.

Събудих се на разсъмване. За пръв път идвах в Барселона и исках да видя града призори, преди да стане от леглото и да се гримира. Набързо си пуснах душ и излязох тъкмо когато слънцето надникваше иззад хоризонта. Докато минавах покрай витрината на фоайето, огледах улицата, после проверих позициите за засада пред хотела. Всичко изглеждаше наред.

Излязох на „Лас Рамблас“ и спрях. Дъхът ми оставяше едва забележими мъгливи облачета в прохладния утринен полъх откъм морето. На десетина метра от мен трима мъже с работни гащеризони и гумени ботуши навиваха мокър маркуч; паветата наоколо бяха още влажни от работата им. Стоях мълчаливо, без да привличам вниманието им. Те приключиха с маркуча, качиха се в служебния камион и потеглиха. Когато шумът на двигателя заглъхна, настана пълна тишина и аз се усмихнах, доволен, че поне за малко градът ще е само мой.

Бавно закрачих на изток към готическия квартал Бари Готик. Усещах, че съм дошъл в крехкото междуцарствие след напускането на последните нощни скитници и преди идването на първите утринни посетители; спрях и се насладих на чувството да бъда посветен в тайния преход. Побродих насам-натам, слушайки звука на стъпките си по тесните каменни улици, вдъхвайки с удоволствие аромата на прясно изпечен хляб и току-що смляно кафе, гледайки как хората от квартала постепенно излизат иззад вековните фасади на своите поочукани, но непоклатими жилища, за да започнат новия ден.

След като закусих с кроасани и кафе кортадо, посетих знаменития магазин за кухненски прибори „Ханиветерия Рока“, за който бях чел, докато подготвях пътуването. Там, сред самобръсначки от алпака, стоманени ножици и други подобни стоки, си избрах сгъваем нож „Бенчмейд“ с осемсантиметрово острие. От около година бях свикнал да нося нож и не се чувствах спокоен, ако нямах подръка нещо остро.

Вече въоръжен подобаващо, започнах обичайното систематично проучване на града. Нямаше да се чувствам в свои води, докато не научех как най-добре да се сливам с пейзажа или как да бягам, ако опитите за маскировка не дадат резултат. Затова през този ден и през следващите пет дни и нощи обикалях навсякъде, по всяко време, с всевъзможен транспорт. Попивах разположението на улици и пресечки, местата на полицейските участъци и охранителните камери, ритмите и ритуалите на пешеходци, туристи и продавачи.

Но толкова много неща ме разсейваха: смесените аромати на тапас и шауарма из лъкатушещите улички на Ел Равал; звуците на музика и смях, отекващи по площадите на Грасиа; полъхът на морски бриз в лицето и косата ми по хълмовете Монтхуик и Тибидабо. Харесваше ми, че местните жители приемат за нещо съвсем нормално утринните литургии в катедрали отпреди шест века. Харесваха ми контрастите: готика и модерниста, планини и море; тежка история и жизнерадостен дух.

А и не ме разсейваше само градът. Изведнъж почнах да забелязвам родителите с малки деца. Те бяха навсякъде: разхождаха бебета в колички, прегръщаха ги, взираха се в личицата им с обезоръжаваща всеотдайност. Тацу, моят бивш кръвен враг и сегашен приятел от Кейсацучо — японския вариант на ФБР — ме беше предупредил, че ще стане така, и както в много други случаи се оказваше прав.

Ала Тацу не ме бе подготвил, просто нямаше как да ме подготви за хилядите други начини, по които новината за Мидори ме обърка, смути и дори потресе. Едва не скъсах веднага с Дилайла, но сетне размислих. Първо, дължах й обяснение. Второ, все още исках да я видя — и то много.

Никога не бях си представял доколко ще се привържа към Дилайла и тя към мен. Първите ни срещи определено не бяха обнадеждаващи. Най-напред в Макао, където открихме, че работим по един и същ обект. После в Банкок и Хонконг, където тя трябваше да работи с мен. И все пак, колкото и да е парадоксално, инстинктивното недоверие, породено от работата за конкурентни разузнавателни организации — Дилайла за Мосад, аз по онова време извънщатен сътрудник на ЦРУ, — се оказа стабилна основа. Всеки от нас разпозна в другия истински професионалист със строго определени задачи, за когото изискванията на занаята винаги ще стоят над личните желания. Това се превърна в основание за уважение, дори взаимно разбиране и в крайна сметка осигури рамките, в които да отстъпим пред безспорното взаимно привличане. И двамата знаехме, че сексът няма да ни доведе доникъде. В такъв случай защо да не се радваме и на малкото, докато още не е изчезнало?

Но то не изчезна, а се задълбочи. Изкарахме заедно един месец в Рио, след което Дилайла се противопостави на своите работодатели, когато те й наредиха да ме предаде. По дяволите, не просто се противопостави, а бе само на крачка от измяната. Предупреди ме какво да очаквам и после ми помогна да изгладя нещата. Навярно между нас двамата имаше нещо истинско, щом успяхме да преодолеем толкова много смъртоносни препятствия, и тук, в Барселона, идваше времето да разберем какво точно е то.

В деня, когато Дилайла трябваше да пристигне, аз се изнесох от „Льо Меридиен“ и с няколко покупки се подготвих за прехода от анонимен чиновник към онази по-космополитна персона, която смятам за свое истинско „аз“. Набавих си панталони, ризи и тъмносин кашмирен блейзър от „Арамис“ в квартал Ейшампле; бельо, чорапи и някои дреболии от „Фурест“ на Пласа де Каталуния; обувки от „Касае“ в престижния квартал Ла Рибера; и кожена пътна чанта за всичко това от „Льове“ на партера във великолепната сграда „Каса Лео Морера“ на улица „Пасенг де Грасиа“. Когато привърших, потърсих тоалетна и се преоблякох с част от новите дрехи, после хванах такси до хотел „Ла Флорида“, където Дилайла си бе направила резервация.

Пътуването от градския център отне двайсетина минути, предимно по лъкатушния път към върха на хълма Тибидабо. Разбира се, при обиколките из града вече бях проучил хотела и околностите му, но и повторното приближаване се оказа също тъй впечатляващо. Докато таксито се движеше на зигзаг по стръмния планински път, градът с всичките му възможности ту изчезваше, ту отново се появяваше изкусително под лъчите на късното следобедно слънце.

Когато таксито спря пред входа на седеметажния хотел с мазилка в неутрален сиво-кафеникав цвят и остъклени балкони, разкриващи изглед към Барселона и Средиземно море отвъд нея, пиколото отвори вратата и ме поздрави с добре дошъл. Платих на шофьора, озърнах се и излязох. Нямах причини да смятам, че Дилайла или нейните хора искат да ме очистят — ако имах, за нищо на света не бих приел да се срещнем тук, — но все пак, докато таксито се отдалечаваше, аз постоях на място, проверявайки евентуалните позиции за засада. Не бяха много. В изискани хотели като „Ла Флорида“ не гледат с добро око на хора, които се мотаят наоколо без причина. Вярно, управата предполага, че досадникът е папарак, дебнещ да заснеме някоя знаменитост, а не наемен убиец с далеч по-опасни намерения и оборудване, но резултатът е същият: неудобен терен, което днес щеше да бъде в моя полза.

Пиколото държеше чантата ми и изчакваше с професионална дискретност. Гледката бе наистина впечатляваща и навярно вече не го изненадваше, че хората спират да се насладят на мига на пристигането. След като се уверих, че всичко е наред, аз кимнах и го последвах навътре.

Фоайето беше светло, а и уютно, цялото от варовик, орехово дърво и стъкло. Няколкото кресла в ъгъла бяха свободни. Изглежда, нямах компания. Продължавах да бъда нащрек, но напрежението ми поспадна.

Красива жена с изискан костюм ми донесе чаша газирана вода и попита как съм пътувал. Отговорих, че всичко е било чудесно.

— А името ви, сър? — попита тя на английски с лек каталунски акцент.

— Кен — представих се с името, което бях казал на Дилайла. — Джон Кен.

— Разбира се, мистър Кен, очаквахме ви. Вашата спътничка вече пристигна — тя кимна на младия администратор, който веднага се приближи да й подаде ключ. — Запазили сме ви стая 309 — според мен най-хубавата в хотела заради изгледа. Вярвам, че ще ви хареса.

— Не се съмнявам.

— Да повикам ли някого да ви помогне за чантата?

— Не, благодаря. Бих искал да пообиколя, преди да се кача в стаята. Да огледам хотела. Чудесен е.

— Благодаря, сър. Моля, обадете се, ако ви потрябва нещо.

Кимнах и се отдалечих. Известно време „обикалях“ партера, проверявайки всичко — магазинчето за сувенири, сумрачния бар, широкото стълбище, многобройните асансьори, — и не открих нищо нередно.

Изкачих се по стълбището до третия етаж, спрях пред номер 309 и се ослушах. Зад вратата цареше тишина. Оставих на пода чантата и празната чаша, свалих си сакото, клекнах и шумно пъхнах ключа в ключалката. Нищо. Вдигнах сакото пред вратата и я открехнах. Пак нищо. Ако вътре имаше стрелец, значи беше много дисциплиниран. Бързо надникнах й отдръпнах глава. Видях само къс коридор и част от стаята отвъд него. Не забелязах движение.

Изправих се, измъкнах от джоба си автоматичния нож и тихичко го отворих. Прекрачих навътре и подвикнах:

— Ехо!

Никакъв отговор. Никакъв звук. Пуснах вратата да се затвори. Тя звучно щракна зад гърба ми.

— Ехо! — подвикнах отново. Тишина.

— Странно… май съм сбъркал стаята — промърморих аз така, че да ме чуят.

Отворих вратата и пак я затворих. Ако някой дебнеше, по звука би решил, че съм излязъл. Все същата тишина.

Прокраднах се на пръсти по коридорчето, спирайки след всяка крачка да се ослушам. Новите ми обувки „Кампър“ с мека подметка не издаваха нито звук по полирания дървен под.

От края на коридора вече виждах цялата стая, освен банята. Вратата на гардероба беше отворена. Вероятно работа на Дилайла — знаеше, че ще подходя тактически, и искаше да ми облекчи задачата, но все още не бях уверен.

На видно място върху безупречно бялото покривало на леглото лежеше бележка. Не се поддадох на изкушението. Ако аз бях подготвил засадата, щях да я сложа точно там и да застрелям обекта от балкона или от банята, когато пристъпи да я прочете.

Стъклената врата на балкона беше затворена, завесите дръпнати настрани и не видях навън да има някого. Навярно пак Дилайла се опитваше да ми свали кръвното.

Сега оставаше само банята и аз започнах да се отпускам. При разчистването на стая, особено ако разполагаш само с нож, а другият може да е въоръжен с пистолет, най-трудното е да прекосиш „гибелния тунел“, където противникът има доминираща позиция и чиста линия за стрелба. При това положение фактът, че съм свел точките за засада до една-единствена позиция в банята, значително намаляваше уязвимостта ми.

Пристъпих отстрани до отворената врата на банята. Спрях и се ослушах. Пълна тишина. Размахах сакото пред вратата, за да видя дали няма да привлече изстрел — нищо — после нахълтах вътре. Банята беше празна.

Въздъхнах дълбоко, минах покрай стъклената кабинка на душа и спрях пред прозореца. Гледката наистина бе зашеметяваща: от едната страна градът и морето, от другата заснежените върхове на Пиренеите. Няколко минути гледах навън, оставяйки напрежението да се разсее.

Върнах се до вратата на апартамента и надникнах през шпионката. Не видях никого. Взех чантата и чашата, внесох ги вътре и вдигнах бележката от леглото. Текстът гласеше:

„Аз съм до вътрешния басейн. Заповядай и ти.

Д.“

Нямах възражения. Най-напред проверих стаята за оръжия, после спрях и задишах бавно, за да се успокоя. Прибрах бележката в джоба си, метнах сакото на един стол и тръгнах навън. След минута попаднах в просторен солариум от стъкло и камък със сводест таван и искрящ плувен басейн със стоманено дъно.

Дилайла лежеше по гръб на един от червените тапицирани шезлонги около басейна. Беше облечена с цял кобалтово син бански костюм, който идеално подчертаваше формите й. Русата й коса бе събрана на тила, а огромни слънчеви очила закриваха половината й лице. Изглеждаше досущ като кинозвезда.

Озърнах се. Нищо не задейства скрития ми радар. За момент ме смути, че дори и сега, след всичко, което бяхме споделили и преживели заедно, все още изпитвах необходимост да бъда предпазлив. Запитах се дали някога ще мога да се отпусна напълно с нея или с когото и да било. Може би имах известна надежда за нещо подобно с Мидори. В края на краищата нали точно затова средновековните крале са уреждали браковете на синовете и дъщерите си за да сключват кръвни съюзи, правещи убийството невъзможно. Не беше ли вярно, че любовта към децата превъзмогва всичко, дори най-дълбоките вражди и съперничества, че е по-силна дори от омразата?

Пристъпих напред и спрях само на няколко крачки зад нея. Исках да видя дали ще усети присъствието ми. Рядко съм срещал човек с по-остър нюх от Дилайла, но от друга страна малцина умеят да се движат тъй безшумно като мен.

Изчаках няколко секунди. Тя не ме забеляза.

— Хей — казах тихичко.

Дилайла се надигна, извърна глава към мен, после свали очилата и ме дари с великолепна усмивка.

— Хей — отвърна.

— Постоях малко тук. Мислех, че ще ме забележиш.

Тя продължаваше да се усмихва.

— Може би не съм искала да те разочаровам. Знам, че обичаш да се промъкваш незабелязано.

Изправи се и ме прегърна силно. Усетих лекия полъх на парфюма й — аромат, който не съм срещал никъде другаде и винаги ще свързвам с нея.

Наоколо имаше хора, но без сами да усетим, изведнъж почнахме да се целуваме страстно. Винаги ставаше така, когато се разделяхме за по-дълго, а понякога и без да се разделяме. Просто в нас двамата имаше нещо, което не ни позволяваше да отдръпнем ръце един от друг. Не знам какво беше, но понякога не можехме да му устоим.

Наложи се да седна на шезлонга, преди околните да забележат до какво състояние ме е докарала. Дилайла се разсмя, защото много добре разбираше какво ме е накарало да прекъсна прегръдката, после седна до мен и отпусна ръка на бедрото ми.

— Откога си тук? — попита тя.

— Пристигнах преди броени минути.

— Нямам предвид хотела. В града. В Барселона.

Помълчах, после признах:

— От няколко дни.

Тя поклати глава.

— Колко загубено време. Можех да дойда по-рано. Но знаех, че първо ще искаш да се поогледаш насаме.

— Май ставам предсказуем.

— Разбирам. Просто се тревожа, че нямам какво ново да ти покажа.

Вгледах се в сините й очи.

— Искам да ми покажеш всичко.

Ръката й плъзна по бедрото ми игриво и настоятелно.

— Добре. Да започнем ли от стаята?

Макар че бързахме, връщането в стаята сякаш отне много повече време, отколкото идването ми до басейна преди няколко минути. Все пак се добрахме и аз смъкнах банския й още преди вратата да се затвори.

Събух обувките си в движение и продължихме през стаята, като се целувахме и Дилайла сръчно смъкваше ризата и панталоните ми. Пред леглото спрях за момент, за да сваля боксерките. Дилайла пролази напред и бръкна под една от възглавниците. Въпреки че вече бях проверил там, неволно настръхнах, но после видях, че вади презерватив. Наистина се бяхме самозабравили, личеше си както по това, че тя не посегна по-бавно — а познаваше много добре навиците ми, — така и по факта, че не забелязах жеста навреме, за да го предотвратя.

Дилайла легна по гръб, а аз минах над нея и пролазих между разтворените й крака. Тя пак ме целуна и ми надяна презерватива само миг преди да проникна в нея. За секунда си припомних Мидори и бях доволен, че сме взели предпазни мерки. Във Фукет пропуснахме да го сторим.

Любихме се бързо и грубо. Не говорехме, просто не ни беше до приказки, само стенехме и се задъхвахме, а към края виковете ни навярно се чуваха в съседната стая.

Докато лежахме запъхтени един до друг, осъзнах, че почти неизменната ми бдителност е била временно потисната от сляпата страст, а после от топлината на удовлетвореното желание. От една страна се чувствах освободен — не, направо съживен, че мога да имам подобни мигове. Но в същото време ме обземаше страх. Още не бях казал на Дилайла какво съм узнал за Мидори. Не знаех нито как да й го кажа, нито кога. Знаех само едно: че за онова, което се готвех да предприема, ще се нуждая от всичките си умения повече от когато и да било.