Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Рейн (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Killing Rain [= One Last Kill, Redemption Games], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 19гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2011 г.)
Разпознаване и корекция
Xesiona(2012 г.)

Издание:

Бари Айслър. Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие

Американска, първо издание

Превод: Росица Панайотова

Редактор: Олга Герова

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

ИК „Бард“ ООД — София, 2007 г.

ISBN: 978-954-585-791-1

История

  1. —Добавяне

25.

На Тацу му отне няколко дни, за да се справи, но накрая успя да разбере къде да намеря филипинската съпруга на Мани. Имах предчувствието, че след онова, което за малко не го беше сполетяло в Манила, Мани я е изпратил при родителите й извън града, и се оказах прав.

Докато изчаквах информацията, останах в апартамента си в „Четирите сезона“. Хотелът беше прекрасен и беше добра база, от която да извършвам посещенията си на разните места из града, които толкова ми липсваха в доскорошното ми изгнание. Избягвах местата, които бях посещавал често и където можеха да ме познаят, защото по никакъв начин не исках да ме засече радарът на Ямаото. Но имаше и много инцидентни спирки, където можех да се връщам без опасност да ме разпознаят: барове като „Тейзе“ и „Бо Соно Ни“ в Ниши Азабу; храмове като „Томиока Хачимангу“, където глицинията скоро щеше да цъфне; ярко, осветени булеварди като „Чуо-дори“ в Гинза и сумрачни алеи и задни улички, които дори нямаха имена.

Разбрах, че Тацу е прав за земята и слънцето. Всичко, което виждах, се съизмерваше правилно с шаблона в паметта ми, но въпреки това контурите бяха едва доловимо и необяснимо различни. Мисълта, че съм станал баща, надделяваше над всички останали. Бях видял детето си само на някаква долнокачествена шпионска снимка, допреди няколко дни не бях подозирал за съществуването му и въпреки това неочаквано се чувствах свързан с едно възможно бъдеще по начин, който не си бях и представял. Не само аз имах син, покойните ми родители се бяха сдобили с внук. А връзката, която детето ми даваше с Мидори, бе нещо, което интуитивно долавях, че никога няма да бъде отречено, та дори и след това, което бях сторил с баща й. Не знаех дали новият живот компенсира сделката за смърт от миналото, но си помислих, че има вероятност, и тя ме изпълваше с плашеща надежда.

Отговорих на съобщението на Дилайла и й писах, че се нуждая от почивка както никога през живота си. Че през следващите дни има някои неща, за които трябва да се погрижа, но след това бихме могли да се видим където тя каже. Попита ме дали съм ходил в Барселона. Отвърнах, че не съм, но че винаги съм искал да отида. Разбрахме се да държим връзка през следващите седмици, докато ситуацията се нормализира и се погрижа за неуредените въпроси.

Всеки ден проверявах няколко сайта и най-вече този на „Вашингтон Пост“. Надявах се да видя името на Хилгър във вестниците. Както спомена Канезаки, публичността щеше да извади Хилгър от бизнеса и дори да накара покровителите му да се обърнат срещу него. Но засега нямаше нищо и ми се струваше, че няма и да има. Хилгър беше прекалено умен.

На стрелбата в Китайския клуб и на ферибота беше отделено доста внимание в „Саут Чайна Морнинг Пост“ и в някои други местни вестници на английски. Очевидците бяха дали описание на участниците, но досега единственият „арестуван“ беше бял — Гил, — който умрял от огнестрелните си рани, преди да бъде разпитан. Тялото на Мани било идентифицирано. Отървалият се само с ужасен махмурлук от конската доза приспивателно и с огромна цицина на главата бодигард идентифицирал покойния си клиент в полицията. И от мръсните води на пристанище „Виктория“ бил изваден някакъв труп. Полицията проверявала зъбните му отпечатъци и ДНК, но още не знаели кой е мъртвецът.

Една вечер седях в едно интернет кафе в един от любимите ми квартали в Токио — Минами Азабу, когато дойде съобщението на Тацу. Беше кратко: адрес в Батангас, на два часа път с кола южно от Манила. Както обикновено не питаше защо ми е необходима тази информация, но краткият послепис разкриваше, че вече знае.

„Беше ми много приятно да те видя онази вечер. Мисля, че трябва да се срещаме по-често. И двамата няма да ставаме по-млади.

Кажи как смяташ да процедираме по въпросите, за които говорихме. Бъди сигурен, че ще разполагаш с всички мои ресурси, които могат да ти бъдат от полза.

Късмет с това, което трябва да направиш първо.“

„Всички мои ресурси, които могат да ти бъдат от полза.“ Е, това беше показателно. Не ставаше въпрос само за ранга му в японското ФБР — Кейсацучо. Това беше най-малкото. Тацу разполагаше с лоялни кадри, както и с други активи, заради които на всеки закоравял шпионин биха му потекли лигите. Трябваше да помисля по въпроса. Но първо най-важното.

Уредих си пътуването по интернет, прехвърлих пари от една офшорна сметка в друга, след което се отбих в „Ситибанк“ за да изтегля голяма сума пари — пълния размер на възнаграждението за Мани. Взех банкнотите от по петстотин йени — общо четири пачки — и ги сложих в куфарчето.

Излязох и напазарувах някои неща наоколо: традиционни японски сладкиши като дайфуку, сакура-мочи и кашива-мочи; кимоно и чехли гета; няколко пакета висококачествена хартия за калиграфско писмо. Във всички магазини увиха покупките ми естетично и старателно — очевидно бяха подаръци, нали така — и ги сложиха в красиви торбички.

След като приключих с пазаруването, се отбих в „Кинко“, където изрязах съдържанието на единия пакет калиграфска хартия така, че да приюти пачките банкноти. Опаковах отново пакета и го поставих в съответната торбичка.

Напуснах хотела рано на следващата сутрин и взех полет до Манила. Пристигнах в девет и половина и безпроблемно минах през митницата заедно с още десетина токийски бизнесмени, всички понесли традиционни подаръци от екзотична Япония. Взех такси до „Мандарин Ориентал“ на „Макати“. Обясних, че не съм гост на хотела, но имам работа в града и бих желал да наема за половин ден кола с шофьор. Естествено, плащах в брой. Казаха, че няма проблем и незабавно ми осигуриха „Мерцедес“ Е230. Дадох на шофьора адреса и потеглихме.

Времето беше обичайното за региона — горещо и влажно, а смогът направо молеше да бъде издухан от поредния ураган. По пътя подмених безобидното съдържание на куфарчето с четирите пачки.

По някое време възелът в центъра на Манила се разплете и скоро поехме покрай оризища и палмови плантации. Бях видял същия пейзаж само преди няколко дни, но днес ми се стори различен. По-негостоприемен. Може би непрощаващ.

Загледах се в нивите и фермите и се зачудих дали жената е научила за смъртта на Мани. Бяха минали само няколко дни и реших, че не е невъзможно новините още да не са стигнали до нея.

Пътят се стесни и се осея с дупки. На два пъти се наложи шофьорът да спира и да пита за посоката. Но накрая се озовахме пред ниска паянтова постройка в края на разкалян път, целия в локви. Няколко мършави крави размахваха опашки около къщата. Пилета и кучета се разхождаха във всички посоки. Отпред на пластмасови столове бяха насядали десетина души. Голямо семейство, няма спор, но нямаше начин всички да се побират в малката къща. Нещо се беше случило, някаква трагедия, и бяха дошли да окажат подкрепа, да помогнат на опечалените да преживеят загубата.

Видях жената на Мани да седи срещу две други млади жени, които бе възможно да са й сестри. Момчето апатично се бе отпуснало в скута на възрастна жена, която сигурно беше баба му. Сцената ми беше до болка позната и за миг решителността ми се разклати. След това по ирония на съдбата същите ледени щори, които се бяха спуснали, за да ми позволят да убия Мани, започнаха да се спускат отново, за да ми позволят и този път да направя някакво движение.

Излязох от колата. Забелязах, че разговорите секнаха. Събралите се хора ме оглеждаха любопитно. Взех куфарчето и пристъпих уверено към жената на Мани. Сведох глава в поклон, преди да проговоря.

— Адвокат съм и изпълнявам завещанието на Манхайм Лави — обърнах се към нея. С костюма и с куфарчето в ръка изглеждах точно такъв. И ако типичният адвокат се държи сковано в моменти като този, значи ролята ми се удаваше без усилие, защото ми бе трудно дори само да я погледна в очите.

Тя се изправи. Беше дребна и много красива, и като повечето филипинки изглеждаше доста по-млада, отколкото навярно беше.

— Кажете — проговори на английски с лек акцент.

— Господин Лави остави точни инструкции на моята фирма, които да бъдат изпълнени в случай на негова смърт. Според тях известна сума пари трябва да бъде преведена на вас в полза на… сина ви.

Предполагах, че Мани вече се е погрижил за тях. Но тъй като имаше семейство в Йоханесбург, може и да не беше. Не ме интересуваше. Не беше в това работата.

Момчето скочи от скута на баба си и дотича при жената. Сигурно се притесни, че майка му разговаря с непознат. Протегна ръчички и завика:

— Мамо, мамо.

Жената го вдигна с известно усилие и то се вкопчи здраво във врата й. Стори ми се унило от травмиращите новини, които току-що беше научило. Това е нормално, казах си. Нормално е.

Жената поклати глава.

— Пари ли?

Прокашлях се.

— Да, от завещанието на господин Лави. Ето ги.

Подадох й куфарчето, но тя нямаше как да го вземе с момчето на ръце. Зави ми се свят. Може би от жегата и влагата.

— Това е за вас — казах и оставих куфарчето пред краката й. Прокашлях се отново. — Надявам се… моята фирма се надява, че ще ви помогнат. И много съжалявам за загубата ви.

Момчето се разплака тихичко. Жената го погали по гърба. Аз преглътнах, поклоних се отново и поех обратно към колата.

Господи, повръщаше ми се. Да, трябва да беше от жегата. Влязох в колата. Шофьорът подкара, а аз погледнах назад. Всички бяха вперили очи в мен.

Минахме през локвите покрай безразличните домашни животни. Бях се отпуснал на седалката като парцал. В главата ми момчето викаше „Мамо, мамо“ и не спираше, а аз си мислех, че цял живот ще чувам гласа му.

Карахме по селския път. Дупките бяха като кратери.

— Спри — казах на шофьора. — Спри колата.

Той отби встрани от калния път. Отворих вратата и едва успях да изляза навреме. Сграбчих ръба й, наведох се и изкарах от себе си всичко, всичко. По лицето ми се лееха сълзи, от носа ми се стичаха сополи, стомахът ми искаше да се изтръгне от тялото ми и да се разпилее на изровения път.

Накрая ми мина. Подишах още малко, избърсах си лицето, изплюх се и влязох обратно в колата. Шофьорът ме попита дали съм добре. Кимнах. От климата е, така казах. Човек си мисли, че ще свикне, но не става.

Поисках да ме остави на летището. Не знаех накъде ще поема оттам. Накъдето и да тръгнех, знаех, че всичко, което съм направил, ще дойде заедно с мен.