Бари Айслър
Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие (14)

14.

За миг, след като излязох от бара, не се фокусирах върху нищо конкретно.

Попих всичко наведнъж: разположението на масите пред заведението и клиентите по тях, паркираните коли, минувачите.

Движение право пред мен: мускулест тайландец в черна тениска, двайсет и няколко годишен, подпрян на едно такси до тротоара, изправящ се в момента.

— Трябва такси? — попита със силен тайландски акцент и тръгна към мен. — Мога откарам. Има брояч. Много добър.

Ръцете му бяха празни и все още беше на повече от три метра от мен. Огледах се набързо за Докс. Беше излязъл преди по-малко от половин минута и можеше още да е наоколо. Не го видях. Но нямах време нито да се оглеждам повече, нито да се тревожа какво е станало с него.

Проверих фланговете си.

Ляв фланг: бял мъж, наближаващ петдесетте, сам на една от масите на тротоара.

Десен фланг: двама тайландци, двайсет и няколко годишни и във форма като първия, наблюдаващи ме определено съсредоточено и плавно надигащи се от масата.

Дали подобно оправдание щеше да издържи в съда? Ваша чест, партньорът ми си тръгна, след като попадна на жена-момче. Аз излязох навън. Някакъв тип ме попита дали ми трябва такси, а мъжете отдясно ме гледаха с „онзи поглед“, знаете какво имам предвид. Затова ги избих до крак.

Естествено, че нямаше да издържи. Но едно от нещата, които отличаваха хората като мен от обикновените цивилни и мъртвите оперативни агенти, е абсолютната способност и абсолютната воля да се действа решително при доказателства, заради които цивилизованото общество ще те направи за смях, а съдът ще те вкара в пандиза. Знаеш и толкова. Не чакаш повече доказателства. Действаш. Ако сбъркаш, живееш с последствията. Ако сбъркаш в другата посока, изобщо не живееш.

Мъжът пред мен вече беше на два метра разстояние.

— Трябва такси? — попита втори път. Дясната му ръка помахваше в жест „Хайде, качвай се“.

— Да — отвърнах. Пристъпих към него, сякаш се канех да го заобиколя от дясната му страна. Той се усмихна. Усмивката му трябваше да е дружелюбна, но на мен ми се стори хищническа.

И аз се усмихнах, любезно, все едно исках да кажа: „Много мило от твоя страна, тъкмо се чудех какво ще правя“. Той кимна, повярвал, че всичко ще стане лесно.

Но нямаше да е лесно. Изобщо нямаше да е лесно.

Малко преди да се изравня с него, сграбчих дясната му китка с лявата си ръка и преметнах ръката му през моята. Обхванах трицепса му и го притеглих към мене. Тежестта ми върху ръката му го издърпа напред и докато минавах зад гърба му отляво, видях зяпналата му от учудване уста. Очевидно не беше подготвен за реакцията ми.

Обгърнах кръста му с лявата си ръка и сграбчих дясната му китка. Придърпах го, а той изръмжа, защото му бях изкарал част от въздуха. Сега и двамата бяхме с лице към заведението. Двамата мъже, които преди малко се изправяха, вече бяха на два метра вляво от нас. Видях как физиономиите им се втвърдяват. Ръцете им бяха празни и разбрах, че това е трябвало да бъде залавяне, а не убийство. Иначе щяха да имат оръжия и вече щяха да са ги използвали.

Поех си въздух и с пълно гърло изкрещях:

— Докс! — наполовина да го предупредя, ако е наблизо, наполовина да повикам помощ.

Двамата вляво се втурнаха към нас.

Мъжът в хватката ми се разкрачи и приклекна за по-голяма стабилност, а от реакцията му разбрах, че е добре обучен. Опита се да ме удари с глава изотдолу, но лицето ми беше прекалено вдясно и притиснато до рамото му. Посегнах към предния си десен джоб, където държах ножа. С едно-единствено движение го извадих, отворих го и замахнах между разкрачените крака на противника си към перинеума и топките му.

Има една определена интонация на човешкия писък, която не може да бъде пренебрегната, която се забива право в най-примитивните части на мозъка. От нея ти настръхват косите, свива ти се скротумът и краката ти застиват на място. Точно такъв писък се изтръгна от този тип, когато ножът се заби, където трябва, и точно този беше писъкът, който исках. Напредващите му отляво партньори неволно спряха. През съзнанието им навярно се стрелна мисълта: „Какво е това, мама му стара?“ Подсъзнанието им крещеше: „Хич не ме интересува какво е? Бягай!“ И двамата се вкопаха на място на метър от мен.

Не ги изчаках да се опомнят. Блъснах този в ръцете ми към тях и се извърнах надясно, готов да избягам. Но от същата посока се приближаваше друг тайландец, достатъчно бързо, за да ме настигне. Сигурно беше излязъл от алеята вдясно от бара. Писъкът, който смрази приятелчетата му, не беше оказал същия ефект върху него. Беше или много смел, или много тъп, или не беше наред със слуха. Каквото и да беше, в момента ми препречваше пътя.

Вече бях хванал ножа за замах отгоре и острието му сочеше назад. Но въпреки това господин Глухчото или не обръщаше нужното внимание, или не можеше да събере две и две: държах нещо в ръката си, нещо, накарало току-що партньора му да пищи като евнух, всъщност вече си беше евнух, нещо вероятно остро и с връх. Но обяснението за липсата на колебание можеше да е чиста тъпота, защото няма нищо по-тъпо от това да се изправиш с голи ръце срещу човек с нож.

Спря на метър от мен и вдигна юмруци, все едно щеше да се боксира. Забелязах белезите по веждите и неведнъж чупения нос и разбрах: муай тай, тези момчета са тайландски боксьори.

Долових леко преместване на центъра на тежестта му върху левия крак, след което десният се устреми към лявото ми бедро. Ритникът на тайландския боксьор е като удар с бухалка и ако не го бях видял и не бях имал тази частица от секундата да се подготвя, щеше да ме изрита здраво и да ме събори, след което щях да се бия с трима души, ако не и с повече, повален на земята.

Но аз разполагах с тази частица от секундата. Използвах я, за да вляза в кръга на размаха и да приклекна, за да поеме хълбокът ми по-голямата част от удара. Когато ме ритна, хванах крака му и обгърнах прасеца му с лявата си ръка. Той реагира мигновено: сграбчи ме за главата, подпря се на уловения крак и подскочи нагоре към мен. Лявото му коляно се насочи към лицето ми, точно както несъмнено беше правил безброй пъти на ринга.

Но на ринга не дават ножове. Ако даваха, спортът просто нямаше да е същият.

Вдигнах дясната си ръка и свих глава между плещите си. Коляното ме халоса под лакътя. Заболя ме, особено след синините, които ми беше оставила Дилайла, но не беше чак като счупена челюст. Той започна да се приземява. Преместих ножа в ръката си като шило за лед и го мушнах във вътрешната част на дясното бедро, там, където се съединяваше с таза. Той беше толкова погълнат от схватката и надрусан от адреналина, че изобщо не забеляза какво става. Но когато натиснах надолу и навътре и срязах бедрената му артерия, както и други неща, явно привлякох вниманието му. Той изрева и конвулсивно се отдръпна от мен. Приложих на здравия му крак едно усъвършенствано учи гари — подсичане от джудото — и го оставих да падне, защото не исках да рискувам да се оплетем на земята.

Обърнах се към другите двама и с удовлетворение ги видях да отстъпват. Вече нямаше съмнение, че играе нож и че този, който го използваше, не си поплюваше. Противникът се оказа по-силен, отколкото бяха очаквали или са били подведени да очакват. Обърнаха се и побягнаха.

Погледнах в обратната посока. Хората по масите пред заведението не смееха да помръднат от шока. Онези на земята стенеха и се гърчеха. Съдейки по раните, които им нанесох, и по количеството кръв на паважа, не им давах повече от няколко минути живот.

— Видях всичко — тъкмо казваше белият мъж от масата. Приближаваше се към мен. — Те ви нападнаха. Беше самоотбрана. Адвокат съм и мога да ви помогна.

Мина ми идиотската мисъл: „Страхотно, само това ми липсваше — адвокат“.

След това нещо ми просветна. Може би интуиция. Може би подсъзнанието ми, което невидимо за съзнанието ми обработваше данни, като например начина, по който този тип седеше на масата, стъпил стабилно с двата крака, сякаш готов да скочи бързо; или мястото му в едно от белите петна на зрението ми, когато излязох от бара; или хладнокръвната му и учтива, загрижена физиономия в момент, когато всички останали посетители стояха като препарирани или търчаха с всичка сила.

Изобщо не излъчваше вибрации, никакви. Ако трябва да съм честен, дори не му бях обърнал внимание. Това сигурно беше част от плана. Търсех още тайландци, а не бели. Точно така, който и да беше този Пери Мейсън, определено беше добър.

Той продължаваше да напредва към мен. Ръцете му бяха празни… а дали нямаше нещо в лявата? Не бях сигурен. Изкрещях:

— Стой на място!

Той поклати глава.

— Какви ги говорите? Само искам да ви помогна — и продължи да крачи.

Когато с нужната тежест и повелителност кажеш на някой тип да не се приближава повече към теб и особено когато тази тежест е подчертана от наличието на нож, с който току-що си убил двама души, ала този тип все така не спира, значи си имаш работа с човек, който нито ще ти иска огънче, нито ще те пита за посоката, нито колко е часът, нито ще използва каквото и да е друго тъпо оправдание за това, че навлиза в личното ти пространство. Имаш си работа с тип, който възнамерява да ти отнеме нещо, с което предпочиташ да не се разделяш, включително живота ти, а отказът му да се подчини на заповедта е повече от солидно доказателство за този факт и оправдава начина, по който трябва да се справиш с него.

Направих бърз оглед на периметъра. Освен шокираните зяпачи, които вече идваха на себе си и започваха да се разбягват, май бяхме само двамата. Поех към него.

Пери Мейсън изведнъж промени държанието си. Започна да отстъпва. Но това не беше същинско отстъпление, а тактическо. Защото както се движеше плавно назад, така дясната му ръка също толкова плавно бръкна в предния му джоб и извади автоматичен нож. Отвори го още докато го изтегляше от джоба и от лекотата, с която го измъкна, разбрах, че не е дилетант, а човек, тренирал дълго, упорито и сериозно, за да се сдобие с вещината и увереността, на която току-що бях станал свидетел.

Спрях. Не бях сигурен дали тази демонстрация целеше да ме отблъсне, или подготвяше нападение. Може би убийството ми беше резервният план, ако отвличането ми не успееше. Нямаше как да разбера. И в двата случая не желаех да се бия. Просто исках да се махна. Бих бил щастлив да го убия, за да си помогна, но след като беше въоръжен, убийството му очевидно нямаше да е най-лесният изход.

Той започна да ме заобикаля и да се приближава.

Краката му танцуваха плавно и балансирано. Навлезе точно в периметъра, който смятах за безопасен за обръщане и втурване в бяг. Аз също започнах да се придвижвам, без да забравям фланговете си, в случай че онези, които избягаха, бяха размислили. Хванах с дясната си ръка ножа като сабя близо до гърдите и отворих и протегнах леко лявата си длан, за да отблъсна и блокирам удар, ако разстоянието се скъсеше. Не знаех дали ще се справя. Но знаех, че той със сигурност ще го отнесе.

Зад гърба ми избумтя глас.

— Наведи се, готин!

Докс. Клекнах, без да отдалечавам ножа от тялото си, и погледнах нагоре, където снайперистът гигант връхлиташе с дървен стол над главата. Наведох се още по-ниско. Докс се хвърли напред и изстреля стола като F-14 от палубата на самолетоносач.

Когато човек с телосложението и силата на Докс метне стол, на човек му се иска да е на много места. Пред стола не е едно от тях. В този смисъл Пери Мейсън нямаше късмет. Столът го халоса право в гърдите и го повали на земята.

С Докс се нахвърлихме отгоре му за секунда. Докс измъкна ножа и още нещо от лявата му ръка и двата предмета издрънчаха на паважа. Аз забодох коляно в гърдите му и почти му прерязах гърлото, за да го довърша, но видях, че е безпомощен. Стенеше и кашляше кръв.

За пореден път се огледах наоколо. Нямаше промяна. Насочих поглед отново към Пери Мейсън и казах на Докс:

— Хайде, помогни ми.

Той коленичи до мен. Забелязах, че огледа улицата и алеята, и останах доволен, че този път поведението му няма нищо общо със секса и се определя изцяло от оцеляването.

— Какво ще го правим? — попита.

Кимнах към алеята на пет метра от нас.

— Ще го завлечем там. В тъмното.

Хванахме го под мишниците, вдигнахме го и го затътрихме. Той се опита да се съпротивлява, но столът го беше потрошил отвътре и не му беше останала много сила.

За разлика от оживените улици на Банкок на тази алея нямаше улично осветление и щом минахме встрани от „Браун Шугър“, ни обгърна мрак. В алеята някой беше паркирал микробус „Тойота“. Плъзгащата се задна врата отдясно, с лице към клубовете от другата страна, беше отворена. Веднага разбрах, че планът им е бил да ме завлекат в микробуса, да ме откарат някъде и да ме разпитат на спокойствие.

Подпряхме Пери Мейсън на предната дясна врата на микробуса. На шията му висеше ножница с „Фред Перен Ла Гриф“ с петсантиметрово острие — резервен вариант на автоматичния нож. Откъснах верижката, а Докс прибра ножа. В предните джобове на панталона му открихме ключ от тойота и магнитна карта за стая в „Холидей Ин Силом Банкок“. Натиснах бутона за алармата на ключа и микробусът изчурулика в отговор. Да, возилото беше негово. Освен това и ръчния часовник „Касио G-Шок“ нямаше нищо друго.

Пъхнах ключа в джоба си и го погледнах в очите. От ъгълчетата на устните му течеше струйка кръв. Но още беше в съзнание. Много добре.

— Как ни откри? — попитах.

Той поклати глава и отклони поглед. Докс го хвана за брадичката и го принуди да ме погледне.

— Как ни откри? — попитах отново.

Той стисна зъби и продължи да мълчи.

Започнах да опипвам корема му. Когато стигнах до ребрата, физиономията му се сгърчи. Или бяха счупени, или имаше вътрешно нараняване, или и двете. Натиснах силно и той изръмжа.

— По лесния начин ли ще го направим, или по трудния? Отговори ни на няколко въпроса и ще си отидем. И толкова.

Той отново извърна поглед. Опитваше се да се съсредоточи в нещо друго, да остави въображението си да го отведе далеч от мен.

Познавах тази техника. Има начини човек да се противопостави на разпита. Бяха ме обучили на тях, а имах чувството, че и той беше запознат. Трябва да приемеш, че си в положение, в което няма да оцелееш. Животът ти е свършил. Вярно, първо ще има няколко часа болка. Тялото ти ще бъде потрошено и съсипано. Но след това смъртта ще те облекчи. Съсредоточи се върху това предстоящо облекчение, изпрати въображението си да го посрещне и използвай очакването на тази неминуема среща, за да издържиш колкото можеш. Ако успееш, можеш да се откъснеш от случващото се с тялото ти и да направиш съзнанието си много по-трудно досегаемо.

Трябваше да прекъсна унеса му. Да разруша увереността му, че приемането на смъртта му е дало някакъв парадоксален контрол над ситуацията. Да съсипя предположението му, че играем двоична игра на живот или смърт без други междинни възможности.

Извадих с дясната си ръка своя автоматичен нож и го отворих. С лявата сграбчих лицето му и го насилих да ме погледне.

— Каквото и да се случи тук, няма да умреш. Няма да те убием. Ще живееш.

Притиснах острието до бузата му, точно под ръба на лявата му очна ябълка.

— Но ако не ми отговориш на въпросите, ще те ослепя. Първо ще извадя едното ти око, а след това другото. Казвай сега. Как ни откри?

Не отговори, но от потта, която започна да се стича по лицето му, разбрах, че съм привлякъл вниманието му и съм го издърпал малко от относително безопасното място, където се беше опитал да се скрие.

— Както искаш — казах и бавно започнах да натискам ножа.

Той стисна очи и се опита да се извърне. Докс притисна главата му към стената на микробуса, а аз продължих да придвижвам ножа нагоре.

Дишането му се учести и доближи ритъма на паниката. Очната му ябълка се местеше нагоре заедно с ножа. Още милиметър и щеше да достигне предела си и да бъде прободена.

— Мобилен телефон — изрече задъхано. — Проследихме мобилен телефон.

Задържах ножа, но не го отдръпнах.

— Чий мобилен телефон?

— Неговият. На Докс.

Мамка му, помислих си. Казах му да си държи проклетия телефон изключен. След това си заповядах: Не сега. По-късно.

— Абе задник, откъде ми знаеш името? — обади се Докс.

Изгледах го с убийствен поглед, който трябваше да му внуши: „Затваряй си устата, това е моето шоу“, след което насочих вниманието си обратно към Пери Мейсън.

— Откъде взе номера?

— Не знам. Дадоха ми го.

На баба ти хвърчилото да са ти дали.

— Ако се наложи да те питам отново, губиш това око.

Мълчание. След това хрип:

— Не съм сигурен. Казаха ми, че някакви руснаци са го дали.

Знаех, че Докс скоро беше работил за руснаците. Погледнах го с вдигнати вежди. Той вдигна рамене. „Да, възможно е“, означаваше жестът.

Добре. Умишлено бях започнал с въпрос за средствата и тактиката — нещо, което този можеше да издаде, без да има чувството, че предава операцията. Това щеше да му помогне да оправдае отговорите на по-трудните въпроси, които щяха да последват. Бяхме започнали с как и се беше получило. Но аз исках да говорим за кой. Долових обаче, че още не е готов, дори с цената на очите си. Като мост между вече постигнатото и оставащото да се свърши реших да използвам защо.

— Защо ни търсиш?

Той се поколеба, но отговори.

— Опитали сте се да ликвидирате наш сътрудник в Манила.

— Какъв сътрудник? — вратът му се беше изпънал от усилието да избегне натиска на ножа.

— Лави. Манхайм Лави.

— Защо? За отмъщение ли?

Вече знаех отговора: за информация, не за отмъщение. Ако искаха нещо толкова елементарно като отмъщение, просто щяха да се опитат да ни убият. Нямаше да се главоболят да наемат местни да ни заловят и да ни пъхат в някакъв микробус. Но исках той да говори още малко, преди да стигнем до основното.

— Информация. Трябваше да разберем кой стои зад удара, за да оправим нещата.

— Какво значи „да оправим нещата“?

— Длъжни сме да закриляме хората си. Ако има заплаха, трябва да я премахнем.

Нямаше време. Клиентите на масите пред заведението можеха да открият у себе си неуместен кураж и да решат да се намесят. А и полицията скоро щеше да дойде.

Да действаме.

— Кои сте вие?

Той поклати глава. Натиснах още малко ножа — колкото да потъне на частица от милиметъра — и той изрева.

— Повече няма накъде, след това окото ти отива. Кои сте вие?

Мъжът задиша учестено. Беше се вдигнал на пръсти и краката му трепереха. Но не отговаряше на въпроса ми.

Не исках да го правя — не от някаква престорена гнусливост, а защото след като веднъж си наранил обекта, изгубваш част от надмощието си. Страхът е силен мотиватор, но го изпитваш за неща, които още не са ти се случили. Ако ти извадят окото, вече не могат да те заплашват, че ще го сторят. Така нещата, които ти вдъхват страх, стават с едно по-малко.

Но ако отправяш заплаха и не я изпълниш, на следващите ще им липсва достоверност. Не е приятно, но това е начинът, по който се провежда сериозен разпит.

Сетих се, че има още един проблем. Ако човекът, който стоеше зад този тип, го намереше без едно или две очи, щеше да разбере, че е умрял, докато са го разпитвали. Тогава съвсем логично щеше да промени плановете си, да засили мерките си за сигурност, за да се предпази от разкритията, направени от разпитвания. И макар точно този да не беше издал почти нищо, разполагахме с ключа за хотелската му стая. Тя предлагаше интересни възможности, от които предпочитах да не се отказвам предварително.

Мамка му. Това си беше дилема. Но преди да съумея да я разреша, Пери Мейсън започна да пищи. Не толкова от болка или за помощ, колкото от ярост и безсилие.

Докс му запуши устата с ръка, но за мен писъкът реши всичко. Тук бяхме на открито и беше минало прекалено много време от началото на инцидента. Отдавна трябваше да сме се омели.

Погледнах Докс. Той кимна и реших, че ме е разбрал. Отстъпих половин крачка и прободох мъжа в слабините. Писъкът премина в стон, а тялото му се устреми напред, но Докс го държеше здраво. Хванах ножа като шило за лед с острието навътре и го намушках отляво в гърдите, точно под ключицата. Замахнах надолу и настрани и разкъсах артерията под ключицата.

Избутах Докс. Мъжът се свлече на колене. От устата му се изтръгна стон на агония, след което се наклони напред, но успя да протегне ръце и да се подпре, преди главата му да удари паважа. Нямаше много кръв — артерията беше прерязана и кръвта се изливаше основно в гръдния кош и в дробовете му, — но нямаше съмнение, че до няколко секунди ще изпадне в безсъзнание, а след още няколко ще е мъртъв. Пристъпих и го порязах с ножа по ръцете. Той падна по лице и остана така, стенещ и агонизиращ.

Видях, че съм изцапал ръцете си с кръв — не знаех дали от устата или от гърдите му. Извадих от задния си джоб носна кърпа и се избърсах колкото можах. Подадох я на Докс и с жест му показах да направи същото. Той ме гледаше с широко отворени очи и леко зашеметен, но употреби кърпата. Щяхме да се разправяме по-късно.

Още нещо. Погледнах през отворената задна врата и намерих каквото търсех: оборудване за проследяване на мобилни телефони, прикрепено с тиксо към една от задните седалки. Освен оборудването вътре нямаше нищо интересно. Отворих дясната врата на микробуса с кърпата, а след това и жабката с надеждата, че ще открия талон или нещо друго, което да ме насочи към самоличността на Пери Мейсън. В жабката имаше аптечка. В нея бяха подредени ампули с атропин и налоксон, както и спринцовки. Интересно. Но нямаше нито талон, нито друг документ за идентификация на хората, наели микробуса.

— Хайде — обърнах се към Докс, който през последната минута беше необичайно тих. — Трябва да се махаме.

Стигнахме на бърз ход до края на улицата откъм парка „Лумпини“, където беше тъмно. Хвърлих един поглед обратно към бара. Всички клиенти се бяха прибрали вътре. Двамата на алеята не помръдваха. Минахме по успоредната на „Рачадамри“ улица и поехме на юг, за да хванем такси. Под отразената светлина на една килната неонова табела спрях и погледнах към Докс, който продължаваше да не обелва и дума, а това си беше жив рекорд.

— Ей — казах тихо, — я ме погледни. Всичко наред ли е? Да няма кръв по мен? Нещо друго?

Той ме огледа от глава до пети и поклати глава.

— Не. Всичко ти е наред.

Аз също го огледах и кимнах.

— И на тебе.

Той не каза нищо. Не бях си и помислял, че ще се тревожа от мълчанието на Докс, но не беше характерно за него.

— Добре ли си? — попитах.

Той затвори очи, два пъти пое дълбоко дъх, наведе се и повърна.

Огледах се. Наоколо нямаше никакви минувачи. А и да имаше, едва ли щяха да проявят любопитство. Нямаше да им е за пръв път да видят фаранг, прекалил с пиенето.

Когато свърши, избърса устата си с ръка и се изправи.

— Мамка му, срам ме е.

Закрачихме отново.

— Не се притеснявай — казах.

— Не ми се е случвало, човече. Никога.

— На всеки може да се случи.

— На теб случвало ли ти се е?

Замълчах, но след това признах.

— Не. Но не знам дали е повод за гордост.

— Просто нямах представа, че ще го прободеш така. Ако знаех, щях да се стегна.

— Съжалявам. Нямаше как да те предупредя.

— Защо му поряза ръцете? Видях къде го поряза, но той вече си беше мъртъв.

— Исках да изглежда като че се е бил, а не че са го разпитвали. Ако неговите хора разберат, че е бил разпитван, ще решат, че е издал информация. Не искам да ги осветлявам.

— Значи, ако се е бил…

— Ранили са го по ръцете, докато се е отбранявал.

— Ох. Добре. Радвам се, че не си садист. Затова ли не му извади окото?

— Затова.

— А щеше ли?

Помислих и потвърдих. „Да.“ Мамка му. Точно от това се уплаших. Беше ми ясно, че Докс няма особен опит в разпитите с насилие. Реших, че е голям късметлия.

Едно такси се зададе и ние му махнахме. Казах на шофьора да ни откара до станцията „Чонг Нонси“ на въздушната железница.

Докато пътувахме и вече ни беше ясно, че сме се отървали, започнах да осъзнавам извънредната важност на случката. Вярно, Докс ми беше спасил живота, но ако не беше неговата глупост, нямаше да се стигне до всичко това. Бях му казал за скапания телефон. Изрично му бях казал. Защо не ме слушаше? Защо беше такъв инат за този телефон? Не исках да подхващам темата, защото моментът не беше подходящ, но не се сдържах и прошепнах:

— Какво ти казах за шибания телефон? Какво ти казах?

Той ме погледна и помръкна.

— Виж какво, нямам никакво настроение.

— Съществуват устройства, които могат да проследяват мобилен телефон. В микробуса имаше едно такова. Точността му е до 7–8 метра. Тиара, жената-момче, която те хареса заради самия теб, сигурно е била натоварена да огледа съседните барове, за да стесни търсенето.

— Аз откъде да знам? И ти не знаеше, разбра чак сега.

— Сега включен ли е? Още ли е включен?

Той пребледня и се надигна от седалката, за да си бръкне в джоба. Извади телефона, отвори го и натисна бутон. Телефонът изчурулика и се изключи.

— Защо? — попитах. — Защо го оставяш включен?

— Виж какво, имам клиенти, ясно ли е? Хората трябва да могат да се свързват с мен.

— Не и когато си в операция! — помълчах и продължих: — Клиенти, дрън-дрън. Заради жена е, нали? Или жени.

Ноздрите му се разшириха.

— Е, и?

— Току-що проби кратер в безопасността ни, и то по време на операция, и то когато знаем, че ни търсят хора, които искат да ни унищожат!

— Готин, не всеки притежава любовта ти към самотата. На мен от време на време ми се дощява компания, ако искаш да знаеш.

— Могат да ти използват гласовата поща.

— Добре, разбрах! Сгреших, признавам си. Какво повече искаш?

Понечих да кажа още нещо, но се въздържах. Беше прав, нямаше смисъл да му натяквам. Почувствах се отвратително. Той току-що ми беше спасил живота с онзи стол.

Затворих очи и издишах.

— Съжалявам. Неща като случилото се преди малко ме изнервят. Обикновено нямам подръка някой, на когото да си го изкарам.

Замълчахме. След известно време той се обади:

— И аз съжалявам. Направих тъпа грешка. Прав си.

— Все пак, какво стана? Накъде беше тръгнал? Реших, че нещо ти се е случило.

Докс се ухили, очевидно възвърнал самочувствието си.

— Да не би да ми казваш, че се тревожиш за мен? Защото ми става хубаво, наистина.

Изгледах го.

— По̀ те харесвах, когато повръщаше.

Докс се разхили.

— Само пресякох улицата да се изпикая в парка. Чух те, че крещиш, но ми трябваше още минута да спра гейзера и да прибера Неси в гащите.

Преди да схвана, изтървах:

— Неси ли?

— Не го ли знаеш, чудовището от Лох Нес. Една приятелка веднъж нарече…

— Разбрах, разбрах.

— Както и да е, дотърчах възможно най-бързо. А ти защо излезе?

Обясних му за извода си, че Тиара е била подставено лице.

— Леле, готин, страшен си. Признавам, че на мен изобщо не ми хрумна. Обещавам никога повече да не те наричам параноик.

Таксито спря пред станция „Чонг Нонси“. Слязохме и изчакахме да се отдалечи.

— Да виждаш канализационна шахта наблизо? — попитах и се огледах. — Трябва да се отървем от ножовете. И от кърпата.

— Предлагаш да ги изхвърлим?

— Да. Нали не искаш да носим неща, които могат да ни свържат със скорошно масово убийство?

— Готин, държа да те осведомя, че въпросните ножове са ръчно изработен AFCK и „Фред Перен Ла Гриф“. Това са висококачествени средства за унищожение, които не се намират под път и над път. Би било истинско разсипничество да се „отърваваме“ от тях.

Погледнах го.

— Би било пълна съсипия да позволим на прокурора да ги използва като доказателство, че е редно да прекараме остатъка от живота си в тайландски затвор.

— Добре, разбирам ти мисълта. Виж сега, защо не вземем да ги стерилизираме? Със спирт, белина, каквото кажеш. Кажи как, аз ще го направя. И ще ти дам да си избереш който поискаш от двата.

Замислих се. След почистване рискът щеше да е приемлив. Със сигурност бе по-безопасно и по-професионално да се отървем от тях веднъж завинаги, но може би това бе една от битките с Докс, която не си струваше да водя.

— Ще взема лагрифа.

На лицето му се изписа покруса.

— Мамка му, аз го исках. Толкова е як.

Подбелих очи.

— Добре де, добре. Ще взема другия.

Докс грейна.

— Благодаря ти, готин. Ти си добър човек.

— Както си обхванат от великодушие, дай да повървим малко. Искам да свърша още някои неща, за да прекъсна връзката между нас и събитията пред клуба.

Той поклати глава.

— Никакъв проблем. Ето — даваш, получаваш.

Намерихме шахта, която погълна кърпата и ножа, използван срещу Пери Мейсън и компания. Докато ги напъхвах вътре, Докс се обади:

— Я набутай и това — бръкна в джоба си. — Дръж. Май е някаква спринцовка.

Предметът беше с телесен цвят и смътно напомняше малка пластмасова тромба. Но на мястото на свирката имаше къса дебела игла, може би 16-и номер. Иглата беше покрита с нещо като парафин, достатъчно твърд, за да предпазва от неволно убождане, но и достатъчно мек, за да поддаде на силен натиск. Задната част беше лепкава, което ми подсказа, че тъкмо този предмет е бил прикрепен към ръката на Пери Мейсън, когато се е приближавал към мене.

— Страхотно — взрях се замислено в предмета. — Досега не съм виждал такава джунджурия. Не е масово производство. Виж — залепих я на дланта си и я вдигнах към Докс. — Явно са се канели да ни отвлекат. Бил съм прав. Четиримата тайландци ме пипват. Белият идва и ме удря по крака с разтворена длан или ме сграбчва и стисва, нещо такова. При което ми инжектира това тук — бих заложил на ветеринарна упойка, нещо с фентанил, дроперидол, няма значение — все едно ме е клъвнала змия. Дозата сигурно може да гътне стадо крави. За секунди изпадам в безсъзнание, а те ме завличат в микробуса. Да, точно затова имаше атропин и налоксон в жабката — за да възстановят веднага сърдечната и дихателната дейност и да не изгубят случайно пациента. Горе-долу такъв им е бил планът.

— Ами аз?

Позамислих се.

— Не знам. Струва ми се, че аз съм бил основната цел. Първо искаха да ни разделят. Ако се справят с мен, винаги могат да се погрижат за теб по-късно. Нали не забравяш, че следяха твоя телефон.

— Съмнявам се, че ще ме оставиш да забравя.

— А ако все пак беше тръгнал с Тиара, щяха да те пипнат. Тя сигурно щеше да предложи да отидете у тях, да ти каже, че има страхотна съквартирантка, че открай време си мечтаят за тройка с голям, як, бял мъж. Но се съмнявам, че щеше да лапнеш въдицата.

— В никакъв случай, аз съм имунизиран срещу такива неща.

— Ако беше отишъл в апартамента й, щяха да ти устроят засада там. Ако пък бяхте отишли на хотел, тя щеше да звънне и да им каже къде сте.

— А кои са тези „те“ според теб?

Замислих се.

— Не знам. Тайландците бяха яки момчета, но не бяха професионалисти. Повече приличаха на улични бандити. Затова пък белият беше от класа. Беше оперативен агент и съм готов да ти гарантирам, че не му е било първото отвличане.

— Значи човек на Компанията?

— Много вероятно. Но защо ще наема местни?

Докс сви рамене.

— Може да е импровизирал според обстоятелствата. Да не е имал време да събере читав екип.

— Може.

Огледах още веднъж спринцовката и я пъхнах в джоба на ризата си с острието навън.

— Ще задържим ножовете. Това тук също може да ни влезе в работа.

Качихме се по стълбите, купихме си билети и поехме към платформата. Докс попита:

— Все пак, къде отиваме?

— В неговия хотел. „Силом Холидей Ин“. В джоба му имаше ключ. Взех го.

— И какво, всички стаи ли ще пробваме? Този хотел го знам. На времето се наричаше „Краун Плаза“. Сигурно има поне седемстотин стаи.

Замислих се за Пери Мейсън. За липсата на каквито и да е улики за самоличността му, дори в жабката на микробуса. За плавните му движения и за увереността, с която се изправи срещу мен.

Беше предпазлив, това беше ясно. Оцеляващ. Да, стигаше само да види човек облеклото, качествените ножове, часовника. Добър бойскаут. Обръщащ внимание на подробностите, търсещ малките предимства.

Човек, който паркираше микробуса така, че вратата на багажника да е откъм страната, откъдето ще дойде товарът, защото така ще спести няколко секунди при евентуална необходимост да изчезне бързо. Такъв човек.

Човек, който поради същите съображения би поискал стая на нисък етаж, близо до стълбите.

— На колко етажа е този хотел? — попитах.

— Не знам точно. Но има две крила. Едното е може би петнайсететажно, а другото около двайсет и пет.

— Искаш ли да се обзаложим, че стаята на този тип е някъде на първите пет етажа и е до стълбите? Сметни по две стълбища във всяко крило и по три стаи до и точно срещу стълбищата. Общо шейсет стаи за проверяване. А ако имаме късмет, по-малко.

Докс се ухили.

— Не, няма да се хвана на бас.

Кимнах.

— На твое място и аз нямаше да се хвана. Да вървим.