Бари Айслър
Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие (10)

10.

Събудих се рано на другата сутрин. Дилайла все още спеше. Измъкнах се от леглото и отидох на пръсти в дневната, като затворих тихо тиковите врати, които я разделяха от спалнята. Взех мобилния си телефон и поставих в него една от резервните сим карти, които бях купил в Банкок, на практика придавайки на телефона нова идентичност. След това отидох в тоалетната, затворих вратата и го включих. Трябваше да проведа два разговора и за момента не исках да посвещавам никого в тях. Обикновено предпочитам да не използвам мобилен телефон от фиксирано местоположение, но с новата сим карта телефонът беше стерилен. И разговорите щяха да са кратки.

Първо Тацу, старият ми приятел и дух на възмездието от Кейсацучо, японското ФБР. Той ми дължеше услуги до края на живота си, тъй като бях ликвидирал убиеца от якудза Мураками, когото Тацу поиска да премахна, без да замесвам закона. Беше време да си поискам една от тези услуги обратно.

Мобилният му телефон звънна само веднъж. След това чух гласа му. Тъй като не си пилееше думите и дори сричките, каза само:

— Хай.

— Здравей, стари приятелю — отвърнах на японски. Настъпи мълчание и аз си представих една от редките му усмивка.

— Здрасти — каза той. — Отдавна не сме се чували.

— Доста отдавна.

— В града ли си?

— Не.

— Значи ми се обаждаш за информация.

— Да.

— Какво ти трябва?

— Преди четири дни в един мол в Манила е имало стрелба. Искам да науча всичко, което знаеш, за застреляните.

Тацу щеше да се чуди дали съм замесен, но знаеше, че няма смисъл да пита. Отвърна:

— Добре.

— Благодаря ти.

— Всичко наред ли е?

— Както обикновено.

— Съжалявам да го чуя.

Захилих се.

— Благодаря ти, приятелю.

— Обади ми се, като пристигнеш в града. Ще си подърдорим за това-онова.

Усмихнах се. Тацу беше съвършено неспособен да си бъбри за дреболии, заради което го заяждах непрекъснато.

— Ще си подърдорим — съгласих се.

— Яа. Добре тогава.

— Яа. — Затворих.

Знаех, че следващият разговор ще е по-проблематичен. По-рискован, но може би по-полезен.

Набрах номера и зачаках. Казах си, че ако онези в Манила наистина са били от ЦРУ, така и така съм се накиснал в лайната и обаждането няма чак толкова да влоши положението ми. Но ако не бяха, обаждането в самото ЦРУ беше най-добрият начин да разбера.

И този път от другата страна отговориха бързо с едно „хай“. Усмихнах се и за миг се зачудих дали Тацу не е взел под крилото си този младеж. Подозирах, че е така.

Томохиса Канезаки беше трето поколение японски американец и изгряваща звезда в токийската резидентура на ЦРУ. През последните години пътищата ни се бяха преплитали нееднократно в някои от онези нефигуриращи в документацията операции и също като с Тацу бяхме успели да се сработим във взаимно изгоден модус вивенди. Беше време да изпробвам границите на тези двусмислени отношения.

— Здрасти — казах на английски, като знаех, че ще познае поздрава и гласа ми.

След кратко мълчание той също отвърна на английски:

— Чудех се кога ли ще ми се обадиш.

— Ето ме.

— Работа ли търсиш?

— Имаш ли работа за мен?

— Не и от твоята компетенция. Критичното положение след единайсети септември започва да се уталожва. Тук за известно време станахме наистина безмилостни, но вече взе да ни минава. Ако работехме в Департамента по дивеча и риболова, можехме да наречем сегашните си програми „Улови и пусни на свобода“.

— Съжалявам да го чуя.

— Съжалявам, че го казвам.

— Не си търся работа.

— Така ли?

— Така. Гледам да се държа встрани от бизнеса. Много е опасен.

Той се разсмя.

— Трябва ми услуга — казах.

— Давай.

— Чух, че наскоро е имало стрелба. В един мол в Манила.

След известна пауза Канезаки се обади.

— И аз така чух.

Мамка му. Не си представях как е могъл да разбере за стрелбата, ако ЦРУ не са били замесени по някакъв начин. Май не трябваше да му се обаждам. Ала вече беше късно.

— Знаеш ли нещо за починалите? Чух, че били служители на компанията.

Още една пауза.

— Бивши служители.

Бивши служители? Интересно.

— Да знаеш какво са правили там?

— Не.

— Аз може би знам. Ако ти кажа, ще видиш ли какво можеш да изровиш?

— Ще направя каквото мога.

Не съвсем твърдо обещание, но колкото, толкова.

— Били са там на среща с един тип на име Манхайм Лави, израелски гражданин, пребиваващ в Южна Африка. Провери си досиетата и ще разбереш кой е.

Поредната пауза.

— Откъде знаеш?

Рефлекс. Знаеше, че няма да му отговоря.

— Провери си досиетата — повторих.

— Знам кой е Мани.

Трябваше да се досетя. Когато се чухме за последен път, Канезаки отговаряше за няколко антитерористични инициативи в Югоизточна Азия. Ако беше достатъчно добре информиран, а той беше, Мани сто процента се е появил на екрана на радара му.

— Добре. Имаш ли представа защо някакви бивши служители ще се срещат с него в Манила?

— Имената им са Калвър и Гибънс. Пенсионирали са се преди две години. Били са в отдел ДИ — Далечен изток. Не съм ги срещал, докато са работили тук, но доста други хора ги познават, така че се разшумя страхотно около смъртта им. Всички само за това говорят.

— Ако научиш нещо повече, ще се радвам да ми го кажеш. На кого са докладвали, докато са били на държавна работа, с какво са се занимавали напоследък. Такива работи.

Пауза.

— Кажи ми, че не си замесен.

— Казах ти, вече не се занимавам с тези неща.

— Ами? А с какво се занимаваш?

— Мисля да вляза в бизнеса с поздравителни картички.

— Много смешно. Ще си носиш ли телефон в обувката?

Усмихнах се.

— Ще ти бъда признателен за всяка идея.

— Знаеш къде да търсиш — каза той. Имаше предвид чатрума.

— Мерси.

— И не забравяй. Улицата не е еднопосочна. Заради теб поемам доста рискове. Очаквам в замяна полезна информация.

— Разбира се — затворих и изключих телефона. Обух си шортите и направих всекидневните си упражнения от двеста и петдесет хиндуистки лицеви опори, петстотин хиндуистки клякания, няколко минути коремни преси и друга калистеника и разтягания. Онова, което се постига за трийсет минути непрекъсната физическа дейност с нищо друго на разположение, освен пода, тежестта на тялото и гравитацията, би могло да изхвърли от бизнеса всички производители на фитнес оборудване, ако хората разберат.

Когато свърших, влязох в душ кабината. Намазах си физиономията с пяна за бръснене и потръпнах от болка, когато си докоснах бузата. Погледнах се в огледалната стена и видях, че бузата ми е охлузена. След това забелязах, че и ръцете ми са изпъстрени със сини и морави петна. По дяволите, имах късмет, че чантата не беше пълна с нещо по-тежко. И че си извърнах лицето навреме, когато ме цапардоса с глава.

Дилайла се присъедини към мен точно когато приключвах с бръсненето. Погледна бузата ми и въздъхна:

— Ох.

Хвърлих й поглед.

— Няма страшно, приемам извиненията ти.

Тя ме изгледа странно — полуусмихнато, полуядосано.

— Заслужи си го. Че и отгоре.

Реших да отвърна на усмивката, а не на яда. Прегърнах я и я притеглих към себе си.

Измина известно време, преди да успея да се изкъпя. Този път беше по-бавно и много по-нежно. Слава Богу.

След това Дилайла остана в банята. Аз се облякох в джинси и масленозелена фланела и си събрах нещата.

Седнах на дивана и я зачаках.

Когато се изкъпа, тя влезе в дневната гола. Без грим, с мокра коса. Изглеждаше страхотно. Прииска ми се да имах повече време за нея. Е, можеше да ни изпадне втора възможност. Ако имахме късмет.

Тя извади от чантата си тъмносини шорти и кремава ленена блуза. Седна до мен и отметна няколко мокри кичура от лицето си.

— Имам известна предварителна информация — казах й.

Тя вдигна вежди и аз продължих.

— Имам човек в Управлението. Онези двамата не са били на активна служба. Били са пенсионирани.

Дилайла се намръщи.

— А ти какво очакваше? Обадил си се в ЦРУ и въпросите ти са потвърдили вината ти. Твоят човек те е баламосал, като ти е казал, че няма за какво толкова да се притесняваш. Напълно нормално.

Мисленето на тази жена беше извратено. Навярно смяташе, че й казвам това, за да го предаде на Гил и компания, а те да имат повод да размислят. И същевременно омаловажаваше информацията.

Поклатих глава.

— Този го познавам от доста време. Не мисля, че би играл с мен по този начин.

— Да се надяваме.

— Провери и ти. Да видим дали ще разрешим това очевидно противоречие. Ако намерим доказателство или нещо като доказателство, може би ще накараме твоите хора да променят оценката си, преди нещата да станат много грозни.

Тя кимна бавно, все едно обмисляше думите ми, след което смени темата:

— Исках да ти кажа — видях един едър рус мъж пред терминала за пристигащи в Банкок, а след това и да вечеря тук в курорта. Ти забеляза ли го?

— Не — отвърнах и автоматично поклатих глава, все едно не беше голяма работа и ставаше въпрос за случайно съвпадение. По дяволите, направо ме хвана по бели гащи.

Тя кимна.

— Стори ми се странно, че е на летището в Банкок едновременно с нас, а после и тук, без да е бил в нашия самолет.

— Може да е чакал някого и да са хванали по-късен полет.

Дилайла ме погледна.

— Учудвам се, че съм забелязала това несъответствие, а ти не си. Доколкото знам, си доста чувствителен към околната среда.

Мамка му. Направо ме закова. Но продължих да упорствам още известно време.

— Май вече не съм във форма — като се имаше предвид доста неловкият начин, по който бях паднал в капана й, думите ми прозвучаха обезпокоително вярно.

— Щом нито го познаваш, нито си го видял, бих очаквала да се разтревожиш повече, когато ти съобщавам за присъствието му — нападна ме тя.

Не казах нищо. Докс беше изгърмял. Нищо не можех да направя.

— Кой е той? — попита тя.

Въздъхнах.

— Партньорът ми.

Тя кимна, сякаш й беше вече известно. Всъщност си беше така.

— Бил е с теб в Манила, нали? Свих рамене. Нямаше какво да кажа.

— Защо тогава не му се обадиш. Трябва да поговорим.

Осъзнах, че досега не бях виждал как Докс се държи в цивилизована компания. От представата ми стана неудобно.

— Не мисля, че идеята е добра.

Но тя изтълкува неохотата ми погрешно.

— Полезно ще е да обединим умствените си усилия.

За втори път през последните няколко дни си помислих: „От това няма да излезе нищо добро“.

И за втори път се чух да казвам:

— Добре.

Извадих телефона си и му се обадих. Той вдигна моментално и попита:

— Всичко наред ли е?

— Изящно — това беше кодовата дума, че всичко наистина е наред и че не съм под натиск. — Но приятелката ми те е забелязала на летището, а после и тук. Иска да се запознае с теб.

— Олеле, как така ме е забелязала? Да не си й казал ти?

— Не съм. Просто те е забелязала.

— Как? Ега ти конфуза.

Погледнах Дилайла. Тя се подсмихваше, явно си представяше репликите от другата страна на линията.

— Казах ти, че я бива.

— Да, то е ясно. Много ли ще ми се караш?

— Иска ли питане?

Той помълча.

— Добре. Сгафил съм. Но не пред нея, става ли? И без това ми е достатъчно неудобно.

— Добре.

— Обещаваш ли? Господи!

— Обещавам.

— Е, хубаво, къде да го направим? — интонацията му беше като на хлапе, което знае, че ще яде пердах.

— Мисля, че стаята ми е най-доброто място. Няма смисъл да виждат трима ни заедно.

Той въздъхна.

— Ей сега идвам.

Затворих. Дилайла попита:

— Много ли се разстрои?

Свих рамене.

— Сконфузи се.

Тя се усмихна.

— И аз на негово място щях да се сконфузя.

— Обещах да не му се карам пред теб.

Усмивката й разцъфна.

— Обеща ли му?

Кимнах и добавих невинно:

— Но говорех само от мое име. Ти не си обещавала нищо.

Тя се разхили.

— Виждам, че си склонен към жестокост.

Погледнах я.

— Сериозно, как го забеляза?

— Казах ти, по несъответствията. Освен това… той е едър мъж, но когато погледнеш към него, все едно не е там.

Кимнах. Не виждах смисъл да й казвам за снайперисткото му минало.

— Той е като доктор Джекил и мистър Хайд. Повечето време е шумен и досаден като сирена на линейка. Но когато дебне, направо изчезва.

— Точно затова ми щракна нещо. Отначало не го забелязах, а след това ми направи впечатление, че не съм го забелязала, ако разбираш какво имам предвид. Погледнах втори път и осъзнах колко е едър. Именно това ми подсказа, че е професионалист. Не е лесно едър човек да се слее така с обстановката. Дори по-дребните рядко успяват.

На вратата се почука. Отидох, застанах отстрани и се наведох да погледна през шпионката. Беше Докс.

Отворих вратата. Той почти закри слънцето зад себе си. Махнах му да влиза.

Дилайла се изправи. Докс я погледна малко гузно.

След това се обърна към мен. Очите му се разшириха леко при вида на насинената ми буза. След това забеляза синините и по ръцете ми. На лицето му цъфна характерната усмивка.

— Абе не знам какво сте правили нощес, но се надявам да е било по взаимно съгласие.

Мамка му. Е, Докс си беше Докс. Никой нищо не можеше да направи по въпроса.

Дилайла го гледаше. На лицето й беше изписано нещо между умерено веселие и лек укор.

— Що за начин да се представи човек? — попита кротко, без да изпуска погледа на Докс от своя.

Той не сведе очи, но с него се случи нещо странно. Нахалната му усмивка изчезна и по бузите му се разля червенина. Отпусна ръце пред себе си, все едно държеше шапка, и каза:

— Ъ-ъ, не. Не, мадам, не е правилният начин.

Леле, какво ставаше тук?

Тя го окуражи с усмивка и протегна ръка. Главата й беше високо вдигната, тялото й беше изпънато, заело официална поза.

— Аз съм Дилайла.

Той пое ръката й, разтърси я веднъж и сведе леко глава.

— Викат ми Докс.

Тя вдигна вежди.

— Докс ли?

Той кимна и се поизправи, имитирайки несъзнателно нейната поза.

— Съкратено от „неортодоксален“, мадам. Повечето хора явно така си мислят за мен.

Боже, все едно зло куче беше нахлуло в стаята, след което се беше търкулнало по гръб, за да го почешат по корема.

В очите на Дилайла проблесна разбиране и добронамерен хумор.

— На мен не ми изглеждате неортодоксален.

Изражението на Докс беше почти гробовно сериозно.

— Ами не съм. Аз съм си нормален. Останалите са неортодоксални — млъкна, след което добави: — Макар че си харесвам прякора. Нося си го от доста време. Ако искате, можете и вие да го използвате.

Тя се усмихна.

— Добре. Моля, наричай ме Дилайла.

Той кимна.

— Да, мадам — изчерви се, а аз си представих как се ругае наум. — Исках да кажа, Дилайла.

— Нека да седнем — предложих аз.

Докс се обърна към мен, все едно чак сега си беше спомнил, че съм в стаята. Кимна. След това отново насочи взор към Дилайла и с жест посочи към канапето като истински джентълмен от Юга. Тя се усмихна и седна. Аз се настаних до нея. Докс се разположи на стола и го обърна, за да е с лице към нас.

С Дилайла го осветлихме за дискусията си предишната вечер, както и за информацията, която бях получил сутринта.

Когато свършихме, той каза:

— Разбрах, че онези са убийци, от начина, по който се движеха. И се боях, че може да са от котилото на ЦРУ. Много кофти. Опитвам се да си създам навика да не обиждам шпионските организации и останалата подобна пасмина.

— Тъкмо това е въпросът — подхвърлих. — Коя именно организация сме обидили.

— А твоите хора? — обърна се Докс към Дилайла. — Джон ми каза, че са от Мосад или някоя от дъщерните му организации.

Тя вдигна вежди и ме погледна.

— Така ли е казал?

Докс сви рамене.

— Професионален облик, ако може така да се изразя. Преди години съм работил с някои израелски снайперисти.

Снайперисти. Защо направо не вземеше да й връчи автобиографията си?

— Как ти се сториха? — попита Дилайла.

— Харесаха ми. Арогантни задници — ъ-ъ, исках да кажа типове — и защо не. Научиха ме на толкова номера, колкото и аз тях — ухили се. Снайперството му беше по-позната територия за разговор. Погледна към мен. — Специална карма се иска, за да обидиш ЦРУ и Мосад, и двете организации едновременно. Ако беше някой друг, щеше да ми е смешно — сетне впери поглед в Дилайла и физиономията му отново стана сериозна. — Настина се надявам, че можеш да ни помогнеш да се измъкнем от ситуацията, преди да е загрубяла.

Дилайла кимна.

— Ще опитам.

Докс сведе глава.

— Е, моите благодарности. Както и тези на партньора ми.

Тя ме погледна.

— Как да се свържа с теб?

Дадох й номера на една от сим картите. През повечето време щях да държа телефона изключен, за да не ни проследят. Но от време на време щях много предпазливо да проверявам гласовата поща, по-често и по-лесно отколкото чатрума.

— Добре. Налага се да изчезваме. Аз ще се погрижа за отписването на рецепцията.

С Докс се изправихме. Наведох се към Дилайла и я целунах.

— Благодаря ти.

Тя поклати глава.

— Не бързай да ми благодариш.