Бари Айслър
Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие (8)

8.

Хилгър седеше зад бюрото в офиса си на осемдесет и осмия етаж на Международния финансов център. Двете сгради бяха сред най-новите небостъргачи на Хонконг и определено най-високите с 454-те си метра. Признаваше си, че наистина харесва това място. Не само заради гледката, лукса, усещането да си на върха на света, откъснат, всемогъщ, недосегаем. Сградата беше идеалното прикритие. Наемът на офис тук беше толкова убийствен, че никое правителство или неправителствена организация не биха си го позволили. Но пък и Чичо Сам всъщност не плащаше нито наема на Хилгър, нито която и да е друга част от операцията. В наши дни Чичо Сам направо беше изоставил своя агент, ползваше благата от разузнавателната му информация, но не държеше много да знае откъде точно идва. Което идеално устройваше Хилгър.

Помещението беше застлано с естествен дъбов паркет и бежов вълнен берберски килим. На бюрото имаше много малко вещи: елегантна настолна лампа „Леонардо Марели“, телефон „Беоком 2500“ на „Банг и Олуфсен“ с приставка за обезопасена линия с ЦРУ и сив трийсетинчов тънък монитор „Макинтош“ с безжична клавиатура и мишка. Цялостният вид, който неизменно правеше впечатление на клиентите, излъчваше солидност, енергичност, пари, връзки. Изгледът към небостъргачите на пристанищата Централно и „Виктория“ допринасяше за впечатлението и Хилгър много го харесваше. Тази вечер, за да намали отразената светлина и да разкрие великолепието на пейзажа, беше оставил да свети само настолната лампа. Гледката през прозореца го успокояваше и му помагаше да мисли. Което беше добре, защото в момента имаше много неща за обмисляне.

Ситуацията със сигурност не беше напълно в ред, но все още подлежеше на оправяне. Вярно, беше изгубил двама души, но и преди се беше случвало и разбираше, че губенето на хора, включително и на собствения живот, беше част от всяка мисия. Важна беше мисията, операцията. Тя трябваше да успее и Хилгър бе твърдо решен да се погрижи за това.

Започна отзад напред. Целта бе да се предпази операцията. А това означаваше да се ликвидира заплахата срещу Мани, който беше жизненоважна част от нея. Как да се постигне това? Лесно. Като се намерят поръчителят и извършителят на убийството, след което, доколкото е възможно, да бъдат ликвидирани и двамата.

Налагаше се обаче да действа под напрежение. След срещата с Мани в Коулун същата сутрин се беше прибрал в офиса. Очакваше го съобщение от човек от неговата мрежа, който в момента работеше в Ленгли. Хилгър му се обади. Човекът му съобщи обнадеждаваща вест: новината, че Калвър и Гибънс са били застреляни в Манила, беше стигнала до началството моментално. Резидентурата в Манила беше пуснала връзките си в полицията, там бяха проверили досието на мъртвия бодигард и бяха открили, че единственият му клиент е някой си Манхайм Лави, Всеизвестно голямо говно. Засега Лави не можел да бъде открит, но изводът беше, че бодигардът е умрял, докато го е защитавал, а двамата бивши рицари на плаща и кинжала също били замесени с въпросното Всеизвестно голямо говно. Въпросът, който не давал мира на всички, според човека на Хилгър, бил: какво са правели Калвър и Гибънс с този тип и кой още е забъркан? Хилгър знаеше, че ще трябва да събере всички свободни краища, преди някой друг да се е докопал до тях и да е разплел целия проклет чорап.

Е, с намирането на извършителя на опита за убийство се беше справил бързо. По даденото от Мани описание Хилгър веднага беше заподозрял Джон Рейн, който миналата година бе натоварен с поръчката за Белгази в Квай Чунг, Хонконг. Хилгър беше възразил срещу тази операция и за да я прекрати, дори беше наел хора, които да убият Рейн. Рейн обаче се беше оказал корав тип и беше успял да ликвидира Белгази. Което, колкото и да е странно, беше донесло полза: копелето Белгази се беше опитвало да пробутва радиологични ракети под носа на Хилгър. Ако Рейн не беше свършил работата, щеше да се наложи Хилгър сам да се заеме с нея.

Все пак бъркотията беше голяма. Някои от хората, които толкова внимателно бе вербувал, бяха заподозрели за участието му. Ако не беше Мани, едва ли щеше да си възвърне отново доверието им. От ЦРУ също му бяха подпалили задника, защото искаха да знаят в какво точно, по дяволите, се е изразявало участието му и защо не са били подадени необходимите доклади. Но и тук външната намеса беше потушила пожара. Негов човек в Съвета за национална сигурност беше уведомил директора на ЦРУ, че могат да си припишат заслугата — преустановяване на терористична операция в Квай Чунг. На следващия ден всички медии гърмяха за героите от ЦРУ начело с директора, изтъпанен на преден план в прожекторите на хвалебствията. Имаше и други ползи. Тъй като Съветът за национална сигурност беше свързан с президента, фактът, че се беше намесил на страната на Хилгър, трябваше да подскаже на директора на ЦРУ, че агентът е под закрила от най-високо ниво. След този случай го оставиха на мира и директорът на ЦРУ, и директорът по операциите, и кой ли още не от факторите.

Но сега Управлението имаше нов директор — на име Гос — и онези, които Хилгър беше успял да сплаши, бяха или уволнени, или си бяха подали оставките. Хубавото беше, че Гос нямаше никаква представа за ситуацията, поне засега. На толкова неща се опитваше да сложи ръка, че Хилгър сигурно щеше да лети под радара му още известно време. Но ако станеше още някой фал или ако Гос си наумеше, че трябва да се самодокаже, като натрие носа на Хилгър, кашата отново щеше да стане пълна. Е, сигурно би успял да поиска още някоя и друга услуга и да оправи бъркотията, но предпочиташе да не кръстосва шпага с директора толкова скоро. Дори да спечелеше, Гос нямаше да го забрави. Никой ловец не обича да прекъсват преследването му на плячката.

Участието на Рейн предполагаше, също както при Белгази, че ликвидацията е наредена от ЦРУ. Направо му прилошаваше от тази мисъл. Кретените явно нямаха ни най-малка представа с какво се занимава Хилгър и какво беше успял да постигне за последните три кратки години, защото иначе със сигурност щяха да му се махнат от пътя и да го оставят на мира. Да, да го оставят на мира, а ако имаха поне малко чувство за реалност, направо щяха да му целуват задника.

Забарабани с пръсти по бюрото и впери поглед в светлините на баржите, които пълзяха като водни бълхи по тъмната повърхност на пристанището на четиристотин метра отдолу. Нямаше представа защо неговите хора му вярват, но беше факт. Винаги е било така. Знаеше, че макар и съвсем малко прехвърлил четирийсетте, им беше станал нещо като баща. Прекалено би било да се твърди, че го обожават, но мнението му означаваше много за тях, както и разбирането, склонността му да прощава нещата, които работата изискваше. Самият той не беше имал такава фигура в живота си, но бе наясно какво означават властта, отговорността и положението. Хилгър можеше да потупа човека по рамото, понякога буквално, и да му каже, че всичко е наред, че е постъпил както трябва, че образите, миризмите, страховете и съмненията, мъчителните угризения на съвестта, всичко те всъщност са част от благородството, задето не си избрал обикновения начин, по-лесната пътека на скатаването от онова, което трябва да се извърши. И тъй като никой никога нямаше да разбере за останалия им в тайна героизъм, за анонимната им жертвоготовност, тъй като никога нямаше да има нито медали, нито почетни караули, нито благодарности от признателната нация, неговото, на Хилгър, разбиране, а когато е нужно и неговото, на Хилгър, опрощение, бяха единствената утеха, на която можеха да се надяват. Вярно, те едва ли бяха достатъчни, за да свалят бремето, но поне можеха да го облекчат. Понякога му се искаше и той да има такъв човек, към когото да се обърне, но нямаше и сигурно това беше част от тегобата на лидерството — да си носиш сам съмненията и тежките спомени.

Мани беше казал, че е имало още един мъж — едър и бял. Страхотно описание, но Хилгър разполагаше с някои факти. В Квай Чунг се беше появил снайперист. Съществуваше вероятност да е бил Рейн, но Хилгър знаеше, че Рейн няма опит със снайпера, а онзи в Квай Чунг беше професионалист. Застреля в главите двамата приднестровци от такова разстояние, че никой дори не чу изстрелите. Това не беше характерно за Рейн, който работеше отблизо. Хилгър не беше сигурен, но подозираше, че изпълнителят е един наемник на ЦРУ на име Докс. Чрез посредник Хилгър се беше опитал да наеме Докс да елиминира Рейн и да спаси Белгази. След това заподозря, че вместо да убие Рейн, проклетият бивш морски пехотинец бе предпочел да работи с него. Знаеше, че двамата са служили заедно в Афганистан и са помогнали на муджахидините да прогонят Червената армия. Беше очаквал инстинктите на наемник на Докс да са по-силни от другарството, което беше възможно да се е формирало в онези времена, но в този случай май беше сгрешил.

Имаше досиета и на двамата, снабдени със снимки. Снимката на Рейн беше доста стара, но Хилгър беше използвал някои компютърни програми на ЦРУ, за да я осъвремени. Преди Мани да отпътува за Манила, му беше показал снимките и той беше разпознал и двамата.

Дотук добре. Но отгатването на поръчителя на убийството се беше оказало по-трудно. Първо предположи, че е ЦРУ, но не откри нищо. Разбира се, беше му се наложило да разпитва доста дискретно, за да не може чрез Мани никой да го свърже с убийствата в Манила, но все пак си имаше източници. За съжаление не знаеха нищо. Възможно беше ЦРУ да иска смъртта на Мани, но не беше възлагало подобна задача.

Тогава кой? Мани не искаше да признае, но както бяха установили предишния ден, списъкът не беше никак кратък. Проблемът беше, че не му беше известно Рейн да е свързан с нито един от най-вероятните поръчители. Беше работил за японската Либерално-демократическа партия и за ЦРУ, като с Управлението работеше още от войната във Виетнам, но не се знаеше да е приемал поръчки от другиго. Това, разбира се, не означаваше, че няма други клиенти; Рейн беше професионалист на свободна практика, наемник. В тази професия обаче разширяването на клиентелата не беше толкова лесно. Не можеш просто да си окачиш табела на дюкяна и да пуснеш реклами по вестниците. Нови клиенти се набират бавно, ако изобщо се появят.

Е, имаше един много пряк начин да стигне до дъното на всичко това. Трябваше да попита Рейн или Докс. Вярно, те едва ли биха казали, но може би щяха да повярват на проявеното от него разбиране, че са просто наемници, на изявлението му, че не храни никаква лична неприязън към тях, нито има професионални мотиви да ги отстранява. По дяволите, след като цялата работа се изяснеше, щеше дори да е щастлив да ги покани в своя отбор.

Предложението щеше да е много привлекателно, да изглежда почти истинско. Всъщност щеше да си е направо истинско, ако не бяха убили Калвър и Гибънс, поради което нещата вече ставаха лични. А и бяха изплашили момчето, като с това не бяха оставили на Мани никаква възможност да прости и да забрави.

Оставаше единствено да се добере до тях. Едно чисто отвличане в задната част на някой незабележим микробус, например. Разумен разговор като мъже с мъже, ако е възможно. Щипци с електричество, закачени на тестисите им, ако не е възможно. И в двата случая щеше да получи необходимата информация.

Пое си дълбоко въздух. Да, трябваха му хора, които да ги отвлекат, а след това и да ги разпитат. Трябваше да познават региона достатъчно добре, за да стане всичко бързо.

Разполагаше с няколко души, но сред тях изпъкваше едно име: Майкъл Уилям Уинтърс. Този човек беше експерт. Беше се обучавал в прословутия екип на ФБР за спасяване на заложници и беше отстранил ужасно много лоши типове. Беше работил в Азия и дори беше давал консултации по сигурността за филми, нуждаещи се от такова сътрудничество. Уинтърс имаше опит и в бойните изкуства — Хилгър беше чувал за кали или нещо такова на Филипините и тайландски бокс в Банкок. Самият той не даваше и пет пари за всичкото това карате — изборът на Хилгър от бойните изкуства беше зигзауер Р229, скрит в кобур на колана на панталона, пък и още не беше виждал лонг-донг-до майстор, който да спре куршум, — но все пак опитът в Азия беше от жизнено значение.

Уинтърс имаше и друг плюс — беше завършил една от необявените програми на ЦРУ за техники на разпит, предназначена формално да обучи оперативните агенти да устояват на мъчения, но сред общността беше ясно, че по този начин човек сам се научаваше да измъчва, което беше и действителната цел. Някои възприемаха по-добре учебния материал от други. Говореше се, че Уинтърс бил сред отличниците.

Вдясно над Централното пристанище небето почваше да изсветлява. Хилгър отвори файла с телефонните номера и вдигна слушалката.