Бари Айслър
Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие (7)

7.

Трябваше да убия няколко часа, преди да излезем на вечеря с Докс, затова взех такси до близката улица „Силом“, където се надявах да намеря интернет кафе.

Рядко заличавам чатрум, след като съм го създал. Клиентите се нуждаят от начин за връзка с мен и поддръжката на чатрумовете е начинът да го сторят. Но когато бизнесът не оправдава постоянното им наличие, мотивацията идва от удоволствието под формата на гризящо любопитство и надежда. Ако бях създал чатрум за Мидори, която ме беше обичала и която ме беше изтръгнала от живота си, след като научи, че съм убил баща й, сигурно щях да го проверявам по няколко пъти на ден. Вместо в чатрум изливам чувствата си по Мидори, като слушам нейните дискове, вече цели четири, всеки следващ все по-задълбочен, по-одухотворен, по-смел от предишния; като си представям как въодушевени почитатели аплодират нейното изпълнение на пиано в тъмните джаз барове в Долен Манхатън, заради които беше напуснала Токио; като шепна името й всяка нощ като тъжно заклинание за призоваване не само на духа й, но и на нестихващата болка от нейното отсъствие.

Казвах си, че проверката на чатрума, който бях направил за Дилайла, беше смесица от бизнес и удоволствие. Когато тя ми се обади, се стигна до договора за Мани, и ако успеех да оправя кашата, можеше да има още такива договори. Но бизнесът не беше истинският мотив, заради който поддържах чатрума, нито причината да го проверявам почти всеки ден. Ясно ми беше, че нетърпението ми да надникна се дължи на откраднатото време, което прекарахме заедно в Рио след първоначалния ни сблъсък в Макао и моята среща очи в очи със смъртта.

Не беше само заради секса, колкото и да беше добър; не беше и заради убийствената й външност. А заради нещо дълбоко в нея, до което аз така и не успях да стигна. Не знаех какво е то: съжалението, че беше спомогнала за толкова много убийства; горчивината от отношението, което получаваше в собствената си организация; тъгата по нормалния живот, по семейството, които беше решила да пожертва и които може би никога нямаше да има. Когато бяхме заедно, тя в никакъв случай не беше идеалната компания. Понякога се държеше властно, друг път бе намусена, но във всички случаи се проявяваше като жена с характер. Любезността и съвършенството бяха маската, която си слагаше, когато беше на работа. Несигурността и бариерите, които придаваха пикантния вкус на отношенията й с мен, я караха да се чувства истинска, а мен — да й се доверя. А доверието, както откривах с Докс, беше опасен наркотик. Мислех, че съм се спасил от тази омая и съм се отървал от опасността. Но аз не познавах това усещане, без което бях живял толкова години, и в един момент то ми бе станало жизнено необходимо.

Казах на таксиметровия шофьор да ме остави преди улица „Силом“, под станция „Сала Даенг“ на въздушния влак. Линията беше пусната преди няколко години, но аз я виждах за първи път, защото не бях идвал скоро в Банкок. Май не ми харесваше. Построяването й несъмнено улесняваше придвижването из града и свързваше точки, до които някога практически не можеше да стигнеш заради задръстванията. Но това си имаше цена. Надвисналите релси и бетонните платформи задушаваха в сянката си улиците отдолу и по някакъв начин компресираха и засилваха шума, замърсяването, потискащата тежест на целия метрополитен. Усмихнах се, но изобщо, не ми беше весело, защото бях видял същото в Токио — от еуфорията при откриването на въздушната железница до последвалото след време съжаление на всички, освен на строителните компании и корумпираните им приятелчета от правителството, забогатели от цялата схема. Несъмнено те щяха пак да забогатеят, когато архитектите на града решаха, че е време да се премахнат тези мрачни ужасии, които преди бяха отстоявали като много необходими. С изграждането на въздушната железница управниците на Банкок на практика бяха превърнали улиците отдолу в подземия. Представих си едно не толкова далечно бъдеще, когато тя ще се разрасне до невъобразими размери, обраствайки с ресторанти, търговски центрове и кина, а улиците отдолу, пешеходците и колите, и магазините без никакво съзнателно планиране и виновна умисъл ще се превърнат на практика в истинското подземно метро на града, в последна спирка за жителите му, пропаднали през цепнатините и останали в мрака, от който няма накъде повече да пропадат.

Криволичех из главните улици и техните артерии между „Силом“ и „Суравонг“, подминах няколко места, които рекламираха достъп до интернет и международни телефонни разговори. Повечето бяха малки помещения в големи сгради, които сигурно никой не е искал да наеме преди появата на интернет, която беше създала възможност за печалба от помещения с пет маси и стола и няколко терминала. Скоро обаче намерих интернет кафе, чийто вид ми хареса. Заемаше една приземна ниша в лъскава сграда на Банкокската банка и почти се криеше в нея. Вътре имаше десет терминала, повечето заети от жени, които ми заприличаха на бар дами, те сигурно изпращаха имейли на онези фаранг клиенти, които бяха имали глупостта да оставят адресите си, и им пробутваха взаимозаменяемите си истории за болни майки, умиращи водни биволи и други подобни причини за неловката си молба — „само този път“ — да изкопчат доларите, лирите или йените на фаранга. Избрах маса, от която можех да виждам входа. Погълнатите от кореспонденцията си момичета не ми обърнаха почти никакво внимание.

Преди да започна, свалих малко комерсиален софтуер от един поддържан от мен сайт и проверих терминала за прехващане на набраното на клавиатурата и други шпионски техники. Когато се уверих, че съм чист, влязох в чатрума с Дилайла, но без нищо повече от обичайната абстрактна надежда.

Ала там ме чакаше съобщение. Сърцето ми подскочи.

Въведох паролата и отворих екрана. Съобщението гласеше:

„Имам малко почивка. А ти?“

Следваше телефонен номер, започващ с 331 — кода на Франция, и кода на Париж.

По дяволите. Огледах се рефлекторно, реагирайки на неочакваното обезпокоително усещане, че съм сам. Момичетата тракаха решително по клавиатурите и в очите им грееше пресметливост и надежда.

Върнах погледа си на екрана. Съобщението беше оставено вчера. Записах си номера, като използвах обичайния си шифър, излязох от чатрума и почистих браузъра, за да залича всички следи от присъствието си.

Излязох от кафето и се върнах на „Силом“. Сърцето ми туптеше диво, но мозъкът ми не беше изключил. Трудно ми беше да повярвам, че времето на обаждането й е чиста случайност. По-вероятно имаше нещо общо с операцията „Мани“. Но не бях сигурен.

Спрях и се замислих. „Не си сигурен ли? Какво ти става, мътните те взели?“

Никога не съм вярвал в случайността, не и за тези неща. Да, възможно е да я има, но човек трябва да действа, сякаш не съществува. Повечето пъти събитията, които изглеждат случайни, не са и съмнението помага за оцеляването. А ако грешиш и наистина е случайност? Какво губиш тогава? Нищо.

Но тук нещо очевидно ми се губеше и съзнанието сякаш се опитваше да изкриви мирогледа ми по съответния начин. Въпросът не беше в какво искам да вярвам. Въпросът беше в какво имам нужда да вярвам.

Тогава не мисли повече за съобщението. Не й се обаждай. Или й се обади, като оправиш кашата с Мани.

Мисълта беше депресираща. Дори болезнена.

Докс не знаеше и аз никога нямаше да му кажа, но забележката му за последния път, когато съм правил секс, беше уцелила десетката. Да, от време на време си плащам за секс. Човек трябва да се грижи за физическите си потребности. Но нещо истинско, нещо, което да си струва. Не и от Дилайла насам, а и преди нея не бе имало много други.

Как да разбера какво става и какво й е хрумнало, ако не се видя с нея? Тя може би разполагаше с необходимата ми информация, за да се приближа отново до Мани. Можеше да ми разкрие какво мислят нейните хора за произшествието в Манила и свързаните с него планове. Да, имаше риск. Но риск има винаги. А аз умеех да го контролирам. Беше ми станало втора природа.

Интуицията ми твърдеше, че си струва да пробвам. За миг се изплаших, че вече не мога да се доверя на интуицията си и че инстинктът, който винаги ми беше служил вярно, се е изкривил по някакъв начин, че вътрешните ми навигационни инструменти са се повредили. Но след това си помислих: „Ако интуицията ти вече не я бива, значи така или иначе си мъртъв“.

Което само по себе си можеше да е изкривяване. Но, майната му.

Намерих обществен международен телефон и набрах номера. Докато се свързвах, сърцето ми се разтуптя и се почувствах като пълен глупак. Ако ме видеше в това състояние, Докс щеше да ме скъса от подигравки и да ми каже, че се държа като пубертет.

Тя вдигна на първото иззвъняване.

Ало.

— Здрасти — казах и вперих поглед в улицата навън, уплашен от надеждите си.

— Здравей — отвърна тя. Тъй като мълчах, попита: — Как я караш?

Каквото и да бях очаквал, не си представях, че ще е толкова неловко.

— Добре. А ти?

— И аз. Работя по един… проект, но мога да се измъкна за няколко дни, ако си свободен и ти.

Нито дума за бизнес. Обаждането или беше лично, както се надявах, или беше бизнес, маскиран като лично отношение, което при наличния набор от възможности вероятно означаваше най-лошото.

— Мисля, че мога да се освободя. Захванал съм се с нещо обаче, което за момента е в застой, но може внезапно да се раздвижи.

Зачаках дали ще реагира. Не реагира. Само каза:

— Мога аз да дойда при теб, ако искаш.

Замислих се за миг. Трябваше да остана наоколо, ако Боаз и Гил намереха нещо, което да ни върне с Докс обратно в играта с Мани. Пък и предпочитах да се видя с Дилайла на място, което да я затрудни, ако реши да доведе компания. За всеки случай.

— Можеш ли да дойдеш в Банкок? — попитах.

— Разбира се. Сигурно ще успея да хвана директен полет от „Шарл дьо Гол“.

— Напиши ми кога пристигаш. Ще те чакам пред митническата проверка.

— Добре. Но ти сигурен ли си, че искаш да се видим точно в Банкок? Казват, че да си водиш гадже там е като да си носиш сандвич от къщи в ресторанта.

Усмихнах се.

— Аз си знам каква храна предпочитам.

Тя се засмя и напрежението понамаля.

— Добре. От мен полета до Банкок, от теб организацията.

Разпознах отдръпването на онова, което Докс би нарекъл моята параноя. Тя знаеше, че като ме оставя да избера окончателната дестинация, без да съм й я съобщил предварително, ще се чувствам по-добре.

— Само ми кажи под какво име ще пътуваш — казах, — за да мога да направя резервации.

— Ще ти го напиша в чатрума.

— Добре.

Тя замълча. След което изрече:

— Ще се радвам да те видя.

— Аха. Радвам се, че ми се обади.

— Яа — демонстрира тя известни познания по японски.

Усмихнах се.

— А биенто — и затворих.

Повървях няколко минути и влязох в друго интернет кафе. Взех обичайните мерки за шпионски софтуер, след което проверих самолетите за Банкок от Париж. Единствените директни полети бяха на „Тай Еър“ и на „Ер Франс“. Този на „Тай Еър“ излиташе всеки ден в 13,30. Я да видим, в Париж в момента беше 13,15, което означаваше, че го е изпуснала. Този на „Ер Франс“ излиташе всеки ден в 23,25 и пристигаше в Банкок в 16,35 на следващия ден.

Замислих се. На Дилайла или внезапно й се беше отворило малко свободно време, в който случай би пожелала да се възползва от него максимално, или идваше по работа, което също налагаше известна спешност. И в двата случая щеше да побърза, следователно най-вероятно бе да вземе полет на „Ер Франс“ довечера. Добре. Щях да заложа на него.

Замислих се къде да я заведа и как да се държа. Трябваше да е нещо специално. Отчасти, признавам, защото исках да я впечатля. По-важното обаче беше, че исках да се чувства откъсната от онзи, който евентуално я е пратил. Усещането за дистанция и откъсване щеше да увеличи вероятността тя да говори открито с мен или поне да изпусне важна информация. Мястото, освен това, трябваше да бъде обезопасено. И трябваше да стигнем до него по начин, който би ми дал възможност да се уверя, че Дилайла пътува сама.

Проверих отново в чатрума и видях, че вече ми е оставила името, под което щеше да пътува. Добре. През следващия половин час направих по интернет нужните резервации. Като свърших, огледах отново всичко и останах доволен. Единственият проблем беше появилото се незнайно откъде нетърпение, което изпитвах. Всичко беше уредено и нямаше какво да правя, освен да чакам. Утре щях цял ден да се чудя как да си убия времето.

В Банкок обикновено съкращавам часовете, като ходя на тайландски бокс в Лумпини или в Рачадамноен или като слушам джаз в „Браун Шугър“ или в „Бамбу бар“ в хотел „Ориентал“, а понякога и като отивам в „Гранд Хаят“ с някое момиче от „Спасо“. Но тази вечер май просто щях да изляза с приятел.

Чувствах се много особено. Но в никакъв случай неприятно. Само че странно. Като да чуеш песен, която някога страшно си харесвал, а след това си забравил, простичък напев, който тогава ти се е струвал богат и свеж, и изпълнен с обещания, и който сега, с незабелязаното си изчезване и внезапната си поява алхимично се е превърнал в нещо натрапчиво, напомнящо не само какво е било, но и за изгубеното през изминалите години, мелодия, навяваща надежда, че то би могло да се върне, и страх, че загубата му е невъзвратима.

С Докс се видяхме във фоайето на хотела, както се бяхме разбрали, и след подходящите мерки за безопасност взехме такси до „Силом“. Попитах го накъде отиваме, но той не пожела да ми отговори. Само заради доверието, което отскоро хранех към него, не спрях таксито и не слязох. Но инфантилността на отказа да ми каже ме подразни.

Слязохме пред сградата на Стейт Тауър Банкок и взехме асансьора до последния шейсет и трети етаж. Минахме през огромна стъклена врата, отвъд която ни посрещна една наистина впечатляваща гледка.

На покрива на небостъргача бяха разположени няколко маси с бели покривки, а в единия му край имаше кръгъл бар с червени, сини и жълти неонови светлини. Отляво се простираше висока тераса, на която джазов квартет свиреше за вечерящите. Застланият с камък и тиково дърво под на ресторанта се простираше до ръба на покрива, зад който във всички посоки блещукаха безкрайните светлини на града, а реката Чао Фрая представляваше виеща се безмълвна липса на светлина в сиянието. Стъклена табела в дъното на стълбището дискретно обявяваше, че заведението се нарича „Сироко“.

— Е, как ти се струва? — попита Докс. — Харесва ли ти?

— Много — признах с нескрита изненада.

— Ти какво си мислеше, че ще те заведа в някой гоу-гоу бар или нещо такова ли?

— Въпросът ти реторичен ли е?

Докс се намръщи.

— Понякога доста ме подценяваш, готин.

Удивих се. Докс толкова често и толкова успешно се правеше на простак, та ми се струваше направо странно да се обижда, че от време на време не му се признава и някакъв добър вкус.

— Откъде разбра за това заведение?

Той сви рамене.

— Прекарвам доста време тук и гледам да не пропускам новите неща. Отвориха го само преди няколко месеца и ми се стори, че е твой тип. Затова реших да го пробваме.

Погледнах го и казах:

— Благодаря. Нямах предвид…

Докс се ухили.

— Забрави.

— Само исках да кажа, че аз ще поръчам виното.

Усмивката леко помръкна, но след това засия с удвоен волтаж.

— Щом това ще те направи щастлив.

Управителката ни заведе до нашата маса. Менюто, състоящо се според самото „Сироко“ от „вдъхновени средиземноморски ястия“, беше също толкова добро, колкото и гледката. Поръчахме си мариновани в чесън и розмарин агнешки стекове на скара, печен омар от Пукет с лимон и ароматичен зехтин, и запечен на тиган пастет от гъши дроб. Аз избрах виното: „Каберне Совиньон“ резерва от „Емилио Терас“, 96-а година. Беше малко младо, но след като подиша, щеше да се облагороди.

— Страхотно е — премлясна Докс, след като сервитьорката отвори виното, преля го в каната и отпихме първите глътки. — Емилио не го познавам, но бих му стиснал ръката. Откъде знаеш толкова много за вината, готин?

Свих рамене.

— Не съм чак такъв специалист.

— Зарежи тая скромност. Виждам, че си.

Отново свих рамене.

— С моята работа се налага да се представям от какви ли не обществени прослойки. За да изглеждаш достоверен, трябва да знаеш разни показателни дреболии. Как да избереш виното, коя вилица за кое ястие се използва. Кога какво да облечеш. Или какво да кажеш. Такива неща. Просто гледам и се уча. Добър имитатор съм — отпих от „Емилио Терас“. — И освен това обичам вино.

— Значи просто… си навличаш един облик, а после го сваляш, като маскировка?

— Нещо такова. И ти го правиш, макар и по друг начин. Умееш да изчезваш, когато решиш, виждал съм те.

— Да, това ми е от школата за снайперисти. Просто затваряш цялата си енергия в себе си, прилича на дзен. Трудно ми е да го обясня. Инструкторът ми го сравняваше с онова, което съществото прави в „Хищникът“, или с кораба „Клингон“^[1] с антирадарен екран. Май корабът е по-точното определение. Но не бих имал нищо против да мога да се движа като теб комфортно във всички слоеве на обществото. От друга страна, сигурно е много странно да се движиш в тях, но да не им принадлежиш, не знам дали ме разбираш.

Кимнах.

— Разбирам те.

Вечерята се оказа много приятна изненада. Храната и виното бяха първокласни, а усещането, че си в сърцето на пренаселения метрополитен, но същевременно над него и откъснат от него, беше ободряващо и почти главозамайващо. Времето беше прекрасно: хладно и относително сухо, а през смога над главите ни дори се виждаха няколко звезди. Разговаряхме за Афганистан, където се бяхме били по едно и също време; за общите познати; за дивотиите, които бяхме вършили там; за нежеланите последствия от завземането на властта от добре въоръжените и обучени ислямисти, на които бяхме разчистили пътя, помагайки за прогонването на съветската армия.

Говорихме и за Азия. Удивиха ме познанията и дълбоката му привързаност към този регион, а въпросите му за японската култура бяха наистина интелигентни и смислени. Сподели колко обича Тайланд, където според собствените му думи „пребивавал“ за по няколко месеца, с всяка година все по-дълго, и как накрая се надявал да се пенсионира там. Вече не се чувствал у дома си в Щатите.

Разбирах го. Тайландската култура е гостоприемна и доста фаранг, или чужденци, я намират за неустоима. Тъмната страна на тази привлекателност са педофилите и другите перверзници, които пристигат тук, за да задоволяват извратеното си съзнание. А също и застаряващите сравнително заможни типове, дошли, за да приспят съжалението си по несбъднатите амбиции и неусетното, но неумолимо приближаване на смъртта, като плащат на жени, за които са прекалено стари и прекалено негодни в леглото, и да подхранят усещането си за някаква себестойност, като живеят в къщи с неоколониален стил, които местните не могат да си позволят. Но има и други, които остават тук по чисто човешки и нормални причини. Някои са в известен смисъл източни хора, уловени в капана на западно тяло, и там намират истинската си природа, освободена от тайландската „чужда“ атмосфера. Други са просто авантюристи, пристрастени към екзотиката. Трети са бегълци от любовни триъгълници, разводи, фалити и други лични драми. А някои са като нас с Докс — войници, променени прекалено много от нещата, които са извършили, за да се върнат в земите на младостта си. За някои хора разстоянието между онова, което си бил, и онова, в което си се превърнал, става непреодолимо и породеният от връщането насила дисонанс непрекъснато напомня именно за онези промени, които толкова отчаяно искаш да забравиш.

Когато се нахранихме и си поръчахме големи чаши капучино, казах на Докс:

— Искам да ми помогнеш за една работа.

— Никакъв проблем, готин. Само кажи.

— Израелската ми свръзка. Която уреди срещата с Боаз и Гил. Обади ми се. Иска да се видим.

— Ето го значи пробива, който чакаме. Може да ни каже нещо ново за Мани.

Поклатих глава.

— Не спомена за Мани. Каза, че просто искала да ме види.

Той източи врат и ме погледна.

— Нещо не разбирам. Защо ще се вижда с теб, ако не е за Мани?

— Преди тя да уреди работата с Боаз и Гил, известно време бяхме заедно — разказах му опростената версия как се бях запознал с Дилайла в Макао и какво се беше случило помежду ни там, а след това и в Рио.

Той ме изслуша мълчаливо, с необичайно за него мрачно изражение. Когато свърших, каза:

— И ти си се съгласил да се видите.

Кимнах.

— Ще го направиш, защото смяташ, че може да има някаква важна информация, или просто искаш да я видиш?

Въпреки че умираше да се прави на селяндур, Докс умееше да пристъпва право към същността на въпроса. Можех да започна да увъртам, но реших и аз да съм прям. Докс го заслужаваше.

— Просто искам да я видя.

Той кимна, помисли малко и изрече:

— Радвам се, че ми го каза. И без това го разбрах от начина, по който говореше за нея, и щях ужасно да се притесня, ако се беше опитал да ме излъжеш. Освен това щях да се усъмня дали не лъжеш и себе си.

— Не знам дали лъжа себе си или не.

— Готин, това е само по себе си вид дълбока честност.

Отпих от капучиното.

— И все пак може да има някаква информация за нас. Но се съмнявам, че обаждането й точно сега е чисто съвпадение.

— Ако не е съвпадение и е заявила, че ти се обажда, защото й е липсвала очарователната ти персона, значи играе двойна игра. В тази работа има нещо нечестиво.

— Нечестиво?

— Да, думата означава „неморално“ или „порочно“.

Намръщих се.

— Знам какво означава.

Докс се засмя.

— Е, щом знаеш, какво мислиш?

— Че може и да си прав.

— Но въпреки това искаш да се видиш с нея.

— Да.

Той сви устни и издиша шумно.

— Готин, това ми прилича на небезопасен секс. Не съм сигурен, че искам аз да съм презервативът.

Кимнах.

— След като поставяш въпроса по този начин, и аз не съм толкова сигурен.

Усмивката му беше от средния волтаж.

— Е, все пак кажи какво искаш.

— Тя ще дойде в Банкок. Казах й, че ще я посрещна при митническата проверка. Ако изпрати там хора да ме чакат, ти може да ги забележиш.

— Добре…

— С нея ще вземем такси от международния терминал до вътрешните линии. Ти ще ни проследиш, за да видиш дали някой не ни следи. Ако нямаме опашка, ще минем през проверката на вътрешните линии. Аз ще нося два билета за Пукет, където ще отидем с Дилайла, а твоят билет ще е за другаде. Ще минеш през проверката и в залата за чакащите още веднъж ще огледаш дали сме сами.

— Пукет, значи? Дано да си поговорил с туристическия си агент. Някои места още не са се оправили от цунамите.

— Знам.

— Защо не отидеш на Ко Чанг в Тайландския залив, там изобщо не пострадаха. Освен това не е толкова застроено и е само на четири часа път с кола от Банкок.

— Знам. Но предпочитам да пътувам със самолет. Така следенето е по-трудно.

— А, тук си прав. Всъщност на Пукет си е много хубаво. Къде смяташ да отседнеш?

По навик се поколебах за секунда.

— Аманпури.

— Охо! Раят на земята! Веднъж бях там и видях Мик Джагър. Не е лошо, но аз лично предпочитам плажа на Чеди. Не ми трябват вила и разни глезотии. Едно бунгало ми стига. С изглед към океана, разбира се. Какъв е смисълът да си в рая, ако не виждаш водата.

— Не мисля…

— Абе как очакваш да ти пазя гърба, ако не съм там? След като пристигнете, тя ще звънне на хората си, а ти ще си съвсем сам.

— Мога да се грижа за себе си.

— Тогава защо искаш да ти помагам?

— Виж, не знам дали ще успея да намеря още една стая. Имах голям късмет, че намерих две без предварителна резервация.

— Я стига, пълно е с места, защото туристите си мислят, че цунамите са съсипали всичко. Че нали екипите на Си Ен Ен непрекъснато обикалят и питат местните: „Абе можете ли да ни заведете на някое особено живописно разрушение, дето ще ни вдигне рейтинга у дома?“ А пък зрителите им ахкат и си мислят: „Леле, тоя остров за нищо не става, я по-добре да отида на Хаваите“. Но ние с теб не сме такива балъци, нали?

Не долових в изражението му склонност да води дебат. Въздъхнах.

— Добре. Но да знаеш, че тази жена е много умна. Забелязва всичко около себе си и помни лица. Ако останеш на снайперско разстояние, няма да има проблем. Но само ако се мернеш в полезрението й, ще те забележи моментално. А това може да умножи проблемите ни.

Докс се ухили.

— Обещавам да се държа прилично.

Погледнах го. Искаше ми се да поклатя глава и да заявя, че от всичко това няма да излезе нищо добро. Но казах само:

— Добре.

— Е, радвам се, че се уредих с безплатна почивка на Аманпури, но работата пак не ми харесва. Тъпо е да се смесват бизнесът и удоволствието. Човек се обърква кое кое е. А пък смъртта ти ще е извънредно тъп начин за изясняване на това объркване.

Отпих поредната глътка капучино.

— Който не рискува, не печели. Ако не се видя с нея, със сигурност няма да разбера какво знаят израелците и какво замислят.

— Да бе, синко, ама май имаш наум и друга печалба.

— Глупости.

— Хубаво, голям човек си и не ми е работа да ти казвам кога и с кого да си лягаш. Само се надявам дамата да си струва.

Кимнах. Повя лек бриз и на терасата за момент стана доста хладно. Зачудих се доколко е честно това, което правя, и доколко е честно да замесвам и Докс.

Звездите, които допреди малко се виждаха и без това слабо, изчезнаха съвсем от замърсеното небе. Погледнах светлините на града. В края на вечерята вече нямах приятното усещане, че съм над и далеч от него. По-скоро чувствах, че съм всмукан в утробата му, дори повече, отколкото си представях.