Бари Айслър
Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие (5)

5.

В деня след пълния провал с Мани отидох в банкокския ресторант „Баан Канита“ на улица „Сукумвит“ №23 — явката, за която се бяхме разбрали с Докс, ако нещата тръгнат на зле — както и се беше случило.

Избрах обиколен маршрут, по-скоро за да угодя на зараждащата се носталгия, отколкото заради обичайната си предпазливост. Видях, че „Сукумвит“ се е променила много през десетилетията след наситените с изживявания дни, които бях прекарал тук по време на войната, но бе запазила същинската си природа. Вярно, тогава нямаше небостъргачи, нито лъскави молове, и уличното движение, макар и хаотично, не беше достигнало съвременните си размери на библейска напаст. Но мирисът, излъчването, и тогава и сега, бяха на долнопробна търговия — най-вече сексуална. В съзнанието ми „Сукумвит“ беше свързана все с последни неща: последният купон през последната вечер, която всички искат да продължи вечно, защото утре си пак на война; последната възможност за разгулно поведение, за което със сигурност ще съжаляваш в светлината на утрото; последната отчаяна спирка за тези жени, чиито прелести, а оттам и цени са паднали до дъното дори по стандартите на близкия Патпонг.

Крачех по улица „Сукумвит“ и се оставях на тълпите да ме носят, да ме подминават и отново да ме повличат със себе си. Господи, как се беше разраснало това място. Разбира се, след войната бях идвал още няколко пъти и дори веднъж по работа — един японски емигрант, — но овехтялото ми с трийсетина години усещане за мястото отказваше да се подчини на променената топография. И тогава имаше улични търговци, но не чак толкова много. Сега задръстваха тротоарите и продаваха какви ли не боклуци: фалшиви куфари, фалшиви часовници, пиратски дискове, тениски с надписи „Същото-същото“ и „Няма пари, няма медец!“ Подвикваха на минувачите, съревновавайки се с глъчта на тълпите, рева на автобусите, далечния вой на мотоциклетите и тук-туките, лавиращи по задръстените улици. В ноздрите ми нахлуваше мирис на дизелово гориво и къри и си мислех: „Да, същото-същото, всичко си е същото“, и се учудих от внезапната тъга и усещане за загуба, на които не можех да дам име. Тук нищо не беше същото, но на мен ми миришеше като същото и дисонансът беше объркващ.

Продължих да крача. И тогава със смесица от удоволствие и ужас се натъкнах на находка от миналото — хотел „Маями“, който продължаваше все така да си стои в края на улица „Сой“ №13. Запуснат и олющен след възхода през шейсетте, когато беше служил за база за отдих на американската армия, в момента приличаше на архитектурен среден пръст, насочен към богатия небостъргачен Банкок, израснал около него. Докато го подминавах, зърнах побелял емигрант, застанал на един от прозорците да гледа улицата с изражение на човек, получил доживотна присъда за престъпление, което отрича да е извършил. Реших, че е възможно да съм видял някой от първите обитатели на хотела, инат и анахроничен като самия хотел. Продължих да крача. Араби и сикхи с тюрбани на главите пушеха и посръбваха кафе под ръждясалите сенници на порутени дюкяни. Проститутки се спотайваха във вестибюлите на салони за масаж, минувачите не обръщаха никакво внимание на тъжните им очи и отчаяните им усмивки. Някакъв дебел и увит в мръсни дрипи просяк с отрязан крак подрънкваше канчето си с монети към мен от тротоара, където лежеше. Дадох му няколко бата и продължих. Половин пресечка по-нататък сергиите на уличните търговци се разделиха за миг и видях табелата на бар и кафене „Терма“, най-долнопробното от всички долнопробни заведения, приютявало някога жените, които обслужваха войниците от „Маями“. Зачудих се дали посетителите му продължават да го наричат — напълно уместно и неизбежно — Термитника. Предишната сграда очевидно беше съборена, но Термитника беше възроден, демонстрирайки с прераждането си, че макар тялото да е тленно и смъртно, за добро или лошо духът е вечен.

Минах покрай търговец на ножове и се възползвах от възможността да се въоръжа с фалшив сгъваем „Емерсон“ с дървена дръжка и десетсантиметрово, назъбено до половината острие. От доста време се справях без оръжие и ми беше добре. Ако не друго, човек се държи по различен начин, когато е въоръжен, а има хора, които забелязват това поведение. Пък и несъмнено скапаната ми легенда на цивилен щеше да се компрометира донякъде, ако ме хванеха, че нося сгъваем сатър или друг скрит кухненски прибор. Оставаше въпросът и с кръвта, която може да те опръска целия и да осуети намеренията ти да се слееш с тълпата след среща от близък вид. Реших обаче, че съотношението между цената и ползата се беше променило. На първо място, защото вече не бях бърз както някога. Нито толкова издръжлив. Чудех се и дали случилото ми се в тоалетната с Мани не беше следствие от остаряването. Беше се наложило Докс да ми спасява задника, както го беше сторил и в Квай Чунг преди година. На всичкото отгоре самото ми завръщане на „Сукумвит“ доказваше колко съм остарял и как нещата, които някога правех само с ръце, сега биха били извършени по-ефикасно с инструмент.

Взех един тук-тук за последната отсечка до „Сукумвит“ №23. С Докс трябваше да се срещнем в ресторанта по обяд, но аз пристигнах по-рано, за да огледам обстановката, както винаги правя в редките случаи, когато съм се съгласил на лична среща. Предварителният оглед обикновено спестява изненадите. Този път обаче изненадата вече ме очакваше в лицето на Докс. Изтупан в кремава копринена риза, той седеше на един от столовете от тиково дърво с възглавници в дъното на основното помещение и смучеше със сламка някакъв екзотичен бъркоч във висока чаша. Трябва да призная, че изглеждаше напълно у дома си в обстановката.

— Знаех, че ще дойдеш по-рано — ухили ми се, остави питието и стана да ме посрещне. — Не исках да съм груб, като те карам да ме чакаш.

Пристъпих към него, оглеждайки ресторанта. Клиентелата се състоеше наполовина от местни, наполовина от чужденци, които поне привидно се интересуваха много повече от отличната тайландска кухня, отколкото от случващото се наоколо. Улових се, че извършвам проверката за безопасност повече по навик, отколкото защото смятам, че Докс е довел след себе си някакви неприятности. А след това се изненадах, почти се шокирах, че се доверявам на някого по този начин. Погледнах го и смайването ми сигурно си е проличало, защото той вдигна вежди.

— Добре ли си, човече?

Кимнах наполовина раздразнен, наполовина доволен, че го виждам след провала ни в Манила.

— Добре съм.

Протегнах му ръка, но той не я пое. Вместо това ме сграбчи с лапите си и ме прегърна. Господи, помислих си. Потупах го плахо по гърба.

Той се отдръпна, погледна ме в лицето и се разсмя.

— Леле, ти си се изчервил! Абе да не си падаш по мен?

Не му обърнах внимание.

— Някакви проблеми по пътя?

Той се разсмя отново.

— Никакви проблеми. Ей, много се радвам да те видя, нищо, че развиваш неестествени чувства към мен. Тук ли ще хапнем или някъде другаде? Препоръчвам ти да останем. Правят най-хубавия пу ним пад гра поу в града.

Огледах наоколо. Докс можеше да знае кой е най-хубавият пу пим, каквото и да беше това, но уменията му не покриваха винаги моите стандарти. Но пък чии ли умения ги покриваха, ако трябваше да съм честен?

— Нали не си си включвал телефона? — попитах.

— Не съм, мамо. Държа го изключен. И разочаровам всички дами, които искат да се свържат с мен.

— Сигурен ли си, че не са те проследили?

Той подбели очи.

— Хайде престани. Трябва да преодолееш тия глупости с единака, международно мистериозния мъж и не знам още какво. Не можеш да я караш по този начин двайсет и четири часа в денонощието. Това ще ти изяде главата, човече, виждал съм случаи като твоя.

— Това означава ли, че не са те проследили?

Той се намръщи.

— Да, това означава. Може да не съм градски призрак като теб, но умея да бъда внимателен. Досега съм се оправял сам в нашата шибана професия и както виждаш, още дишам, макар много хора да мечтаят да не дишам.

— Да не дишах.

Той се хвана за главата.

— Помощ, партньорът ми е даскал!

Предадох се и вдигнах ръце.

— Добре, добре.

— „Джон Рейн, убиец и граматик“. Трябва да си го напишеш на визитката.

— Добре.

— „Използвайте правилно подчинителното наклонение или ще ви вземе живота.“

Ама че работа, помислих и се огледах.

— Да хапнем тук.

— Слава Богу. Умирам от глад.

Седнахме на неговата маса. Сервитьорът дойде и Докс поръча. Знаеше какво прави — даже говореше на приличен тайландски. Поръчахме и две айскафета. Последните дни бяха дълги и напрегнати.

— Е, какво става? — попита Докс, след като сервитьорът се оттегли. — Израелците не са побеснели, нали?

Бях му казал кой е клиентът. Те, разбира се, не знаеха за Докс. Не беше необходимо.

— Не съм сигурен.

— Което означава?

— Означава, че веднага щом излязох от Манила, се свързах приятелите си Боаз и Гил. Разказах им какво е станало. Те май го приеха нормално. Бяха разочаровани, че Мани се е измъкнал, и се разтревожиха, че сега той ще бетонира охраната си. Уверих ги, че съм се справил със ситуацията без по-нататъшни инциденти.

— Искаш да кажеш, без да са те заловили и да си ги натопил.

— Именно.

— Те сигурно са се натъжили малко, задето не са убили и теб в суматохата.

— Нищо лично. Бизнес.

— Ще ти се. Ама в случая става дума за теб.

— Не мисля, че трябва да се тревожим. Нямат сметка да го направят. Аз съм чист, значи и те.

— Да бе. Какво стана с професионалния параноик, когото всички познаваме и обичаме?

— Внимавам. Не вярвам да постъпят така, но не твърдя нищо.

— И как представи събитията?

— Казах им, че двама непознати, които не съм забелязал, са изникнали на сцената и са я превърнали в стрелбище. Че въпросните господа са били професионалисти и е възможно да са от ЦРУ.

— А те как приеха разказа ти?

— Както вече споменах, разтревожиха се. Но могат много лесно да проверят броя на труповете. Във всички днешни вестници в Манила на английски език само за това пишат.

— Ти провери ли?

Кимнах.

— Цяла сутрин прекарах в интернет.

— Е, и какво пише във вестниците?

— Един мъртъв филипинец, двама мъртви чужденци, чиято самоличност се проверява. Според свидетелите е имало двама стрелци. И двамата азиатци.

Докс се усмихна.

— И двамата азиатци, а?

Кимнах.

— Дори при идеални обстоятелства хората не виждат каквото трябва. А като се прибави и адреналиновият стрес, забравят и какво са видели. Вече може да търсят и някакви марсианци. Боаз и Гил също разследват самоличността на мъртвите. Като научат нещо, ще ни кажат. Междувременно ние трябва да сме нащрек и да чакаме.

Сервитьорът донесе храната и си отиде. Пу ним се оказаха задушени раци с меки черупки. Докс не преувеличаваше. Бяха отлични, сочни и пресни, и ухаеха на босилек.

— Според мен онези бяха от ЦРУ — каза Докс.

— Възможно е. Не знам. Ти видя ли ги преди да тръгнат към тоалетната?

— Естествено. Седяха в ресторанта. Само двамата. Не ми заприличаха на агенти. Но признавам, че може да съм се разсеял, тъй като следях действията на Мани и бодигарда, и да не съм обърнал внимание на незабележимите признаци, които иначе щях да забележа. А ти?

— И аз. Мамка му, добри бяха, признавам — боднах един рак на вилицата си. — Според мен са били прикачени към Мани. Не са били там да му навредят, иначе щяха да стрелят по него, докато излизаше от тоалетната, както се опитах аз. Целта им бе да го предпазят.

— Да. За това и аз се досетих. Допълнителна охрана?

— Може би. Но не сме ги мяркали преди. Според мен са имали среща.

— С Мани ли?

— Да. Не приличаха на местни, от което съдя, че са били на хотел — „Пенинсъла“, „Мандарин Ориентал“, „Шангрила“. Всички те са на един хвърлей от „Аяла“, а именно там Мани заведе семейството си на обяд, въпреки че търговският център в Грийнхилс им беше много по-близо.

— Значи обядва със семейството си, казва им довиждане, жената и момчето си тръгват, а той се заема с бизнес с хората, които го чакат.

— Да. А те виждат някакъв огромен тип с брадичка катинарче да нахлува в тоалетната заедно с бодигарда на Мани и осъзнават, че нещо не е наред. Затова влизат и те.

Докс кимна.

— Е, да приемем, че е така. Те са професионалисти и тактиката им е правилна. И както сам каза, се бяха прикрили доста добре. Забелязах ги, когато стана прекалено късно. Аз съм виновен и съжалявам. А ти ми спаси живота, наистина го спаси.

Исках да му кажа истината — че с нахлуването си Докс беше спасил моя живот, а не обратното. Вместо това изрекох:

— Истината е, че още не знаем със сигурност кои бяха тези мъже. С кого са били. Защо са имали среща с Мани. Ако знаехме, можеше да ни се отвори още една възможност.

— Според теб ще успеем ли отново да се доближим толкова?

— Зависи. Но не обичам да си оставям нещата недовършени.

Докс се разсмя.

— Имаш предвид неосребрени чекове ли?

Кимнах.

— Включително и това. Дадох на Боаз и Гил да разберат, че продължавам да преследвам Мани, за да държа връзка с тях и да имам възможност да продължа да ги преценявам.

— За да се убедиш, че не са решили да прекратят операцията.

— Естествено. Но те са и потенциален канал за информация.

— За самоличността на стрелците.

— И така нататък.

Хранихме се в мълчание няколко минути. След това Докс наруши тишината:

— Искам да те питам нещо.

Вдигнах вежди и го погледнах.

— Когато влязох вътре, се учудих, че Мани все още е във вертикално положение. Знам на какво си способен с голи ръце. А доста време беше насаме с него.

Не казах нищо.

— Ще ми обясниш ли какво стана? — попита той.

Отклоних поглед.

— Не знам. Не съм сигурен.

— Ебаваш ли ме, готин?

Замълчах за известно време, после казах:

— Не знам. Той влезе, беше с гръб към мен, излязох от кабинката. Тогава ти се обади, че момчето идва. Понечих да се прибера обратно, преди да е влязло, но сигурно съм издал някакъв звук, защото Мани се обърна. Погледнах го в очите…

— Леле, защо си го погледнал в очите бе, човек?

Поклатих глава.

— Не знам.

— Като стрелям, човече, когато погледна през визьора, никога не ги поглеждам в очите. А ако го направя, поглеждам само в едното и виждам само едно биволско око, разбираш ли какво искам да кажа? Никога не виждам човек. Само цел. — Той ме погледна. — Ако видиш човек, може да… се поколебаеш.

Няколко неща ми хрумнаха в отговор, но не можах да изрека нито едно от тях.

Той отпи от айскафето и погледна нагоре, сякаш обмисляше нещо. След това каза:

— Е, всички разполагаме с определено количество кураж. Ако черпиш от него прекалено често, пресъхва. Виждал съм го. Предполагам някой ден ще ми се случи и на мен — Докс замълча, усмихна се и додаде: — Макар че е малко вероятно.

— Не беше това.

— А какво?

Вперих поглед в стената, по нея като на екран пробягаха образи.

— Заради момчето беше. Като го видях със семейството му… Не знам.

Отново замълчахме.

— През последната седмица май си прекарал повече време с тях, отколкото е трябвало.

— Ами май.

— Е, случва се. Нещата стават по-трудни, вярно е.

Чувствах се като идиот. Какво ми ставаше? Защо бях замръзнал? Защо не можех да го обясня на човека, с когото се биех рамо до рамо, на когото имах доверие?

Доверие. Тази дума пораждаше в съзнанието ми чувство за хлъзгавост, за опасност.

— Не е това. Или поне не е единственото.

— А какво още?

Поклатих глава и въздъхнах дълбоко.

— Отдавна не съм работил с партньор.

— Чакай сега, значи аз съм виновен, така ли?

За пореден път поклатих глава.

— Нямах това предвид. Само че… когато се появи за пръв път в Рио, ти нямах доверие.

— Да, разбрах го.

— Но по-късно, когато направи онова в Квай Чунг… видях, че не съм бил прав. Трудно ми е.

— Май трябваше да те застрелям и да прибера всичките пари. Поне щях да докажа защо не е трябвало да ми имаш доверие.

— Помислял ли си?

Докс се разсмя.

— Готин, може и да стане човек от тебе.

— Помислял ли си го?

Той поклати глава.

— Нито за секунда.

— По дяволите. Знаех си.

— Искаш да ти се извиня ли?

Поклатих глава.

— Не.

— Не ми дължиш нищо. Както ти казах още тогава, знам, че би направил същото за мен. Чакай, не искам да ми отговаряш. Ще вземеш да ми разсееш бляновете.

Сервитьорът дойде да прибере празните чинии. За десерт си поръчахме манго и лепкав ориз. Проследих как сервитьорът се отдалечава.

Исках да попитам Докс за нещо, нещо, за което мислех от доста време, и най-вече след Манила. Досега не бях посмял да го изрека на глас, а и в момента не ми се щеше. Може би защото така щеше да стане по-реално, а може би и защото на Докс сигурно щеше да му се стори смешно. Но и без това вече се бях разприказвал. Исках да стигна до края.

— И аз имам един въпрос към теб.

Той отмести стола си назад, облегна се и преплете пръсти върху корема си.

— Давай.

— Теб някога… притеснявало ли те е това, което вършим?

Той се усмихна.

— Само когато не е платено като хората.

— Говоря сериозно.

Той сви рамене.

— Не, обикновено не.

— Нямаш ли понякога усещането… как да се изразя, все едно Господ те наблюдава?

— О, със сигурност наблюдава. Само че не му пука.

— Мислиш ли?

Той отново сви рамене.

— Според мен той само е измислил правилата. Ние играем по тях. Ако не му харесва какво става тук долу на планетата Земя, да си каже. На негово място щях да го направя.

— Може и да казва, ала никой да не го слуша.

— Тогава да говори по-ясно — Докс вдигна поглед. — Нали нямаш нищо против, че говоря така?

Огледах си ръцете.

— Сърцето ми се сви при мисълта, че онова момче ще загуби баща си.

— Разбира се, че ти се е свило сърцето. Ако бе останал безразличен, нямаше да си добрият човек, който си всъщност. Ето защо е най-добре да не се приближаваш до целта. „Ако обсеби ума ти, ще обсеби и пръста ти върху спусъка“ — така каза веднъж един мой инструктор.

— И е бил прав.

— Не можеш едновременно да вземаш решенията и да ги изпълняваш, ако разбираш какво имам предвид. Съдията съди, което му е работата, а след това присъдата се изпълнява от палача. Така стоят нещата. Ние правим това, което се иска от нас.

— Интересна гледна точка — измърморих неохотно.

— И единствената правилна. Готин, не знаех, че си чак такъв философ. Аз май даже не съм те чувал да говориш толкова много.

— Съжалявам.

— Няма за какво. Но си мисля, че прекалените размишления не са препоръчителни за хора като нас. Можем да започнем да си въобразяваме, че ние сме съдиите, и тогава докъде ще стигнем?

Сервитьорът донесе мангото и лепкавия ориз. Беше вкусно, но мислите ми бяха другаде.

— Е, каква е следващата стъпка? С Мани, искам да кажа — попита Докс.

Помислих малко.

— Вече няма да можем да го доближим толкова. Първо, той ме видя много добре, и второ, предполагам, че ще засили охраната си.

— Да, и аз мисля така.

— Трябва ни промяна, която да раздвижи нещата. А единственият шанс за това в близко бъдеще е информацията от Боаз и Гил. Ако открият с кого са били свързани онези двамата, които очистихме в тоалетната, може да изникне нещо, с което да продължим. В противен случай, според мен операцията е мъртва.

— Значи не можем да направим друго, освен да чакаме какво ще ни предложат израелците.

— Точно така.

Той се облегна на стола и се ухили.

— Е, според моя не съвсем незначителен опит най-доброто място за чакане на света е тук, в Банкок.

Въздъхнах. Чувствах се като баща, който ще се скара на сина си тийнейджър.

— Имаме доста работа. Няма да си ми от полза, ако тънеш във всякакви телесни течности и постоянен махмурлук.

Докс се разсмя.

— Добре, мамо.

— Виж какво, просто бъди на разположение, в случай че ми се обадят и се наложи да действаме бързо.

Докс кимна.

— Най-добрият начин да съм на разположение е да се държим заедно. Защо не дойдеш с мен тази вечер?

— Не, според мен…

— Хайде бе, готин, кога за последно си правил читав секс? Или някакъв секс.

Поклатих глава.

— Не си падам по проститутки.

— Кой е казал нещо за проститутки? Местните девойки ще ти се хвърлят на врата веднага щом видят готиния непознат до теб. Ама ми се стори, че отбягваш въпроса ми.

Помислих си за Дилайла, но не казах нищо.

— Хайде, ще ти вземем виагра от черния пазар.

— Не мисля.

— С двойна доза таман ще се справиш. Пък и в теб продължава да се плацика четвъртинка моя кръв. И тя трябва да помогне.

Припомняше ми за кръвопреливането, което ми направиха, след като едва не бях умрял от загуба на кръв в Квай Чунг.

— Исках да кажа, че не съм в настроение за „Една нощ в Банкок“^[1].

— Защо, да не се тревожиш, че може да ти хареса? Виж сега, ако те видя да се смееш и да се забавляваш, обещавам да не кажа на никого. Знам, че си държиш на реномето.

Замислих се. Бих могъл да направя дълга разходка по някои от не толкова гъсто населените булеварди на града. Да наобиколя някои от местата, където бях гулял с други закоравели от войната юноши, но които, както разбирах в ретроспекция, все пак бяха удивително невинни, да разгледам тези реликви и да видя как спомените ми са ги оживили или изкривили. Но докато обмислях тази възможност, с учудване установих, че не ми се искаше да оставам сам.

— Добре! — каза Докс, възприел мълчанието ми за съгласие. — Можем да вечеряме, да побродим по баровете, да побъбрим с дамите, кой знае. Е, ти нали обичаше джаз? Знам няколко местенца в Силов точно като за теб. Аз предпочитам дискотеките, но знам, че ти си човек с изискан вкус, и искам да ти угодя.

Кимнах в знак на капитулация.

— Добре.

Докс се ухили още по-широко.

— Взехте правилното решение, господин Рейн, и аз ви обещавам, че няма да съжалявате. Успя ли да се настаниш в хотела?

Бяхме отседнали в „Сукотай“, който предлагаше подходящото съчетание от висока класа и ниска видимост. В хотелите от типа на „Ориентал“ имаше доста от първото, но никак от второто; безброй други хотели в Банкок предлагаха обратното. Но „Сукотай“ предоставяше едновременно красота и дискретност. С огромните си градини с цветя и лотоси, с продълговатите си симетрични контури и дискретно осветление, с традиционните си акценти от тайландската архитектура и изкуство той определено представляваше тържество на формата. От моя гледна точка беше и високо функционален — малкото му уютно фоайе нямаше нищо общо с грандиозните пренаселени помещения, в които другите хотели посрещаха гостите си, като например в местния „Четири сезона“, предназначен за хора, които искаха да видят и да бъдат видени, но неудобен за другите, които предпочитаха да останат невидими.

— Регистрирах се още сутринта — отвърнах. — А ти?

— И аз. Приятно местенце. Обичам големи вани. Нали знаеш, че събират цели трима души? А с толкова огледала човек може добре да се забавлява. Един път…

— Дай тогава да се срещнем във фоайето.

Той се ухили, че го прекъснах.

— Добре. Осем нула-нула.

— Искаш да си починеш ли?

— Не, синко. Искам да изляза и да ти купя двойна доза виагра.

Опитът да се изкара на бял свят най-доброто от Докс беше безнадеждна кауза. Махнах на сервитьора да донесе сметката.

— Значи в осем.