Бари Айслър
Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие (3)

3.

През следващите няколко дни в Манила с Докс научихме две важни неща. Първо, че Мани всъщност не си стои в хотела. Появяваше се веднъж или два пъти на ден, обикновено в ранния следобед, а понякога и вечер. Престояваше около час, след което отново изчезваше в неизвестна посока. Второ, возеше го кола на хотела — един от четирите еднакви черни мерцедеса S класа. Виждахме колата с регистрационен номер МРН 777 само при появата на Мани, след което шофьорът го изчакваше в гаража да се качи отново. Изобщо не преспиваше в хотела. Мани трябва да беше наел колата за денонощно обслужване, вероятно за целия си престой в Манила.

Изкушавах се да звънна на рецепцията и да кажа: „Здравейте, аз съм господин Хартман, бихте ли ми припомнили за колко време съм резервирал автомобила на хотела?“ Отговорът можеше да ни подскаже колко дълго нашият човек възнамерява да остане в града. Но реших, че подобен разговор е излишно рискован. Като се имаше предвид дългогодишната връзка на Мани с „Пенинсъла“, най-вероятно персоналът познаваше навиците му, а може би и гласа му.

Но безспорно имаше и по-добър начин. Сред джаджите, които си бяхме донесли, фигурираше миниатюрен джипиес за проследяване. Беше елегантно устройство с вградена антена, което се задействаше само при движение на колата, за да пести батерията. Ако успеехме да го поставим в мерцедеса, щяхме да проследим къде ходи Мани, без да се приближаваме до него.

Същия ден наех единия от мерцедесите за разходка до езерото Таал. С подчертан японски акцент казах на шофьора, че искам да видя езерото и действащия вулкан, който го беше създал. На безименния си пръст бях сложил златна венчална халка, купена от уличен търговец, и дадох на шофьора много възможности да я забележи.

Екскурзията, първата ми извън Манила откакто бях дошъл тук, беше учудващо приятна. Първо минахме покрай блатата извън града, край градчетата от бараки, скупчени около магистралите и железопътните линии, с ръждясали ламаринени стени, нетрайни, но по някакъв начин неподвластни на времето; техните обитатели — насядали, а понякога приклекнали пред порутените си убежища сред кокошки и ровещи за храна кучета — наблюдаваха без завист мерцедеса, изнизващ се покрай тях в увеличаващия се утринен трафик. След околовръстното Епифаниос Делос Сантос Авеню, което обгръщаше Манила като задръстена с коли примка, градът отстъпи мястото си на оризови полета и зелени хълмове в далечината и аз се изпълних със странното, но не неприятно усещане, че съм се върнал във Виетнам. Шофьорът увеличи скоростта. Кози и мършави крави ни проследяваха с безизразни погледи. Минахме покрай слабовато момче, яздещо воден бивол по банкета. Не ни обърна никакво внимание, но аз видях, че се усмихва на нещо свое, и за миг се зачудих какви ли мисли бяха предизвикали тази мила усмивка. Езерото беше олицетворение на самото спокойствие, а вулканът изглеждаше задрямал, но готов да се събуди всеки момент. Поради ранния час още нямаше нашествие на туристи и аз се зарадвах, че мога да се насладя на водата, небето, жуженето на насекомите и чуруликането на тропическите птици, преди да се върна в гъмжилото на Манила и към напрежението на операцията.

В хотела с Докс се редувахме да наблюдаваме изображението пред асансьора за признаци, че Мани се завръща. Работата беше скучна, каквото е всяко следене. Този път имахме късмет: нашият човек се появи към два следобед, след само няколко часа чакане. Веднага щом го забелязахме да минава покрай камерата с бодигарда си, аз се отправих към гаража на хотела.

На развален английски със силен японски акцент изложих на диспечера тревогите си. Отишъл съм с една от колите до езерото Таал и по време на екскурзията незнайно как съм си изгубил венчалната халка. Мъжът май прояви искрено съчувствие: сигурно бе наясно какво ще си помисли една съпруга, ако благоверният й е загубил халката си във всеизвестната с порочните си удоволствия Манила. Разлисти някакви документи и посочи единия мерцедес.

— Ето този, господин Ямада, първият отляво, с него сте пътували. Моля, вижте вътре.

Благодарих му и в продължение на няколко минути демонстративно рових между седалките и дори погледнах под стелките на колата. Много странно, халката ми я нямаше никаква.

— Няма я — казах и очевидно ядосан, поклатих глава. — Вие сигурен ли сте… че това е колата? Изглеждат ми еднакви.

— Съвсем сигурен съм, сър.

Потрих брадичка с длан.

— Може ли да проверя и останалите? Моля ви!

Той кимна и отново ми се усмихна съчувствено.

— Няма проблем, сър.

Отидох право при мерцедеса с номер МРН 777 и изиграх на задните седалки същия театър. Но този път оставих там джипиеса, под шофьорската седалка. Шофьорът си бъбреше пред вратата на гаража с някакъв мъж от персонала и изобщо не забеляза бързото ми вмъкване, а може би не се заинтересува.

Претърсването на третата и четвъртата кола се оказа също толкова безплодно. Смутено благодарих на диспечера и го помолих да ми се обади, ако някой намери златна венчална халка. Човекът ме увери, че непременно ще ме уведоми.

Ако ми се удадеше възможност, щях да прибера устройството след приключването на операцията. Ако не, все някога някой щеше да го открие. Но какво от това? Шофьорът едва ли щеше да докладва, защото можеше да си навлече неприятности. А ако съобщеше за него, началникът му трябваше да се пребори със същите задръжки. Дори инцидентът да стигнеше до управата на „Пенинсъла“, на нея със сигурност можеше да се разчита да не разтръби, че някой е следил гост на хотела, ползващ собствените му автомобили. Ето как алчността и срамът стават мои съучастници.

През следващите дни следихме Мани с джипиеса. Той пътуваше основно из Манила, но имаше един повтарящ се маршрут: предградието Грийнхилс. Обикновено пристигаше там рано вечерта, понякога излизаше отново за час-два, но винаги се прибираше за през нощта.

— Според теб какво прави там всеки ден и защо не си спи в хотела? — попита Докс, докато записвахме маршрутите на Мани.

Замислих се и забавих отговора си.

— Не знам. Може да е предохранителна мярка — да има възможност да се мести и да обърква преследвачите си. Но две квартири не са толкова много. А и разписанието му е прекалено редовно, за да осигурява безопасност.

— На мен ми се струва, че там има жена.

— Може много по-лесно да си намери жена в Макати, близо до хотела.

— Може да е влюбен точно в тази.

Свих рамене.

— Има само един начин да разберем.

Преди три седмици, още с пристигането ни в Манила, бях взел под наем една невзрачна сива „Хонда Сивик“, и я бях оставил в гаража на „Пенинсъла“. Бях се постарал да приличам на японски мафиот, проучващ обстановката преди пристигането на шефа в града. Легендата беше простичка, позволяваше поведение в широки граници и беше трудна за разкриване. Якудза поддържа сериозно присъствие на Филипините — страната е основен доставчик на дами за „забавление“, и историята ми, включително оскъдицата й откъм подробности, щеше да задоволи обичайното любопитство.

Отпътувах за Грийнхилс в ранния следобед преди обичайното време на пристигане на Мани. Благодарение на джипиеса знаехме къде паркира с точност до метър. Винаги пред №11 на булевард „Айзенхауер“, което се оказа висока постройка от тухли и стъкло, която миришеше на нови пари. Седнах до витрината в „Джолибий“ — местния еквивалент на „Макдоналдс“ — в един мол от другата страна на улицата. Бях забелязал, че слънцето напича отгоре и с движението му на запад стъклото отразява светлината и откъм улицата не се виждаше почти нищо вътре.

 

 

Бях живял известно време в Манила, когато воювах във Виетнам, но това беше много отдавна и градът се беше променил. Предградията като Грийнхилс на времето бяха оризови блата. Сега градът беше по-гъсто населен: имаше повече хора, повече коли, повече суетене. Имаше и нов дух на комерсиалност с мегамоловете, които се виждаха от задръстените с коли магистрали, с билбордовете, рекламиращи избелващи зъбите пасти, и съвременните небостъргачи, подчертаващи контраста с вечните бидонвили около тях. През трите седмици преди пристигането на Мани бях свикнал с тези промени, докато си провеждах опреснителния курс по Манила и околностите. Маршрутите ми се различаваха, но бяха посветени на едно общо нещо. Все едно пишех пътеводител, озаглавен „Неприятности в рая: засади, пътища за отстъпление и бягство за независими оперативни агенти в Манила“. Повече пот в учението, по-малко кръв в боя, казваше един мой военен инструктор и аз никога не забравях този урок. Ако някога умра по време на операция, няма да е защото ме е домързяло да се подготвя като хората.

Мани се появи на свечеряване. Видях черната S-класа да завива по „Айзенхауер“ и да спира пред къщата.

Бодигардът излезе пръв. Огледа се за евентуална заплаха, но не я забеляза как похапва чийзбургер зад огледалната витрина на „Джолибий“. След като остана доволен, отвори вратата на шефа си, без да спира да оглежда улицата. Мани излезе от колата и последван от телохранителя, влезе в къщата. Двамата униформени пазачи пред сградата го поздравиха с кимване и аз разбрах, че го познават добре. Не би било лошо да го спипам вътре, но щеше да е доста трудно. Трябваше да изчакаме по-добра възможност.

Излязох от „Джолибий“ и влязох в мола. Обадих се на Докс от мобилен телефон с ваучер, който бях платил в брой. Телефонът на Докс беше същият. Той имаше и личен, но му бях наредил да го изключи, докато сме в операция. Има начини за проследяване на мобилен телефон, а аз не знаех кои са хората, които разполагат с номера на Докс.

— Той е тук — казах му. — В къщата в Грийнхилс.

— Знам. Гледам стрелката на компютъра. Видях, че колата паркира преди десет минути. Нещо интересно?

— Сградата се охранява сериозно. Ще се наложи да го наблюдаваме още известно време.

— Разбрано.

— Кога най-рано е напускал къщата?

— Чакай малко. — Чух тракането на клавиатурата. — В седем. Но най-често си тръгва към осем.

— Добре. Изчезвам. Ще дойда пак утре. Видях го как влиза. Може да разбера нещо, като го видя да излиза.

Върнах се малко преди седем на другата сутрин. Беше неделя. Отново хапнах в „Джолибий“. Персоналът се беше сменил. Но дори да беше същият от следобеда, съмнявам се, че щяха да ми обърнат внимание. Когато искам, умея да се превръщам в част от декора.

Мани се появи след четирийсет и пет минути. Беше с красива филипинка и момченце на седем-осем години, което изглеждаше от смесена раса. Мани носеше тъмен панталон и кремава копринена риза. Жената беше мургава, дребничка, с хубаво тяло в жълта рокля на цветя. Момченцето беше в синьо сако и каки панталон. Държеше Мани за ръката и подсъзнанието ми в миг сглоби парчетата от мозайката. „Той просто е щастлив, че е с татко си.“ Изненадах се от болката, която ми причини тази мисъл.

Настаниха се на задната седалка на мерцедеса и потеглиха. Мобилният ми телефон иззвъня. Докс.

— Той тръгва.

— Знам. Виждам го.

— Какво виждаш?

Замълчах, след това казах:

— Не спи в хотела, защото има семейство тук, в Грийнхилс. Жена и син.

— Откъде знаеш?

— Просто ги видях заедно. От начина, по който са облечени в неделя сутрин, бих заключил, че отиват на църква. И сигурно съм прав. В досието пише, че Мани има семейство в Йоханесбург. Предполагам, че някога, да речем преди седем или осем години, ако се съди по видимата възраст на детето, е завързал връзка с някоя филипинка. Ето защо идва тук редовно и от толкова време. Не е по работа, по-точно не само по работа. Държи стая в хотела, за да може жена му в Йоханесбург да му се обажда веднъж или два пъти на ден. Помисли кога стои в хотела — когато в Южна Африка е сутрин и следобед. Сигурно й звъни от стаята, за да се изпише номерът на домашния й телефон.

— Мислех си, че дъртият Мани е от еврейската вяра. Като малък не съм ходил кой знае колко на църква, но не помня там да съм виждал много евреи.

Замислих се и отговорих:

— Ако съм познал къде отиват, сигурно угажда на желанието на жената. Филипинците са доста фанатични католици.

— Добре, така става. Някакви идеи как ще се доберем до него?

— Добихме представа къде живее в действителност. Това е добро начало. Дръж ме в течение накъде отива колата, а аз ще ги следвам от разстояние, докато спре някъде. Може да науча още нещо.

— Разбрано.

Оказа се, че отиват съвсем наблизо: до някакъв охраняван квартал на име Ийст Грийнхилс. Наложи се да покажа на пазача личната си карта, която беше фалшива, разбира се, но той ме пусна, като му казах, че съм дошъл за утринната литургия. Можеше да ме изпита за литургията, ако искаше. Майка ми — американката — беше католичка и ме беше водила редовно на църква.

Алеята към църквата беше задръстена от коли, поради което се наложи да паркирам далеч и да отида пеша. Нищо страшно. И без това предпочитах никой да не вижда колата и да не се навирам много-много пред погледа на пазача.

Църквата беше почти пълна. Разбрах темата на проповедта, която се изнасяше на английски — универсален език в Манила заедно с местния тагалог. Свещеникът разсъждаваше над молитвата на Свети Фанциск Асизки, в която — между останалите неща — се изказваше мнението, че именно чрез смъртта се раждаме за вечния живот.

Опитът ми ме беше довел до обратното заключение, но не виждах смисъл да споря.

Гласът на отеца отекваше из продълговатото помещение в опит да надвие няколкото вентилатора на тавана, които се полюляваха сякаш изпаднали в транс от хипнотичния ритъм на проповедта. Сградата беше открита от три страни и въздухът беше натежал от тропическата влага.

Седнах отзад на една от полираните дървени скамейки и се оставих атмосферата да ме погълне. Отдавна, от цял живот не бях стъпвал в църква и не ми се отрази зле.

Виждах моя човек и семейството му, бяха седнали отляво, шест реда по-напред. Момчето беше между него и майка си. Убедих се в правотата на изказаното пред Докс предположение, че ходенето на църква беше начин Мани да достави удоволствие на жената. Може би не даваше и пет пари за религията. А може и да се чувстваше неудобно от цялата работа. Както и да е, фактът, че беше тук, беше поредното доказателство, че обичаше жената и момчето.

Наблюдавах ги от мястото си и се чудех какво ли си мисли малкият за ритуала. Не знаех дали съпричастието на бащата подобрява или влошава нещата. Когато аз ходех на църква, отивахме само с майка ми, сподирени от мълчаливото неодобрение на баща ми — японеца, — според когото това бяха глупости и, както осъзнах впоследствие, ненужно западно влияние.

„Да — помислих си. — Преди четиристотин и няколко години испанците са разпространили заразата сред местните. И тя е намерила благодатна почва и е останала. Жената я предава на момчето.“

Собственият ми баща беше убит, когато бях на осем години, по време на уличен бунт в Токио. Оттогава бях имал много от така наречените „определящи“ моменти, но тази първа смърт беше истински съдбоносна. Още усещам вцепеняващия страх и шок, когато майка ми съобщи новината, опитвайки се и не успявайки да сдържи сълзите си. Ако поискам, а аз рядко искам, мога да си припомня като днес ненормалните сънища през следващите години, в които той се връщаше при нас и беше жив, но винаги безплътен или ням, или умиращ, или по някакъв друг начин непълноценен. Доста време ми трябваше да се възстановя от всичко това.

Осъзнах, че като съм видял Мани със семейството му, съм разринал това бунище. А фактът, че освен това се намирах в църква, съвсем не ми помагаше.

Помислих си за снимките, които ми бяха показали Боаз и Гил. Ако днес Мани пострадаше при смъртоносна злополука, безспорно щеше да бъде спасен животът на много невинни хора. Тогава как можеше да е грях ускоряването на кончината му? Точно обратното, нямаше ли да е грях отлагането й? Нямаше ли това отлагане всъщност да е вид съучастие в тази бъдеща масова смърт?

Знаех обаче, че смъртта на Мани ще съсипе от скръб и самота това дете. Знаех го много добре.

Изпитах ненавист към тази дилема. Ненавиждах всички сили — минали и настоящи, — участващи в заговора по налагането й. Исках да съм един от несведущите, от незаслужено получаващите плодовете на ужасните възможности за избор, от тези, които можеха да спят спокойно в леглата си, да сънуват със съня на праведния и да се наслаждават на ползата от жертвата, която щях да принеса в хода на събитията, без да окървавяват ръцете си. Те я заслужаваха не повече, отколкото момченцето заслужаваше очакващото го тегло, и проклет да бях, ако получеха този изцапан с кръв подарък от мен.

След това си помислих: „Може би тъкмо това е жертвата; която се иска от теб. Това е жертвоприношението, което дължиш. За всички хора, чийто живот си отнел… дали е възможно смъртта им да се компенсира със спасените?“

Поклатих объркано глава. Бях в бизнеса повече години, отколкото ми се искаше да си спомням, и за пръв път се тревожех точно по такъв начин. Поне никога не ми се бе случвало в хода на операцията. Понякога научавах нещо впоследствие или виждах нещо, когато бе твърде късно да направиш обратен завой… и се тревожех след това. Но не и по този начин.

„Заради момчето е — казах си. — Никога не си искал да виждаш семейството на мишената. А момчето ти напомня за самия теб. Напълно нормална реакция. Ще премине, както винаги. Съсредоточи се върху работата. Само на нея можеш да се довериш, само тя те крепи в този живот.“

Поех си дълбоко въздух и го издишах. Правилно. Работата.

Литургията продължи още четирийсет минути. След като свърши, излязох заедно с тълпата, но без да изпускам моя човек и семейството му от очи. Когато излязоха от църквата, Мани качи детето на раменете си. Жизнерадостният му смях разцепи тропическия въздух. Видях тримата да се качват в мерцедеса и отидох при моята кола.

Обадих се на Докс.

— Ходиха на църква. Сега сигурно ще отидат да обядват. Съобщи ми накъде се отправят и продължавай да ги следиш. Това може да е нашият шанс, затова имай готовност.

— Вече съм готов.

С помощта на Докс, който ме упътваше за посоката, успях да ги проследя, без те да ме забележат. Оказах се прав за обяда. Отидоха в център „Аяла“ — лъскав мегамол от другата страна на улицата на „Пешгасъла“. Стигнах до мола само минута след тях, запитах се къде са паркирали и се насочих към най-вероятното място. Сега оставаше само да проверя ресторантите. Намерих ги след няколко минути в най-голямото заведение на третия етаж. Седяха във външната част на ресторанта, наречен „Световно пиле“, и вече ядяха. Бодигардът стоеше отстрани. Мярнах го с периферното си зрение, но не показах с нищо, че съм го забелязал. Сигурен съм, че и той не ме отличи от тълпата. Мястото беше пълно с пазаруващи и обядващи и имах добро прикритие. Обадих се на Докс.

— Виждам го. Намират се в центъра „Аяла“, от другата страна на улицата, срещу теб. Можеш да стигнеш за пет минути.

— Тръгвам.

— Като дойдеш, превключи на радиостанцията.

— Разбрано.

Взех си кафе от автомата и седнах в другия край на заведението. След няколко минути чух Докс.

— Тук съм. В атриума на първия етаж. Ти къде си?

— В „Глориета“. Онази на третия етаж. Под единия мултиплекс, точно до аркадата за видеоигри. Седнал съм близо до прозорците в отдалечената от асансьорите страна. Нашият приятел обядва на три метра от ескалатора. Бодигардът е до него. Качи се и веднага свий наляво, за да не те види. След това се движи по периферията, докато различиш играчите. Не ми се ще той да се сети, че те е виждал в хотела.

— Разбрано.

Докс влезе след минута. Направи широк кръг, както му бях казал, оставяйки тълпата между себе си и главните действащи лица. Видях как погледът му ме откри, без да спре върху мен.

Сетих се, че Мани не е ходил до тоалетната от църквата насам. Допуснах, че по някое време, може би след като се наобядва, ще се подчини на повика на природата. Бодигардът щеше да наблюдава дали някой не тръгва подире му. Но нямаше да му хрумне, че някой социопат вече може да е вътре. Усетих слаб прилив на адреналин.

— Ей.

— Да.

— На този етаж има мъжка тоалетна. Отивам да чакам в нея. Струва ми се, че нашият приятел ще я посети, като приключи с обяда. Ако имам късмет, ще влезе вътре сам.

— Ще ти пазя гърба, готин.

— Добре.

Тоалетните са приятно място, защото са едни от последните градски оазиси, където няма камери за наблюдение. Можех да изчакам вътре, да го издебна в гръб, да му строша врата и да изляза навън още преди да е паднал на пода. В близост няма видеокамери и влизането и излизането ми щяха да останат нерегистрирани. Поне две минути никой нямаше да се разтревожи какво става с Мани, а може би дори пет минути, което щеше да даде на мен и Докс възможността да се измъкнем незабелязано. Нямаше да е толкова естествено, колкото им се искаше на израелците или за колкото ми се щеше да ми платят, но ставаше. Полицаите си бяха мързеливци и не изпитваха желание да допълват купища документи, но все пак беше по-лесно да се запише счупеният врат като „подхлъзване с падане“ или „злополука“, отколкото да се прикачи такъв етикет на дупката от куршум в челото. А най-важното беше, че никой нямаше да свърже смъртта с моите клиенти.

Представих си как семейството на Мани го чака да се върне. Двете минути стават три, трите — четири. Момчето се шегува, че татко сигурно е паднал в тоалетната. Жената отива до вратата и го вика. Отговор няма. Тя е объркана, а може би и малко разтревожена. Надниква вътре и го вижда проснат на пода, с глава под невъзможен ъгъл. Изпищява. Момчето идва тичешком. Спира до полата на майка си и хвърля поглед през вратата, която тя държи отворена. Гледката се запечатва в съзнанието му и никога, никога повече не го напуска.

Гласът на Докс бръмна в слушалката в ухото ми.

— Всичко наред ли е, готин?

Огледах заведението.

— Да. Защо?

— Нещо ми се стори разколебан. Да не си видял нещо, което аз не съм?

— Нищо ми няма.

— Добре. Имаш си компания, върви след теб. Притесних се, че не си го забелязал.

— Каква компания?

— С издутина отзад на кръста, под сакото.

— Бодигардът ли?

— Същият.

Учудих се как този тип е успял да внесе оръжие в мола. Сигурно имаше разрешително. Мани идваше в Манила от години и несъмнено си бе създал връзки.

— Налага ли се да се обърна и да му дам да разбере, че съм го видял?

— Мисля, че засега няма проблем. В ръцете му няма нищо. Но със сигурност идва да те провери.

Знаех какво е привлякло вниманието му. Не някоя моя постъпка. А видът ми.

Няма човек, който да маскира напълно близкото си познанство с насилието. Разбира се, тези, които се набиват на очи, са безнадеждните случаи. Успели са да оцелеят в цялата помия, ала нямат способността, а още по-малко склонността да прикриват аурата си на хищници, придобита при това оцеляване. Този вид включва гангстери, бивши затворници и някои бивши военни, и изпраща най-силни и най-отчетливи сигнали, и е най-лесен за забелязване.

Има и друг вид — тези хора са не по-малко добре запознати с насилието, но си дават по-ясна сметка за вълните, които излъчват, и се стремят да ги заличат. Като пример може да се посочат агентите под прикритие, те се забелязват по-трудно, но така или иначе вниманието привлича не наличието на някакво излъчване, а по-скоро пълната му липса. Хората от този вид са наясно със сигналите за опасност, които струят от тях, и реагират, но всъщност прекаляват с реакцията, тъй като ги потискат напълно. В енергийното поле на всяка социална среда те изпъкват като отсъствие, като липса, като сиво петно в цветна картина или черна дупка в звездно небе.

Третият вид се забелязва най-трудно, често и първите два не го разпознават, а цивилните — със сигурност. Той също обхваща хора, изградили се в среда на насилие, които обаче притежават природната дарба да бъдат майстори на камуфлажа, хамелеони. Те прикриват хищническите си белези не с опити да потиснат излъчването, а като го маскират зад друга, безобидна самоличност, която проектират като холограма. Познавам този вид, защото е моят собствен.

Но се случва дори съвършената мимикрия да бъде разгадана, ако човек знае какво да търси. Не мога да кажа какво точно издава хамелеоните. Понякога е нещо в погледа или някоя дреболия не на място в облеклото, походката, начина на говорене. Или пък слабо потрепване в очертанието на самоличността, като не напълно съвършена фасада. Каквото и да е то, интуицията го маркира, макар съзнанието да не може да го долови. Вероятно съм седял в заведението, разтревожен от мислите си, нещо трябва да се е появило в изражението ми и то именно е накарало идващия след мен мъж да застане нащрек и да реши, че си струва да ме провери по-обстойно.

Обучените агенти не позволяват на никого да ги доближава откъм сляпото им петно, така че ако не се обърна и не му дам да разбере, че съм видял приближаването му, може и да приспя вниманието му и да го накарам да реши, че все пак съм безобиден цивилен. Вероятно щеше да подуши наоколо и да продължи по пътя си. Ако пък ме принуди да действам, нямаше да е подготвен за онова, което го очакваше.

— Колко близо? — попитах, без да движа устни. Взех пакетче захар, разкъсах хартията и го изсипах в кафето си. Ако искаш да не те забележат, върши банални неща, а ако е възможно, мисли с банални мисли. Не ме питайте защо, но се получава.

— Осем метра. Седем. Шест…

— Ръцете?

— Нищо. Четири метра.

От четири метра трябваше да съм чул стъпките му. Или беше безшумен по природа, или умишлено се стараеше да не вдига шум. И в двата случая беше ясно, че не става въпрос за обичайното частно ченге охранител.

— Три метра. Спря до саксията с голямото цвете за частично прикритие. Още не държи нищо в ръце. Май не знае какво да прави с теб, но не ми се вярва да е тръгнал да се сприятелявате.

Заех се да бъркам захарта в чашата с дървената бъркалка, докато си мислех: „Хммм, дано да е хубаво, обичам кафето черно, е, това кафе беше доста горчиво, сигурно е арабика, да, препечена арабика, от коя ли държава е?…“

Докс се обади отново.

— Подминава те. Сигурно е решил, че все пак не заслужаваш внимание.

Сръбнах от кафето. Със захарта направо беше доста добро.

— Не съм интересен — казах.

Докс се разсмя.

След като бодигардът се отдалечи, се надигнах и тръгнах с походката на типичния японски сарариман. Усетих погледа му върху себе си и знаех, че ще възприеме излизането ми от заведението като допълнително потвърждение, че не представлявам заплаха.

Но след като потънах в сянката на аркадата в другия край на заведението, се шмугнах в тоалетната. Тя беше правоъгълна, пет на шест метра, входът беше на една от късите страни. На едната стена имаше три писоара; отсреща две кабинки, а мивките бяха срещу вратата. Когато влязох, двама тийнейджъри филипинци тъкмо си вдигаха циповете, след което излязоха.

Мушнах се в кабинката в дъното и затворих вратата.

— Вътре съм. Кажи ми, като тръгне насам.

— Разбрано. Изчаках десет минути.

— Стават. Той май казва довиждане на жената и детето. Да, те се отправят към ескалатора.

Разделяха се. Още по-добре.

— Бодигардът го следва. Няма изненади. Изминаха няколко секунди.

— Насочва се към тоалетната. Предположил си правилно.

Приливът на адреналин, който усетих, беше по-силен от първия.

— С бодигарда ли?

— Не, той изостана. В момента нашият човек върви по коридора право към теб. След десет секунди ще е вътре.

— Добре.

Вратата на тоалетната се отвори. Поех си дълбоко въздух и го издишах бавно, плавно и тихо, за разлика от оглушителното думкане на сърцето ми.

Погледнах през процепа във вратата на кабинката и видях Мани. Той се приближи до единия от писоарите. Застана с гръб към мен.

Отворих вратата. Направих две безшумни стъпки към него.

В ухото ми прозвуча гласът на Докс.

— Мамка му, жената и детето се връщат. Момчето я дърпа към тоалетната. Сигурно му се пишка.

Мамка му. Мамка му.

Отстъпих обратно към кабинката. Не чух никакъв звук, но навярно бях издал някакъв шум, за който не си давах сметка заради замъгления ми от адреналина слух, защото Мани извърна глава и ме видя.

В мига на убийството никога не поглеждам мишената си в лицето. Обикновено фокусирам поглед в тялото, следя движението на раменете, краката и ръцете. Това ми позволява да отгатна защитните ходове, а щом не виждам очите и изражението на целта, не забелязвам, че това е човек, по дяволите.

Но този път погледнах. Може би от болезнено любопитство. Или някакъв неуместен инстинкт, нещо, което при други обстоятелства би било благородно, ме тласна да се изправя пред последствията от делата си. Каквото и да беше, погледнах.

Очите ни се срещнаха. В неговите видях доброжелателност, може би леко учудване. Но не осъзнаване. Не още страх.

Вратата се отвори. Момчето.

И тогава аз замръзнах.

Не знам по какъв друг начин да го определя. Мисълта ми беше ясна. Както и възприятията ми. Но не можех да помръдна. Все едно се бях вкаменил. Абсурдно си заповядах наум: „Движи се! Движи се!“ Нищо.

От челото ми започна да се стича пот. И не помръдвах.

Мани ме погледна, учудването премина в тревога, след това в страх, след това в решителност. Побърза да си закопчае панталона и бръкна с дясната си ръка в джоба. В съзнанието ми проблесна думата „Нож!“, но крайниците ми продължаваха да не реагират.

Ала не беше нож, а някакъв паникбутон. Само след секунда Докс се обади.

— Мамка му, нещо става. Бодигардът тича към вас.

Не можех да му отговоря, бял онемял. Той продължи:

— Там ли си бе, човек? Кажи нещо! — а след това: — Мамка му, не знам дали ме чуваш, но със сигурност не ми отговаряш. Дръж се, идвам.

Мани заотстъпва към вратата. Обърна се и вдигна момчето на ръце.

В същата секунда вратата се отвори с трясък, бодигардът влетя вътре и за малко не събори и двамата. Позна ме и реши, че е сбъркал, като преди малко не се е вслушал в интуицията си.

Блъсна Мани и момчето вляво и бръкна под сакото си назад към кръста. От лицето ми се лееше пот, но все още не можех да помръдна нито мускул.

Вратата отново се отвори рязко и Докс нахлу в помещението. Бодигардът се обърна с изваден пистолет.

И чак тогава, когато видях, че ще застреля Докс, парализата ми премина. Изревах нещо нечленоразделно, пристъпих две крачки и сграбчих оръжието изотзад с две ръце. Десетилетията сграбчване и извъртане в джудото и джиу-джицу ги бяха придали невероятна сила на ръцете ми и веднъж докопал пистолета на бодигарда, знаех, че е мой. Извивах с всички сили, като гледах дулото да не сочи към мен и към Докс. Бодигардът изкрещя и китката му изпука. Пистолетът гръмна, докато го изтръгвах от ръката му, и грохотът изпълни малкото помещение.

Докс сграбчи врата на бодигарда изотзад и вдигна противника си от земята. Мъжът се вкопчи в масивния му бицепс и зарита отчаяно. Мани и момчето се изнизаха покрай стената. Потърсих права линия за изстрел към Мани, но Докс и бодигардът ми пречеха. Моят човек отвори вратата и избяга заедно с детето.

Докс премина към хадака джиме — захвата на съня — и бодигардът започна да се съпротивлява още по-ожесточено, извивайки тяло и ритайки във въздуха.

Вратата се отвори с трясък за пореден път. Двама бели мъже нахлуха в тоалетната. И двамата бяха с извадени пистолети.

— Долу! — изкрещях на Докс. Но той продължи схватката с бодигарда. Ала все пак направи, каквото можа: извъртя се и изпречи противника пред себе си като щит.

Новодошлите паднаха на коляно, за да намалят обхвата на прицелването ми. Плавността на движението демонстрираше тренинг и опит. Докс и бодигардът бяха между мен и тях — тъкмо в центъра, където след миг щеше да избухне кръстосан огън.

Напълно откачена мисъл си проправи път през мозъка ми: „Как, по дяволите, успяват да внасят тук пистолети?“

С мощно движение, подсилено от прилива на адреналин, Докс хвана с едната си ръка бодигарда за колана и го запокити към двамата мъже. Използва инерцията, за да се хвърли на пода.

Непознатите се опитаха да отскочат от връхлитащата ги маса на едрия телохранител. Само единият успя — този до вратата, който избегна сблъсъка на милиметри. Партньорът му пое удара. Но при отдръпването си първият отклони за миг вниманието си. И в този миг аз изстрелях два куршума в гърдите му.

Вторият мъж падна по гръб и двамата с бодигарда се търколиха като кълбо към стената. Мъжът все пак се опита да се прицели в мен, но прекалено късно. Извърнах се и изстрелях още два куршума. Първият уцели бодигарда в гърба. Вторият попадна в рамото на съборения мъж и го завъртя настрани. Той обаче се съвзе и отново насочи дуло в мен.

Как ли пък не, дрисльо такъв, сега не си на ход. Нямаш ход.

Преместих се, без да го изпускам от прицел, и натиснах спусъка още два пъти. Първият куршум раздроби гръдната му кост, а вторият размаза лицето му. Насочих пистолета към бодигарда — спри, дишай, прицели се — и го прострелях в тила, след което изпратих последен куршум в главата на мъжа, когото бях ранил в гърдите.

В помещението изведнъж се възцари зловеща тишина. Ушите ми пищяха. Въздухът киселееше от барутен дим.

Докс ме гледаше от пода. Очите му бяха широко отворени.

— Мамка му, къде си се учил да стреляш така?

Пристъпих към бодигарда и опипах колана му. Ето, резервен пълнител. Взех го, извадих изпразнения от пистолета и сложих новия. Втъкнах оръжието отзад в панталона си, където свободната ми риза щеше да го скрие. Другия пълнител пъхнах в джоба си. Нямаше време да избърсвам тези вещи, за да не остане по тях моя ДНК и друго, което да ме уличи. Пък и в положението, в което се намирахме, пистолетът и останалите в първия пълнител патрони можеха да се окажат полезни.

— Хайде — бях дошъл на себе си. Щях да мисля за случилото се по-късно. — Разполагаме със секунди. Върви след мен.

— Ти ли ще водиш? — попита Докс и се изправи.

Насилих се да не проявя нетърпение. За мен беше очевидно, че аз ще водя.

— Виж какво, някакъв луд нахлу тук и започна да стреля. Охраната ще дойде всеки момент. Ние бягаме, както би сторил всеки нормален човек при подобни обстоятелства.

— Добре, убеди ме.

Двамата извадихме от джобовете си шапки. Моята беше бейзболна, на Докс — рибарско кепе. По принцип свидетелите помнят само набиващи се в очи подробности, като цвета на ризата или наличието на шапка, така че елементарна предпазливост като нашата спестява доста проблеми по-късно.

Доближихме се до вратата.

— Готов ли си?

— Зад теб съм, готин.

Погледнах го. Беше се ухилил като тиква.

— По дяволите, ние сме жертвите, нали не си забравил? — напомних му.

— Страхувам се бе, човече!

— Опитай се тогава да го покажеш по-добре — изръмжах.

— Мътните те взели, казвам ти, че точно така изглеждам, като ме е страх!

Погледите ни се срещнаха за миг. Ухилената му физиономия не трепна. Поклатих глава.

— Хайде.

Отворих вратата. Коридорът беше чист. Мани и момчето не се виждаха никъде. Но настроението на тълпата обядващи в залата очевидно беше тревожно. Тези със здрав разум и опит със звуците от стрелба в затворено помещение мъдро се изтегляха към ескалаторите. Любопитните, склонните винаги да отричат и просто глупавите се бяха строили в една редица и гледаха със зяпнала уста. Специално за тях извърнах глава към тоалетната и изкрещях:

— Там се стреля! Някой да викне охраната!

Зад себе си чух Докс:

— Страх ме е! Страх ме е!

През главата ми мина мисъл, която по никакъв начин не ми помагаше — че партньорът ми не е с всичкия си, — но продължих да крача. Бързият оглед на тълпата не потвърди най-голямата ми тревога — наличие на хора, които винаги изникват в случай на криза и които по-скоро инстинктивно, отколкото въз основа на някакъв опит, не хукват да бягат и не губят ума и дума, а просто хладнокръвно наблюдават, преценяват и вероятно търсят възможност за намеса. В общия случай тези индивиди се справят по-добре от средния свидетел при последващи разпити, но се случва и някакъв дълбоко вкоренен инстинкт да ги подтикне към нападение. Държах си главата наведена надолу и избягвах погледите на хората. Така се присъединихме към тълпата, бързаща да се изнесе по ескалатора. С периферното си зрение зърнах двама охранители в бели ризи, които идваха от отсрещния край на етажа. И двамата не бяха извадили пистолетите си; не бяха сигурни какво точно става и още не бяха възприели ситуацията на сериозно.

На втория етаж тълпата не беше толкова разтревожена, но все пак се вълнуваше. Хората се оглеждаха, опитваха се да разберат какво става, за какво е цялата суматоха, дали се налага да направят нещо, или просто да си продължат пазаруването.

Крачехме, извърнали лица настрани, към другите ескалатори надолу. Докато напредвахме, автоматично бяхме свалили шапките си, след което един след друг свалихме и смачкахме на топки горните си ризи, тъмносини на цвят. Отдолу и двамата носехме други ризи, кремави — типични за облеклото на филипинците.

— Трябва да се разделим — казах. — Едър бял мъж и азиатец — само това ще запомнят, но поне за момента е достатъчно, за да ни идентифицират.

— Да, знам.

— Отивай право на летището. Аз ще прибера нещата от хотела. Ще се видим на явката в Банкок.

— Ти ми спаси живота, готин. Наистина.

— Глупости.

— Онзи бодигард щеше да ме направи на решето, ако не го беше застрелял. Видях му очите, изобщо не се колебаеше.

Поклатих глава. Нямаше време за обяснения. А и още не разбирах какво ме беше прихванало там, в тоалетната.

— Според теб онези двамата от ЦРУ ли бяха? — попита той. — Дойдоха доста бързо и се държаха като професионалисти.

Суматохата вече беше останала зад нас. Следващите ескалатори и изходите под тях, бяха само на няколко метра.

— Това е едно от нещата, които трябва да разберем. Но първата ни задача е да се измъкнем от Манила. Съмнявам се, че Мани ще докладва за инцидента на властите — това ще насочи вниманието към него. Но не възнамерявам да вися тук, за да разбера дали съм прав.

Стигнахме до ескалаторите и спряхме за малко.

— Слизай — казах. — Аз ще се отърва от пистолета и пълнителя. Ще ги хвърля в някоя тоалетна. Ако имам късмет, ще намеря в количката на някой чистач белина или друг препарат и първо ще ги накисна.

Докс се ухили като гимназист, току-що скроил някому дебелашка шега.

— Значи ще трябва да вържа тенекия на девойката от магазина за подаръци, така ли?

Част от мен бе готова да се разхили на идиотщината му в точно този момент. Друга искаше да го удуши. Изгледах го, поклатих глава и миг преди да се разделим, зърнах как усмивката му става още по-широка.