Бари Айслър
Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие (24)

24.

След като оставих Канезаки в „Цута“, се обадих на Тацу. Попитах го дали иска да излезем на ранна вечеря. Отвърна ми, че нямал нищо против. Определих му среща в „Цукумо Рамен“ — един от най-добрите ресторанти за юфка в града. Кухнята на Рио е превъзходна, но за мен рамен е храна за душата, а „Цукумо“ е от най-добрите. Липсваше ми и бях доволен, че имам възможност да се върна.

По път минах през едно интернет кафе в Аояма. Очакваше ме съобщение от Дилайла. То гласеше:

„Докс беше прав, Гил е мъртъв. Никога не ми е бил приятен, но въпреки това ми е много тъжно. Не знам какво ще стане със света, ако няма хора като него. Моето правителство няма да признае, че е бил агент от службите му, разбира се. Но поне семейството му ще може да го погребе и да го оплаче както трябва. Надявам се някой ден да мога да им кажа какво е станало. Близките му трябва да знаят, че е герой.

Моите хора преведоха парите ти в съответствие с инструкциите, които си им дал. Плащат ти изцяло за Лави. Освен това ти плащат още толкова и за Ал Джиб. Има и премия.

Сега не знам какво следва. Текат доста срещи, като обектът съм аз. През повечето време не ми пука изобщо.

Ще ми се да те видя отново. Надявам се да е скоро.

Д.“

Проверих чатрума с Боаз и Гил. Имаше съобщение. Приличаше на фактура и съвпадаше с казаното от Дилайла. До сумата, която тя беше определила като „премия“, пишеше:

„Без лоши чувства.“

И електронна усмивка. Едва сдържах смеха си. Сигурно беше Боаз.

Проверих сметката, която им бях дал. Всичките пари бяха там. Преведох на Докс половината, след което поех към срещата с Тацу. Щях да отговоря на Дилайла по-късно.

Взех такси до „Хиро“ и повървях пеша. Тацу вече седеше на бара. Той стана, обърна се и пое ръката ми. Усмихваше се широко и на мен ми стана приятно, че някой е толкова щастлив да ме види. След това осъзнах, че и аз се усмихвам също толкова широко.

Беше доста рано и успяхме да си намерим маса. Поръчахме си марукуй рамен, приготвени с пресни спагети и домашна моцарела от Хокайдо, върху основа от мисо, както и две бири „Йебуцу“. Докато се хранехме, говорехме за незначителни неща, точно както си бяхме обещали, и аз почти се разтревожих от приятното усещане. Започвах да се пристрастявам към вечерята в компания.

След като свършихме с ястието и си поръчахме по още една бира, попитах:

— Всичко наред ли е?

— Кое да е наред?

— Каза, че искаш да говорим за нещо лично. Което, както всички знаят, не е типично за теб.

Той се усмихна.

— Всичко е наред, благодаря ти.

— Семейството? Дъщерите?

— Всички са добре, много добре. Вече съм дядо, нали знаеш. Най-голямата ми дъщеря.

— Да, последния път, като говорихме, ти спомена, че е бременна. Момче, нали?

Той кимна и за миг не видях в очите му и следа от обичайната тъга.

— Прекрасно малко момченце — каза и лицето му грейна.

Сведох глава в поклон.

— Честито, приятелю. Радвам се за теб.

Той отново кимна.

— Благодаря. Но личният въпрос не се отнася до мен. А до теб.

Поклатих неразбиращо глава.

Той отвори очуканото си куфарче, извади хартиен плик и ми го подаде. Бръкнах вътре и намерих една черно-бяла снимка. Още преди мисълта ми да схване изображението, забелязах обстановката: от леко размазания фон, скъсената перспектива и малката дълбочина на фокуса разбрах, че е направена от разстояние с телеобектив.

На снимката Мидори седеше на маса в някакъв ресторант на открито, мястото приличаше на Америка, може би Ню Йорк. До нея имаше детска количка. Малко японче, почти бебе, седеше в скута й с лице към нея. Мидори му правеше муцка — със свити устни и издути бузи, — а детето посягаше към носа й и се смееше.

Сърцето ми заби като барабан. Винаги става така, когато наистина посмея да си я представя и да се порадвам на образите с острота на бръснач от моментите ни заедно. Но тази снимка, буквално стопкадър от живота, който тя живееше на другия край на света, засили реакцията. Опитах се да не го показвам.

— Тя се е… омъжила? — попитах, обзет от смесени чувства.

— Не. Не се е омъжила.

— Тогава…

Вдигнах поглед към него. Той кимна и се усмихна с дълбоко и странно мило съчувствие.

Моите инстинкти, така фино настроени за насилие, са направо смешно безполезни, когато стане въпрос за душата. Бумтенето в гърдите ми се усили, тялото ми напълно разбра, докато съзнанието ми се мъчеше да го догони. Извърнах глава, защото не исках да вижда лицето ми.

Припомних си последната ни нощ заедно в стаята в „Парк Хаят“ в Токио преди две години. Бяхме правили любов трескаво, макар Мидори вече да знаеше кой съм и какво съм сторил с баща й; макар да разбирахме, че това ще е последната ни среща; макар да знаехме цената.

Не знаех какво да кажа, по дяволите. От устата ми май излезе нещо като „Господи“.

Опитах се да се съвзема, но не ми се удаде. Накрая успях да се хвана за някакъв оперативен недостатък.

— Кой я е снимал? Ти ли?

След кратко мълчание Тацу отговори:

— Не. Хората на Ямаото.

Погледнах го. Лицето ми отново беше безизразно. Мисълта за Ямаото ми помогна да се съсредоточа. С нея отново бях на позната територия.

— Защо?

— Тя е единствената известна нишка, която води към теб. Ямаото е пратил хора да я наблюдават от разстояние, в случай че отново се появиш в живота й.

— Този негодник има нужда от психиатър.

— Ти го победи два пъти. Първо, като му взе диска. Второ, като ликвидира адютанта му Мураками. Той е горделив и злопаметен.

— Тя… те в опасност ли са?

— Не мисля. Той се интересува от нея само като от средство да се докопа до теб.

— Как се сдоби със снимката?

— Чрез претърсване на вещите на един негов приближен.

— Законно претърсване?

Тацу поклати глава.

— Не съвсем.

— Значи има шанс приближеният да не знае, че снимката липсва.

— Уверявам те, че дори не подозира. Моите хора изтеглиха съдържанието на цифровия му фотоапарат, но не са го насилвали по никакъв начин. Няма как да разбере, че сме претърсили вещите му. Невъзможно е Ямаото да узнае, че си открил съществуването на… сина си.

Имаше някаква странна вещественост в тези последни думи. Те сякаш увиснаха във въздуха.

Син, помислих си. Нямаше смисъл в тази дума. Баща ми имаше син. Но аз нямах.

— То… момче ли е?

Тацу кимна.

— Поразпитах дискретно тук и там. Нарекла го е Коичиро. Ко-чан.

— Откъде знаеш… откъде си сигурен, че е мой?

Той сви рамене.

— Не виждаш ли, че прилича на тебе.

Това дори не ми го побираше умът. Бях объркан и осъзнавах, че съм в нещо като шок.

— Защо ми показа тази снимка? — попитах с усещането, че вървя опипом в пълен мрак. Защото си бях подредил мислите. Всичко беше свършило. Все едно беше мъртва, утешавах се със спомените.

Искаш да кажеш, измъчваше се.

— Предпочиташ да не ти я бях показал ли?

— Какъв е смисълът? Дори да исках, дори тя да искаше, не мога да се видя с нея, докато Ямаото ме търси.

Млъкнах и усетих прилив на гняв. Погледнах го.

— Затова ли ми каза?

Той сви рамене.

— Някои от мотивите ми определено са себични. Други не са. Знаеш не по-зле от мен, че ти трябва някаква връзка със света, нещо, което да те отклони от нихилистичния път, по който вървиш. Съдбата явно е решила да се намеси.

— Точно така. За да се махна от бизнеса с убийствата, трябва само да убия още няколко души.

— Изречено по този начин, звучи парадоксално. Но все пак описа правилно същността на въпроса.

Поклатих глава. Опитвах се да проумея.

— Няма никога да мога да ги видя, ако първо не убия Ямаото.

— Да.

— А Ямаото е умен. Разбира, че нещата се променят. Което означава, че е много вероятно да подсили охраната си.

— Най-вероятно точно това ще направи.

Погледнах го.

— За Бога, защо просто не го арестувате? За какво ви плащат?

— Ямаото е виден политик с много покровители и ти го знаеш. Ако направя опит да го арестувам, просто ще ме уволнят. Той е недосегаем за обичайните способи.

— Аз дори не знам дали тя ще поиска да ме види. Защо не ми се е обадила?

— Има ли ти адреса?

— Не. Но е можела да се свърже с теб.

Той сви рамене.

— Може би се колебае. И кой не би се колебал? Вярно, че не ти се е обадила. Но от друга страна, е родила детето ти. Тя е майка на сина ти.

— Господи — повторих. Зави ми се свят.

— Странно нещо е да имаш дете. Променя напълно най-фундаменталните ти приоритети. Когато се роди най-голямата ми дъщеря, осъзнах, че ще направя всичко — всичко, — за да я защитя. Ако се наложеше да се подпаля, за да я спася от нещо, щях да го сторя с огромно облекчение и благодарност. Това е нещо невероятно, огромна привилегия да обичаш някого толкова много, че той да промени цената на собствения ти живот.

— Не знам дали съм готов за това — имах чувството, че съм излязъл от тялото си и вместо мен говори някой друг.

— Естествено, че не си. Никой никога не е готов. Защото тази привилегия идва с отговорност — той прехапа устните си. — Когато синът ми почина, не можах да направя нищо, за да го спася. Всичко, което бих сторил, при това с най-голяма радост, нямаше никакъв смисъл. Не можеш да си представиш какъв удар е да знаеш, че най-ценното, върху което имаш власт — собственият ти живот, — няма никаква стойност като разменна монета или подкуп, за да спасиш живота на детето си.

Тацу отпи от халбата.

— Ето виждаш ли, през целия си живот си вярвал, че слънцето се върти около земята. Сега ще откриеш, че е обратното. С всички последствия.

Не намирах думи. Главата ми се беше замаяла, но поръчах по още една бира.

Известно време пихме в мълчание. В един момент Тацу попита дали искам да остана сам. Отвърнах му, че не искам, че предпочитам да остане с мен, че се нуждая от компанията му. И че просто искам да помисля.

След още три бири казах:

— Не мога да го осмисля още. Не и за една вечер. Но ще направя едно нещо. И искам ти да ми помогнеш.