Бари Айслър
Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие (21)

21.

— Дилайла — прошепнах.

Тя отговори веднага.

— Тук съм.

— Мани е готов. Но бодигардът му е пред тоалетната. Не мога да мина покрай него. След минута, най-много две ще влезе да провери какво става. Има и един друг човек в кабинките и сигурно ще се бави още няколко минути, преди да свърши и да се махне оттук.

— Кажи какво да направя.

— Докс, спринцовката на Уинтърс още ли е у теб?

— У мен е, готин.

— Дай я на Дилайла. Дилайла, на теб ще ти е по-лесно да се приближиш до бодигарда. Престори се, че си объркала тоалетната. Пофлиртувай с него и му отвличай вниманието, докато онзи от кабинката излезе. След това го инжектирай със спринцовката.

— В нея какво има?

— Докс, дай й я. Ще ти обясня по пътя.

— Дадох й я, готин. Тя тръгва.

— Има конска доза приспивателно. Трябва само да я залепиш за дланта си и да го плеснеш с нея. Ще е като змийско ухапване.

— Само това ли? Не трябва ли да уцеля вена или артерия?

— Ако искаш да подейства бързо, трябва.

— Вените и артериите са доста трудни подвижни цели.

— Виж, просто пофлиртувай с него, става ли? Накарай го да се обърне с гръб към тоалетната. Аз ще го ударя по главата с каквото намеря тук. Но той е доста едър и не знам дали ще е достатъчно. Надявам се да го зашеметя поне за малко, така ще можеш да му забиеш иглата в сънната артерия. Ако не успееш, ще измисля нещо.

— Добре.

— Сигурно е въоръжен и пистолетът му е на гърдите или на кръста. Каквото и да стане, трябва да го обезоръжим. За да имаме някакъв шанс с другите двама.

— Добре.

Включих фенерчето и огледах сервизното помещение. Инструментите, които видях, нямаше да ми свършат работа. Нямаше нито чук, нито водопроводен ключ. За миг си помислих за ножа, но отхвърлих идеята, защото щеше да стане голяма свинщина. Добре, щеше да се наложи да използвам ръцете си. Понечих да пъхна фенера в джоба си, но се спрях и го погледнах. Мамка му, за малко да пропусна нещо толкова очевидно. Мислех за него само като за инструмент за осветяване, а ако го хванех така, че ръбът му да се подава малко от ръката ми, щеше да стане добра ярава.

Онзи в тоалетната пусна водата и излезе от кабинката.

Дилайла се обади.

— Почвам — след което с леко подпийнал и флиртаджийски глас попита: — Извинете, това не е ли дамската тоалетна?

Трябва да беше доста близо до бодигарда, защото микрофонът на ревера й улови отговора му.

— Не, госпожице, мъжката е.

— О, Боже, колко глупаво щях да се почувствам, ако бях влязла вътре! А случайно да знаете къде е дамската?

— Мисля, че е точно зад ъгъла.

Китаецът отиде при мивките и започна да оглежда изобилието от сапуни и лосиони.

„Абе, мама ти стара, не можеш ли просто да си измиеш ръцете и да изчезнеш? — помислих си. — А най-добре изобщо не ги мий. Обещавам да не казвам на никого“.

— Вие портиер ли сте? — чух я да подхвърля.

Мъжът се изхили. Леле, как го обработваше.

— Не, чакам един човек.

Китаецът най-сетне избра един от сапуните и започна старателно да си мие ръцете. Отне му толкова време, че направо се изкуших да изскоча от помещението, да му строша врата и да го завлека вътре.

Спря водата, взе една салфетка и бавно започна да се бърше.

— А, значи сте с някого — разочаровано проточи Дилайла. — Много жалко.

— Жалко ли? — попита бодигардът.

— Ами… гаджето ми е голям тъпанар, а аз… — тя се разсмя. — Извинявайте, май пих повечко. Иначе не съм такава.

— Няма нищо.

Китаецът продължаваше да си бърше ръцете.

„Хайде бе, приятел, по ръцете ти не остана и една молекула вода…“

Най-накрая хвърли салфетката в кошчето под мивката.

„Ако сега започнеш да си решеш косата или да си оглеждаш зъбите, или да си нагласяш вратовръзката, ще те убия.“

Но той реши да не подхваща нито една от тези фатални дейности. Просто излезе от тоалетната.

— Толкова сте мил. Извинявайте, че така ви налетях — продължи да го обработва Дилайла.

— Свикнал съм жените да ми налитат. Обичам такива жени — отвърна бодигардът.

— Сериозно? Откъде сте?

— Обърни го с гръб към мен — наредих й, излязох от помещението и се запътих към вратата. — Веднага.

— Филипинец съм — отговори бодигардът.

— Готово — каза Дилайла, без изобщо да промени интонацията си.

И докато бодигардът се опитваше да проумее тази безсмислица, аз излязох от тоалетната и го ударих по тила с юмрука, в който държах фенерчето. Той изръмжа и тялото му потръпна, но не падна. Дебела глава имаше, по дяволите. Вдигнах ръка да го ударя още веднъж, но Дилайла вече замахваше към врата му със спринцовката. Той отново изръмжа и понечи да бръкне под сакото си. Сграбчих ръката му, за да му попреча. Той се опита да се обърне към мен. Дилайла посегна и извади онова, към което се стремеше — „Кимбър Про CDP II“ в кобур на хълбока.

Мъжът успя да се извърне и да ме погледне. Опита се да ме сграбчи, но в този момент краката му омекнаха — от удара или от инжекцията, не бях сигурен. Свлече се върху мен, а аз го подхванах под мишниците. Залитнах назад към тоалетната и изръмжах от усилието. Тежеше поне сто и двайсет килограма. Дилайла влезе след мен и затвори вратата. Извади пълнителя на пистолета, провери го и го върна на мястото му. Издърпа предпазителя, кимна, удовлетворена от видяното, и го спусна обратно.

— Подпри вратата — казах, борейки се с омекналото тяло на бодигарда. — Може да влезе някой.

Тя притисна дясното си стъпало към вратата и премести тежестта си върху левия крак. Завлякох бодигарда в сервизното помещение и го оставих върху някогашния му клиент. Прекрачих ги и затворих вратата.

Някой се опита да влезе в тоалетната. Когато не успя, почука. Дилайла се обади, без да маха крака си:

— Почистваме, съжалявам. Използвайте тоалетната на тринайсетия.

Почистваме. И така може да се каже. Онзи отвън се махна. Приближих се до Дилайла.

— Дай ми пистолета.

Тя поклати глава.

— Просто излез. Аз ще се погрижа за останалото.

— Хайде стига, не е работа за теб.

— Но ще я свърша.

— Остави ме да довърша започнатото. Щом имам пистолет, мога да се погрижа и за двамата.

Реших, че точно това иска да чуе, но тя поклати глава.

— Виж какво — продължих да я разубеждавам, — къде смяташ да скриеш този топ, както си облечена? По-голям е от чантата ти.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Ти изпълни договора за Мани. Ще ти бъде платено. А сега излез.

— Веднага ми дай шибания пистолет. Не знам с колко време разполагам.

Тя ме погледна и за секунда си помислих, че съм я убедил. Но след това отвори вратата и излезе в коридора към стълбището. Последвах я. Държеше пистолета ниско до бедрото си.

Чух в ухото си гласа на Докс.

— Какво става при вас, дами и господа, диалогът ви нещо взе да ме изнервя?

— Докс, аз поемам останалата част — заяви Дилайла, без да спира да крачи към стълбите. — Можеш да си тръгваш. Моментът е подходящ.

— Дилайла, хайде стига — каза той. — Не можем просто да ви оставим тук. Можете да разчитате на моя партньор. Виждал съм го как стреля и можете да ми вярвате, че когато уцели нещо, то повече не се вдига от земята.

Спряхме на площадката между стълбите нагоре към петнайсетия етаж и надолу към тринадесетия. Оттук можехме да отидем само нагоре или надолу, или да се върнем обратно в коридора към тоалетните. За миг си помислих дали просто да не я сграбча и да й взема пистолета. Но тя го държеше от другата си страна — съвсем умишлено. Съмнявах се, че ще успея да я обезоръжа, без да я нараня или без тя да ме простреля. И двете възможности не ми харесваха.

Хванах я за ръката.

— По дяволите, Дилайла…

По стълбите над нас се разнесе шум. И двамата вдигнахме глави. Хилгър и Ал Джиб слизаха към нас. Хилгър държеше с две ръце близо до тялото си насочен към пода пистолет. Погледна ме и разбрах, че ме е познал.

Мамка му. Сигурно се бяха усъмнили заради забавянето на Мани и бяха излезли да видят какво става.

— Дръпни се от пътя, Джон — каза Хилгър. — Просто искаме да си отидем. Не е нужно някой да пострада.

Дилайла дължеше кимбъра, но на мен ми беше ясно, че предимството е на страната на Хилгър. Най-малкото защото неговият пистолет беше в готовност. А и беше по-нависоко. В добавка пистолетът му беше неговият личен, този, с който се беше упражнявал, а Дилайла разчиташе на чуждо оръжие, четирийсет и пети калибър, което вероятно беше прекалено голямо за нея. Навярно и тя си беше дала сметка как стоят нещата, иначе отдавна да беше стреляла.

Защо обаче Хилгър още се въздържаше? Бях го видял как стреля в Квай Чунг и знаех, че е много добър.

После се сетих, че тук го познават. И това е част от прикритието му. И че не иска да стреля.

Ал Джиб мълчеше. Изглеждаше уплашен. Представлението беше на Хилгър.

— Няма проблем — казах и показах ръцете си. — Нямаме никаква работа с теб. Свършихме.

Трябваше да се озова поне на едно ниво с него. Още по-добре щеше да е, ако ги пуснех да слязат. Те щяха едновременно да се опитват да ни държат на прицел и да слизат заднешком.

Хилгър се намръщи.

— Мани?

— Мани го няма. С теб сме квит.

Той присви очи.

— Не сме квит.

Е, явно нямаше да го заблудя.

— Ти можеш да си ходиш. Но не и приятелят ти — намеси се Дилайла.

— Съжалявам, но ще си тръгнем и двамата. Покрай вас или през вас, както решите.

— Аз предпочитам да е покрай нас — казах, мислейки си: „Дяволите те взели, Дилайла, слушай какво казвам“.

Чух в ухото си гласа на Докс.

— Ясно ми е какво става, но не мога да ви помогна, докато са над вас по стълбите. Пуснете ги да слязат на четиринайсетия.

— Предлагам да направим, каквото казва — обърнах се към Дилайла, като, разбира се, имах предвид Докс.

Настъпи продължително мълчание. Предположих, че тя инстинктивно не иска да се махне от пътя на Ал Джиб към изхода.

Но тактиката й беше в кръвта и навярно бе оценила ситуацията. Позицията ни спрямо Хилгър и Ал Джиб беше несъстоятелна. Стори ми се, че просто се опитва да забави нещата и да задържи Ал Джиб. Но защо?…

Дървеното стълбище изскърца под тежестта на някой, който се качваше. Не знам дали подтикнат от шесто чувство или от интуиция, но се хвърлих на пода. Чуха се няколко изстрела със заглушител и от стената зад мен се разхвърчаха отломки.

Затичах се надясно по коридора към тоалетните. В този момент видях качващия се Гил с пистолет в ръка. Чух Дилайла да вика.

— Не!

Секунда по-късно от стълбите отгоре се разнесоха изстрели.

Хвърлих се към вратата на тоалетната и нахлух вътре.

— Изчезвай от бара! — казах на Докс в микрофона на ревера си. Втурнах се към сервизното помещение й влязох вътре. — Гил е тук. Сигурно Дилайла го е повикала. На стълбите са. Изгърмяхме. Нищо не можем да направим.

— Да, там се гърмите като на стрелбище. Тук народът откачи. Чуваш ли?

Долових крясъци и други признаци на паника. Както трябваше да се очаква, Докс говореше почти приспивно спокойно. Извадих фенера и го включих. Куфарчето си стоеше, където го бях оставил. Грабнах го и поех към товарния асансьор. Натиснах бутона на стената и зачаках.

— Ако можеш да се добереш до помещението, където се криех, има изход към товарен асансьор. В противен случай нямаш друг път, освен надолу към тринайсетия.

— Сетих се за него. Но не мога да стигна, до което и да е от двете, без да мина покрай онези шерифи на стълбите.

Мамка му, какво спокойствие под напрежение. За секунда направо го заобичах.

— Така е, но не можеш да останеш и в бара. Ако Гил и Дилайла очистят Хилгър и Ал Джиб, може да се върнат за тебе.

— Не мисля, че Дилайла…

— Тя повика Гил, по дяволите. Да не мислиш, че му е казала: „Обещай да не им причиняваш нищо лошо“, а пък той е отвърнал: „Добре, скъпа, както кажеш“.

Къде се бавеше този асансьор, мътните го взели? Дилайла щеше да се сети, че съм тук. Ако Гил успееше да очисти Хилгър и Ал Джиб, следващата му стъпка щеше да е да се спусне по петите ми.

— Добре, разбрах те — обади се Докс. — Ще си намеря някое по-спокойно местенце да изчакам.

— По някое време от частните зали на петнайсетия и от ресторанта на четиринайсетия ще започнат да прииждат хора. Излез заедно с тях.

— Да, и аз това имах предвид. А ти?

— В момента чакам товарния асансьор. След като потегля надолу, ще изгубим контакт. Обхватът на радиостанцията е малък.

— Какво чакаш тогава? Изчезвай. Ще се видим на явката.

Асансьорът пристигна. Влязох и натиснах бутона за задържане на вратите. Погледнах нагоре — нямаше камера. Пазеха ги само за пътническите.

— Дойде. Да го задържа ли?

— Стига глупости. Просто слез и го прати обратно нагоре. Не знам дали изобщо ще стигна до него. Може да изляза с тълпата, след като Хилгър и останалите се избият едни други.

Не исках да го оставям, но в думите му имаше резон.

— Късмет — пожелах му и натиснах бутона за първия етаж. Вратите се затвориха и асансьорът пое надолу.

Мамка му, не исках да оставям Хилгър. Толкова близо бяхме до разплатата. Замислих се.

Контейнерът за отпадъци срещу входа. Ако се скрия зад него и в случай че Хилгър се измъкне, можеше да ми се отвори възможност. Вероятността беше малка, но пък нямаше да изгубя нищо.

След трийсет секунди вратите на асансьора се отвориха във фоайето на сградата. Охранителят, когото бях видял на влизане, стоеше точно пред тях. Беше извадил пистолета си — 38-калибров „Специал“, и го държеше прекалено далеч пред тялото си. Нахлу вътре, без дори да ме погледне.

Изкрещя ми нещо на китайски — сигурно „Излизай“. Преди дори да разбере какво става, аз пуснах куфарчето, сграбчих протегнатия пистолет с две ръце, завъртях се и го изтръгнах. Той изкрещя от изненада и уплаха. След това се долепи към стената на асансьора и отново се разкрещя. Този път предположих, че е нещо от рода на „Мамка му!“, ако не и класическото „Не стреляй!“

Вдигнах куфарчето, излязох от асансьора и се огледах. Беше чисто. Натиснах бутона за тринайсетия. Вратите се затвориха, охранителят с ужасената физиономия изчезна зад тях и се разкара от главата ми. По-добре беше да не вижда какво ще стане. Надявах се, като пристигне на тринайсетия, Докс вече да го чака там. Можеше просто да го изхвърли и веднага да слезе долу.

Пресякох улицата, озовах се до контейнера и започнах да обмислям възможностите. Добро укритие и от двете страни. Но беше прекалено далеч от сградата. Ако Хилгър излезеше и се втурнеше наляво или надясно, щях да го изпусна. Ако успеех да намеря подходящо място, щеше да е по-добре да го причакам там.

Върнах се обратно. Бюрото на охранителя. Щеше да свърши работа. Започнах да се напъхвам отдолу.

Вратата на стълбището вляво се отвори с трясък и се удари в стената. Ал Джиб изхвърча навън. Вдигнах пистолета и се опитах да го взема на прицел, но той вече беше завил зад ъгъла.

Вратата се отвори отново. Обърнах се. Този път беше Дилайла. Подаде глава и се огледа наляво и надясно, хванала кимбъра с две ръце под брадичката си. Видя ме и попита:

— Къде отиде?

— Къде е Хилгър? — отвърнах с въпрос.

— Горе! Мамка ти, къде изчезна Ал Джиб?

Посочих с глава наляво. Тя изтича натам, без да каже и дума.

Обърнах се и направих две крачки към бюрото на охранителя. Направих още една крачка. След което изругах, обърнах се и се затичах след Дилайла, като пътьом метнах куфарчето в контейнера за отпадъци.

Забелязах я в паркчето на Площада със статуята и се затичах да я настигна. Тя подмина единия фонтан. Двойките по пейките се обръщаха след нея. Втурнах се напред, разбутвайки пешеходците. Прекосихме площада и пресякохме през натовареното движение по Чатър Роуд. Ал Джиб беше на около петнайсетина метра отпред. Тичаше бързо, но тя го настигаше. Беше доста добра на бягане.

Той изскочи на „Коннот“, без дори да забави крачка. Едно такси спря на косъм от него и шофьорът натисна клаксона. Ал Джиб събори някакъв минувач, но продължи. Някой изкрещя нещо. Таксито понечи да потегли, но в този момент пред него изскочи Дилайла. Шофьорът отново натисна клаксона. Прелетях покрай него само на няколко крачки след Дилайла.

Ал Джиб се затича по „Единбург“ в посока на ферибота „Стар Фери“. Ако не беше преценил правилно времето, щеше да се озове в задънена улица на южния край на пристанище „Виктория“. Но ако го беше изчислил, щеше да се качи на отплаващия ферибот. Повече от сто години маршрутът му осъществяваше връзката между Централното пристанище в Хонконг и „Цим Ша Цуи“ на Коулун. Двупалубните открити пътнически фериботи, някои стари колкото самата услуга, тръгваха на всеки седем минути и обикновено бяха претъпкани със стотици пътници.

Ал Джиб навлезе в терминала на ферибота. Дилайла го последва. Аз влязох няколко секунди след тях и се огледах. Тълпата беше многобройна и за миг помислих, че съм ги изпуснал от поглед. Огледах се трескаво и забелязах раздвижване на едно от стълбищата — качваха се. Някаква жена се надигаше от земята и крещеше. Дилайла сигурно за миг беше изпуснала Ал Джиб от поглед, след което го беше забелязала и беше изблъскала жената от стълбите. Последвах я и вече ни деляха само няколко метра. Пълноводен поток от пътници слизаше по стълбите отляво. Мамка му, фериботът беше пристигнал преди една-две минути — което означаваше, че всеки момент ще поеме обратно. Стигнахме до нивото на залата за заминаващи, Ал Джиб беше взел сериозна преднина. Очевидно беше осъзнал, че това е последната му възможност. Затича се още по-бързо и прескочи въртележката на входа към пристана. Събори масата на касиера и по земята се разпиляха монети. Човекът изръмжа нещо на китайски.

Ние също прескочихме касата. Пристанът беше празен — пътниците вече се бяха качили на ферибота.

На планшира стоеше един моряк с прът и отблъскваше тежкия плавателен съд. Ал Джиб спринтира към кораба, скочи и се приземи право върху релинга, като едва не събори моряка във водата. Дилайла го последва. Метна се върху релинга и се набра на ръце нагоре. Морякът изкрещя нещо, но не направи опит да спре кораба. Той продължи да се движи. Кърмата му всеки момент щеше да се отлепи от пристана.

Пъхнах пистолета в колана си отзад и продължих да тичам. Давай, давай…

Още докато се хвърлях във въздуха, разбрах, че няма да успея. Приземих се върху една от старите гуми, наредени под палубата, за да омекотяват удара при акостиране. Гумата сигурно вършеше работа на кораба, но не беше от голяма полза за човешкото тяло. Изкара ми почти целия въздух, но все пак успях да се прехвърля през предпазните перила. Изкатерих се на палубата и си плюх на петите.

Дилайла и Ал Джиб бяха изчезнали в тълпата от пътници, но беше останало нещо като пътека, в която гъчканицата не беше толкова голяма. Тя ми подсказа накъде да тръгна. Извадих пистолета и се втурнах между хората. Доволен бях, че на борда няма охранители, които да усложняват нещата. „Стар Фери“ е безопасен като алея в парка.

Само след няколко метра обаче пътеката, която следвах, се затвори. Тук, на долната палуба имаше стотици хора и вече не долавях и най-малкото раздвижване, което да ми подскаже къде са Дилайла и Ал Джиб. След по-малко от седем минути щяхме да акостираме на Коулун. Нищо нямаше да попречи на Ал Джиб да скочи на пристана и да се скрие в тълпата. Трябваше да го задържим на кораба.

Придвижих се към кърмата покрай редиците дървени седалки, но не виждах нищо от хората, които не бяха успели да седнат и стояха прави.

— Дилайла? — извиках — Дилайла?

— Тук — обади се тя накъде отпред. — Аз…

Гласът й прекъсна. Чух изстрел от голям пистолет. Разнесоха се писъци. Тълпата изведнъж се люшна към мен. Хората отпред се опитваха да избягат от стрелбата.

Втурнах се напред. В един миг всички се озоваха зад гърба ми. Тогава видях.

Ал Джиб някак беше успял да се промъкне зад Дилайла и й беше отнел пистолета. Сега я беше хванал отзад през врата и притискаше дулото към слепоочието й.

Спрях, извадих трийсет и осемкалибровия и го насочих към него с две ръце. Бяха на осем метра от мен. Още дишах трудно от гонитбата, а палубата на ферибота се клатушкаше от вълните. А Ал Джиб я държеше пред себе си като щит и се виждаше само част от главата му. Беше прекалено далеч, за да рискувам.

— Хвърли пистолета — изкрещя той. — Хвърли го или ще й пръсна черепа, кълна се в Аллах!

— Недей — отвърнах колкото можах по-спокойно, — защото тогава аз ще пръсна твоя.

— Хвърли го! Хвърли го!

— Чуй ме — опитах се да надвикам вятъра, който бръснеше палубата. — Не те знам кой си. И не ме интересува. Имах работа с Мани и я свърших. Нямам нищо срещу теб и си свободен да си отидеш. Но не и ако нараниш дамата. Тогава ще се наложи да те убия, разбра ли?

Той ме погледна отчаяно, но видях, че мисли. Не можеше да застреля Дилайла. Ако го стореше, времето, за което щеше да насочи пистолета към мен, ми стигаше да го направя на кайма.

— Хайде да помислим — казах. — И да намерим начин всички да си отидем по живо, по здраво. Защо не свалиш малко пистолета? След това и аз ще сваля малко моя. А след това ще продължим.

Той се отпусна съвсем малко. Добре.

— Не! — изкрещя Дилайла. — Застреляй го!

„Дяволите да те вземат, точно това щях да направя, ако ми помагаше поне малко…“

Ал Джиб стегна хватката около врата й.

— Хвърли пистолета! — изкрещя за пореден път.

Дилайла ме гледаше с невъобразима ярост и хъхреше:

— Застреляй го! Майка ти мръсна, застреляй го!

Ал Джиб я душеше, без да иска или нарочно. Разбрах, че изгубвам контрола над ситуацията. Беше толкова напрегнат, че можеше и неволно да натисне спусъка. Или да я застреля просто за да млъкне. Или да обърка каквото и да е друго.

— Хвърли проклетия пистолет! — изкрещя. — Кълна се…

С плавно движение Дилайла сведе глава и блъсна пистолета с дясната си ръка. Куршумът се заби в тавана. Бях толкова натъпкан с адреналин, че звукът ми се стори не по-силен от бенгалски огън.

Ал Джиб започна да навежда пистолета. Дилайла го хвана с две ръце. Втори изстрел.

Пристъпих напред. Дилайла беше помежду ни, точно пред тялото му, и освен това се движеха. Още бях прекалено далеч, за да стрелям.

Той пусна врата й и се опита с две ръце да си възвърне пистолета. Не стана. Вдигна глава, видя как се насочвам към него и разбра, че е изгубил.

Пусна пистолета и се дръпна встрани. Но скоростта при изстрелване на куршума от трийсет и осемкалибров пистолет е двеста и петдесет метра в секунда. И тъй като вече бях на по-малко от седем метра от него, изстрелът го достигна за една четирийсета от секундата, плюс или минус някоя наносекунда. Доста по-бързо, отколкото той можеше да се отдръпне. Попадна право в лицето му. Той се олюля и залитна към релинга. Аз го последвах, фокусиран в тялото му, готов да го довърша.

Встрани от мен се разнесоха още два изстрела. Попаднаха в ръката и крака му. Дилайла мина покрай мен, хванала кимбъра с две ръце, неумолима като ангела на смъртта.

Ал Джиб се опита да се изправи. Ала тя не спря. Застреля го два пъти в главата. Арабинът разпери ръце и полетя през парапета в тъмните води отдолу.

В продължение на секунда само стоях и я гледах. Продължавах да държа пистолета в готовност за стрелба.

Тя се спря задъхана, отвърна на погледа ми, но не особено съсредоточено. След това свали кимбъра.

Поколебах се за миг, защото знаех, че беше повикала Гил. Ала нещо в погледа и в стойката й взе решението вместо мен. Наведох пистолета надолу и го затъкнах в колана си.

Погледнах към носа на кораба. Светлините на „Цим Ша Цуи“ бяха на по-малко от минута разстояние.

Изминаха няколко секунди мълчание. Дилайла ми подаде кимбъра.

— Ето ти го. Аз и без това няма къде да го скрия, както сам каза. Може да ни потрябва.

Пъхнах и втория пистолет в колана си и я погледнах. Опитвах се да намеря думи.

— Трябваше да го направя — каза тя. — И заради теб.

— Защо пък заради мен?

— Някой ден Ал Джиб и другите като него ще взривят ядрено оръжие в някой град. Ще загинат половин милион души — семейства, деца, бебета. Но ако това се случи, няма да е защото съм могла да го предотвратя, но не съм. Ти също не би могъл да понесеш тази тежест. Нямаше да те оставя.

От страната на кораба, където пътниците щяха да слязат всеки момент, се чуха крясъци, ставаше някаква суматоха. Досега бях твърде зает с Ал Джиб, за да забележа какво се случва.

Двамата с Дилайла се присъединихме към тълпата. Хората най-близо до нас ни разпознаха като участници в току-що разигралите се събития и ни направиха път. Колкото повече напредвахме обаче, толкова по-рядко ни оказваха подобна любезност. Онези най-близо до кърмата не бяха видели какво е станало. Не знаеха кои сме и не им пукаше. Бяха чули стрелба и крясъци и искаха да се махнат от ферибота веднага щом акостираше. Стигнахме до точка, в която тълпата беше толкова плътна, че се изгубихме в нея като още двама уплашени пътници. Не можехме да минем по-напред. Просто стояхме и чакахме като всички останали.

Акостирахме след няколко секунди. В мига, когато корабът спря, хората се изсипаха от него. Повечето крещяха на китайски, но не разбирах какво казват. Знаех само, че трябва да се махнем оттук, преди някой да ни е посочил с пръст.

Излязохме от залата на пристана, минахме покрай часовниковата кула и се вляхме в тълпите по улиците и магазините. Минахме през подлеза на Солсбъри Роуд и поехме на изток към претъпканите с хора пазари около „Натан“. Азиатец и зашеметяваща блондинка — лесно щяха да ни намерят по описанието от ферибота, а преди това и от Китайския клуб. Но още не исках да се разделяме. Трябваше да приключа с това.

Стигнахме до югоизточния край на парка „Коулун“ и влязохме в него. Разположеният на хълм сред околните улици парк беше тъмен и, както можеше да се очаква в този час, безлюден. Минахме покрай скелетоподобните птичарници и силуетите на китайските градини покрай алеята на статуите и седнахме на стъпалата на малък амфитеатър до една от безмълвните скулптури. Извадих мобилния телефон с ваучера, включих го и се обадих на Докс. Той също имаше такъв. Докс вдигна моментално.

— Ей, готин. Надявах се да си ти. Не можах да не се усмихна.

— Аз съм. Ти добре ли си?

— Добре съм. На явката съм. Ти къде си?

— В парка „Коулун“.

— Извинявай, че питам, но това не е ли в грешна посока?

— За съжаление, да. С Дилайла последвахме Ал Джиб на ферибота.

— И какво стана?

— Мъртъв е.

— Е, звучи като щастлив край. Поредната победа на добрите и удар по силите на злото. Дилайла как е?

— Добре е. Заедно сме.

— Аха, ето защо сте се шмугнали в „Коулун“. Сигурен ли си, че имаме време за такива работи.

— Сигурен съм, че нямаме. Какво стана с Хилгър и Гил?

— Ако имаш предвид оня, който стреля по Хилгър, той е мъртъв.

— Как разбра?

— Хилгър го улучи, а когато Дилайла се втурна да му помогне, дъртият Али просто литна отгоре им и се понесе надолу по стълбите. След това Гил се представи много добре, като върна на противника си изстрелите, както беше легнал на стълбите под него, но Хилгър го простреля още веднъж и повтори номера с левитацията на Али. Спря само колкото да се обърне и да застреля кучия син право в главата.

— Майка му стара, да бяхме намерили един пистолет и за теб.

— Да, щеше да ми хареса да го застрелям, а и имах възможност. Поне успях да метна един стол по него, докато слизаше по стълбите. Падна, но стана и продължи.

— Ти и твоите столове. Трябва да го патентоваш. „Стол-фунг-до“.

Докс се разсмя.

— Да, открил съм, че някоя и друга мебел от време на време влиза в работа. Както и да е, не успях да настигна Хилгър, а и той беше въоръжен и опасен, а аз — само опасен. Малко ми е трудно без пистолет в ръката. Не знам ти как се справяш.

— Няма значение. Хилгър го познават в клуба. Даже имаше резервация за тази вечер. Полицията със сигурност ще го прибере на топло. И ще разберем дали сме прави, че е провеждал собствена операция.

— Мислиш, че покровителите му ще се откажат от него, така ли?

Поколебах се.

— Да, имам усещането, че той има… врагове. Хора, които биха били доволни да го видят отритнат.

— Кое ти дава това усещане?

— Не съм сигурен. Ще проверя нещо и ще ти кажа.

— Добре. Довърши си любовната среща и дай да се видим на летището. Градът на живота вече не ми се струва толкова гостоприемен, колкото сутринта.

— До един час съм там.

— Е, няма нужда да бързаш. Да не си помислиш, че половината хонконгска полиция търси някой с твоето описание.

— Добре, схванах намека — казах му откъде да вземе резервния пакет, който бях скрил на явката. Отговори ми, че го взема и тръгва.

Затворих и погледнах Дилайла.

— Гил е мъртъв — казах. — Докс видял Хилгър да го застрелва в главата.

Тя кимна със стиснати зъби и попита:

— Какво още?

Разказах и чутото току-що от Докс.

— Сега отивам да се срещна с него на летището. Ти идваш ли?

Тя поклати глава.

— Не още. Паспортът ми не е у мен.

Не казах нищо. Още бях бесен, че се беше обадила на Гил. Опитвах се да се успокоя.

— Пък и трябва да докладвам на моите хора какво е станало. Ще има доста въпроси.

— Ще се справиш ли?

— Не знам. Смъртта на Ал Джиб определено ще ми е от полза. Това е голяма победа, голяма. Ако се беше измъкнал, не знам какво щеше да стане.

Говореше необичайно бързо. Забелязах, че ръцете й треперят.

— Добре ли си? — попитах и я погледнах.

Тя кимна. Видях, че очите й се пълнят със сълзи.

— Ти май никога… — започнах, поколебах се и продължих. — Беше ти за първи път, нали?

Тя отново кимна и сълзите й рукнаха. Разтрепери се.

Гневът ми изчезна. Прегърнах я и я притеглих към себе си.

— Направи каквото трябваше — казах. — Точно както са те обучавали. Ще се оправиш.

Тя поклати глава.

— Не знам какво ми става. Трябва да съм щастлива, да ликувам, че е мъртъв. Искам да кажа — ликувах, точно след това. Но сега…

Целунах я по главата.

— Съзнанието ти знае кое какво е. На инстинктите ще им трябва малко време да го догонят. Ще видиш.

Тя избърса очи и ме погледна.

— Толкова ме беше страх, че ще избяга. Исках да го застреляш. Когато ми опря пистолета в главата, реших, че ще умра, и исках ти да стреляш пръв, за да го видя как умира.

Кимнах.

— Когато човек е сигурен, че ще умре, но това не стане, после се чувства зле. Напомни ми някой път да ти разкажа какво ми се случи миналата година в Квай Чунг.

— Ти така и не ми разказа всичко.

— Е, ще ми дадеш ли възможност?

Тя се усмихна и докосна бузата ми.

— Дай да се срещнем някъде. Не искам всичко да свършва така… Искам… Искам да очаквам.

Свих рамене.

— Имам ти телефона. И имаме чатрума.

Ръката й се плъзна по врата ми и ме погали, отсъстващо, нежно. Беше хубаво.

— Благодаря, че ми се довери — прошепна тя. — Исках да ти го кажа още на Пукет, но не го направих. Исках да ти кажа… колко много означава за мен.

Как можеше някой да ухае толкова хубаво, след като половин километър е преследвал терорист, едва не е загинал в хватката му и след това го е убил, беше за мен загадка, на която знаех, че винаги ще се възхищавам.

— Това, че на Пукет ти се доверих, май не беше най-умната постъпка в живота ми — казах.

Тя ме погледна с пламнал поглед.

— Беше. Колкото до това, че тази вечер повиках Гил…

Поклатих глава.

— Разбирам защо го направи.

— Налагаше се. Казах му, че трябва да убие Ал Джиб, а не теб, и че ти ни помагаш. Но той не ми повярва. И когато го видях да се цели в теб…

Осъзнах, че докосвам крака й. Казах:

— Знам, чух те…

Но тя ме придърпа и ме целуна.

Млъкнах. Целувката й се нагорещи от нула до сто градуса за около две наносекунди. Там, където седяхме, беше много тъмно.

Какво пък, по дяволите, Докс също ме беше връзвал да го чакам.

 

 

Взех от станция „Коулун“ експресния влак до летището и се обадих на Докс, когато пристигнах. Той беше там. Срещнахме се в залата на заминаващи пред офиса на „Юнайтед Еърлайнс“. Той още беше в костюм и с по едно куфарче във всяка ръка.

Ухили ми се, когато се приближих към него.

— Това май е твоето — каза и ми подаде едното куфарче. — Видях го до контейнера за боклук, докато излизах от Китайската банка. Не вярвам да си искал да го изхвърлиш…

— Не, просто се отървах от баласта, за да преследвам Ал Джиб. Радвам се, че си го прибрал. Пътуването без багаж поражда подозрения.

— А ние всички знаем колко мразиш да пораждаш подозрения — Докс упорито се взираше във врата ми.

— Какво? — попитах.

Усмивката му се разшири до галактически размери.

— Готин, убеден съм, че това по яката ти е червило. Държал си се като лошо момче. А сме по средата на операция и прочие. Още малко и ще си оставиш телефона включен и ще започнеш да сваляш катой и да вършиш други такива недискретности. Ако продължаваш така, околните ще започнат да подозират, че си човек, и неприятното задължение да ги разубеждавам ще падне само върху моите плещи.

Ръката ми се вдигна към яката.

— Аз… аз само…

— Стига си се обяснявал. Знам, че след битка стават такива неща. Този път поне не ти е трябвала виагра, басирам се.

— Не, просто се сетих за Тиара.

Той се разсмя.

— Браво, върна ми го! Мамка му, сигурно цял живот ще ми го натякваш. Абе, мислиш ли, че израелците все пак ще ни платят?

— Според мен е по-добре да ни платят. Че и отгоре.

— Сигурен съм, че Дилайла ще защитава каузата ни от все сърце. Тя е свястна дама.

— Не знам в момента точно какво й е положението. Ще има да й задават доста въпроси.

— Е, ако не й се уредят нещата с нейните хора, лично аз бих бил щастлив да я поканя в нашата банда от свободни наемници. Както вече съм казвал, бъдещето е в нас. Държавите по цял свят просто ще възложат всичките си грижи по отбраната на външни лица, за да могат да гледат повече телевизия, ще видиш.

Поклатих глава.

— Не мисля, че Дилайла ще се чувства добре на свободна практика. Тя не е такава.

— Е, да се надяваме, че няма да й се наложи да избира. Това не е щастлив момент от живота на войника, както сам знаеш.

— Не, не е.

— Е, сега накъде?

— Имам малко работа в Токио. На път за тук направих резервация за полета на „Азиана“ през Сеул. Излита в… — погледнах си часовника. — Дванайсет и половина през нощта. След два часа.

— Ами Рио? Не ти ли беше там къщата?

— Нещо такова. Сигурно ще се върна след Токио.

— Може да ти дойда там на гости. Тези бразилки… леле, не ми говори.

— Опитвам се.

Той се разсмя.

— Всъщност, ела — казах. — Ще се радвам да те видя. Може да посетим още някой бар за възрастни.

Той се разсмя отново.

— Ще ми е много приятно. Наистина.

Замълчахме.

— Ами ти? Къде отиваш? — попитах го.

— Ще мръдна до Щатите да видя нашите. Отдавна не съм им ходил на гости и ми липсват.

Кимнах и се опитах да си го представя. Бях изгубил родителите си преди толкова години, че самата идея за семейни събирания или изобщо срещи с близки ми се струваше извънземна. Но може би трябваше да я преосмисля.

— Родителите ти имат добър син — казах.

Докс грейна.

— Така е. И аз имам късмет с тях — погледна си часовника. — Имам билет за полета на „Пасифик Еъруейс“, който излита за Лос Анджелис в двайсет и три и трийсет и пет. И по-добре да побързам.

Протегнах ръка. Той ме погледна.

— Синко, това, че наскоро за малко не ме приеха за член в Асоциацията на случайните любовчии на катой, не означава, че не ти е позволено да изразяваш чувствата си към мен.

О, Боже, помислих си. Но прегърнах едрото копеле насред залата на летището.