Бари Айслър
Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие (20)

20.

След няколко минути чух Дилайла.

— Ей, Джон. Просто проверявам техниката.

— Чувам те.

— Добре. Ние сме в бара. На една много хубава маса в ъгъла в дъното. Обаждай се по всяко време. Ние ще наблюдаваме предавателите и ще ти казваме какво става. Ако има проблем, само кажи.

— Добре.

Докс се намеси:

— Сега изключваме, за да не ти досадим със скучния си разговор за стратегическите възможности за сътрудничество в Азия и за влизането в синхрон с промяната на парадигмата и точките на модулация. Освен ако ти не желаещ да слушаш, за да си сигурен, че се държа прилично с приятелката ти.

— Изключи, ако обичаш.

Той се разсмя.

— Добре. Не забравяй, че ние те чуваме, така че ако ти потрябва нещо, само кажи.

— Добре.

Връзката прекъсна.

Изчаках в тишината почти час. На три пъти някой влиза в тоалетната. Всеки път проверявах дали не са Мани или Хилгър. Възможно беше един от двамата да се отбие на път за частната зала, в който случай Докс и Дилайла нямаше как да ме предупредят. Но и трите пъти не бяха те.

Помещението беше сравнително просторно и можех да крача из него, да приклякам и да се протягам. На времето щях да съм във върхова форма и без разгряване, но напоследък не беше така и исках да се раздвижа.

Правех изометрични упражнения за врата, когато Докс се обади.

— Готин, гостите ни пристигнаха. В момента си сядат по местата.

— Колко са?

— Засега двама. Хилгър и Мани. Изчакай да проверя честотите и да послушам малко.

След минута се обади отново.

— Да, само двамата са. Хилгър помоли салонната управителка да съпроводи „господин Елджуб“, когато пристигне. Значи ще са само тримата. Беше прав, Хилгър не е променил плановете.

— Елджуб ли? — намеси се Дилайла.

— И какво за него? — попитах.

— Мм… не съм сигурна. Просто се чудех кой е мистериозният гост.

— Мен повече ме е грижа къде ще седне. И дали ще се надигне.

— Разбира се.

— Докс, можеш ли да превключиш аудиото, за да чувам и аз?

— Мога, но тогава няма да чуваш мен и Дилайла.

— Няма страшно. Превключи, когато имате да ми казвате нещо.

— Ясно. Ето ти ги.

Чу се съскане, а след това и гласовете на Мани и Хилгър. Този на Хилгър го помнех от параболичния микрофон в Квай Чунг. Имаше характерен бавен, уверен и успокояващ говор. Гласът на Мани беше по-писклив, с по-напрегната интонация. В момента май се оплакваше на Хилгър от охраната и по-специално, че се е наложило бодигардът му да остане отвън.

— По-полезен е като наблюдава входа, отколкото тук — говореше му Хилгър.

Зачудих се дали си вярва — лично аз виждах и предимства, и недостатъци, — или просто успокоява Мани, който ми се стори голямо хленцало.

— Не мисля така. А и след онова в Манила се чувствам по-добре, като е наоколо — продължаваше Мани.

— Вече ти казах, тук ме познават и нямам бодигард. Ако някой застане пред вратата, персоналът ще започне да любопитства кого ли съм поканил. А любопитството е последното, което ни трябва тази вечер.

— Можеше да седне на масата с нас. Персоналът няма да знае кой е.

— Прав си, но тогава нямаше да можем да говорим свободно. Виж какво, казах ти, че Рейн е в Банкок. Вчера за малко да го спипаме там. В момента бяга и хората ми са по петите му. Няма за какво да се тревожиш.

За миг се зачудих дали операцията на Хилгър все пак не беше на ЦРУ. Определено звучеше като държавен служител, представящ „опипването за малко“ като признак на успех. Щеше да си е като в свои води с разните му „катастрофални успехи“ и други подобни евфемизми на епохата ни.

— Искам да ми кажеш, като го заловите — помоли Мани.

— Разбира се.

Е, на Хилгър ще му се наложи да дава обяснения на Мани тази вечер, помислих си. От друга страна, ако нещата се развиеха по план, нито Хилгър щеше да може да обяснява, нито Мани да слуша.

Звукът прекъсна. Чу се съскане и гласът на Докс.

— Добре, че имаме видео. Хилгър извади някакъв голям детектор от куфарчето си. Ще изключа за десетина минути, защото може да забележат нещо.

— Добре.

Предавателите работят на радиочестота, която присъства фоново във всеки град, а ние използвахме слаб сигнал, усилван извън помещението от ретранслаторите, които бях поставил. Затова проблемът не беше в наличието на предаватели, а във възможността те да бъдат открити при целенасочено претърсване, което можеше да проследи излъчвания от тях сигнал като пътечка от електронни трохи. След като претърсването приключеше, предавателите можеха да заработят отново.

След десетина минути Докс се обади.

— Ето ни пак. Превключвам те.

Поредното съскане и гласовете на Хилгър и Мани. Мани казваше:

— Той знае, че е важен. И си вири носа.

Хилгър се изхили.

— Исках да кажа, че затова закъснява. Показва, че може да ни накара да го чакаме, без да го направим на проблем. Араби. Такива са си.

— Да не забравяме, че тази вечер всички сме приятели, става ли? Без националности на тази маса. Без тъпи междуособици.

Счу ми се звън от наздравица.

След това замълчаха. Изминаха десет минути, след което на вратата им се почука и се отместиха столове. Чух гласа на Хилгър:

— Добре дошъл, господин Елджуб. Заповядайте. Най-после. Господин МЛЧ.

— Здравей, Али — поздрави Мани. — Радвам се, че успя да дойдеш.

— Моля, наричайте ме Али — каза един нов глас на английски със силен акцент, който не можах да определя. Май беше арабски, но с някакъв европейски примес. Явно се обръщаше към Хилгър. Мани вече знаеше кой е. Или се познаваха отпреди.

— Добре дошъл, Али — повтори Хилгър. — Надявам се полетът ви да е бил приятен.

— Всичко беше наред. Но много се забавих. Напоследък вземат доста мерки за сигурност по летищата!

Това предизвика смях.

— Как е хотелът? — попита Хилгър.

— Няма как да се оплача от апартамент в „Четири сезона“. Благодаря, че сте се погрижили.

— Удоволствието е мое.

На вратата отново се почука. Хилгър отговори:

— Влез.

Женски глас ги попита какво ще пият.

— Хайде да поръчваме — обади се мъжът на име Али. — Умирам от глад.

— Да, да, доста окъсняхме с вечерята — подкрепи го Мани, а аз си помислих, че е не само хленцало, а и пасивно-агресивен тип. Не че нарастващата ми неприязън към него имаше някакво значение. Не изпитвах нищо друго, освен обичайното леко приповдигнато съсредоточаване по време на операцията. И щеше да е така, докато не станеше твърде късно, за да има каквото и да е значение.

— Добре, да поръчаме — съгласи се Хилгър. — Али, нека ви предложа…

Чу се съскане и Докс прекъсна предаването.

— Готин, тук имаме нещо интересно. Чуй се с дамата.

— Той не е Елджуб. Ал Джиб е. Али Ал Джиб — обади се Дилайла.

— Не ми е познат — отвърнах. — Трябва ли?

— А Абдул Кадир Хан познат ли ти е? Пак Хан.

— Да, Хан ми е познат — отговорих и си припомних разговора с Боаз и Гил в Нагоя. — Пакистански учен, ядрени куфарчета и прочие. Даваха го по новините преди около година, но после всичко утихна, нали така? Бившият директор на ЦРУ Джордж Тенет се скъса да хвали сам себе си.

— Да бе, как Централата за религиозно убеждение била гепила Хан за гърлото, за задника и за други труднодостъпни места — вметна Докс.

— Беше по-скоро „в къщата му, в седалището му, в стаята му“ — уточни Дилайла, — но, да, точно такава пропаганда изкараха. Размахаха ареста на Хан като голяма победа. Защо обаче Щатите продължават да разследват мрежата му? Защо Международната агенция за ядрена енергия прави същото?

— О, виж сега — каза Докс, — в такива случаи правителството обикновено продължава разследването само за да определи дали е постигнало просто „голяма победа“, или всъщност „исторически триумф“. Убеден съм, че не смятат мрежата за все още функционираща след всичкото хитро шпиониране, с което я разбиха.

— Функционираща е — прекъсна го Дилайла. — Въпреки арестите. Като „Ал Кайда“ — водачите са отстранени, но на мястото им идват други.

— Ал Джиб ли имаш предвид?

— Именно. Али Ал Джиб е от това ново поколение. Учил е в Източна Германия, в Централния институт за ядрени изследвания в Розендорф. Има и други като него, обучавани зад желязната завеса и изчезнали от погледа на световното разузнаване в суматохата след края на студената война. Една щастлива находка от документи от съветската епоха ни насочи в правилната посока.

— Дали да не превключим отново на Хилгър и компания — предложих. — Не че не ми е интересно, но не бива да се разсейваме.

— Нищо не разбираш — възрази Дилайла. — Ал Джиб е много опасен тип. Докато Лави се занимава с конвенционалните взривни вещества, Ал Джиб действа с ядрени оръжия. По петите му сме от доста време, но е безкрайно трудно да го проследиш. Не можем да допуснем тази вечер да си тръгне оттук.

— Виж какво, разбирам, че е поредният блуден син, но дините под мишниците ни вече са много. Хилгър и Мани са първи. Само по себе си и това ще е трудно. Дай да не усложняваме нещата, като променяме приоритетите в средата на действието.

— Нищо не разбираш — повтори тя.

— Напротив. Не аз вземам решенията. Твоите хора ме наеха да свърша определена работа и аз я върша. Ако са искали да очистя и Ал Джиб, да бяха казали по-рано и да бяха определили цена. И да не се бяха обръщали срещу мен заради някакъв си нищожен пропуск в Манила.

— За пари ли става въпрос? Няма да го направиш… за този що духа, така ли?

— Няма да го направя, защото не е разумно. Вече имаме две цели. Ако преместя Ал Джиб начело на опашката, ще намаля шансовете си да се справя с другите двама. Затова дай да се придържаме към плана.

— Божке, готин — обади се Докс. — Може би трябва… Не знам.

— По дяволите — ядосах се. — Какво стана с всичките приказки, че съдията и екзекуторът били различни роли, с които ми наду главата онзи ден.

— Ами това е по-скоро ръководен принцип, а не правило, готин. Но сегашното ми се вижда като извънреден случай.

Всички замълчахме. Помислих си: „Караме се за някакъв скапан Ал Не-знам-си-кой-си, вместо да следим какво става в стаята. Разсейваме се и поставяме в опасност цялата операция“.

— Ако се отвори възможност, ще го очистим — казах. — Но Хилгър и Мани си остават приоритет. Ясно ли е?

Отсреща мълчаха. След известно време Дилайла се съгласи:

— Добре.

— Хубаво. Сега превключи. Ако обичаш.

Върнахме се при Хилгър и компания. В момента Хилгър май продаваше нещо. Говореше за диверсифицирани инвестиции, дялове от азиатски пазари във възход със средна възвръщаемост от над двайсет и пет процента.

— Вашата комисионна каква е? — питаше Ал Джиб.

— Двайсет и пет процента след моята комисионна, която е двайсет процента.

— Двайсет процента. Това в съгласие ли е с американската борсова комисия?

— Никак даже. Но и другото, което правя, едва ли ще получи одобрението на комисията.

Ал Джиб се разсмя.

— Държа да спомена, че предложението ви е интересно, но ако не смятах, че можете да допринесете много за моя народ, едва ли щях да се съглася на среща с вас. Дори с препоръките на хората, които ми се обадиха да ви ходатайстват. Връзките ви са прекалено… подозрителни. Някои хора продължават да мислят, че работите за правителството на САЩ.

— Това впечатление ми е от полза в работата. Не се престаравам да го оборвам.

— Разбирам. Но хората трудно се доверяват един на друг, макар да са от едно и също село. А когато са от различни села, както ние с вас, подозренията са трайни, прав ли съм?

— Прав сте. Но се надявам проверката, която проведохте, да е била достатъчна, за да ги разсее.

— Повече от достатъчна. Да убиеш американски дипломат в Аман… има неща, които американски правителствен агент просто не може да извърши.

Хилгър се разсмя.

— Беше творческо решение. Радвам се, че е било успешно.

— Но вие така и не ми казахте едно нещо. Как успяхте да накарате йорданците да обвинят „Ал Кайда“ за смъртта на този човек?

— Разследването на случая беше типично стесняване на кръга около „обичайните заподозрени“ — отвърна Хилгър. — Когато убият старши служител на американско посолство, някой трябва да е виновен. А кой друг, ако не „Ал Кайда“.

— Да. Предполагам, че сте прав.

Тримата замълчаха. След това Хилгър каза:

— Едно от предимствата на неясния ми статут спрямо щатското правителство е, че поддържам връзка с доста много хора, които могат да ми правят услуги. Те получават същите двайсет и пет процента, които ще получавате вие, и винаги търсят възможност да инвестират още. Затова тази вечер, освен за логистиката с уреждането на вашите сметки и прехвърлянето на средства, предлагам да поговорим и какво бихте желали от онова, което правителството на САЩ би могло да ви предложи, без да знае. Бих могъл да помогна и в тази насока.

— За обичайните ви двайсет процента ли?

— Естествено. Всичко, което правя, включва и личен риск.

— Не ми се свидят процентите ви. Просто се нуждаех от потвърждение. Ако ми осигурите каквото ми трябва, мисля, че и двамата ще сме доволни от споразумението.

— Кажете тогава. Заинтригувахте ме.

След поредната пауза Ал Джиб проговори отново:

— Както знаете, организацията на д-р Хан основно предлага на клиентите си ноу-хау и оборудване. Липсващото звено в производствената ни линия неизменно е материалът.

— Уран? Плутоний?

— И двата са силно желани.

— Ако ви трябва уран, по-добре да е обогатен. В момента Националната администрация за ядрена безопасност на САЩ и Международната агенция за ядрена енергетика наблюдават износа на обогатен уран по цял свят, а аз имам сериозни контакти и в двете организации. Сигурно сте чували за Инициативата за глобално ограничаване на заплахата, приета от САЩ и Русия за обезопасяването на ядреното гориво от съветската епоха.

— Чувал съм.

— Тогава навярно знаете, че шест килограма обогатен уран наскоро бяха репатрирани от Чехия за Русия. Трансферът беше таен, но аз узнах за него предварително. Докато с вас си говорим, се планират и други тайни трансфери. Обогатен уран се изнася от България, Либия, Румъния, Сърбия и Узбекистан. С вашия опит едва ли се налага да ви обяснявам колко много са възможностите за диверсия по маршрута.

— Колко ще струва? — попита Ал Джиб, а аз си помислих: „Хилгър си го бива за продавач. Този направо е готов да си размаха чековата книжка“.

— Много — отвърна Хилгър и всички се разсмяха.

— Какво ти казах, Али — обади се Мани.

— Да, май ще правим бизнес заедно — заяви Ал Джиб.

— Аз от три години какво ти разправям? Спечелих доста пари с този човек, а той ми направи и доста услуги.

Хилгър вдигна чаша.

— Наздраве — чашите звъннаха.

— Ще ме извините ли за минута? — каза Мани.

Чух местене на стол и отварянето на вратата. Сърцето ми заби учестено. Чух съскане, прекъснато от Докс.

— Мани излиза. Сигурно отива да пишка.

— Чух го. Готов съм.

— С Дилайла оставаме на тази честота, за да ни повикаш, ако има проблем. Но млъквам, ще чакам ти да се обадиш.

— Добре — малко се учудих, че Дилайла не направи никакъв коментар на току-що чутия разговор, очаквах да повдигне отново въпроса колко е важно убийството на Ал Джиб. Знаех, че е упорита и не се отказва лесно. Но реших, че е приела компромиса, който й предложих.

Завъртях глава наляво, после надясно, за да изпукам ставите си. Клекнах, за да съм сигурен, че ако коленете ми изпукат, ще е сега, а не после. Завъртях торса си наляво и надясно, раздвижих ръце и вдишах два пъти бързо и дълбоко. Готово.

Погледнах през дупката към вратата на тоалетната.

Хайде, Мани, хайде…

Но Мани го нямаше никакъв. Измина минута, после втора. Ако идваше право от залата, вече трябваше да е тук. А може и да не отиваше до тоалетната. Или пък беше слязъл на тринайсетия етаж. Не очаквах да подмине тази, но бе възможно да не знаеше, че на този етаж има тоалетна. А може да беше спрял, за да говори с някого по телефона или да си побъбри със сервитьорката. Всичко можеше да е. Важното беше, че не идваше.

— Мани го няма — казах в микрофона на ревера. — Сигурно е отишъл другаде.

— Мамка му — изруга Дилайла.

— Можеш ли да погледнеш? Докс да си остане на мястото. Малко е вероятно, но не е невъзможно Мани да го познае.

— Ей сега — отвърна тя.

Вратата се отвори. Погледнах през дупката. Не беше Мани. Но беше друг интересен тип. Наведох се към микрофона и прошепнах на Дилайла:

— Задръж.

— Ясно.

Посетителят имаше тъмната коса и кожа на филипинец. Евтиният му костюм беше приютил тяло с размерите на хладилник. От фигурата, облеклото и начина, по който огледа тоалетната, реших, че е бодигард. Бодигардът на Мани.

Ето кого Хилгър беше настоял да оставят отвън. Мани сигурно му се е обадил по мобилния телефон, след като излезе от залата. Обаждането и пътят с асансьора догоре обясняваха закъснението му. Наистина го беше обзела параноя спрямо обществените тоалетни.

И с право.

Бодигардът се насочи право към мен, вперил поглед във вратата на сервизното помещение. Щеше да го провери.

Подпрях левия си крак на касата на вратата, сграбчих бравата и се отпуснах назад с всичките си седемдесет килограма. След секунда усетих леко дръпване от другата страна. На канадска борба този щеше да ме смаже, но човекът не се опитваше да насили вратата, а само да се убеди, че е заключена, както повеляваше надписът. Бравата не помръдна и на милиметър. Той я пусна и се запъти обратно към изхода. Вратата на тоалетната се отвори и чух гласа му.

— Чисто е.

Останах на мястото си. Мани също можеше да реши да пробва вратата.

По пода на тоалетната се чуха други стъпки. И гласът на Мани.

— Благодаря. А сега излез, ако обичаш.

— Разбира се.

Вратата се затвори. Стъпките на Мани се приближиха към мен. И спряха.

Беше видял вратата на сервизното помещение. Чудеше се дали бодигардът я е проверил. „Естествено, че я е проверил — сигурно си мислеше. — Нали е боди гард. Но я и аз да видя…“

Стъпките му се приближиха още малко, спряха и усетих още едно подръпване. След това натискът изчезна, а Мани се запъти надясно.

Пуснах бравата и погледнах през първата дупка, която бях направил. Мани използваше най-далечния от мен писоар. Беше с лице към стената, но периферното му зрение щеше да долови движението, когато отворех вратата. Трябваше да действам бързо.

Погледнах набързо през другата дупка, за да се уверя, че бодигардът наистина е излязъл. Излязъл беше. Бяхме само двамата с Мани, както и трябваше да бъде.

Не беше като последния път. В главата ми нямаше нито една мисъл извън операцията. Нито една.

Оставих го да свърши. Иначе щеше да опикае пода, а сигурно и мен.

Започна да се изтръсква. Вдишах два пъти бързо и дълбоко. Старт.

Отворих вратата, направих широка крачка, завъртях се и поех право към него.

Той рязко извърна глава към мен и зяпна. Очите му се ококориха и ръката му се стрелна нагоре.

Адреналинът свива гърлото. Затова внезапно уплашеният човек говори пискливо или шепне, или изобщо не издава звук. Мани, чиито страхове относно тоалетните току-що се бяха потвърдили, получи конска доза от хормона. Затова остана безмълвен, въпреки че бодигардът му беше пред вратата. Понечи да се обърне към мен, но беше късно. Пристъпих зад него, забих коляно в кръста му и го придърпах за раменете. Тялото му се огъна около коляното ми. Свалих крак на пода и обхванах гърлото му с лявата си ръка, за да притисна лицето му към долната част на гръдния си кош и да хвана врата му в лакътната си сгъвка. Стиснах дясната му китка с дясната си ръка и блъснах таза му към писоара, извивайки лакътя си. Гръбнакът му се изви до предела и за миг движението ни напред замря. Тогава вратът му се счупи. Изпращя силно, но не толкова, че бодигардът зад солидната махагонова врата да го чуе. Тялото му омекна и аз го подхванах под мишниците, за да не тупне на пода.

Завлякох го в сервизното помещение и затворих вратата. Претърсих го, но не беше въоръжен. Мамка му.

Замислих се. Ако бодигардът стоеше пред вратата, както очаквах, не можех ей така да мина покрай него. Беше проверил тоалетната, преди Мани да влезе, и се беше уверил, че е празна. Нямаше как от нея да излезе някой. Целта ми обаче не беше да се измъкна покрай него, а да му взема оръжието. Ако беше с гръб към мен, имах шанс да успея, въпреки размерите му. Но ако ме забележеше, нещата щяха да се оплескат. При вдигането на шум, дори да успеех да му взема пистолета и да отида право при Хилгър и Ал Джиб, щях да се лиша от момента на изненада.

Вратата на тоалетната се отвори. Погледнах през дупката: китаец на средна възраст в бизнес костюм. Изглеждаше безобиден, а и бодигардът беше преценил, че може да го пусне вътре. Влезе в една кабинка и затвори вратата.

Още минута и бодигардът щеше да дойде да провери какво става с Мани. Нямах никакво време.

Излязох от помещението, безшумно отидох до втората кабинка, затворих вратата й и се върнах обратно. Високата от пода до тавана махагонова врата пречеше да се види дали вътре всъщност има някой и ако бодигардът надникнеше, щеше да си помисли, че Мани е там. Съмнявах се, че ще пожелае да обезпокои клиента си в толкова деликатен момент, но и това нямаше да е задълго. Бях спечелил още минута-две, но толкова.

И тогава ме осени идея.