Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Рейн (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Killing Rain [= One Last Kill, Redemption Games], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 19гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2011 г.)
Разпознаване и корекция
Xesiona(2012 г.)

Издание:

Бари Айслър. Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие

Американска, първо издание

Превод: Росица Панайотова

Редактор: Олга Герова

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

ИК „Бард“ ООД — София, 2007 г.

ISBN: 978-954-585-791-1

История

  1. —Добавяне

2.

Двамата мъже, които преди седмица ми предложиха работата с Мани, не ми казаха откъде са. Възможно бе да са от Мосад или от друга елитна израелска част като Сайерет Маткал. Знаех само, че са сънародници на Дилайла, тъй като тя им беше ходатайствала. Обаждането й беше достатъчно да ме убеди да се срещна с тях.

Пътищата ни се бяха пресекли за пръв път в Макао, където открихме, че и двамата следим търговеца на оръжие Ахил Белгази, когото бях нает да убия, докато хората на Дилайла го искаха жив, защото им трябваше важна информация. Успяхме да сключим нелеко споразумение и в крайна сметка нещата приключиха добре. Даже много добре, ако се брои месецът, който прекарахме с нея в Рио, преди тя да се завърне в нейния свят, а аз в моя.

Въпреки привличането нямах пълно доверие на Дилайла: все пак тя беше оперативен работник със собствени задачи. Затова настоях нейните хора да отидат до големия японски град Нагоя, на триста километра западно от Токио. В Нагоя щях да съм на собствен терен за разлика от двамата израелци и евентуалните им шпиони. Бихме могли да се срещнем и в Токио, но аз избягвах да се появявам там. Бяха изминали две години от сблъсъка ми с кукловода на разрастващата се корупция Ямаото, но този човек беше злопаметен. Затова предпочетох Нагоя.

Потенциалните ми клиенти се съобразиха с инструкциите ми и в уречения ден и час се срещнахме в „Торисей“ — малка якитория в Накаку. В якиториите се сервират домашни ястия, основно пилешко или друго месо със зеленчуци, запечени на големи дървени шишове на открита скара. Храната обикновено е придружена от нещо като супа от ориз и чай и винаги се полива обилно с бира или горещо саке. Якиториите са малки, уютни и непретенциозни и често са в близост до станциите на метрото, за да може редовната клиентела от сарариман и студенти да се отбива да хапне набързо на масичката в ъгъла или в непринудената обстановка на бара.

Когато пристигнаха, седях в една чайна на отсрещната страна на улицата, облечен в ненатрапчив тъмносин костюм на сарариман, и четях японския всекидневник „Асахи Шимбун“. Видях ги как идват от север, спират, за да огледат табелата на „Торисей“, и влизат вътре. Макар да не си бяха на мястото в Нагоя, не попитаха никого за посоката и не извадиха никакви бележки от джобовете си, което ми показа, че са свикнали да работят прецизно — по това ще познаеш професионалиста.

Чаках и оглеждах улицата. След десет минути станах и ги последвах в заведението. Докато отварях сините завеси норен, мислех като японец и се държах като японец. С периферното си зрение забелязах, че са седнали на една от малките маси. Двамата вдигнаха глави, но аз не им обърнах никакво внимание. Сигурен бях, че Дилайла ме е описала, но се съмнявах, че описанието щеше да им е достатъчно, ако решах да остана анонимен. Седнах на бара така, че да ги виждам и вратата да ми остане отдясно. Поръчах си яки-онигири — оризови топки на скара — и едно „Асахи Супер Драй“. Отворих вестника и го зачетох. След няколко минути, когато двамата решиха, че едва ли съм техният човек, вдигнах глава и се огледах.

Това, което видях, ми хареса. Бяха облечени спретнато — в сака, но без вратовръзки, и изглеждаха спокойни в очевидно чуждата за тях среда. За око, по-любопитно от обичайното, което само някой като мен би забелязал, приличаха на европейски туристи или бизнесмени, открили приятно и автентично японско местенце, където да хапнат след уморителния ден в някой еднотипен офис.

Огледах се, но не видях никого или нищо, което да задейства радара ми. Обясних на бармана, че хората, с които имам среща, са тук, но ги виждам чак сега. Казах, че ще отида на тяхната маса, и помолих келнерката да ми донесе там яденето, когато го приготвят.

Станах и се запътих към тях. Оставих вестника на бара, за да съм с празни ръце и да не ги стряскам прекалено с тази малка изненада. Те впериха погледи в мен.

Стигнах до масата им.

— Боаз? Гил?

Тези имена ми бяха дали.

Двамата се изправиха. Този с гръб към вратата каза на английски с лек акцент:

— Аз съм Боаз.

Другият се представи като Гил.

— Извинявайте — обърнах се към тях, — чак сега ви забелязах.

Боаз се разсмя. И двамата прекрасно знаеха, че съм ги видял доста по-рано.

Здрависахме се и аз седнах до Гил. Боаз погледна менюто на японски и усмихнат попита:

— Вие ли ще поръчате, или аз?

Усмивката му беше доброжелателна и аз му се усмихнах в отговор.

— Оставете на мен.

Хапвахме, разговаряхме и аз ги гледах с одобрение. И двамата бяха прехвърлили четиридесетте, което означаваше, че доста са се издигнали в йерархията на организацията си, вероятно по заслуги, а не заради прослужено време, но не чак толкова, че да изгубят напълно връзка с оперативната работа. Чувстваха се удобно с легендите си: по множество дребни признаци разбрах, че са бивши военни, но неопитното око не би доловило този факт. Нямаха нито часовници „Касио G-Шок“, нито тъмни авиаторски очила, нито къси подстрижки, нито какъвто и да е друг белег за военното си минало. Прическите им бяха напълно нормални, бяха облечени с вкус и дори стилно, не носеха оръжия или поне аз не можах да различа очертанията им. Бяха самоуверени, без да са арогантни; вежливи, без да са хладни; напълно сериозни и дори строги по отношение на работата, без обаче да са лишени от чувство за хумор.

Гил беше по-мълчаливият от двамата и изглеждаше по-кротък. Очите му обаче издаваха обратното — полуприкрити от тежки клепачи, които му придаваха спокоен и почти сънен вид, но със странен вътрешен блясък. По очите и по безстрастната интонация разпознах колегата убиец, отнемал човешки живот от близко разстояние, който нямаше да се поколебае да го стори отново. Боаз беше нисък, оплешивяващ, възпълен и по-приветлив. Прецених го като по-малко смъртоносния от двамата. Имаше заразителен смях и непрекъснато разказваше американски вицове, които намирах за забавни. Ако бяха екип, Боаз беше лицето, а Гил дърпаше спусъка — разделение на труда, което според мен удовлетворяваше Гил.

От самото начало настояваха ликвидирането на Мани да изглежда като естествена смърт. Поисках по-точно определение. Инфарктът със сигурност е толкова естествен, че повече не може и да бъде, а аз умея да го предизвикам при подходящи обстоятелства. Но не бях сигурен, че ще успея да се приближа толкова до човек като Мани, нито че ще съумея да контролирам изцяло средата. Попитах може ли да изглежда като злополука или самоубийство. Можело, ако нещата изглеждали убедително. Заявих им, че не давам гаранции при оскъдната информация, която ми дават. Казах им, че в краен случай мога да го направя да прилича на престъпление — грабеж, отвличане с нелеп край, позагрубяла улична игра, да, но не и нападение, насочено специално към Мани. А оттам и невъзможно да бъде приписано на хора, които не биха желали да им бъде приписано.

Накрая се договорихме за плаваща схема на възнаграждение, като щедростта на всяко потенциално плащане щеше да зависи от степента на „естественост“ на кончината на Мани. Естествено, имаше доста сиви зони, които един добър адвокат сигурно би успял да дефинира по-добре. Но бях сигурен, че всички спорове ще се разрешат в моя полза. Когато някой се опита да ме прецака, обикновено постъпва глупаво и умните хора го знаят.

Отбелязах си начина, по който двамата вземаха решения. Нямаше фрази като „Ще ви потърсим по-късно за уточнение по този въпрос“, нито „Първо трябва да съгласуваме това с шефовете“. Просто разглеждаха фактите и вземаха решение на момента. Тяхната организация очевидно им беше дала доста големи пълномощия. Долових известна почтителност в поведението на Гил спрямо Боаз и приех вероятния му по-висок чин за поредното доказателство, че той е мозъкът, а Гил мускулите на операцията.

Попитах ги защо са дошли при мен, а не използват собствените си ресурси. Боаз се разсмя заразително. Погледна първо колегата си, а после мен и подхвърли:

— Как ни виждаш нас двамата да се слеем със средата в Манила?

— Може да ви се стори странно — отвърнах, — но азиатците не си приличат като две капки вода. Аз не изглеждам точно като филипинец.

— Не исках да кажа, че всички азиатци са еднакви. Разликите са ни известни. Мисълта ми е, че един азиатец би останал по-незабелязан от бял човек. Това твърдение не е неточно, нали?

Всъщност аз не се притеснявах. Макар да е вярно, че не приличам много на филипинец, в страната има доста етнически китайци, както и всякакви други смесени раси и значително имигрантско население. С тена, с който се бях сдобил в Рио, където живеех откакто напуснах Япония, щях да се впиша много добре в средата. Но не исках те да си мислят, че ще е лесно. Нямаше да е зле да повишат цената заради усилието. Мълчахме известно време. Сетне Боаз каза:

— Освен това бяхте препоръчан горещо.

— От Дилайла ли?

— И от други източници — намеси се Гил.

Зачудих се дали наистина имат други източници, или просто се опитват да изглеждат по-информирани, отколкото са. Ченгета, разузнавателни агенти, разпити… Да демонстрираш добра осведоменост е ценна техника за установяване на контрол.

— Препоръчан на каква основа?

Боаз сви рамене, сякаш отговорът беше очевиден.

— Надеждност. Дискретност.

Без да мигне, Гил добави:

— Смъртоносност.

Огледах се, за да се уверя, че никой не ни чува. Упоритите усилия на японската образователна система да научи хората на английски език повечето пъти претърпяват неуспех, но тук-там бродят разни изключения от правилото и човек трябва да внимава.

— Радвам се, че сте проверили референциите — казах.

Гил сви рамене.

— Дилайла май има доста високо мнение за вас.

Коментарът беше излишен, след като Боаз бе потвърдил, че Дилайла ме е препоръчала. Това, както и нещо в интонацията на Гил ме наведе на мисълта, че ентусиазмът на Дилайла не му допада особено. Ако ревнуваше, беше непрофесионално от негова страна да ми го показва. Същевременно ми стана ясно, че Гил не е бил нает заради таланта си да се погажда с хората.

— Ако трябва да сме по-конкретни, смъртоносност без оръжия — намеси се Боаз.

Умелото изместване на разговора ми подсказа, че съм прав за емоционалните тежнения на Гил спрямо Дилайла. Вдигнах вежди и Боаз продължи:

— Огнестрелните оръжия са проблем в Манила. Във всички обществени места — хотели, търговски центрове, театри — има охрана и детектори за метал. Напоследък станаха доста бомбени атентати и мерките за сигурност са повишени. Затова носенето на пистолет ще ограничи мобилността ви.

— Но ние сме наясно, че не носите — каза Гил.

— Зависи от обстоятелствата — отвърнах умишлено нехайно.

— Но на вас не ви трябва пистолет — настоя Гил, привидно заинтригуван.

Свих рамене.

— Пистолетът е инструмент. Понякога е подходящият инструмент, друг път — не. Както казах, зависи от средата.

Двамата кимнаха. Боаз очевидно удовлетворен, Гил все едно потвърдил наум, че би могъл да ме размаже като муха. Боже, този мъж беше на четирийсет и няколко години, трябваше вече да се е научил да се издига над подобни простотии. Но може би човек така и не се научава да ги преодолява.

След малко Боаз продължи:

— Въпреки това предпочитаме той да не умира от натравяне с олово — вдигна вежди, а аз кимнах, за да покажа, че съм разбрал шегата.

Гил се намеси:

— Както вече обяснихме, колкото по-малко прилича на убийство, толкова по-добре.

— Защото целта е пълно отричане — казах.

На това кимнаха и двамата.

Щеше ми се да обсъдим този въпрос, но долових, че темата е щекотлива, поради което реших да я отложим засега.

— Я ми кажете какво е сторил нашият приятел Мани, че не му желаете дълъг и благополучен живот.

Не че ме интересуваше особено защо искат смъртта му. В моята работа важното е кой, къде и кога. Опитът обаче ме беше научил, че заявените причини и онова, което може да се прочете между редовете на отговорите, обикновено ми спестяваха неприятни изненади.

Гил вдигна от пода куфарчето си, постави го на масата и бръкна вътре. Макар да бяхме на обществено място и всичко да изглеждаше наред, ми направи впечатление, че движенията му са демонстративно бавни. Посланието гласеше: „Ако това, че бъркам в куфара, е проблем, само кажи и ще спра моментално“. Постъпката беше вежлива и издаваше професионализъм.

Гил извади десетина цветни снимки и ми ги подаде. Взех ги така, че никой в ресторанта да не ги зърне случайно, и започнах да ги разглеждам.

— Тази най-отгоре е от Бали, дванайсети октомври 2001-ва — каза Боаз.

На снимката се виждаше разрушена сграда. Навсякъде между горящите палми и димящите руини бяха разхвърляни овъглени тела. На преден план се набиваше на очи откъсната мъжка ръка с венчална халка на безименния пръст, от крайника стърчаха сухожилия, като жици на електронен елемент, изтръгнат от машина.

— Твърдите, че това е дело на Мани, така ли? — позволих си да се усъмня. — Атентатът в Бали не беше ли на „Джемаа Исламия“?

— Да, операцията беше проведена от тях — отговори Боаз. — Бомбата беше изработена от малайзиеца Азахари Хусин. Но откъде Азахари се е сдобил с познания? От нашия приятел.

— Лави е химик по образование — поясни Гил. — Специалист е по взривните качества на различните материали. Сега продава експертното си мнение.

— Да вземем например Бали — поде отново Боаз. — В бомбата, избухнала там, са използвани много експлозиви с ниска разрушителна мощност — натриев хлорат, сяра, алуминий на прах, стипца и хлорна вар — и съвсем малко количество тротил. Сместа поражда ударна вълна и изпепеляваща топлина. Повечето жертви са били изпечени живи.

— Един израелец прави това, така ли?

Боаз кимна.

— Това е… как да го наречем, нечувано. Но, да, както и във всяка страна, и у нас има хора, готови на всичко за пари. Има израелски войници, осъдени заради продажба на оръжие на палестинците на Източния бряг и в Газа — и с тези оръжия след това са убивали бойните им другари.

Гил поклати отвратено глава.

— Изобщо не знам защо стигат до съд.

Боаз се пресегна и вдигна друга снимка.

— Това е хотел „Мариот“ в Джакарта, август 2003-та. За тази бомба терористите са използвали сяра, натриев хлорат, бензин и тротил. Бомбата е била по-малка, но по-мощна от онази в Бали. Сместа е породила ударна вълна и ужасяващ топлинен ефект.

Посочи следващата снимка.

— Посолството на Австралия в Кунинган, Джакарта, септември 2004-та. Този път имаме сяра, натриев хлорат и тротил. Сместа е породила мощна ударна вълна, последвана от огън. И отново е по-мощна от бомбата в Бали.

— Ето това е Лави, учи се от опита си — процеди горчиво Гил.

Боаз допълни:

— Този човек не просто хвърля семената на познанието си. Той го усъвършенства. Информират го за състава на бомбите, той анализира резултатите и предлага „подобрения“. Лави е едно от най-важните звена в научното осигуряване на световния тероризъм. Помага на тези чудовища да усъвършенстват инструментариума и тактиките си по цял свят. Наученото в Югоизточна Азия се предава към Европа, Щатите и Близкия изток.

— Откога сте наясно с какво се занимава?

— Отскоро — отвърна Боаз. — Случайно засякохме срещата му с един от съучастниците на Азахари, а след това му обърнахме по-задълбочено внимание. Искаме да бъде отстранен колкото е възможно по-скоро. Но както сам разбирате, не можем да поемем тази отговорност, за което лично аз дълбоко съжалявам.

— Ако не беше така, списъкът на желаещите да свършат работата щеше да е дълъг — каза Гил.

Стана ми ясно, че Гил е първият на опашката.

— Знание — произнесох замислено. — Как може да се спре разпространението му? Джинът не е ли вече изпуснат от бутилката?

— Правим каквото можем — отвърна Боаз без следа от обичайния си хумор и аз за миг се усъмних дали не съм се подвел в преценката си, че от двамата само Гил е убиец. — Вършим нашата част от работата.

Разгледах и другите снимки. Боаз монотонно изреждаше местата и датите. Първата атака на Световния търговски център през 1993-та; атентатът в Центъра на еврейската общност в Буенос Айрес, 1994-та; покушенията над посолствата на САЩ в Кения и Танзания, 1998-а, над американския военен кораб „Коул“, 2000, и други. Гил обясняваше точно по какъв начин е замесен Мани и как участието му е спомогнало за увеличаване на смъртоносното действие на бомбите и за по-нататъшното усъвършенстване на изработката им.

— И така поде Боаз, след като приключи и подаде снимките обратно на Гил, — за нас ликвидирането на Лави е на практика лечение на смъртоносна болест. Не можем да върнем загиналите, но можем да спасим живота на хората, които ще го изгубят, ако той не изгуби своя.

— Смятаме, че можете да ни помогнете — каза Гил.

— И мислим, че можете да го извършите както трябва — добави Боаз.

Схванах основната идея. А тя беше, че не държаха на нещо съвършено изпипано, просто не искаха подозренията да водят към тях. Ако бяха настояли Мани да получи инфаркт, щях да знам, че основната им грижа е изобщо да не бъдат задавани въпроси. От това следваше, че смъртта на Мани може да натопи необичайно много хора, което пък предполагаше съответна цена. Но те бяха склонни да допуснат задаването на някакви въпроси, стига отговорите да не уличаваха тях.

Намерих за интересен факта, че се бяха свързали с мен директно. Можеха да използват посредник и да останат анонимни. Явно смятаха, че предпазните мерки ще станат безпредметни, в случай че се увеличи вероятността от разкриване. Ако Мани умреше от снайперистки изстрел в главата някой можеше да се почувства длъжен да се разрови сериозно кой стои зад това убийство. Разбира се, предпазните мерки щяха да бъдат взети, но методът на убийството щеше да ги направи безполезни. Моите методи и моят списък с успешно разрешени случаи им даваха по-голяма увереност в крайния успех. Колкото по-малко предпазни мерки и анонимност, толкова по-малко нужда от тях. Танто за танто. А и Дилайла вече ме беше въвлякла. Явно беше решила, че работата е за мен, и беше уредила срещата. При тези обстоятелства нямаше смисъл да се действа под чужд флаг.

Гъвкавостта, за която се бяхме договорили, беше полезна, но като цяло продължавах да оперирам в сравнително ограничен обхват от възможности. Всичко щеше да е много по-просто, ако знаех как протича денят на Мани и пратех Докс да го гръмне в главата от неколкостотин метра разстояние. Но всъщност нямах нищо против ограниченията и май никога не съм имал. В крайна сметка именно те оправдават цените ми. А „естествена смърт“ означава липса на разследване и дори на каквито и да е въпроси. В такъв случай се измъквам без преследване. И си създавам по-малко врагове в хода на работата.

— Едно нещо ме безпокои — казах. — Не разбирам защо не искате смъртта му да се свързва с вас. Щом се занимава с тероризъм, струва ми се, че вие или който и да било друг може да убие Мани по какъвто начин си поиска.

Двамата се спогледаха. Май бях прав, че въпросът е щекотлив.

След кратко мълчание Боаз отговори.

— Имаме причини да смятаме, че Лави е вербуван от ЦРУ.

Моментално удвоих мислено цената на поръчката.

— Имате ли основания?

Той сви рамене.

— Не сме напълно сигурни. Но ако е така, сигурно ще се наложи да се извиняваме.

— А защо ЦРУ вербува такива типове? Защо просто не го изпрати на два метра под земята?

— ЦРУ преувеличава възможностите си — каза Гил. — Въобразяват си, че като контролират хора като Лави, вършат повече добро, отколкото като ги убият. Смятат, че разузнавателните данни, които получават от него и подобните му, служат на „по-голямата картина“ и на „по-голямото добро“.

— Нали сте чували за Абдул Кадир Хан? — попита Боаз.

— Бащата на пакистанската атомна бомба — отвърнах. — Както и на куп незаконни деца, ако се вярва на новинарите. Пакистанското правителство го арестува за международна търговия с ядрени оръжия, но го оправда още на следващия ден.

Боаз кимна.

— Направо да се чудиш какво трябва да направи човек, за да влезе в затвора в тази страна.

— Хан е продал ядрени куфарчета на Иран, Либия, Северна Корея и други, включително на някои неправителствени организации — обади се Гил. — Оказва се, че от ЦРУ са го наблюдавали в продължение на трийсет години. Правил е всичко това буквално под носовете им. На два пъти от ЦРУ убеждават холандското разузнаване да не арестува Хан, защото искали да проследят връзките му.

— Ами вашите хора? — подхвърлих. — Ако питате мен, Хан направо си е узрял за злополука.

— Имахме глупостта да го оставим на ЦРУ — процеди мрачно Гил. — В случая с Хан всички проявихме тъпота. Вече не правим такива грешки.

— Значи смятате, че Управлението подхожда към Мани по същия начин, както с Хан?

— Подобен — поправи ме Боаз. — Не е същият. Хан никога не е бил вербуван от американците. Според нас Лави е. Но и в двата случая нямаме интерес да оставяме тези типове да ни водят до други, подобни на тях. Това е… как му викахте, порочен кръг?

— Да, може и така да се каже.

Той се усмихна, доволен, че е употребил на място английския идиом.

— Е, учим се от грешките си. Сега, когато откриваме хора като Лави, просто ги ликвидираме. В неговия случай обаче, поради причините, които споделихме с вас, дискретната смърт е за предпочитане.

Всички помълчахме известно време. След това заявих:

— Ако смъртта му ще разсърди ЦРУ, рискът е по-голям. Цените, които обсъждахме преди няколко минути, не му съответстват.

Боаз ме погледна и каза:

— Кажете кои цени съответстват на поетия риск.