Бари Айслър
Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие (19)

19.

Полетът до Хонконг на другата сутрин премина без инциденти. След неспокойната нощ бях доволен, че мога да го проспя почти целия. Пристигнах на летище „Хонконг“ отпочинал и освежен и взех такси до „Шангрила“.

Регистрирах се и се обадих на Докс. Намираше се в такси и пътуваше към Коулун.

— Иди първо на явката и се погрижи — казах. — Няма смисъл и двамата да ходим там по едно и също време. След това се регистрирай и се погрижи да ти ушият дрехи.

— Добре.

Явката беше кафене близо до храма „Ман Мо“ на улица „Холивуд“. Когато провеждаш операция или вършиш нещо, което няма да се понрави на властите, добре е да си намериш резервно място за среща, ако връщането в хотела стане нежелателно, както и да оставиш там някои необходими вещи: пари и паспорт, в случай че имаш нужните връзки или късмет да се сдобиеш с тях, разбира се. Необходимо е въпросната явка да е отворена двайсет и четири часа в денонощието и да предлага подходящи места за укриване на вещите: долната страна на барплот или лавица, сервизно помещение, тоалетна, такива неща. Независимо дали операцията протече добре или зле, вещите трябва да останат там не повече от няколко часа. Ако нещата съвсем се объркат, и без това ще ти се стоварят далеч по-големи проблеми от възможността някой да се натъкне на пакета, който си залепил, да речем, под казанчето на тоалетната в денонощна закусвалня.

— Като свършиш, ще се видим на мецанина в „Гранд Хаят“ в 16,00 — казах. — Далеч е от фоайето и е усамотен, а там ще си съвсем на място в новите си одежди.

— Звучи обещаващо. Техниката у тебе ли е?

— Както и всичко останало.

— Добре, готин, до скоро.

Изключих телефона и отидох в търговската част на хотела, където се подстригах и обръснах. Накарах ги да ми сложат малко гел на косата и да я пригладят назад — не съвсем обичайният ми вид и не особено драстична промяна, но многото малки промени водеха до желания резултат. След това посетих оптиката и си купих правоъгълни очила с тънка рамка, които свършиха добра работа с общия изглед на физиономията ми. В съседния мол „Пасифик Плейс“ влязох в магазин на „Дънхил“ и се снабдих с всичко останало: еднореден тъмносин габардинен костюм, на който точно за петнайсет минути направиха необходимите поправки, за да ми бъде като излят; бяла памучна риза „Сий Айлънд“ и семпли златни копчета за ръкавели; кафяви обувки с връзки и тъмносини чорапи; кафяв колан от крокодилска кожа и светлокафяво дипломатическо куфарче, В Хонконг не беше ужасен студ, но пък може би беше достатъчно хладно, за да прибавя и чифт кафяви ръкавици от еленова кожа, които пъхнах в куфарчето. Преди да изляза от магазина, се огледах в огледалото и това, което видях, ми хареса: заможен японски бизнесмен с международен опит и добър вкус, дискретен служител на могъщи индустриални интереси, търсещи почва в Хонконг чрез една от известните му бизнес институции — Китайския клуб. Може би дори щях да задържа дрехите, след като всичко свърши. Надявах се по тях да няма дупки от куршуми.

Върнах се в стаята си и сложих в куфарчето радиостанцията и другата техника. От хотела взех такси до явката, където залепих един паспорт и други необходими неща на вратата на сервизното помещение в мъжката тоалетна. Излязох и намерих интернет кафе, където проверих чатрумовете. Нищо от Канезаки. Но от Тацу имаше интересни новости. Съобщението му гласеше:

„Джим Хилгър работи като финансов съветник в Хонконг за много платежоспособни клиенти. Не мога да потвърдя евентуалната му връзка с ЦРУ, но според някои източници в даден момент е имало такава. Отскоро се смята за компрометиран. Подозиран е, че продава на черния пазар оръжия, включително израелски, на различни сепаратистки групировки в региона. Има съмнения, че ръководи организация за поръчкови убийства и осигурява бивши военни, а вероятно и разузнавателни умения и контакти срещу съответно заплащане.

Майкъл Уилям Уинтърс е ветеран от първата война в залива, Трети специален отряд. Няма друга информация.

С нетърпение очаквам да те видя. Пази се.“

Добре, колкото повече научавах, толкова повече изглеждаше, че с Докс сме прави. Хилгър или режисираше свое лично шоу, или се беше отклонил безвъзвратно от линията на правителството.

Потърсих в „Гугъл“ „Двама убити американци, предполагаеми служители на ЦРУ“, за да проследя историята, която вчера бяхме видели във „Вашингтон Пост“. Този път резултатите бяха няколко десетки — другите медии набираха скорост по темата. Влязох в сайта на „Пост“, защото новините явно извираха оттам. Имаше нова статия, този път озаглавена „Убитите в Манила американци, свързани със загадъчна фирма“.

„Пост“ се беше добрал до информацията за „Гирд Ентърпрайзис“ и я разнищваше. Бяха се разровили и адресът на компанията, упоменат в съдебното й решение, се беше оказал празен апартамент в офис сграда в Ню Джърси. „Пост“ се беше свързал с юридическата фирма, изготвила документа за учредяване; когато казали кой се обажда и за какво, адвокатът, на когото попаднали, затворил телефона. Интересно.

Взех такси до „Гранд Хаят“ и се обадих на Дилайла от фоайето.

— Здрасти — каза тя. — Вече се чудех кога ще ми звъннеш.

— Извинявай. Трябваше да се погрижа за доста неща. След колко време можеш да дойдеш във фоайето на „Гранд Хаят“?

— След петнайсет минути.

— Добре. Чакам те. — Затворих.

Качих се по стълбището от черен гранит покрай стената до нивото на мецанина. Мецанинът гледаше към пищното фоайе долу и предлагаше добра позиция за наблюдение. Трябваше да установя дали Дилайла ще дойде сама.

Докс още го нямаше. Останах прав, загледан във фоайето, и обясних на жената, която предложи да ме настани да седна, че предпочитам да изчакам компанията си, която ще се появи съвсем скоро.

Дилайла пристигна след петнайсет минути, както беше обещала. Огледа първо фоайето, след което вдигна поглед към мецанина. Кимнах й, когато ме забеляза, и я проследих как преминава и се качва по дългото вито стълбище. След нея не вървеше никой. Ако Гил я съпровождаше, го правеше от разстояние. Засега.

Когато дойде при мен, й протегнах ръка като бизнес познат, посрещащ я за питие след важна среща. Здрависахме се и останахме прави, вперили очи във фоайето. Детекторът на Хари кротуваше в джоба ми.

— Докс ще е тук всеки момент — казах. — Нека го изчакаме.

— Добре.

Всъщност исках още малко да държа под око фоайето, за да се убедя, че е сама. Тя, естествено, разбра какво правя, но при създалите се обстоятелства едва ли имаше право да се сърди.

— Гил къде е? — попитах.

— Тук. Казах му, че си се обадил и че си ме поканил да се видим в Хонконг. Сега сигурно си е в хотелската стая и чака да му се обадя.

Щеше ми се да кръстосаме шпаги. Никога не съм бил склонен да бягам и да се крия. Някое и друго тактическо отстъпление — да, но като минимум залагам поне няколко капана за тъпаци. Или заобикалям тези, които ме преследват, докато те се окажат преследваните. Просто така работя, такива са ми методите.

Но казах само:

— Ще се опитаме да оправим нещата, преди да са станали непоправими.

Докс се появи след още десет минути. Досега не го бях виждал такъв — идеално ушит антрацитносив костюм, бяла риза с колосана яка и едноцветна синя вратовръзка. Единственото, което не се връзваше, беше брадичката катинарче — бях забравил да му кажа да я обръсне. Запомняше се прекалено лесно, пък и трябваше да променим вида му колкото е възможно повече. Реших, че ще трябва да се раздели с нея.

За разлика от Дилайла Докс погледна първо нагоре. Беше му рефлекс да проверява за укрили се снайперисти и ни забеляза моментално. Прекоси фоайето и пое по стълбите.

Дойде при нас и се ръкува с Дилайла.

— Радвам се да ви видя отново — каза.

Хрумна ми, че възпитаните обноски и сдържаността, които присъствието й предизвикваха у него, щяха да са идеални за предстоящата работа. Докс, чиито актьорски умения, по мое мнение, се нуждаеха от известно шлифоване, щеше да се държи като съвършения джентълмен, бизнесмен и внимателен домакин, какъвто именно трябваше да изглежда днес.

Тя му се усмихна топло и отвърна:

— И аз също.

— Извинявайте, че закъснях. Малко се затрудних да се навра в този костюм. Тук не са свикнали с големи мъже.

— Изглеждаш страхотно — подхвърли Дилайла и кимна одобрително.

Той наистина се изчерви. Някой ден трябваше да попитам за тайната й.

— Благодаря. Вие също.

Тя наистина изглеждаше много добре. Беше в антрацитносив костюм с панталон с двуреден жакет до кръста и ниско закопчаване. Отдолу носеше снежнобяла отворена на врата блуза. Панталонът бе плътно прилепнал в ханша, леко разкроен в долната част. Обувките й бяха тъмновиолетови, с равна подметка, не толкова впечатляващи като десетсантиметрови токчета, но по-удобни за маневриране. Всичко това беше увенчано с диамантени обеци и семпла платинена верижка. В ръка държеше кожено куфарче и малка дамска чанта. Русата й коса беше разпусната и бухнала — идеална за привличане на вниманието в Хонконг и за отвличане на същото внимание от Докс, когото Хилгър можеше да разпознае.

Седнахме и си поръчахме чай. Разказах им какво току-що бях научил от моя „източник в Япония“ и последните новини от „Вашингтон Пост“. Всички се съгласихме, че макар информацията на Гил да сочеше обратното, Джим Хилгър е много виновен. Сега оставаше само да му бъде изпълнена присъдата. И тази на Мани.

Известно време уточнявахме нещата. Чрез хотела вече си бях запазил място в Китайския клуб за късния следобед и Докс и Дилайла трябваше да сторят същото. Резервациите не бяха проблем; трябваше само да отидат достатъчно рано, за да си намерят места на някоя от масичките в бара. Щяхме да контактуваме по радиостанцията. Смятахме да монтираме безжичните видеокамери, които двамата с Докс бяхме употребили и в Манила, но този път щяхме да ги допълним с аудио и комбинацията щеше да ни помогне да разберем кога ще пристигнат тазвечерните цели, къде ще се разположат и, най-важното, кога някой от тях ще се извини, за да удовлетвори естествените си нужди. Сигурен бях, че щях да намеря подходящо укритие в сградата; Докс и Дилайла щяха да наблюдават всичко от бара и да ме държат в течение. Колкото до Мани и Хилгър, първия, който навлезеше в обсега ми, щях да ликвидирам с голи ръце, а след това щях да се справя с другия. Ако имах късмет, въоръжен. Който и да беше този МЛЧ, той също щеше да си отиде, ако ми се изпречеше на пътя, но иначе нямах претенции към него.

Ако това беше снайперистка операция, аз щях да съм снайперистът, а Докс и Дилайла да управляват огъня. Разделението на работата не е задължително, но почти винаги е полезно. Наличието на партньор, който забелязва, оценява и наблюдава мишената, позволява на снайпериста да се съсредоточи в една-единствена работа — убиването. В конкретния случай за мен щеше да е разсейващо да преценявам дали и кога Хилгър или Мани ще се отправят към моята позиция; да се пренастроя, ако отиват някъде другаде; да реагирам, ако направят нещо непредвидено. Докс и Дилайла, седнали с гръб към стената и наблюдаващи всичко на лаптопа като двама бизнесмени, обсъждащи презентация, щяха да ми спестят някои от тези неприятни изненади. И щяха да са ми от помощ, ако нещо се объркаше.

Погледнах часовника си. Беше почти пет. Време да тръгваме.

— Ти вземи куфарчето — казах, сложих го на масата и дискретно извадих нещата, които щяха да ми трябват. — В Хонконг всички носят чанти и не трябва да се отличаваш. Радиостанцията, лаптопът, всичко е вътре.

— А ти?

Изпънах крака под масата и започнах да напъхвам онова, което бях извадил, в предните си джобове.

— Аз ще намеря нещо по път. Нещо с размера на самозалепващите аудио– и видеопредаватели.

Докс се ухили.

— Сега разбирам какво носят добре облечените мъже.

Погледнах го, поколебах се, но казах:

— Според мен ще трябва да махнеш тази брадичка. Прекалено е очебийна.

Той ме изгледа, все едно му бях предложил вазектомия.

— Синко, тази брадичка я имам от двайсет години.

— Именно. Ако Хилгър разполага със снимки от досиета, което е сто процента сигурно, характерната ти брадичка ще е най-отпред на тях. Костюмът и красивата дама с теб са полезни, но премахването на лицевото ти окосмяване ще е още по-полезно.

— Е, костюмът е нещо ново, няма спор, но доста често ме виждат с красиви жени, така че няма да е кой знае каква маскировка — той потри брадата си. — Мамка му, чувствам се като Самсон на дръвника — обърна се към Дилайла. — Е, вие така и така сте Далила.

Тя се усмихна.

— Според мен ще изглеждаш много добре без нея.

— Сериозно?

Тя кимна.

— Имаш хубави черти. Няма смисъл да ги криеш.

Докс се усмихна и ме погледна.

— Някой веднага да донесе бръснач! — каза и пак се обърна към нея. — Знаете ли, никога не съм мислил да се женя. Но ако ви писне от този мой партньор, бих желал да ви поискам ръката.

Дилайла се разсмя.

— Нещо смешно ли казах? — попита той.

— Добре, хайде да тръгваме — подканих ги и се изправих. — Трябва да се озовете там след около четирийсет и пет минути, преди барът да е започнал да се пълни. И преди да са дошли Хилгър и компания.

Двамата станаха и се ръкувахме, както подобаваше на ролите ни. Аз излязох от хотела и взех такси до „Мандарин Ориентал“, пресякох улицата и влязох в един магазин за чанти и куфари. Предлагаха много висококачествени, но като цяло скучни чанти… и едно куфарче „Танер Кроле“ в махагонов цвят, което се отваряше отгоре. „Скъпо е — мислех си, докато си играех със закопчалките, които прещракваха с тихата увереност на банков сейф или врата на «Ролс-Ройс», — но животът е кратък…“

След пет минути обикалях старата сграда на Китайската банка с куфарчето в ръка. Петдесет и няколко годишната, повлияна от стила арт деко постройка по стандартите на Хонконг си беше направо древна. С петнайсетте си етажа освен това беше пигмей в сравнение е осеяния със стоманени мачти офис на „Банкова корпорация Хонконг и Шанхай“ отдясно и наподобяващото фонтан светлинно шоу от стъклооптика на центъра „Чунг Конг“ отзад. Имаше излъчването на сграда, чудодейно пощадена от двигателите на прогреса, унищожили съвременниците й, за да се отвори пространство за мастодонтите, които я заобикаляха. Като обречен на смърт човек, все още неизгубил достойнството си, но живеещ назаем.

Отбелязах всички входове, посоката на трафика, наличието на камери. Използваше се само един вход от западната страна, на къса еднолентова улица, която единствена отделяше сградата от гигантските й съседи. От другата страна на улицата, точно срещу входа имаше голям индустриален контейнер за отпадъци, който предлагаше добро прикритие, ако ми се наложеше. Четири асансьора, две камери за наблюдение в средата. Вдясно охранител с отегчена физиономия зад бюро. Вляво стълбище и противопожарен изход. Когато се доближих, на стълбището се появи някакъв служител и докато вратата се затваряше зад него, забелязах, че в ръката му няма нито електронна карта, нито ключ. Значи вратата към стълбището се отваряше отвътре, поне на приземния етаж. Което беше логично — не можеш да заключиш хората вътре в случай на пожар, — но потвърждението беше полезно.

Влязох в единия асансьор и прокарах ръка по косата си, за да прикрия лицето си, докато оглеждах за камери. Ето я, на тавана. Натиснах бутона с кокалчето на пръста си и през цялото пътуване догоре стоях с наведена глава. Напомних си кой съм и защо съм тук: Уатанабе, проучващ Китайския клуб от името на определени японски индустриални интереси.

Качих се на тринайсетия етаж и се огледах. Отляво започваше вито дървено стълбище с парапет, украсен с ковано желязо в китайски стил. Стените бяха бели; подовете — от солидно тъмно дърво с леки неравности, които се придобиват само след поколения употреба. На плосък екран до стълбището се изписваха цените на акциите на борсата „Ханг Сенг“. Атмосферата излъчваше усещане за пари, стари и нови; статус, придобит и търсен; амбиция, едва прикривана зад елегантни костюми и коктейлни усмивки. Китайската банка може да беше преместила седалището си в триъгълната кула от черно стъкло на „Йео Минг Пей“ няколко пресечки по на югозапад, но призракът на стремежа и богатството, увековечен в новото седалище, още си беше у дома и тук.

Но имаше и известна екстравагантност. Приемната беше претъпкана с меки захарнорозови, отровнозелени и бебешкосини фотьойли и канапета. Лампите над масите покрай стените хвърляха светлина в същите цветове. А строгият дървен под беше отстъпил място на килими в ярки цветове. Декораторът явно беше отдал дължимото на титаничните амбиции на Хонконг, но и добродушно им се беше присмял.

Красива китайка в черен панталон и бяло сако тип „Мао“ излезе от гардеробната вдясно.

— С какво мога да ви помогна?

Кимнах и заговорих със силен японски акцент.

— Аз съм Уатанабе — като че ли това обясняваше всичко.

Тя взе някаква папка и погледна какво пише в нея.

— А, да, господин Уатанабе, от „Шангрила“ се обадиха, че ще ни посетите. Бихте ли желали да ви разведа из клуба?

— Да — отвърнах и се поклоних. — Много добре.

Жената, която се казваше Мей, се оказа отличен екскурзовод и охотно отговаряше на всичките ми въпроси. Като например: „Къде са частните зали за вечеря?“ „На петнадесетия етаж.“ „Имате ли някоя подходяща за малка компания — да речем, четирима души?“ „Да, имаме две такива зали.“ „А как се стига до горните етажи?“ „Само по витото вътрешно стълбище.“

Водената от Мей обиколка на клуба отне десет минути. Предвид ранния час още нямаше посетители и персоналът беше зает да подрежда сребро и кристал, да наглася покривките и да се подготвя за поредната вечер в несъмнено пълния клуб.

Когато приключихме, попитах Мей дали е удобно да се поразходя сам. Отговори ми, че няма проблем, а ако имам още някакви въпроси, само да питам.

Уатанабе-сан проучи щателно мястото, като започна от основната зала на четиринайсетия етаж и съседния й очарователен бар „Лонг Марч“. Запозна се с разположението на тоалетните на тринайсетия и четиринайсетия етаж, отбеляза и липсата им на петнайсетия, което означаваше, че вечерящите в частните банкетни зали трябва да слизат един етаж по-долу, за да се облекчават. Разходи се из прекрасната библиотека и се наслади за кратко на прекрасния изглед към Централното пристанище от павилиона на покрива. И, естествено, не пропусна да надникне във всички частни зали, като обърна специално внимание на двете, подредени за четирима. В тях Уатанабе влезе и поспря, за да се полюбува на мебелите, и дори прокара обратната страна на пръстите си по учудващо дебелите каси на вратите, които и в двете помещения бяха повече от подходящи за поставяне на аудио– и видеопредаватели.

Тъй като устройствата излъчваха сигнал, достатъчно слаб, за да не се засича от детектори, поставих ретранслатори на няколко места вън от частните зали и по стълбите до четиринайсетия етаж. Преди да се отправя към асансьорите на тринайсетия, влязох в тоалетната на четиринайсетия. За тоалетна помещението беше впечатляващо. Подът беше от бял мрамор, а аз доволен установих, че обувките ми „Дънхил“ стъпват почти безшумно по полираната повърхност. Отдясно имаше мивки от солиден бял порцелан. Насреща бяха писоарите. А отляво имаше кабинки, за които по-правилното определение би било стаички, отделени една от друга с мраморни стени и с махагонови врати от пода до тавана.

Кабинките изглеждаха обещаващи, но се опасявах, че след скорошното си изживяване в Манила Мани ще се стресне, ако влезе в тоалетната и забележи, че някоя кабинка е затворена. Тъкмо тогава забелязах нещо още по-добро.

Между мивките и писоарите имаше голяма махагонова врата. На нея бе завинтена месингова табелка с надпис в черно:

Правилник на сградата (Глава 123)

Опасност! Асансьорно помещение!

Достъпът на външни лица забранен!

Вратата да се заключва!

Интересно. Щом асансьорите отиваха само до тринайсетия етаж, това трябва да беше входът към шахтата. Отворих вратата и намерих зад нея друга, с три тежки месингови панти на лявата страна. Опитах я, но напълно в съответствие с правилника беше заключена. Ключалката обаче беше евтин модел като на чекмедже на бюро или кантонерка. Не беше сложена да защитава ценности, а за да изпълнява местните наредби. В крайна сметка кой с всичкия си, освен асансьорния техник, би пожелал да влезе в асансьорната шахта?

Дори не ми потрябва шперц — просто насилих механизма с едно завъртане на сгъваемия нож. След това пъхнах острието в пролуката между вратата и касата и я отворих. Пантите изскърцаха продължително, а аз си помислих, че е трябвало да се сетя, по дяволите. И трябваше да взема някаква смазка.

Надникнах вътре. Видях малък коридор, за който предположих, че води към асансьорите. Изглеждаше подходящ. Тази вечер неизвестните бяха доста — Мани можеше да си е взел нов бодигард или по някаква друга причина да не се появи сам, а бе възможно и изобщо да не дойде — но това тук ставаше.

Ами пантите? Отидох при мивките и взех едно шише с лосион. „Лосион за ръце на «Гарднър», гласеше надписът, изобилие от лавандулово и други етерични масла“. Е, не беше оръжейна смазка WD-40, но пък да видим. Излях щедро количество върху една от салфетките за ръце и намазах пантите. Отворих и затворих вратата няколко пъти и етеричните масла оказаха вълшебното си въздействие. Скърцането изчезна.

Избърсах шишето, върнах го на полицата и хвърлих салфетката в кошчето, което Китайският клуб предвидливо беше поставил точно за тази цел. Излязох от тоалетната и започнах да се спускам по витото стълбище. Някакъв сервитьор ме подмина на път за горния етаж, но не ми обърна внимание.

На две трети от пътя до долу получих пълен изглед към асансьорите и гардеробната, от която Мей беше излязла, когато пристигнах. Нямаше жива душа. Мей сигурно беше отишла някъде, за да присъства на някакъв аспект от подготовката на ресторанта. Можеше да се зачуди, че не ме е видяла да излизам, но разчитах да реши, че просто не ме е забелязала да си тръгвам. Надявах се да прости на господин Уатанабе неучтивостта да не поблагодари и да не се сбогува като хората.

Обърнах се и отново се качих по стълбите. Този път наистина използвах тоалетната — не знаех колко време няма да имам достъп до нея. След това отворих вратата към шахтата и влязох. Затворих и изчаках очите ми да свикнат с тъмното. От шахтата отзад идваше съвсем слаба светлина. Липсата на осветление обаче не беше проблем — всъщност трябваше да виждам тоалетната, а със затворената тежка махагонова врата това беше невъзможно.

Оставих куфарчето на пода и отворих ключалките. Те изщракаха тихо. Извадих миниатюрното фенерче „Шуърфайър“, включих го и си сложих ръкавиците от еленова кожа. Огледах обстановката, за да я опозная.

На стената отдясно беше подпряна бърсалка за под с кофа. На пода имаше плунжер и още няколко елементарни инструмента, сред които и отвертка. Отворих вратата и пъхнах отвертката на нивото на очите между вратата и касата откъм пантите. Стоманеният ствол на отвертката оказваше сериозен натиск върху съседните плоскости и нещо трябваше да поддаде. Но нямаше да са тежките панти — най-малко съпротивление оказваше дървото, така че ръбовете на вратата и касата се деформираха около отвертката, докато безмилостно дърпах вратата към себе си. Напънах няколко пъти, докато почти успях да я затворя, без да махам отвертката.

Излязох от помещението. Затворих вратата и я отворих безпроблемно. Просто исках да съм сигурен, че нещо няма да заяде в резултат на дърводелските ми занимания. Щеше да е позорно да се обаждам на Докс да идва да ме изважда оттук. Огледах вдлъбнатината, която бях направил между вратата и касата. Беше почти незабележима. Дори някой да долепеше окото си до нея, щеше да види от другата страна само мрак.

Прибрах се вътре, затворих вратата и допрях око до дупката.

Идеално. Имах пълна видимост към писоарите и кабинките. Щях да виждам много добре кой влиза и излиза.

Повторих операцията от другата страна на вратата, откъм ключалката. Когато свърших, получих изглед към вратата и мивките. Излязох и отново проверих дали вратата се отваря и затваря безпроблемно и дали втората дупка е също толкова незабележима.

Поставих слушалката и микрофона на ревера и си погледнах светещия циферблат на часовника. Почти шест часът. Докс и Дилайла трябваше да пристигнат всеки момент. Комуникацията щеше да задейства чак като влезеха в сградата — петнайсетте етажа бетон и стомана блокираха сигнала.

Секунди след шест чух тихия носов глас на Докс.

— Готин, аз съм. Там ли си?

Стана ми приятно, че го чувам.

— Тук съм. В мъжката тоалетна на четиринайсетия етаж.

— Прекрасно съвпадение. Тъкмо се канех да използвам точно това съоръжение. Чуваш ли ме? Качвам се.

След секунди вратата на тоалетната се отвори и по мрамора се чуха стъпки. Докс подмина позицията ми. Брадичката я нямаше и предизвиканата от тази липса промяна ме удовлетвори.

Той отиде до един писоар и започна да го използва. Погледна отворените врати на кабинките, а после и надясно и подхвърли:

— Май си си намерил добро местенце. Къде си?

— В сервизното помещение. Вдясно от теб.

— Аха. Трябваше да се сетя. Ей, не ми зяпай пишката.

— Хич не се тревожи — отвърнах, изненадан от охотата си да се шегувам. — От това разстояние виждам само големи предмети.

Той се изхили.

— Това си го биваше. Абе на теб да не ти е навик да се навърташ из мъжките тоалетни? Доста опитен ми изглеждаш.

Браво на мен, къде ли бях тръгнал да се меря с остроумието му?

— Дилайла къде е? — попитах.

— Пази ни масата в страховития „Лонг Марч“.

— Пълно ли е?

— Още не, но взеха да прииждат. Нашите приятели още ги няма. Надявам се да дойдат. Ако не дойдат, ще се притесня, че нещо им се е случило.

— Да бе, няма да е хубаво.

Той си закопча панталона и отиде при мивките, като ми намигна пътьом.

— Охо, я виж какви сапуни. Харесва ми. Не съм много придирчив към миенето на ръцете след пикаене, но този път ще направя изключение.

Преместих се на другата дупка и видях Докс да си мие ръцете.

— По дяволите — каза той. — Нещо започвам да свиквам без вярната си брада и с тези дрехи. Според теб Дилайла истината ли говореше, като спомена, че съм имал хубави черти?

— Сигурен съм, че говореше истината — взех да ставам леко нетърпелив. — Защо не побързаш? Онези могат да дойдат всеки момент и да се разминете в коридора. И брадичката, дето ти криеше хубавите черти, няма да ти помогне.

Докс си избърса ръцете със салфетка и я хвърли в коша.

— Прав си, готин. Отивам в бара да правя компания на приятелката ти. И ще ти шушна в ухото през цялото време. Ако ти потрябвам, идвам веднага.

Даже с цялата му дразнеща бъбривост ми стана приятно да го чуя.

— Благодаря. Знам, че ще го направиш.