Бари Айслър
Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие (17)

17.

Тъй като не бе изключено Уинтърс и компания да са проследили мобилния телефон на Докс още сутринта, в „Гранд Хаят“ вече не беше безопасно. Прибрахме се изключително предпазливо и останахме колкото да си съберем оборудването. След това отидохме на „Сукумвит“, прилагайки необходимите мерки против проследяване, и се настанихме в „Уестин“. Докс, помъдрял от начина, по който Уинтърс едва не ни беше спипал, не оспори нито едно мое нареждане.

Взех си душ, избръснах се и се накиснах в почти врялата вода във ваната, което обикновено ми помага да заспя. Но още бях напрегнат от нападението пред „Браун Шугър“ и от възможността да ни отвлекат, която ни се размина на косъм. Трябваше да тръгна за летището в шест часа и ако не успеех да си почина, можех да дремна чак по време на полета.

Придърпах един стол до прозореца, седнах в тъмното и се загледах надолу към улица „Сукумвит“ и градското стълпотворение зад нея. Гледката не беше кой знае каква — „Уестин“ е доста нисък, а и градът е наистина пренаселен. За момент ме обхвана абсурдният копнеж да съм си в апартамента в Сенгоку — спокойния квартал на Токио, където живеех преди ЦРУ и Ямаото да се доберат до мен. Тогава не осъзнавах колко сигурен съм се чувствал и колко ми е било спокойно. Изглеждаше ми като преди цяла вечност — оттогава насам се бяха случили много неща. Дадох си сметка, че не съм имал време дори да тъгувам, задето съм бил принуден да напусна. Досега. Но в момента не можех да си позволя да се разсейвам.

Замислих се за плана, който бяхме разработили с Докс. Изглеждаше разумен във всяко едно отношение. Зачудих се обаче защо решенията, до които стигах, винаги включваха насилие.

Насилие, дрън-дрън. Говориш за убиване.

Усмихнах се злостно. Когато разполагаш само с чук, всичко ти прилича на пирон.

Естествената ми нагласа сигурно беше ужасяващо осакатена. Или изкривена. Сигурно имаше и други, по-добри начини, начини, които продължителният и злощастен навик ми пречеше да видя.

Да, сигурно. Само че усещането да седя тук в тъмното и да си преговарям действията за утрешната операция ми беше толкова познато, че надделя над грозното бреме на съдбата.

Първата ми жертва беше онзи млад виетнамец, когото застрелях близо до река Меконг, когато бях седемнайсетгодишен, и оттогава не бях преставал да убивам. До един момент ги броях, но много отдавна напълно изгубих бройката, нещо, което беше ужасило Мидори, с право, предполагам, когато й разказах. Дали само обстоятелствата имаха вина, че бях започнал толкова рано и бях продължил толкова дълго, или бях виновен аз, защото ми беше присъщо?

Прекалено много хора усещаха, че съм убиец. Тацу. Докс. Психолозите в армията. Карлос Хаткок — легендарният снайперист, с когото се бях срещнал веднъж във Виетнам.

Защо се противиш? Просто приеми фактите.

Припомних си една проповед от църквата, когато бях малък. Мисля, че беше от Евангелието на Матея, където Исус казва: „Върни ножа си на мястото му, защото всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат.“^[1]

Поразмишлявах известно време.

Глупости. На Бог не му пука. Както казва Докс, ако му пукаше, щеше вече да е направил нещо.

А ако направи нещо, ти изобщо ще разбереш ли? Ще му обърнеш ли внимание?

Ще разбера, ако ме накаже. Защото аз така бих постъпил.

А може би точно в това беше работата. През цялото време съм очаквал — по дяволите, настоявал съм — Бог да ме накаже за деянията ми. И така да ми докаже, че съществува. А ако Бог не се занимаваше с наказанията? Ако наказанията си бяха изцяло човешко изобретение, а Бог предпочиташе да общува по не толкова демонстративни начини, начини, които хората предпочитаха да се преструват, че не забелязват?

Наведох се, подпрях лакти на коленете си и се взрях в дланите си, сякаш щях там да намеря отговора. Исках да се уморя. Ужасно исках просто да заспя.

Помислих си за „Го Рин Но Шо“ — „Ръкопис на петте пръстена“ от Мусаши, която бях чел и препрочитал. В спомените си за над шейсетте двубоя с мечове и шестте мащабни битки, в които беше участвал, Мусаши нито един път не се беше усъмнил в морала на постъпките си. Очевидно приемаше за дадено, че мъжете се бият, убиват и умират, и се съмнявах, че това някога го е тревожило повече от факта, че мъжете дишат, ядат и спят. Едното беше също толкова естествено и неизменно, колкото и другото. Значение имаше единствено умението.

Мусаши някак беше намерил начин с възрастта да остави меча. Когато наближил шейсетте, започнал да прекарва времето си в преподаване, рисуване, медитация, чайна церемония и писане на поезия. И в писане на мъдрата си книга, разбира се. Накрая дори успял да умре в леглото си. Не намирах идеята за непривлекателна. Само че не знаех как ще го постигна, ако не открия начин да се оттегля от бизнеса.

Зачудих се как хората вземат живота си в ръце. Откъде получават удовлетворение, чувство за цел и посока? Седях сам в тъмната стая и се опитвах да обобщя съществуването си, да оправдая това, което бях. И стигах само до едно:

Ти си убиец.

Отпуснах глава върху дланите си. Не можех да измисля нищо друго. Същността ми навярно не подлежеше на промяна, но причините, поради които се бях поддал на тази същност, те оставаха в моята власт. След което внезапно си спомних: сънят, онзи с двата катана. Ето защо ми се беше присънил.

Освен другите цели, за които може да се използва, мечът е основно инструмент за убиване. Вярно, с него може да се подпира вратата и да се отварят писма, но не такова е предназначението му. Не това иска душата на меча. Ала не неизменната му природа го прави добър или лош; моралът на меча се определя по-скоро от употребата му. Има кацуджинкен — меч, който дарява живот, или оръдие на справедливостта; и сецунинто — меч, който отнема живот, оръдие на потисничеството. В съня ми нещо безименно едва не ме беше хванало, защото не успях да реша. Не можех да си позволя същата грешка в живота.

Можех ли да стана кацуджинкен? Това ли беше отговорът? Убийството на Белгази преди година в Хонконг беше предотвратило продажбата на ракети с радиологични глави на групировки, които замисляха да ги взривят в големите градове. Действията ми не бяха ли спасили живота на безчет хора? И можеше ли нещо такова… да компенсира другите неща, които бях извършил?

Идеята беше едновременно привлекателна и плашеща: привлекателна, защото намекваше за възможност за изкупление; плашеща, защото приемаше неоспоримостта на факта, че по един или друг начин някой ден щях да бъда съден.

Засмях се тъжно. Кацуджинкен и изкупление… Щях да правя опити за помирение между Изтока и Запада, докато опитите не ме убиеха.

Замислих се за Мани. Той беше същият като Белгази, нали така? Смъртта му щеше да донесе много добрини.

И малкият му син щеше да потъне в скръб за много години.

Сетих се за деликатния начин, по който Докс ме беше попитал дали не ме е страх, че отново мога да се вцепеня, и за простичката увереност, с която беше приел думата ми, че няма за какво да се тревожи.

И изведнъж усещането за това вцепеняване, за застиването в някакво безименно чистилище между противоположните мирогледи ми се стори най-лошата възможност от всички. Моментът не беше подходящ за философия и за тънене в съмнения. Цената не ме интересуваше. Нито дали съм прав или не. Щях да довърша започнатото.

Усетих как познатите мисловни шлюзове се затварят и блокират емоциите, насочвайки ме само съм най-същественото, което трябваше да се направи, и към начина, по който да го сторя. Някаква лишена от плът и кръв част от мен въртеше копчета и натискаше бутони, и проверяваше дали нещата се развиват както трябва. Каквото и да беше това чувство, то ми беше служило вярно безброй пъти в живота. Не знам дали другите го притежаваха, но беше част от сърцевината ми, част от нещото, което ме прави този, който съм, и такъв, какъвто съм. Ала този път зад тежките захлопнали се врати остана онази част, която се чудеше дали това не е поредното престъпление, поредният грях. Да се доближиш толкова до просветлението и умишлено да му обърнеш гръб…

Изправих се на стола и зареях поглед. Замислих се как да го направим по най-добрия начин.

Бях ходил в Китайския клуб веднъж и планът на заведението ми беше познат. Намираше се на последните три етажа на старата сграда на Китайската банка в центъра. Асансьорите се изкачваха до тринайсетия етаж; до следващите два етажа се стигаше само по вътрешното стълбище.

Трябваше да отида рано и да намеря претекст да вляза. Можех да се престоря на служител на някой японски корпоративен титан, който иска да провери дали си струва шефът му да се раздели със солидната сума в йени за едното членуване в клуба. Замисълът беше добър. Бях го използвал и преди и обикновено предизвикваше у домакините най-искрено желание да ме разведат из мястото и да отговорят на невинните ми въпроси.

Проблемът беше в това, че Мани вече ме познаваше по физиономия. Реших, че мога да го реша донякъде с лека дегизировка, която така или иначе щеше да е наложителна при голямата вероятност в сградата и наоколо да има видеокамери. Освен това съм много добър в сливането с обстановката, когато се наложи. Но Хилгър, който щеше да е далеч по-трудна мишена от Мани, също беше виждал лицето ми, както и това на Докс. Както ми беше станало ясно при операцията с Белгази преди година, в ЦРУ имаха снимките и на двама ни и Хилгър задължително ги беше запаметил, както бих сторил и аз. Влизането в сградата нямаше да е трудно. Но вътре в нея възможностите ни щяха да са ограничени.

Седнах и продължих да мисля. Щях да отида рано и сигурно щях да намеря къде да се скрия. В тоалетна, в сервизно помещение, където и да е. Докс щеше да дойде по-късно. Може би щеше да ни се удаде случай да поставим камери както в „Пенинсъла“ в Манила, а Докс щеше да ги наблюдава и да ми даде сигнал по радиостанцията в подходящия момент. Но къде да седне, за да не го забележат? Представих си прословутия бар „Лонг Марч“ на Китайския клуб. Там се навъртаха интересни и впечатляващи клиенти. Всеки, който останеше сам за повече от няколко минути, щеше да се открои. Не ставаше.

Но ако не беше сам, нямаше да предизвика особено внимание. Ако беше, да кажем, с някоя привлекателна бизнес дама от европейски произход.

Представих си Докс в ушит по поръчка консервативен костюм, седнал срещу Дилайла в шикозен, но стилен тоалет. Щеше да изглежда като местен служител на чужда фирма, а тя като умната европейска шефка, която се опитва да му хване спатиите. Точно такива работи ставаха в клуба всяка вечер. Щяха да са съвсем като у дома си.

Какво, по дяволите, и без това не можех да заспя. Станах, запалих една от нощните лампи и взех мобилния си телефон. Поставих нова сим карта, включих го и набрах номера на Дилайла. Тя вдигна на първото иззвъняване.

— Здрасти — казах. — Нали не съм те събудил?

— Не си. Още ме мори часовата разлика.

— Можеш ли да говориш?

— Мога. В стаята си съм.

Поколебах се дали да не я поканя още веднъж да се видим. Щеше да е страхотен пропуск, при положение че се намирахме в един и същ град. Откъде да знам, дори бе възможно да сме в един и същ хотел, в съседни стаи дори.

Реших обаче, че тя е права. Би било глупаво да се срещаме точно сега, когато Гил я държеше под око. Сигурно щеше да й се удаде само една възможност да му се измъкне и тази възможност трябваше да е Китайският клуб. А и на част от мен — може би не най-зрялата част — не й се нравеше перспективата да получи трети отказ, колкото и причините да бяха разумни и не лични.

— Мисля, че утре ще имаме възможност да оправим цялата работа и да довършим започнатото — казах.

Тя не отговори веднага.

— Добре — съгласи се след това.

— Но бих се възползвал от твоята помощ. Ако откажеш, ще те разбера. Не ти си виновна за кашата.

Тя се засмя тихо.

— Де да беше така.

— Както и да е. Можеш ли утре да дойдеш до Хонконг?

Още една пауза.

— Вече казах на Гил, че ще се помотая няколко дни в Банкок, докато чакам евентуално да ми се обадиш. Как да му обясня внезапното си желание за екскурзии?

Замислих се.

— Кажи му, че съм ти се обадил. Извинил съм се за зарязването и съм те помолил да дойдеш при мен в Хонконг.

— Ако му кажа това, ще ме последва, точно както дойде в Банкок. За да е наблизо, когато изплуваш, и да те ликвидира. Освен това ме подозира. И няма да ме изпусне от поглед.

— Ще се справиш ли?

Усетих я как претегля плюсовете и минусите. Накрая заяви:

— Предполагам, че ще се справя.

— Можеш ли да вземеш самолет рано сутринта?

— Естествено.

— Добре. Направи го. И като пристигнеш, провери чатрума. Може и аз да ти звънна.

Тя замълча, а аз си помислих: „Ела при мен тази нощ. Просто ме попитай дали искам“. Но тя не ме попита.

— Добре. Ще бъда в Хонконг — каза.

Благодарих й и затворих.

Изключих телефона и лампата и отново седнах на стола. Кръстосах крака и се загледах в светлините на града, които почти недоловимо започнаха да изгасват една по една.

Замислих се за Дилайла — толкова близка и толкова далечна.

Надявах се, че мога да й се доверя. Сигурно имах нужда. Но не това ме тревожеше.

Тревожеше ме колко много исках да е така.