Метаданни
Данни
- Серия
- Джон Рейн (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Killing Rain [= One Last Kill, Redemption Games], 2005 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Росица Панайотова, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 19гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Бари Айслър. Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие
Американска, първо издание
Превод: Росица Панайотова
Редактор: Олга Герова
Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов
ИК „Бард“ ООД — София, 2007 г.
ISBN: 978-954-585-791-1
История
- —Добавяне
16.
След двайсет минути седяхме в един интернет бар недалеч от Суравонг и ровехме из смартфона. Бележникът със срещите беше интересен. В него беше отбелязана среща утре в седем вечерта. Поясненията бяха: ТД, ЕВ, МЛЧ в КК.
— Код — казах и се замислих.
— Хайде бе? — обади се Докс.
Не му обърнах внимание.
— Я да видим какво още има.
Имаше няколко десетки имена в указателя. Беше ми познато само едно. Джим Хилгър.
— Я виж кой е тук — посочих го на Докс.
— Хилгър. Онзи от Хонконг, нали? НОП на ЦРУ?
— Да. Агентът под неофициално прикритие. Същият, който забърса два милиона от парите на Белгази за онези приднестровци, дето ги помислихме за руснаци.
— Тези пари бяха наши, готин. Много ми се ще да се видим с тоя дървар и да си поговорим откровено.
Кимнах и отворих папката на телефона със записките. Имаше само една: номер за потвърждаване на открит електронен самолетен билет от Банкок до Хонконг.
— Приятелят ни Уинтърс е възнамерявал да се разходи до Хонконг — посочих записката. — Ето билета. Освен това в портфейла му имаше хонконгски долари.
— Базата на Хилгър не беше ли в Хонконг? Поне по времето на Белгази?
— Да, и аз си мисля същото.
Върнах се към бележника със срещите, но кодът на Уинтърс продължаваше да не ми говори нищо. Гледах го още половин минута, но пак нищо не ми хрумна.
— Става ли? — попита Докс. — Ако го зяпаш достатъчно дълго, разкрива ли тайните си?
Въздъхнах.
— Май не. Ама… „в КК“… и пътуването до Хонконг…
Обърнах се към клавиатурата и отворих „Гугъл“. Написах „Хонконг КК“.
Получих резултати за Хонконг кореспондентски шах. Хонконг компютърен център. Хонконг крикет клуб. Хонконг клуб „Котките“.
— Аха, среща в Хонконг, в клуб „Котките“? — засмя се Докс. — Голям палавник.
Беше ми ясно, че ако продължим да работим заедно, неутрализирането на Докс щеше да е умение за оцеляване, което трябваше бързо да усвоя.
— Хонконг крикет клуб — казах. — Хонконг клуб „Котките“. Хонконг… Китайски клуб.
— Китайски клуб ли? Кимнах.
— Частен клуб с петзвезден ресторант на последния етаж в старата сграда на Китайската банка. Вече имат сгради и в Пекин, и в Сингапур.
— Но това не излезе в резултатите.
— Така е. — Написах „Китайски клуб Хонконг“ и натиснах Enter. Получих около три милиона резултата, но не и този, който търсех.
— Сигурен ли си, че това е мястото? — попита Докс.
— То е за ограничен кръг хора. Няма да се учудя, ако нямат сайт и не си правят реклама. — Написах няколко варианта на това, което търсех, и най-накрая намерих телефонен номер. Извадих си мобилния телефон, включих го и набрах номера.
От другата страна се чу сигнал, после втори. Вдигна някаква жена.
— Китайски клуб, добър вечер. С какво мога да ви бъда полезна?
— Искам да потвърдя една резервация — казах. — На Джим Хилгър. За утре вечер.
Пауза, след което гласът отговори.
— Да, сър, седем вечерта за утре, отделна зала за четирима.
— Много ви благодаря — казах и се усмихнах. Затворих и погледнах Докс.
— Вечеря утре в Китайския клуб, за четирима, отделна зала. Според мен са забравили да ни поканят.
Той се ухили.
— Е, ние пък ще отидем.
— И аз така мисля.
— Знаем ли кой още ще ни прави компания?
— Не мога да попитам такова нещо. Едва ли са уведомени, а и щеше да прозвучи странно.
— Е, пред „Браун Шугър“ едва не ни спипаха, но като си помисля сега, май точно това е бил пробивът, който ни трябваше. Едно благоприятно стечение на обстоятелствата и човек вече е склонен да вярва, че вселената е прекрасно място за живеене.
Мощният прилив на адреналин, който ми беше помогнал да оцелея пред „Браун Шугър“ и след това, вече се оттегляше, но продължавах да усещам действието му. Заспиването тази вечер щеше да е трудно.
— Значи Хилгър е стоял зад Уинтърс — казах. — Тъкмо се бях притеснил, че може да са израелците.
— Мислиш, че Дилайла ще ни устрои клопка ли? Не ми се вярва. Пък и тя не ми знае номера.
— А, значи не си сварил да й го дадеш?
— Престани. Не би било редно.
Прекарах ръка през лицето си и се замислих.
— Съмнявах се, че са израелците дори преди да намерим смартфона. Макар да си дал номера си само на руснаците, със сигурност го имат и други, включително и израелците. Но Дилайла разбра за теб съвсем наскоро. Не виждам как биха могли да ти намерят номера толкова бързо. А и те са относително слаби в Азия, това беше една от причините да ме наемат за работата с Мани. Съмнявам се, че разполагат с достъпни технически средства тук, за да проследят мобилен телефон в Банкок.
Той кимна.
— Добре, изключваме израелците, съгласен съм.
— Сега да предположим, че Уинтърс е свързан с Хилгър. Нещата определено сочат натам — имаме записка в смартфона и хонконгската връзка: резервацията за вечеря. Според нас Хилгър е от ЦРУ. Това означава ли, че операцията се ръководи от ЦРУ?
— Не е задължително. Хилгър може да е техен агент, но той не е синоним на ЦРУ.
— Правилно. Но Управлението има твоя номер, нали?
— Така е, били са ми клиенти. Но досега не съм предполагал, че ще възникне проблем.
— Те знаят ли, че си работил за руснаците?
— Не съм им казвал. Когато не си оставям телефона включен и не се опитвам да свалям жени-момчета, всъщност съм доста дискретен.
Изхилих се.
— Е, сигурно знаят. Все пак са шпиони. Възможно е Уинтърс да ни подхвърли, че е получил номера от руснаците, за да прикрие Управлението.
— А може наистина да го е взел от Иван.
— Може. Но вече няма как да разберем. Ала които и да стоят зад Уинтърс, имат достъп до много качествено оборудване. Проследили са телефона ти до Банкок, което означава достъп до мобилния оператор, и са го локализирали до „Браун Шугър“, а това изисква сложно оборудване и ноу-хау. Пък и бяха доста бързи. Пристигнахме в Банкок от Манила само преди два дни, а те са успели да подготвят всичко — погледнах си часовника — само за шейсет и няколко часа. Впечатляващо.
— Добре, но ти сам каза, че онези тайландци не са били професионалисти — обади се Докс.
— Ни най-малко. Бяха от кол и въже — двама избягаха още щом надушиха, че ще има схватка.
— Което навява на мисълта, че не са взели Бог знае колко пари.
— Именно. И така, ако отвличането е било операция на ЦРУ, би било редно да очакваме боеспособен екип от партизанския клон на Управлението. То разполага с оперативни агенти и когато поиска, може да действа доста бързо.
Докс се облегна на стола си.
— Я пак да преговорим нещата. Защо сме сигурни, че Хилгър е от ЦРУ?
— Не сме сигурни. Но двама души намекнаха, че е Канезаки и блаженопочившият Чарлс Кроули Трети.
Кроули беше служителят на ЦРУ, който се беше опитал да наеме Докс да ме очисти. А той ме беше предупредил. След което аз бях провел — както обичат да го наричат правителствените служители — „подробен и откровен разговор“ с господин Кроули, без той да ме е канил, в апартамента му във Вирджиния. Тогава ми каза за агента под неофициално прикритие в Хонконг, но не пожела да ми съобщи името му. Ала начинът, по който Хилгър изникна впоследствие, не остави у мен никакви съмнения, че тъкмо той е НОП.
— Е, ако Хилгър е от ЦРУ и ако стои зад онова в „Браун Шугър“, защо ще праща шайка местни, а не първокласен екип?
— Не е пратил шайка местни. Изпратил е Уинтърс. Уинтърс е събрал местния екип.
— Разбирам какво искаш да кажеш. Това е правилният поглед.
Изгледах го.
— Значи въпросът…
— … е „Кой е този Уинтърс?“
— Правилно. Дали Уинтърс е човек на Управлението или не? Все повече се убеждавам, че не е. А това говори много за замисъла на Хилгър.
Обърнах се към монитора и написах в „Гугъл“ „Мичъл Уилям Уинтърс“. Не получих резултат.
— Господин Уинтърс май си прекарва времето под обсега на радара — подхвърли Докс.
— Май да. Чакай малко.
Влязох в чатрума, който използвах с Тацу. Имах съобщение от него: имената на двамата мъртъвци бяха Скот Калвър и Дейвид Гибънс. Това съвпадаше с казаното от Канезаки. И двамата бяха бивши военни, Трети специален отряд. Ветерани от първата война в Залива, пенсионирани с почести. След това бяха постъпили във външния отдел на Държавния департамент и бяха служили в Аман, Карачи и Риад.
Освен английските имена съобщението беше на японски. Преведох го на Докс.
— Значи са напуснали Трети специален отряд, за да станат дипломати. Е, това не мога да го повярвам — гласеше коментарът му.
— Да. По някое време са работили в ЦРУ. Но според Тацу са напуснали през 2003-та. Канезаки е бил прав, като каза, че са бивши служители.
Отново погледнах екрана. В съобщението на Тацу пишеше още, че двамата са напуснали държавната работа, за да постъпят в „Гирд Ентърпрайзис“. Прочетох на глас тази част на Докс.
— Това говори ли ти нещо? — попита той.
— Предполагам, че е някаква фирма. Моят човек казва, че не знае повече за нея, но…
Написах „Гирд Ентърпрайзис“ и „Гирд Ентърпрайз“. Нищо.
Върнах се на чатрума. В края имаше още един абзац.
„Когато ти се отвори възможност, бих желал да обсъдим с теб един личен въпрос. Не е свързан с настоящите. Скоро ли ще си идваш в Япония? Можем да пийнем чай и да си побъбрим, което, признавам, доста ми липсва. Надявам се, че си добре. Пази се, моля те.“
Зачудих се какъв ли ще е този личен въпрос. Надявах се с Тацу и семейството му всичко да е наред. Написах отговор:
„Трябва ми информация за Джим Хилгър, американец, пребиваващ в Хонконг, предполагаем НОП на ЦРУ. Свързан е с някой си Мичъл Уилям Уинтърс, вероятно живеещ в Джакарта, вероятно служил в специален отряд на армията на САЩ, вероятно с опит в Тайланд. Вероятна връзка между двамата и «Гирд Ентърпрайзис».
Аз също много ще се радвам да те видя на чай и да обсъдим личния въпрос, за който говориш. Надявам се, че ти и семейството ти сте добре. Благодаря ти за помощта, ти също се пази.“
— Ами Канезаки? — попита Докс.
Влязох в неговия чатрум. И там ме чакаше съобщение.
„Продължавам да търся, но се натъквам на доста пречки и се налага да внимавам. Всякаква допълнителна информация от теб ще ми е от полза.“
Написах:
„Можеш ли да ми кажеш нещо за «Гирд Ентърпрайзис»? Двамата мъртви са напуснали държавната работа за нещо, което се казва така.“
Затворих и двата чатрума и по навик изчистих браузера.
— Я да видим дали няма нещо по новините — предложих.
Въведох в „Гугъл“ няколко варианта на „Стрелба в мол в Манила ЦРУ“. И получих едно доста интересно заглавие от „Вашингтон Пост“: „Двама убити американци, предполагаеми служители на ЦРУ“.
— Мамка му — изруга Докс.
Изчетохме статията. „Източници“ твърдяха, че двамата мъртъвци са от ЦРУ. Говорителят на ЦРУ се позоваваше на политиката на организацията и отказваше да потвърди или да отрече принадлежността на двамата мъже.
Помълчахме малко. След това Докс каза:
— Канезаки твърди, че били бивши.
Кимнах.
— Да.
— Е, аз бих нарекъл това несъответствие.
— Да.
— Дали твоята приятелка не е намерила нещо, което да хвърли малко светлина? Защо не й звъннеш?
Замислих се. Поради всички причини, които досега обсъждахме, не смятах, че Дилайла може да е замесена в инцидента пред „Браун Шугър“. Безпокоеше ме, че се надявах да не е замесена. Съзнавах, че това е опасно; доскоро щях да събера две и две и да приема резултата. Не се влияех от неща като надежда или предчувствия. Сега влагах емоции в изводите. Зачудих се дали мога да си имам доверие, че не подправям несъзнателно данните.
Трябваше да разбера в хода на нещата. Ако можех.
Обадих й се. Вдигна на третото позвъняване.
— Ало?
— Аз съм. Можеш ли да говориш?
— Мога. Тъкмо щях да ти пиша.
— Къде си?
— В Банкок.
— И аз. Може ли да се видим?
— Не. Гил е тук. Трябва да внимавам. Ти също.
— Гил е тук ли?
Сигурно беше доловила нещо в тона ми. Или ме познаваше прекалено добре и се беше сетила какво си мисля.
— Не си го и помисляй.
Не отговорих. Не обичам усещането, че съм преследван. Приемам го лично.
— Не си го и помисляй — повтори тя. — Ако нещо му се случи, ставаш мой враг. Обещавам ти.
Добре де, с Гил бяха от един отбор. Трябваше да си го напомням.
— Разбирам. Ще се покрия накъде.
— Хубаво.
— Нещо ново?
— Да. Онези двамата май наистина са били от ЦРУ. Гил ги познава от първата война в Залива. Били са в един екип, ръководен от някой си Джим Хъкстън, понастоящем Джим Хилгър. Пак Хилгър. Добре.
— Друго?
— Хилгър е бил забелязан на няколко срещи с Лави. И използва кодови имена на ЦРУ. Хилгър е Топ Дог. Лави е Еврейчето.
— Политически ужасно некоректно, не мислиш ли?
Тя се засмя.
— Сериозно ти говоря. Мислиш ли, че можеш да използваш такова кодово име в американска държавна агенция? Боже, та Администрацията за транспортна сигурност не може да направи извънредна проверка на арабин, напяващ строфи от Корана и мърморещ „Аллах Акбар“, докато се качва на самолета, а ти ми говориш, че ЦРУ може да кръсти свой сътрудник Еврейчето.
— Има известна доза истина в думите ти.
Взех смартфона и погледнах в папката за срещите. ТД и ЕВ придобиха изцяло ново значение.
— МЛЧ да ти говори нещо?
— Какво е това?
— Сигурно е кодово име.
— Нищо не ми говори. Гил не го е споменавал. Само двамата, за които ти казах. Защо?
— Не съм сигурен. Нищо, и така много ми помогна. Мерси.
— С какво ти помогнах?
Замълчах. Усещах, че може да ми е полезна, дори необходима, но ми се щеше да помисля, преди да я помоля за още нещо.
— Сигурна ли си, че не можем да се видим?
— Идеята не добра. Не искам Гил да става по-подозрителен, отколкото вече е.
— Колко време прекарвате заедно?
Тя замълча.
— Ти да не ревнуваш? — попита след малко.
— Да, май ревнувам.
— Много мило. Харесва ми.
Мамка му, наистина ми се щеше да я видя. Е, много хубаво. От друга страна, отказът й ме накара да й повярвам. Ако беше казала „не“, а след това ме беше оставила да я разубедя, щях да надуша нещо гнило. Дилайла не беше лигла.
— Моята информация е, че тези двамата не са били шпиони — казах. — Били са шпиони преди. А наскоро са постъпили на работа във фирма на име „Гирд Ентърпрайзис“. Това говори ли ти нещо?
— Не. Опита ли в „Гугъл“?
За момент разбрах защо Докс понякога се нервира, когато му задавам въпроси, които сигурно му се струваха очевидни.
— Естествено, че опитах. Нищо.
— Ще потърся. Ама ти сигурен ли си за онези двамата?
— Не съм. Но имам два независими източника, единият от самата организация, и информацията им съвпада. Струва ми се, че твоите хора са се объркали, макар да не знам причината.
— Нищо повече не мога да направя по въпроса. Ако продължа да подпитвам, ще разберат, че става нещо.
Двамата замълчахме.
— Докога ще си в Банкок? — попитах.
— Не знам. Ще трябва да напиша в нашия чатрум нещо от сорта колко съм ядосана и обидена, че си ме зарязал, и че искам да те видя отново. Сигурно ще мога да изчакам ден-два за отговор.
— В такъв случай ще проверя някои неща и ще използвам информацията, която ми даде. Ще ти се обадя.
— Не ме дръж на тъмно. Вече и без това съм достатъчно затънала.
Имаше добър усет.
— Няма да те държа на тъмно.
Представих си я как си мисли: „Да бе, да“. Но какво можеше да ми каже.
— Ще ти се обадя — повторих.
След кратко мълчание тя отговори:
— По-добре да ми се обадиш — и затвори.
Информирах Докс за кодовите имена и за останалото.
— Хилгър, Мани, скъпият ни покойник господин Уинтърс и мистериозният господин МЛЧ. Само Хонконг ще да е мястото, да знаеш — разсъди той.
— Да, но ако отидем там, дали ще ни посрещне цялото войнство на ЦРУ? Или някой друг?
— Ами дай да помислим. Израелците ни казват едно, а Канезаки и твоят японец съвсем друго. На чия информация имаш повече доверие?
Свих рамене.
— Канезаки трябва да знае най-добре.
— Съгласен съм, стига да играе почтено с нас.
— Имаме и независимо потвърждение.
— И с това съм съгласен. Какво тогава може да е подвело израелците?
Помислих около минута.
— Първа възможност — някой лъже. Втората — и по-вероятната е, че някой просто е сгрешил. Което не е толкова трудно. Според Дилайла Гил познава Хилгър и онези двамата от времето, когато са постъпили в Управлението. По-късно при някакво следене са видели Хилгър с Мани. Нормално е Гил да предположи, че Хилгър е още в ЦРУ и че Мани е вербуван. Когато онези двамата загиват на срещата с Мани, убеждението му, че са на активна служба в ЦРУ, се затвърждава. Никой не се сеща да попита дали тези хора не са се преместили някъде другаде. Но и не могат много да разпитват, защото темата е неудобна. А и изтича информация, която току-що видяхме във „Вашингтон Пост“. Израелците сигурно също са я видели. Поредното потвърждение на едно грешно предположение.
Докс кима известно време, все едно размишляваше. След това каза:
— Дали не се ограничаваме много с този подход или-или?
Погледнах го заинтригуван.
— Искам да кажа, погледни нас двамата — продължи той. — Ние от ЦРУ ли сме? Не сме. Ние сме само наемници. Но ЦРУ ни използва от време на време. И не само нас. Като се сети човек за „Халибъртън“, „Блекуотър“, „Динкорп“, „Винел“ и „Крол-Крусибъл“[1]… тези мошеници никнат като гъби след дъжд и вече не се знае къде свършва държавата и къде започва частният сектор.
— Прав си.
— Освен това правителството превърна всички в ловци на глави, като предложи двайсет и пет милиона долара за дръгливия задник на Осама.
— Капитализъм в действие. Търсене и предлагане.
— Знам. Като гледах по Си Ен Ен как разбиваме иракчаните, направо очаквах говорителят да каже: „Програмата се излъчва с помощта на хрускавите оризови ядки Келог“, или нещо такова. Няма яснота като преди.
Кимнах.
— Нали знаеш кой е третият по големина съюзник в коалицията след САЩ и британците?
— Частният бизнес, синко, никой не се съмнява. Ние сме вълната на бъдещето. Що не вземем да си направим профсъюз?
— Щатите не го тръбят наляво и надясно, но си е така.
— И аз за това говорех — Докс потри брадичката си, все едно обмисляше нещо. — Но в случая не ми се вярва, че си имаме работа с Чичо Сам. Не се връзва нито с онези тайландци, нито с Еврейчето. Пък и както сам каза, Централата за религиозно убеждение има доста мрачен опит в контролирането на истински лоши типове като Мани. И твоят човек в Япония, и Канезаки твърдят, че онези в Манила са бивши, а не настоящи шпиони. По всички правила това се нарича независимо потвърждение.
— Какво ще кажеш тогава за статията във „Вашингтон Пост“?
Той сви рамене.
— Журналист пуска въдици. И прави същите грешки като израелците.
Кимнах.
— Съгласен съм с всичко дотук.
— Освен това Хилгър се измъкна с онези два милиона долара в Квай Чунг.
— Не съм сигурен дали това има отношение. Пак може да си е държавен служител, макар и мръсник.
— И аз натам клоня. Според мен Хилгър е от Централата, но се е отклонил от правата вяра.
Обмислих казаното.
— Много интересна възможност.
— Естествено, че е интересна. Ако съм прав и ако се разчуе, Управлението ще се отрече от блудния си син Хилгър. И преди се е случвало.
— На него това няма да му хареса, прав си.
— Значи си съгласен с мен.
— Да.
— И мислиш, че трябва да отидем в Хонконг?
Погледнах го.
— Мисля, че утре сутрин трябва да изчезнем. В Банкок може да ни запари под краката след „Браун Шугър“.
Проверих няколко сайта и намерих полет на „Тай Еър“, който излиташе в 8,00. Погледнах си часовника. След по-малко от седем часа. Добре. Исках да се махнем, преди Хилгър да е разбрал за случилото се с неговия Уинтърс, или поне преди да успее да реагира. Запазих си място, а след това запазих едно и за Докс за полета в 8,25 на „Катай Пасифик“. Щеше да е по-безопасно да пътуваме отделно. За двойно подсигуряване използвах едни от резервните фалшиви самоличности, просто в случай че Хилгър се беше сетил да ни отбележи в компютрите на граничните пунктове. Запазих стаи в два големи анонимни хотела — „Интерконтинентал“ на Коулун за Докс и „Шангрила“ на остров Хонконг за мен.
— Малко лукс няма да ми навреди — ухили се Докс, докато правех резервациите.
— В Китайския клуб е само за членове. Трябват ни хотели, чиито гости могат да го посещават.
— Не се оплаквам.
— Освен това ще ни трябват и дрехи. В клуба пускат само с официално облекло. В магазините на „Интерконтинентал“ трябва да има шивач. Ще ти ушие костюм за нула време. Ако няма, попитай управителя да ти препоръча някого.
Докс се усмихна.
— Обичам Хонконг. Най-бързото място на земята.
— Кажи на шивача, че искаш нещо тъмно и консервативно, класически костюм. И го остави да си свърши работата. Помоли той да избере вратовръзката.
— Човече, никакво доверие ли нямаш в моя вкус?
Реших да не отговарям. Приключих с компютъра и отново почистих браузера.
— Хрумна ми нещо — каза Докс. — Щом Уинтърс е трябвало да присъства на вечерята в Китайския клуб, но не се появи, Хилгър ще се разтревожи. Може да са имали уговорка да се обади преди това и като не се обади, Хилгър може да си промени плановете. Ти затова ли се притесняваше да не изглежда, че е умрял при разпита?
Кимнах.
— Ще трябва да отчетем и тази възможност. Но фактът, че мястото на срещата вече е определено, е окуражаващ. От гледна точка на сигурността за Хилгър щеше да е по-добре да каже на хората най-общо къде ще се срещнат и да им съобщи точното място в последния момент. Затова предполагам, че връзката с този МЛЧ не е много лесна. Или има други ограничения да контактуват в реално време. Мисля си, че тази среща е свързана със случката в Манила. Там нещата се провалиха. Съмнявам се, че ще отменят събирането си сега само защото някой не се е появил и не се е обадил. Може да греша и ако е така, ще разберем, но смятам, че вечерята ще се състои.
Докс се облегна на стола.
— Съгласен съм. Какъв е планът?
Започнах да обмислям нещата и да отбелязвам какво още ни трябва и как ще го получим.
— Мани и Хилгър. Ще ликвидираме и двамата. С Мани изпълняваме договора с израелците. И си получаваме парите. Хилгър може да е от ЦРУ, може и да не е, или пък им служи, но е кривнал от правия път, ала във всички случаи ще бъде опозорен посмъртно. Тогава израелците ще разберат, че вече нямат проблем с Управлението. И всички ще ни оставят на мира.
— Не забравяй, че дори правителството да се отрече от Хилгър, може да се появят желаещи да отмъстят за него. Стават такива работи.
Свих рамене.
— Ще поема този риск. Във всички случаи Хилгър ни притиска най-много, дори повече от израелците. Не виждам по-добър начин за отслабване на натиска от елиминирането на източника.
— Звучи ми разумно.
За миг се зачудих как бях стигнал до състоянието да обсъждам спокойно убийството на двама души, единият от които вероятно от ЦРУ, и това да ми се струва разумно. Щеше да се наложи да поразмишлявам над това в свободното си време.
— Поне доколкото ми е известно, причината израелците да искат Мани да се спомине от „естествена“ смърт беше най-вече грешното предположение, че е сътрудник на ЦРУ. Следователно вече не се налага да ограничаваме методите.
Докс кимна.
— Така вече се чувствам по-добре. Там, където съм израснал, джентълмените просто ги застрелват.
Кимнах и за втори път през последните няколко минути осъзнах, че на света има хора, които биха намерили диалога ни за странен и дори отблъскващ. Замислих се откъде бях придобил този нов мироглед. По-късно щеше наистина да се наложи да поразсъждавам.
— За съжаление май няма да разполагаме с огнестрелни оръжия.
Физиономията му помръкна леко.
— Така ли?
Поклатих глава.
— Не мисля, че дори Канезаки ще успее да ни снабди за толкова кратко време. А и не съм сигурен, че ще е разумно да го молим. Моят човек в Япония щеше да ни помогне, но ако бяхме в Токио. В Хонконг… надали при това ограничение във времето.
— Е, кофти работа. Вече си се представях на някой покрив със страховития М-40АЗ как нагласям нощния визьор ANPVS-10. Щеше да е толкова цивилизовано.
Кимнах.
— Или това, или аз да нахълтам в частната им зала с четирийсет и пети калибър, докато се наслаждават на патицата по пекински. Но може…
Докс ме погледна.
— Замисляш нещо нечестиво, готин, усещам те.
Усмихнах се.
— Мислех си за Хилгър. Миналата година в Квай Чунг беше въоръжен.
— Въоръжен и опасен — потвърди Докс. — Направо си е жива машина за убиване. Имаше един на пояса и един на глезена.
— Нали не мислиш, че ги беше взел случайно?
— Глупости. Такива като него ги носят постоянно. Иначе се чувстват голи.
— Дори да не е постоянно, поне сме сигурни, че е въоръжен по време на операция.
— Като утре вечер например.
— Например.
Докс поглади брадичката си и се ухили.
— Добрият стар Мани сигурно също няма да е с голи ръце. Не би си го позволил след това, което едва не го сполетя в Манила.
— И аз си мислех същото.
— Много мило от тяхна страна да ни донесат пистолети.
Кимнах.
— Трябва само да спипам някой от тях изотзад насаме. Да речем в тоалетната.
Докс се изкашля.
— Не се ли притесняваш, че… че като видиш Мани като последния път…
Поклатих глава и усетих как нещо в мене се помества като замръзнал блок гранит.
— Не. Изобщо не се притеснявам.