Бари Айслър
Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие (13)

13.

Щом се върнахме в Банкок, двамата с Докс се регистрирахме в „Гранд Хаят Ераван“ на „Рачадамри“. Не беше толкова дискретен като „Сукотай“, но аз не обичам да използвам едно и също място два пъти поред. Липсващото очарование на малкия хотел „Ераван“ компенсираше с оперативно удобство: предлагаше многобройни входове и изходи на два етажа и значителна охранителна инфраструктура, състояща се от гардове и видеонаблюдение. Обикновено следенето и охраната за мен са пречка и се опитвам да ги избягвам. Но този път предпочитах да бъда на място, където всеки, пожелал да ме посети неочаквано, ще бъде възпрепятстван. Не че някой знаеше къде съм, но сънят ми винаги е по-спокоен, когато повечето пластове са си на мястото. А ако са налице и най-качествените памучни чаршафи… е, в тази професия глезотиите не се срещат под път и над път. Възползвам се, когато мога.

Нямаше какво да правим, освен да чакаме, и затова оставих Докс да ме изведе на още една вечеря в града. Онази преди няколко дни ми беше доставила удоволствие, доста по-голямо от обичайната самотна вечер в хотела, та не му беше много трудно да ме убеди. Но този път аз щях да избера мястото.

Слязох във фоайето точно в осем, както се бяхме разбрали. Той отново беше подранил и отново приличаше на местен чужденец с кремавата си ленена риза с къс ръкав, пусната над джинсите. Четеше книга. Приближих се и прочетох заглавието: „Отвъд доброто и злото“.

— Ницше ли четеш? — удивих се.

Докс вдигна глава.

— Защо да не чета Ницше?

Смутих се, каквото и да отговорех, сигурно щях да го обидя.

— Ами…

Той се усмихна.

— Знам, знам, всички си мислят, че един южняк не може да бъде интелектуалец. Е, баща ми работеше в една голяма фармацевтична компания в Германия и аз израснах там. Изучавахме дъртия Фридрих в училище и ми хареса. Всичките онези работи за желанието да властваш и прочие. Сега, като го чета, ме успокоява.

— Кой ли шъ си пумисли? — имитирах диалекта му.

Той се разсмя.

— А ти бе каубой, как изобщо разбра какво чета? Надхвърляш очакванията ми.

Свих рамене.

— Като малък все избирах губещата банда. Най-доброто скривалище се оказа библиотеката. Никога не се сещаха да ме търсят там. Накрая ми доскуча и започнах да чета книгите. И не спрях.

— Да избираш губещата банда ли?

Разсмях се.

— Май така излиза. Не спрях да чета, това имах предвид.

— Значи ето откъде взимаш разните сложни думички, дето толкова ти допадат. Беше ми чудно. Пък и не се стряскаш от моя богат речник. Даже дума като „перинеум“ ти е втора природа.

— Кой го казва.

Той затвори книгата и се изправи.

— Е, къде сме тази вечер? На дискотека? В салон за масаж?

— По-скоро ми се ще да идем на мач в „Лумпини“, а след това може и на бар. Бар за възрастни.

— Нямам нищо против да погледам малко тайландски бокс. Ама не съм сигурен за възрастния бар… Всъщност, да не е като филмите за възрастни? Тях ги харесвам.

— Значи ще се разочароваш. Но не виждам защо да не пробваш.

Докс се ухили.

— Естествено, че ще опитам. Аз съм трисексуален, готин, и опитвам от всичко поне веднъж.

Слязохме по стълбището и излязохме през мола на „Амарин Плаза“. На улицата Докс започна да маха за такси.

— Чакай — спрях го. — Дай да се поразходим.

— Да се поразходим… Налага ли се? Нали проверихме на идване. Чисти сме.

— Това, че си бил чист, не означава, че и сега си чист. Вчера си се къпал, нали? Това означава ли, че днес няма да вземеш душ?

— Да, ама…

— Има и други начини за проследяване, освен физическия. Спомни си какво каза Дилайла. Търсят ни доста мотивирани хора. Дай да не ги улесняваме.

Той въздъхна.

— Добре де, добре. Просто не искам да изпусна мачовете.

Отидохме пеша до „Чит Лом“ и взехме въздушната железница за една спирка до „Плоен Чит“. Изчакахме на платформата всички пътници да се разотидат и се качихме в обратната посока до „Сиам“. Слязохме с асансьора до приземното ниво, минахме през един от суковете и излязохме на „Анри Дюнан“, където хванахме такси.

Докс си погледна часовника.

— Сега доволен ли си? Изпуснахме половината мачове.

— Добрите мачове започват в девет. Той ме погледна.

— Ти май познаваш Тайланд по-добре, отколкото изглежда, готин.

Свих рамене.

— Прекарал съм тук известно време. Но не наскоро и не като теб.

— Вие сте мистериозен тип, господин Рейн.

Трепнах леко, когато произнесе името ми. Знаех, че съм параноик, както Хари не пропускаше да ми напомня. Наистина името едва ли говореше нещо на шофьора на таксито, който ни беше взел напълно случайно и който така или иначе със сигурност не говореше английски. Но защо трябваше да го използва? Ако параноята не ти струва нищо, защо да не й отдадеш дължимото? Досега този подход беше успешен.

Но запазих мълчание. Започвах да се уча, че с Докс, а може би и с всички останали, трябва да подбирам битките си.

Пътуването до стадион „Лумпини“ отне десет минути. Купихме си билети за места до ринга за по хиляда и петстотин бата и влязохме.

Муай тай, или тайландският бокс, е местният спорт. Състезателите са с ръкавици и в това отношение, както и в някои други, играта на пръв поглед прилича на западния бокс. Но тайбоксьорите легално и ентусиазирано вкарват в боя краката, колената, лактите и главите си дори при клинчове, които западните рефери моментално биха разделили. Атмосферата по време на мача също е различна, защото липсват всичките простащини между състезателите, които вече доминират в повечето американски спортове. Тайбоксьорите загряват заедно на ринга и не си обръщат голямо внимание, докато изпълняват танците вай кру, с които отдават почит на треньорите си, след това се бият под съпровода на музика, която е влудяваща кръвта смесица от кларнет, барабани и цимбали. Преди години в Япония се запознах с един бивш тайбоксьор, дошъл в „Кодокан“ да тренира джудо. Научихме се взаимно на много неща, а у мен остана голямо уважение към свирепостта и ефективността на тази бойна система.

Стадионът беше изцяло подчинен на функционалността: три реда седалки, грапави бетонни подове, ярко луминесцентно осветление, обливащо ринга с убийствена бяла светлина. Въздухът смърдеше на години пот и лечебни мазила. Най-пълен беше вторият ред, почти само с тайландци — там се разиграваха най-сериозните залагания, и всеки як ритник по пищяла или удар с широк замах се посрещаха от тях с хорови крясъци, вдъхновени колкото от жаждата за печалба, толкова и от жаждата за кръв.

Хванахме последните три мача за вечерта. Както винаги, останах впечатлен от уменията и страстта, които тези мъже демонстрираха на ринга, но този път ме жегна и лека завист. На тяхната възраст бях не по-малко бърз и скоростта ме беше направила победител в безброй неприятни срещи отблизо. Но рефлексите ми, макар още добри и поддържани с внимателно подбрана диета, хранителни добавки и всекидневни упражнения, вече не бяха същите. Попипах ножа в джоба си и си помислих: „Е, затова пък имам играчка. И гъвкава тактика.“

Докс беше в обичайното си шумно настроение, крещеше ентусиазирано и дори ставаше да поздравява на тайландски победителите, които слизаха от ринга. Щеше ми се да не се набива толкова на очи, но ми беше ясно, че за него е невъзможно. Напомних си, че ако искам това странно партньорство да доведе донякъде, се налага повече или по-малко да приемам Докс такъв, какъвто е.

След края на последния мач излязохме навън.

— Нощта тепърва започва. Ще нападаме ли тоя твой „възрастен бар“? — подхвърли Докс.

Кимнах.

— Да, освен ако не си уморен.

Той се ухили.

— Аз не съм, гледай ти да не си. Хайде да хващаме такси — но като видя изражението ми, въздъхна: — О, човече, пак ли…

— Само до края на улицата. Ще минем покрай парка „Лумпини“. Там ще вземем такси. Дори ще ни е по-лесно, защото няма да има толкова народ.

— Покрай парка „Лумпини“? Че там няма жива душа.

— Още по-добре. Значи няма да имаме конкуренция.

Той въздъхна шумно и кимна, а аз осъзнах със странно чувство на признателност, че върши наум същите изчисления като мен — как да постъпи, ако иска нещо да стане.

Повървяхме, после взехме такси. Пътят до мястото, което имах предвид, беше само няколко минути: „Браун Шугър“ — най-добрият джаз клуб в Банкок.

Намираше се на „Сой Сарацин“ срещу северозападния край на огромния парк „Лумпини“. Оповестяваше съществуването си дискретно и със самочувствие — семпла зелена тента с бели букви: „Браун Шугър — най-хубавият джаз ресторант“. Фасада от червени тухли, врата от лакирано дърво, отворена и подканяща. Витрина с наредени върху стъклени рафтове дреболии — керамична кана за вино с картата на щата Кентъки, старинен шейкър за мартини, колекция от стъклени бутилчици, двойка метални кутии за кафе, чашка, керамични войници в Наполеонови униформи. Няколко дървени маси и столове покрай пътеката, осветявани единствено от светлината, идваща от вътрешността на клуба.

Доволен бях, че мястото все още процъфтяваше. Беше хванато като в клещи от алеята отдясно, а отляво от разни неонови барове с имена като „Бар Д“, „Стаята“ и „Кафе Ноар“. За разлика от „Браун Шугър“, който притежаваше класически дух — някои биха го нарекли вехт, — другите изглеждаха лъскави и нови. Предчувствах, че до една година няма да ги има. „Браун Шугър“ може и да беше стар, но беше бегач на дълги разстояния.

Слязохме от таксито, пресякохме улицата и влязохме. Табела до вратата оповестяваше, че свири формация на име „Анодард“. „Анодард“ се оказаха две китари, саксофон, клавирни, ударни и красива вокалистка. Изпълняваха хубави кавъри на „Бейби Айс“ на Бренда Ръсел в основната зала — помещение с нисък таван, събиращо трийсетина души и пълно около три четвърти. Декорът беше точно какъвто трябваше: приглушено осветление, гол таван, овехтели маси и столове, избелели плакати с автографи на джазови състави по стените. Надявах се никога никому да не хрумне да прави хирургия за подмладяване на това място. Седнахме на маса вдясно от бара с изглед към оркестъра. Единственият недостатък на „Браун Шугър“ беше пълната липса на въображение при подбора на малцово уиски, но аз се задоволих с един осемнайсетгодишен „Гленливет“. Докс си поръча „Столична“ с лед. Облегнахме се, отпихме от питиетата си и заслушахме музиката. Оказа се повече поп, отколкото джаз, но „Анодард“ бяха добри и това беше важното.

Беше ми малко странно да слушам музика на живо в компания. Обикновено ходя по клубовете сам, пристигам и си тръгвам тихо и незабелязано, без да се притеснявам дали на другия музиката му е харесала колкото на мен. След около половин час, когато съставът си взе почивка, попитах Докс:

— Е? Как го намираш?

Той се намръщи, сякаш размишляваше усилено.

— Май ще ми трябва малко време да свикна. В повечето посещавани от мен банкокски барове девойките танцуват по масите и на бикините им има номера. Но откривам привлекателност и тук.

Кимнах.

— Ясно, има надежда да станеш човек.

— Певицата е доста секси.

— Слаба надежда.

Той се разсмя.

— Готин, тази Дилайла е дама от класа. Не проумявам какво прави с окаян тип като тебе.

— И аз не знам.

В усмивката му се мярна известна доза похот.

— Май те беше понабила там, на Пукет. Не знаех, че си падаш по тия работи.

Огледах се за сервитьорката.

— Обичам, когато жената не крие страстта си — продължи Докс с дълбокомислен тон, явно не се обезпокои от липсата на реакция от моя страна. — Леле, само като си помисля, и ми става.

— Не се чувствай длъжен да споделяш.

— Хайде сега, нали сме партньори и приятели и сме във великия Банкок — страната на усмивките! Можем малко да пригладим перушината.

— Докс, твоята перушина никога не е щръквала.

— Ще го приема като комплимент. Както и да е, според мен твоята дама ще ни помогне. Имам добро предчувствие за нея.

— Така ли?

— Така.

— Не можеш непрекъснато да се осланяш на предчувствия.

— Готин, след като нямам твоята космическа параноя, на какво ми остава да разчитам, ако не на интуицията си? Пък и тя ми служи доста вярно, за което свидетелства самото ми присъствие тук.

С изненада открих, че думите му ме жегват. Още от заминаването ни от Пукет несъзнателно разигравах в главата си всякакви сценарии, подлагащи на изпитание надеждата, че Дилайла е била искрена с нас. Според мен беше искрена. Просто ми се щеше да имам необременената вяра на Докс. Казах само:

— Ще видим.

Сервитьорката дойде и си поръчахме още по едно. В заведението от време на време влизаше по някоя двойка или група. Доволен бях, че Докс всеки път поглежда кой влиза. При професионалистите това трябва да е мигновен и ненатрапчив рефлекс, извършван абсолютно автоматично като дишането. Професионалистът винаги иска да знае кой идва, да усеща тълпата.

По някое време вдигнах поглед, за да видя влизащата в клуба убийствено красива тайландка. Беше в калаеносива копринена блуза без ръкави с висока китайска яка, прилепнала черна копринена пола малко над коляното и остри високи обувки без пета. Гримът й беше съвършен, а косата й беше вдигната в изящен кок, подчертаващ идеалното й телосложение и уверената й походка. На ушите й проблясваха висящи обици от нефрит.

Седна на бара като царствена особа на трон и огледа обстановката. Докс ме сръга в ребрата.

— Видя ли момичето, дето влезе?

Кимнах и се зачудих дали не съм му гласувал прекалено голямо доверие с проверките на периметъра. И дали по-вероятното обяснение не беше извънредната му похотливост.

Жената забеляза, че Докс я зяпа, и се усмихна. Той й се усмихна в отговор.

Страхотно, помислих си. Почва се.

— Видя ли бе? Тя ми се усмихна.

Изгледах го.

— Сигурно е проститутка, Докс. Усмихва се на всекиго. Особено на западняци, които могат да й купят обици от нефрит.

— Готин, хич не ми пука с какво си изкарва хляба. И да е на свободна практика, кой може да я вини? Не е там въпросът. Важното е, че ме харесва. Сигурен съм.

— Харесва парите ти.

— Може и тях да харесва, пък и защо да не й дам бакшиш, за да й покажа възхитата си и просто да я подпомогна в най-общ смисъл. Но нямаше да я харесам, ако не ме искаше заради самия мен. Само гледай.

Той се обърна и й отправи подканваща усмивка. Тя му отвърна, каза нещо на бармана и стана. Пое към нас.

Докс се обърна към мен.

— Какво ти казах?

Пълната липса на свян, с която пристъпваше към Докс, потвърди подозрението ми, че е проститутка. Но ми хрумна, че присъствието й тук е малко необичайно. Скъпоплатените проститутки по принцип наобикаляха клубове за танци и барове като „Спасо“ в „Гранд Хаят“, а не автентични забутани места като „Браун Шугър“. Е, може да не й е проработил късметът в съседните барове, може да е дошла заради музиката или кой знае за какво. Все пак, както винаги при всяко несъответствие, бдителността ме постави нащрек. Макар непрекъснато да си давах сметка какво става в помещението, се огледах, за да проверя, дали всичко е наред. Изглеждаше нормално.

Момичето дойде до нашата маса. Огледах ръцете й. Дясната бе празна, с лявата държеше миниатюрна черна чантичка, побираща сигурно само мобилен телефон, червило и огледалце. Не долових сигнал за опасност. Но усещането, че нещо не е както трябва, продължаваше да не ми дава мира, поради което останах нащрек.

Тя погледна първо мен, а после Докс и с едновременно сладък и леко дрезгав глас изрече:

— Здрасти. Аз съм Тиара.

Акцентът й беше силно тайландски.

— Здрасти, Тиара — отвърна Докс и я дари с широка усмивка. — Аз съм Боб, а този тук е Ричард. Но повечето му викат Дик — погледна ме и се ухили още по-широко.

Момичето протегна ръка на Докс и той я пое. Протегна и на мен. Поех пръстите й и ги стиснах леко. Възглавничките им бяха меки, без мазоли. Докато измъкваше ръката си от моята, огледах китката й. Пръстите й бяха дълги, с идеален маникюр, а светлината се отразяваше в ноктите й като в скъпоценни камъни.

— Би ли желала да се присъединиш към нас с Дик за едно питие? — попита Докс.

Момичето се усмихна лъчезарно и извърши някакви микроскопични поправки в прическата си.

— Да, много ще ми е приятно.

Сигурно само това знаеше на английски. Това, а може би и „Ох, какъв голям хуй! О, толкова много ме празниш!“, и други подобни шекспировизми на занаята.

Станах и й предложих моя стол, който беше до този на Докс, след което погледнах към тоалетните.

— Заповядайте — казах. — Аз отивам до едното място. Тъкмо да се запознаете.

Момичето кимна и седна до Докс. Той се ухили.

— Е, благодаря ти, Дик.

В действителност нямах особена нужда от тоалетната. Просто исках да огледам помещението от други стратегически точки. Да видя нашата маса така, както може би друг я наблюдаваше. Щях да се почувствам по-добре.

„Браун Шугър“ има две зали отзад и аз ги проверих. И в двете беше пълно с тайландци на средна възраст, които разговаряха, ядяха и се смееха похотливо. По масите в нашата зала имаше с нищо незабележителни чужденци и тайландци между двайсет и четирийсет години. Никой не задейства радара ми. Но нещо продължаваше да ме гложди. Не много, но все пак.

„А може просто да си нервен. Не си свикнал да излизаш с компания и някой да дойде непоканен.“

Може би. Използвах тоалетната и се върнах. Докс и девойката си бяха поръчали нови питиета. Държаха си ръцете и си шепнеха нещо. Е, май все пак щях да завърша вечерта сам.

Приближих се и заявих:

— Чувствам се малко уморен.

Момичето вдигна поглед към мен. От този ъгъл високата яка на блузата се отдръпна леко от шията й. Под гладката кожа забелязах леката издутина на крикотироидния хрущял — адамовата ябълка.

Мамка му, помислих си. Изведнъж разбрах какво ме ядеше. С усилие потиснах смеха си.

— О, Дик, има време да си лягаш. Сядай тука, може и ти да се позабавляваш.

О, определено ще се позабавлявам. Това поне е сигурно. Усмихнах се и се опитах да сподавя идиотската усмивка, за която настроението ми внезапно настоя.

— Ами, добре. Ще чуя още едно-две парчета.

— Ето — Докс посочи стола срещу себе си. — Седни. Ние с Тиара пием столична. Ти искаш ли още едно уиски?

— Защо не?

Докс махна на сервитьорката и великодушно поръча по още едно за всички. Двамата с Тиара отново сведоха глави един към друг и се заеха да си гукат.

Е, щеше да е направо страхотно. Не знаех с какво съм заслужил такова забавление, но ето го. И щеше да става все по-весело.

Питиетата дойдоха. Наслаждавах се на моето мълчаливо, насочвах вниманието си ту към бара, ту към залата, ту към погълнатите в разговора си мои компаньони по чашка. Ръката на девойката беше изчезнала под масата. От наклона на телата им отсъдих, че пръстите й са поне върху бедрото на Докс. А може и да бяха доста по на север.

Момичето му прошепна нещо на ухото. Той кимна. Тя ми се усмихна, стана, извини се и закрачи към тоалетните.

Докс погълна остатъка от водката си и се наведе през масата. Лицето му се беше зачервило.

— Е, готин, ще ми липсваш, но дългът ме зове.

Усмихнах се.

— Напълно те разбирам. Сигурен съм, че ще я ощастливиш.

— Е, и тя несъмнено ще ме ощастливи. Видя ли я, бе? Кога за последно си виждал такава красавица? Малко е плоска в бюста, но това изобщо не ме тревожи. Сигурен съм, че останалите й очарования ще компенсират този недостатък.

— О, със сигурност. Убеден съм, че в останалите неща е доста… надарена. — Не ми беше лесно да говоря спокойно. Една мимика, едно подхилване и щях да избухна в ураганен смях.

— Благодаря за разбирането, човече. Време е младата дама да изживее приключението на живота си. От тази нощ нататък всичко останало ще я разочарова, но такава е цената на любовната нощ с Докс.

Кимнах, Знаех, че ако си отворя устата, ще изригна.

Трябва да беше изтълкувал мълчанието ми погрешно.

— Слушай, не е нужно да прекарваш нощта сам. Не изглеждаш зле, а дамите ще разберат за някои ощетени части чак когато стане прекалено късно. Защо не забършеш някоя.

Част от мен, по-голяма част, отколкото ми се щеше, искаше да го остави да си строши главата. И бих дал какво ли не да съм там в момента на истината. Но той беше добър приятел. По дяволите, беше ми спасил живота. Не можех да постъпя така с него, колкото да си го заслужаваше.

Затворих очи и вдишах дълбоко.

— Докс. Тя е катой.

Катой, или „жена-момче“, има много значения — от мъж, който от време на време обича да носи дамски дрехи, та до такъв, който е претърпял операция за смяна на пола и понастоящем е на практика жена. Намират се из цял Тайланд и като цяло са нормално приети в обществото, макар понякога присъствието им да не е желателно. Независимо от различията, общото помежду им е, че Докс едва ли би пожелал да си легне с някой катой.

Той се намръщи леко и вирна брадичка.

— Виж какво, не ти прилича. Недей да ми проваляш вечерта само защото ти не си докопал нищо.

— Видя ли й ръцете? Не ти ли се струват малко големшки за ръста й? А какво ще кажеш за адамовата ябълка? Жените нямат адамови ябълки, а тя е с висока яка, за да я крие.

Известна част от червенината му избледня.

— Не се ебавай с мен.

Поклатих глава и сподавих кикота си. Съвсем навреме, момичето се върна от тоалетната. Докс се изправи и се обърна към нея.

— Скъпа, този тук мисли… мисли…

Усмихнах се мило и я погледнах.

— Просто не исках да стават недоразумения. Боб не знае, че си катой.

Тя също ми се усмихна, след което обърна широко отворените си очи към Докс.

— Ти не харесва катой?

Лицето на Докс изгуби още малко цвят.

— Аз… аз… — заекна.

— Аз мисли ти знаеш. Затова не казва.

— Не, не знаех! — измъчено отвърна той.

— Повечето мъже — няма проблем. Когато тъмно…

— Аз не съм такъв.

Тя продължи да се усмихва.

— Моля, скъпи? Аз те харесва.

Физиономията на Докс бе изкривена като от физическа болка.

— Виж какво, не искам да съм груб, но не може ли просто да си тръгнеш?

Тя се поколеба, но кимна.

— Добре. Благодаря за питиета с мен.

— Моля — отвърна Докс с интонация, побрала всичкото нещастие на света.

Тя стана и излезе от клуба, несъмнено разочарована, че си е пропиляла времето с Докс. А той приличаше на прострелян в корема.

Свлече се на стола си и ме погледна.

— Ти кога забеляза ръцете и шията й? Май доста време ме остави да се правя на идиот.

— Докс, мислех, че си се сетил. Беше очевидно.

— Не беше очевидно. Съвсем не.

— Сигурен ли си, че не искаш да я заведеш в хотела? Ако побързаш…

— Сигурен съм, мътните те взели.

— Абе, все трябва да си знаел. На някакво ниво.

— Не съм знаел на никакво ниво, докато ти не ми каза.

— Сериозно? Не ми ли каза, че била малко плоска? А и не разбирам как си пропуснал ръцете и адамовата ябълка. Докс, направо й го пишеше на челото.

— Не, не й го пишеше на челото. Макар според мен да е задължително да си го пишат.

Усмихнах се.

— Можеше да ти хареса.

— Престани.

— Искам да кажа, че ако само ти беше направила свирка, изобщо нямаше да разбереш. Щеше да получиш най-доброто духане в живота си. Щеше да стане един от най-скъпите ти спомени — разсмях се. Повече не издържах. — И само за него щеше да ми разправяш.

— Ти ще пиеш ли още едно. Аз имам нужда.

— Колко пъти, Докс? Това е въпросът. Колко пъти досега?

Той махна на сервитьорката за още две питиета, след което потръпна.

— Леле, отървах се на косъм. Щях да ти благодаря, ако се беше намесил по-рано и не се кефеше толкова.

— Аз да се кефя?

— Да бе. Много смешно — той погълна водката си на един дъх и отново потръпна.

Зачудих се дали да не продължа с нещо от сорта как с целия си богат опит в региона, без да иска за малко да изчука педераст. А може би не без да иска. Но изглеждаше толкова нещастен, че реших да го оставя на мира.

Оркестърът засвири отново. След няколко минути Докс се наведе към мен.

— Ако нямаш нищо против, смятам да поразнообразя малко. Ако искаш, ела с мен, но не знам дали ще ти хареса там, където отивам.

— Девойки без сутиени с номера по бикините?

— Много вероятно, бих казал.

— Хубаво. Като са голи, ще имаш по-голям шанс да провериш… знаеш какво.

Той се намръщи.

— Идваш ли?

— По-добре иди сам. Не ми се ще да се мотая в краката на мъж, решил да завоюва обратно мъжествеността си. Но от друга страна, кой ще те светне, ако попаднеш на още някой…

— Ще се оправя сам, северен дегенерат такъв.

Усмихнах се и протегнах ръка.

— Добре. Ще говорим утре сутрин.

— Утре сутрин.

Стиснахме си ръцете. Той стана, хвърли неколкостотин бата на масата и пое към вратата.

Подсмихнах се, вече не толкова бурно. Но въпреки всичко беше странно, че тя беше влязла тук. Очевидно беше тръгнала на лов, но „Браун Шугър“ не беше подходящото място. Естествено, възможно бе да е дошла заради музиката, да си почине от работа или за каквото и да е, но начинът, по който веднага се беше огледала, начинът, по който моментално заби Докс…

Може да е действала според обстоятелствата.

Не действаше според обстоятелствата. Действаше съвсем целенасочено.

Започнах да предъвквам тази мисъл. След това като полусъзнателна стенографска сигла, едновременно, а не парче по парче, истината изникна в ума ми.

Ако някой иска да се добере до двама ви с Докс, първото нещо, което ще направи, е да ви раздели. За тази цел, ако е умен, ще приложи похват, който поне временно ще притъпи чувствителността ти към несъответствията в местната обстановка. Ще ти даде нещо, върху което да се съсредоточиш. Един катой, например. Което да те накара да си кажеш: „Ето какво не ми е давало мира — той въобще не е жена!“ А пък ако не забележиш, и един от двама ви тръгне с нея… бам! Ето го начина да ни раздели.

Сигурно би било по-лесно и по-директно примамката да е истинска жена. Но катой си има своите предимства. Една жена-момче може да се погрижи по-добре за себе си, когато стане напечено. И освен това е свикнала да играе роля, да се представя за нещо, което не е, да лъже хората, да ги подмамва.

Кръвта се отдръпна от лицето ми и сърцето ми забумтя лудо от прилива на адреналин. Ако Докс не си беше тръгнал, сигурно щеше да ми се присмее. Не ми пукаше. Някои неща можех да променя заради приятелството ни. Инстинктът в червата никога нямаше да е едно от тях.

Изправих се и закрачих към вратата толкова бързо, колкото можех да остана незабелязан. Надявах се да греша, но знаех, че съм прав.