Бари Айслър
Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие (12)

12.

Дилайла изчака един час, за да даде на Рейн и Докс достатъчно време да отпътуват, след което се обади на мобилния телефон на Гил.

Той вдигна на първото позвъняване и Дилайла си го представи, както винаги на този етап на операцията, сам в затъмнена хотелска стая, без да яде, пие и спи, сложил мобилния телефон на масата или бюрото пред себе си, мълчаливо и търпеливо чакащ устройството да звънне, за да отприщи към света справедливия му гняв и да го тласне да извърши онова, в което бе най-добър.

— Кен — прозвуча отговорът му на иврит. — Да.

— Аз съм — каза тя. Не получи отговор. Без да обръща внимание на сричките му за вземане на надмощие, Дилайла продължи: — Нашият приятел си тръгна тази сутрин. Събра си багажа и изчезна.

Настъпи мълчание, след което Гил проговори.

— По дяволите. Ти къде си?

— На Пукет.

— Защо не ми се обади по-рано?

— Нямах възможност. През цялото време бяхме заедно.

— Той не спи ли?

— А ти?

Гил млъкна. Несъмнено се опитваше да измисли подходящ отговор. След като не успя, каза:

— Значи те е завел на Пукет.

Дилайла схвана намека и се ядоса.

— Гил, знаеш как стават нещата. Някои мъже просто имат правилен подход към жените. Знаят как да получат каквото искат.

Съжали в момента, в който го изрече. Повечето пъти нагласата да не позволява да я унижават й вършеше работа, но този път щеше да й навреди. Искаше от Гил информация. За да я получи, трябваше да го манипулира, а не да реагира на постоянните му дребнави провокации. Вярно, отвръщаше на ударите, но все пак играеше неговата игра. За да победи, трябваше изцяло да промени стратегията.

От другата страна на линията Гил мълчеше и тя се замисли дали коментарът й не го беше обидил наистина. Тази мисъл смекчи гнева й и породи нещо като жалост. Стори й се, че това чувство може да се окаже полезно.

Зачуди се дали Гил просто не се нуждае от победа в постоянната им словесна битка. Може би тогава ще си върне усещането за мъжественост и ще се държи по друг начин, без да я обижда непрекъснато. Често си мислеше, че и правителството има нужда от нещо такова в отношенията си с палестинците. В крайна сметка тъкмо след Седемдневната война, когато натри носа на Израел, Египет показа склонност да преговаря за мир. Навярно и с Гил беше така. И когато се окажеше в непривичната за него ситуация на успех и власт, сигурно щеше да прояви благосклонност или поне небрежност по отношение на информацията. Да, точно така трябваше да играе. Щеше да го остави да спечели.

След малко партньорът й попита:

— И какво стана?

— Според мен заподозря нещо.

— Някаква представа къде е отишъл?

— Не.

— Мамка му.

Именно, мамка му. За Гил неуспехът да убие някого, на когото е вдигнал мерника, сигурно беше като прекъснат полов акт.

— Къде си? — попита тя.

— В Банкок.

Очакваше го. Беше им казала, че отива в Банкок, за да се види с Рейн. Гил е искал да е възможно най-близо, за да действа бързо.

— За да се махна оттук, ще ми се наложи да се върна до Банкок — каза Дилайла. — Искаш ли да се видим, за да ти разкажа подробностите? — След което добави, привидно импулсивно: — Всъщност защо ти да не дойдеш тук. Страхотно е и не знам кога друг път ще имаме такава възможност.

Настъпи продължително мълчание.

— По-добре ела ти — рече Гил след известно време.

Паузата й подсказа, че предложението да дойде на Пукет го е изкушило, може би заради намека на първото лице множествено число. Самият отговор пък говореше, че подозира нещо; иначе изкушението щеше да надделее.

— Добре. Ще взема следващия полет и ще ти се обадя, като пристигна. До няколко часа, ако не й по-рано.

— Ще чакам — каза той и затвори.

Дилайла кимна. Непознато място, само те двамата, далеч от хората, които познаваха… идеалната среда за отпускане и разкриване на душата. Беше го виждала безброй пъти. По дяволите, Джон й беше приложил точно същия похват.

Колата на хотела я откара до летището. Успя да вземе полета на „Тай Еър“, който излиташе след по-малко от час. Обади се на Гил, след като кацна на летището в Банкок. Той я попита дали може да дойде в хотел „Ориентал“, за да се срещнат на верандата на ресторанта над реката. Обеща му, че ще бъде там до час.

Обедният трафик не беше натоварен и пътят й отне по-малко от четирийсет минути. Щом видя хотела, разбра защо Гил го беше предпочел. Класическата колониална постройка заемаше цяла пресечка и сигурно имаше безброй входове и изходи. Гостите на хотела можеха да го напускат с такси, тук-тук или речно такси кажи-речи отвсякъде. А охраната, макар и дискретна, бдеше неотстъпно — имаше камери за наблюдение и пазачи с радиостанции. Всичко това затрудняваше максимално евентуална засада — рискът организаторът й да бъде заснет на видеолента беше висок, — както и проследяването, защото се налагаше следящият да е неприемливо близо до следения. Гил не беше просто подозрителен, беше направо обезпокоен, че партньорката му е преминала в другия отбор.

За миг я обзе познатият гняв заради наранено достойнство. След това осъзна, че Гил не греши чак толкова.

Мина през фоайето и излезе на верандата. Гил се беше подпрял на парапета като турист, захласнат от гледката към реката. Но в момента на пристигането й хвърли поглед през рамо и я видя. Изправи се и кимна. Видя го да поглежда зад нея, а после и встрани.

Носеше свободно пусната над панталона риза като повечето други туристи. Разликата беше, че обичайното небрежно облекло улесняваше скриването на пистолета, който без съмнение си бе у него. Беше десняк и пистолетът сигурно беше втъкнат отдясно на колана под ризата — сполучлив компромис между дискретността и бързия достъп. Не че това имаше някакво значение за нея в този момент — Гил си беше Гил и макар че беше задник, бяха от един отбор, — но оценките от този род й бяха станали втора природа и ги правеше автоматично, независимо с кого се срещаше.

— Приятно местенце — отбеляза, пренебрегвайки очевидната му подозрителност.

Той кимна, но не отговори. Очевидно беше напрегнат. Трябваше да го успокои по някакъв начин.

— Какво ще правим? Тук ли ще стоим? Или ще отидем другаде?

Гил я изгледа и сви рамене.

— Можем да останем тук.

— Добре. Защото съм гладна.

Седнаха в открития ресторант над реката. Гледката беше великолепна и тя успя да й се наслади в пълна степен, защото Гил седна с гръб към водата. Дилайла не обичаше да е с гръб към вратата, но много от мишените й също се тревожеха за безопасността си, така че вече бе свикнала с тази неизгодна позиция. Рисковете на професията.

Поръчаха си као пад гунг — все пак се намираха в Банкок и нямаше смисъл да се лишават от прелестите на местната кухня — и се разговориха. Тя разказа как се бяха стекли нещата с Рейн от момента на срещата им на летището в Банкок. Остави Гил да задава въпросите. Отначало той си позволи удоволствието да направи няколко неприлични намека. Очакваше ги и беше решила да не им обръща внимание, но след поредното заяждане се чу да казва: „Виж какво, дай да се държим като професионалисти.“ Това явно го отрезви, а Дилайла разбра, че тази нейна реакция, по-искрена от стратегията, която беше планирала, беше по-добрият вариант. Остави го влезе в ролята на разпитващ, а не на слушател. Така щеше да се чувства по-удобно. Да смята, че контролира нещата.

Гил се оглеждаше често. За непредубедения наблюдател щеше да прилича на турист, който иска да се наслади на екзотичната обстановка от всички възможни ъгли. Или на човек, който чака някого и се оглежда дали вече не е дошъл. Но тя знаеше защо го прави. И не й харесваше, че продължава. Реши да го предизвика.

— Изнервям ли те? — попита с приятелска и леко развеселена усмивка по време на една от проверките.

Той я погледна.

— Не.

Усмивката й стана по-широка, но внимателният тон остана.

— За момент реших, че се съмняваш в мен.

— Съмнявам се във всички.

Дилайла подозираше, че това е тъжната истина.

— Точно пък в мен — изрече със съжаление.

— Нищо лично.

— Сигурен ли си? — интонацията й беше точната комбинация от тъга и неувереност.

Той поклати глава. Или нямаше смелост, или му липсваше желание да задълбава в тази тема.

— Според теб какво го е подплашило?

Дилайла разбра, че уловките й не бяха свършили работа. Добре, щеше да играе по интуиция. Сви рамене.

— Той си е параноик по природа. Докато не предложих да отидем на онзи частен плаж, всичко беше под неговия контрол. Но явно фактът, че някой друг предлага място и време…

— Не трябваше да избързваш толкова. Подплашила си го.

Друг път подобна забележка щеше да я накара да го захапе за гърлото. Гил очакваше точно това и беше подготвен да се справи. Но за днес си бяха разменили достатъчно крошета. Ако той държеше да налита, тя просто щеше да отстъпи встрани. Да видим тогава как щеше да запази равновесие.

— Знам — и сведе поглед, сякаш това признание я смущаваше и сякаш Гил я беше хванал в провинение. — Съжалявам. Трябваше да съм по-деликатна. Грешката е моя.

Настъпи пауза, през която Гил осмисляше чутото.

— Просто не е характерно за теб. Обикновено инстинктът ти е доста добър.

Демонстративен комплимент, но всъщност начин да покаже кой тук е в правото на съдник, при това компетентен. Следователно комплимент, който при други обстоятелства щеше да я вбеси.

Усмихна се плахо, все едно възхитена от увереността му и смутена от собствения си пропуск, след което отклони поглед.

След малко Гил продължи.

— Не се притеснявай. Ще намерим друг начин.

Дилайла го погледна.

— Благодаря ти.

Той поклати глава и сведе очи, сякаш засрамен от признателността й.

Дилайла видя пролуката и атакува.

— Гил. Защо си винаги… толкова враждебен към мен?

Той се опита да изобрази учудване, но не успя напълно.

— Аз? Враждебен към теб? Няма такова нещо.

— Престани. Знаеш, че е така. Непрекъснато го усещам.

Той отново поклати глава.

— Виж какво, имам работа, и то сериозна работа. В повечето случаи не ми остава време за дипломация. Но явно някои хора не го разбират.

Естествено, и това е вярно донякъде, помисли си Дилайла с уважение към инстинктивния отговор, който не беше лъжа, а само полуистина.

Засмя се по-уверено.

— Добре, сигурно аз съм прекалено чувствителна.

— И твоята работа не е лека — протегна той ръка за примирие. — Знам го.

Дилайла сведе поглед, сякаш доброжелателността му беше засегнала някаква много дълбоко погребана част от душата й, сякаш искаше да му каже още много неща, но не намира точните думи. Забеляза, че не беше правил обичайния оглед вече цяла минута.

Бяха на половината път към разбирателството. Знаеше, че на него му се иска да го извървят докрай и че няма да я отблъсне точно сега.

— Ще оставя още едно съобщение в чатрума. И ще му кажа, че съм много обидена от начина, по който ме е изоставил. Може отново да го накарам да се срещнем.

Гил кимна. Тя долови, че му се ще да останат на не толкова професионални теми. Че подсъзнателно би скочил през няколко обръча, за да се върнат на предишната тема.

— А може да получим информация и от ЦРУ — продължи тя. — Те също го издирват. Вече дадоха ли ни някакви сведения?

— Не.

— Така ли? Мислех, че се консултират с приятелските разузнавателни централи.

— Още не са.

Дилайла кимна.

— Знаеш ли какво си мисля? Може да ти прозвучи странно, ама… ние сигурни ли сме, че онези двамата са от ЦРУ?

Гил кимна, очевидно доволен, че притежава недостъпна за нея информация и й се налага да го пита.

— Сигурни сме.

— Защото нали ги знаеш американците. Доста ще им е трудно да контролират тип като Лави. Ако Конгресът разбере, някой ще загази.

Гил се разсмя. Шегите с некадърността на ЦРУ бяха като да ловиш риба в бъчва. А и майтапът беше един вид ласкателство, подхранване на самочувствието, че, виж сега, Гил, ние не сме такива. И сме от един отбор.

— Преди година, когато за пръв път заподозряхме какви ги върши Лави, аз бях шеф на екипа, който го следеше физически и електронно. Видяхме го да се среща няколко пъти с един американец, когото познавам като Джим Хъкстън от първата война в Залива, но който сега явно се нарича Джим Хилгър. По онова време Хилгър беше в Третия специален отряд на американската армия. Двамата американци, които Рейн е убил в Манила, са служили заедно с него. След войната и тримата са напуснали армията и са постъпили в ЦРУ.

Дилайла се изненада, че познанствата му датираха толкова отдавна.

— Ти… работил ли си с тях?

Гил кимна.

— Поставихме насочващите маркери за ракетата „Скъд“, която удари бункера на Саддам Хюсеин. Иначе не знам с какво още са се занимавали. Не си даваха труда да ни осведомяват.

Дилайла помисли малко.

— Те ли ти казаха, че отиват на работа в ЦРУ?

Той сви рамене.

— Знаеш как е, някой и друг намек, намигване. Но поведението на Хилгър с Лави го потвърждава, не че е необходимо някакво потвърждение. Прехващаме електронни комуникации. Хилгър има кодово име в ЦРУ — Топ Дог. Да ти кажа ли какво име са дали на Лави?

Тя кимна.

— Еврейчето.

— Леле.

Гил отново сви рамене.

— Оттам разбрахме.

— А знаем ли какво са правили онези двамата с Лави в Манила?

— Не. Нямахме и представа, че ще бъдат там, иначе щяхме да отзовем Рейн.

— Според теб за какво му е на Управлението Лави?

— Знам ли. За каквото и да е, не ни казват. Ако ни бяха информирали, можеше да решим, че Лави е по-полезен жив, отколкото мъртъв, поне за известно време. В някои ситуации правителството иска отстраняването на хора като Лави… — той махна с ръка, все едно прогонваше нещо.

— За да може някой друг да заеме мястото им — довърши тя с неподправена тъжна усмивка.

— Знаеш как е. Руши и лишавай — това е играта. Премахването на Лави ще разруши мрежите, които разчитат на него. И ще ги лиши от неговия опит.

Тя кимна. Сега беше моментът да върне разговора към по-личните теми. Щеше да му се подчини, но не по начина, по който той се надяваше.

— Помниш ли онази нощ във Виена? — попита и го погледна в очите.

Той задържа погледа й, но не отговори. Дилайла знаеше, че иска да каже „да“, за да я накара да продължи, но го е страх, че изричането на тази дума ще бъде признание за нещо, което не желаеше да признава.

— Не че не исках. Не можех. С колеги спазвам дистанция. Иначе ще полудея. Можеш ли да ме разбереш?

Той кимна объркан. И какво друго да направи?

— Възхищавам ти се за работата, която вършиш — продължи тя. — Знам, че е трудно. Просто… просто исках да ти го кажа.

Подтекстът беше „толкова много други неща искам да ти кажа“. Възхищението и дори тайното желание нямаше как да не го размекнат. Поне щяха да отвлекат мисълта му от далеч по-съществените неща, за които го беше разпитвала досега.

— Всичко е наред — усмихна се колебливо и едва доловимо той.

Беше го принудила да приеме, че този път няма да има нищо. Но все пак да се надява, че е възможно да се случи друг път.

И тя му се усмихна. Мъжете бяха толкова лесни.