Бари Айслър
Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие (1)

1.

Убийството не е най-трудната част. Уличните гангстери и разни други смелчаци го правят всеки ден. Гневът те залива с адреналин, страхът измества здравия разум, вадиш пистолета, затваряш очи и натискаш спусъка. Боже, и маймуна може да го направи, дори не е нужно да си човек.

Не, истината е, че убийството е лесната част. Приближаването до целта обаче изисква известен талант. Още по-голям — да направиш убийството да изглежда като естествена смърт, което е моята специалност. Всъщност, познавам само още един професионалист, който успешно се справяше с тази задача, но не съм сигурен дали можем да го броим, защото тъкмо аз го убих. Да наставяш улики към себе си, също е майсторлък.

Но кое е най-трудното? Кое не можеш да планираш, кое разбираш едва когато е станало прекалено късно?

Да продължиш да живееш с мисълта, че си го направил. Да носиш товара на причинената смърт. Това е най-трудното. Дори при ограниченията, които съм си поставил — никакви жени, никакви деца и никакви действия срещу второстепенни пионки, — след това човек вече не е същият. Не диша същия въздух и не сънува същите сънища. Повярвайте ми, знам.

Опитваш се по всякакъв начин да дехуманизираш целта. Да приемеш мишената като човек, като мъж, какъвто си и ти, означава да изпиташ съчувствие. А съчувствието затруднява убийството и поражда отровни угризения.

Затова използваш евфемизми: във Виетнам никога не убивахме хора, само „прочиствахме от жълти“ или „откривахме огън по врага“, както е във всяка война. Когато е възможно, предпочиташ дистанцията: въздушните удари са приемливи, намушкването с щик е гадно. Размиваш отговорността: оръжията се обслужват от екипи, веригата на йерархията е дълга, самосъзнанието на войника се подменя с идентифициране с взвода, полка или с друго подразделение. Чертите се замъгляват: качулката се използва не да успокои осъдения на смърт, а за да може всеки от наказателния взвод да натисне спусъка, без след това да си спомня точно определена физиономия.

Но отдавна не съм се възползвал от тези емоционални стратегеми. По принцип работя сам, така че няма група, с която да поделя отговорността. Не обсъждам работата си, поради което евфемизмите са безсмислени. И трябва да свърша онова, което върша, от доста интимно разстояние. Когато съм се приближил толкова много, е прекалено късно да покривам лицето на мишената или по друг начин да маскирам факта, че е човек.

Всичко е достатъчно гадно дори при обичайните обстоятелства. Но този път, точно преди да нанеса удара, наблюдавах как целта се радва на неделна разходка из Манила с филипинското си семейство, което очевидно обожаваше, и това само влоши нещата.

Целта. Ето виждате ли? Всеки го прави. Ако се различавам по нещо от другите, то е, че се опитвам да бъда по-честен. По-честен. Въпрос на степенуване.

Казваше се Манхайм Лави, за бизнес партньорите си — Мани. Роден в Израел, жител на Южна Африка и гражданин на света, из който пътуваше непрекъснато, за да обменя опита си в направата на бомби с хора, склонни да използват това знание за все по-грозни цели. Призванието на хора като Мани на времето предлагаше поносимо съотношение между риска и възвръщаемостта, но след 11 септември продажбата на експертно знание не на когото трябва вече водеше до доста бърза загуба на възвръщаемостта. Това беше историята на Мани, както ми бе дадено да разбера — трагично падение пред едно определено правителство.

Мани беше пристигнал в Манила от Йоханесбург същата вечер. Черен мерцедес на „Пенинсъла“ го беше взел от летище „Ниной Аквино“ и го беше откарал право в хотела. С Докс вече бяхме там, снабдени с първокласни фалшиви самоличности и най-съвременни средства за комуникация, предоставени ни любезно от моя настоящ клиент — израелското разузнаване. Бившият снайперист от морската пехота и някогашен мой боен другар Докс наскоро се беше отказал от пет милиона долара награда, за да ми спаси живота в Хонконг^[1]. Приобщаването му към тази работа беше донякъде моят начин да му се отплатя за това.

Когато Мани пристигна, Докс чакаше във фоайето. Аз си бях в стаята на шестия етаж, пъхнал в ухото си произведена в Дания безжична миниатюрна слушалка с телесен цвят, а безжичният микрофон бе закрепен на обратната страна на ревера на тъмносиньото ми сако. Докс беше екипиран по същия начин.

— Готин — чух тихия му носов глас, — приятелчето ни пристигна. Заедно с най-огромния и грозен като гъз бодигард на света. В момента са на рецепцията.

Кимнах. Отдавна не бях работил в екип, но не чак толкова отдавна Докс доказа, че е дяволски добър партньор.

— Добре. Опитай да разбереш под какво име ще се регистрира и кой номер е стаята му.

— Разбрано.

Това, че сами трябваше да се доберем до подобни сведения, не беше идеалното решение, но Филипините не са точно в задния двор на Израел, така че поръчителите успяха да ни предоставят само следната информация. Мани пътуваше от официалния си дом в Йоханесбург до Манила поне десет пъти в годината. Никога не оставаше за по-малко от седмица; най-дългото от тези посещения беше продължило два месеца. И така цели десет години — може би защото митническият контрол в Манила не беше толкова строг, колкото да речем в Сингапур, което превръщаше Филипините в удобно място за срещи с „Националния фронт за освобождение на моро“^[2], „Абу Сайеф“, „Джема Исламия“ и други терористични групировки от района; а може би и защото Мани харесваше града и всеизвестния му разнообразен нощен живот. Винаги отсядаше в „Пенинсъла“. Имахме четири негови снимки. И толкова.

При липсата на обичайното досие ми беше ясно, че ще трябва да импровизираме. Например къде да приключим с Мани. Хотелът беше единствената ни известна връзка и затова беше логичен избор. Но ако Мани умреше в стаята си, трябваше да изглежда абсолютно естествено, иначе щеше да има сериозно разследване на другите гости на хотела, сред които бяхме и ние двамата с Докс. Преместването ни другаде нямаше да ни помогне с нищо; само щяхме да се отдалечим от мястото на действието.

Доколко „естествени“ да изглеждат нещата, зависи от категорията на хотела и в някои случаи покриването на критериите не е лесно, но имаше и още един проблем. Повечето от хитростите, които използвам, за да вляза в нечия стая, се основават на анонимността на мишената ми, а Мани беше добре познат в този хотел. И дори да успеех да проникна в стаята му, докато го няма, за да го изчакам вътре, бодигардът му можеше да реши да провери дали всичко е наред, преди Мани да се прибере. Или моят човек да си доведе някое момиче от бара. Не можех да контролирам тези възможности и това не ми харесваше.

И все пак номерът на стаята ми трябваше. Отчасти, в случай че не се предостави по-добра възможност и се наложи да използваме ликвидирането в хотелската стая като план Б; но всъщност най-вече, за да знаем на кой етаж да поставим видеокамерата, с която да следим движението му. Можехме да поставим камера и във фоайето, което щеше да ни спести проблемите по откриването на етажа, но с целия народ, който влизаше и излизаше от хотела, трябваше да наблюдаваме непрекъснато зърнистото изображение, за да различим Мани в тълпата. И ако го забележехме, щеше да се наложи да тичаме, за да го проследим навън — поведение, което всеки нормален бодигард би забелязал моментално. Затова реших да използваме фоайето само в краен случай.

Даже в долнопробните хотели не дават номера на стаята на госта, а величественият „Пенинсъла — Манила“ с просторното си мраморно фоайе и облечените в бели униформи служители беше всичко друго, но не и долнопробен. Ала дори да намерехме недискретен служител, нямаше да знаем за кого да питаме, защото не ни беше известно името, под което щеше да отседне Мани. Затова, докато се навеждаше, за да зададе обичайните въпроси за Манила и околностите, Докс постави под ръба на плота на рецепцията няколко самозалепващи се предавателя. Когато Мани се регистрираше, Докс щеше да чуе разговора му със служителя.

Изчаках две минути и отново до слуха ми долетя носовият глас на Докс.

— Имам една добра и една лоша новина. Нашият приятел се представя под името господин Хартман. Но служителят на рецепцията каза само: „Господин Хартман, номера на стаята го пише тук“.

Не се изненадах, защото и при моето регистриране бяха постъпили по същия начин. Персоналът на хотела беше добре обучен.

— Нещо друго?

— Естествено, че има и друго — чух и си представих ухилената му физиономия. — Взе асансьора откъм „Аяла“.

Хотелът имаше две крила — „Аяла“ и „Макати“. Вече знаехме към кои асансьори да насочим вниманието си. Преследването започваше.

— Вървиш ли по дирите му? — попитах.

— Тръгнах, но бодигардът извънредно вежливо настоя да продължа сам.

Добре, бодигардът явно имаше някакъв тактически усет. Нормално.

— Успя ли да те огледа?

— Доста добре. Навярно при следващата ни среща ще разпознае най-готиния пич в Манила.

Кимнах. Изпращането на Докс на предната линия беше добре пресметнат риск. Скоро щяхме да започнем и двамата да следим Мани и бодигардът му сто процента щеше да насочи вниманието си към белокожия Докс с физиката му на краен защитник и добродушната усмивка. И да се разсее дотолкова, че изобщо да не забележи дребния и незабележим азиатец, с когото работеше Докс.

В крилото „Аяла“ имаше около двеста и шейсет стаи. Помислих си дали да не започнем да звъним по вътрешния телефон във всяка една с предложението „Да ви напълним ли ваната, господин Хартман“, докато не попаднем на правилната. Но ако Мани познаваше реда в хотела, което беше почти сигурно, и ако беше параноичен дори в границите на разумното, едно такова обаждане щеше да събуди подозренията му. Можеше да се обади на рецепцията, за да провери. Или да приеме предложението, откъдето щяха да възникнат други проблеми. Огромният Докс с брадичка катинарче, пълнещ вана, едва ли се вписва в представите за хигиена на повечето хора.

Затова оставих плана с ваната като последен резерв, ако по-елегантните опити се провалят.

— Можеш ли да направиш още нещо? — попитах.

— Опитвам се. Дай ми пет минути.

Следващата част от плана предвиждаше разходка на Докс до магазина за подаръци, откъдето да купи книга или нещо друго и да го изпрати в стаята си. Служителката на рецепцията щеше да провери името на Докс и номера на стаята му в списък, за да се увери, че може да изпълни поръчката. Докс щеше да държи камера с висока разделителна способност, приличаща на обикновен мобилен телефон, и да я насочи така, че да заснеме списъка, включително името на Хартман и номера на стаята му. След като вече разполагахме с името, беше време да се види дали този номер ще проработи.

След пет минути на вратата ми се почука. Пристъпих тихо на пръсти и отместих картончето, с което бях препречил шпионката, и погледнах — нямаше смисъл да издавам присъствието си, ако застаналият отпред не ми харесваше. Беше Докс. Отворих вратата. Той влезе с неуморната си усмивка.

— Какво си се ухилил, надявам се да ми носиш добри новини — казах и затворих след него.

Усмивката му стана още по-широка и той кимна.

— Хем ти нося добри новини, хем се радвам да те видя, готин, и не е задължително да е само едното от двете.

И аз му отвърнах с кимване, защото всичко друго щеше да го окуражи да плещи безспир. Докс не ми беше много ясен. В някои отношения си бе истинска плетеница от противоречия. Но определено си падаше по приказките — нещо, което не ми беше по вкуса, пък и говореше доста гръмко. Всички други снайперисти, които познавах, а познавах немалко, бяха сдържани и даже необщителни. Всяка среда притежаваше собствен ход, ритъм, свързаност, и снайперистите инстинктивно и по навик се вписваха в този ход, без да го нарушават. Но Докс обичаше да смущава спокойствието — всъщност бойното му име идваше от „неортодоксален“ — характеристика, дадена му единодушно в Афганистан, където ЦРУ от епохата на Рейгън изпращаше хора като нас да обучават муджахидините да се бият срещу окупиралите ги съветски войски. Там непрестанната му шутовщина първоначално ме беше подразнила и го бях помислил за самохвалко. Но когато видях ефикасността и хладнокръвието му под обстрел, разбрах, че съм сгрешил. Застанеше ли зад мерника на пушката, настъпваше зловеща трансформация, при която добрякът изчезваше напълно, отстъпвайки място на най-съсредоточения и сеещ смърт мъж, когото познавах. Не разбирах противодействащите си сили, съчетани, за да сътворят този характер, и никога нямаше да му имам доверие, ако не беше стореното от него в Квай Чунг. Разбира се, постъпката му сама по себе си не приспиваше вродената ми склонност да се съмнявам, но по някакъв начин я бе притъпила или поне бе породила едно изключение, което ме караше да се чувствам някак неудобно.

Влязохме в стаята. Аз седнах пред малкото бюро и отворих преносимия компютър „Макинтош“, който бях донесъл за тази операция. Екранът светна и аз написах паролата. Докс ми подаде камерата.

— Сигурен ли си, че засне страницата с името на Мани? — попитах.

Той въздъхна театрално.

— Ето, пак се опитваш да нараниш чувствата ми.

— Това „да“ ли означава?

Докс въздъхна отново.

— Нали ти казах, че я заснех?

Свързах камерата към лаптопа. Натиснах бутона за синхронизация, погледнах Докс и подхвърлих:

— Я да видим дали ще ми се наложи да ти се извинявам за възмутителната си липса на вяра в твоята непогрешимост.

— Не го приемай навътре, готин, аз съм човек с широка душа. Мразя, когато големи хора се унижават.

Изображенията се заредиха за секунди. Първото беше азбучен списък на гостите на хотела от А до М. Затворих го и отворих следващото. От Н до Я. Включително един Рандолф Хартман, стая 914. Право в целта.

— Как я накара да ти покаже страницата от Н до Я? Ти нали се регистрира като Мастърс?

— Да, господин Мастърс каза на служителката, че не помни номера на стаята си, но кутията „Сникърс“, която е купил, трябва да се запише на сметката на господин Херат.

Страхотно. Херат е град в Северен Афганистан.

— И какво?

— Ами симпатичната млада дама — доста симпатична, между другото, и си мисля, че и тя ме хареса — прелисти на страницата с Х и заяви, че нямали гост на име Херат. Тогаз рекох: „Много странно… О, извинявайте, стаята е на мое име, а не на партньора ми. Значи Мастърс“. Така й казах, а също и че, да, сетил съм се, стая 1107, крило „Аяла“.

Погледнах го.

— Тя не се ли усъмни?

Докс подбели очи.

— Готин, що не вземеш да ме гръмнеш по-добре. Купих сникърс, не осребрявах чек. Хич не й пукаше. Пък и със сигурност се разсейваше от разцъфтяващата симпатия към мен. По-късно може да й се обадя да попитам кога свършва работа.

— Ало — изгледах го, — ако ти трябва разтуха, улица „Бургос“ е на две минути път с такси. Недей да въртиш свалки с персонала на хотела. Такива простотии се набиват на очи — още докато го изричах, разбрах, че няма смисъл. Докс беше генетично програмиран да бие на очи. Тази му черта обаче беше един вид предимство в среда като тукашната — приличаше повече на грозен американски турист, отколкото на шпионин. Крещящата му външност беше неговата маскировка.

Докс сви рамене.

— Добре де, не се подмокряй. Просто не обичам да разочаровам красивите момичета и толкоз.

— Красивите ли? — продължих да се ядосвам. — Докс, та ти ще изчукаш и алигатор, стига да стои мирен.

— Говориш глупости, готин, морските пехотинци не се сношават с влечуги. Предпочитаме, когато е възможно, партньорите ни да са бозайници.

Предадох се.

— Добре, добре. Не знам тогава откъде са плъзнали клюките.

— Много простаци има на тоя свят, това е — ухили се той. — Искам да кажа, че овцата е едно нещо, но чак пък алигатор? Удивен съм от толкова ниското ти мнение за мен.

Не проумявах как успява да остава в добро настроение дори когато му предстои операция. Когато аз се подготвям, ставам сериозен и даже намусен. Моят приятел, горкият хакер Хари, винаги се изнервяше, когато трябваше да ми помага, и често се налагаше да се правя на клоун, за да го разведрявам. Но с Докс явно си действахме по точно обратния начин.

Ала дотук се справяше добре. Още не бях сигурен обаче в умението му да общува. Беше нахален, прекалено директен и, да си призная, съвършено различен като стил от мен. Получаването на номера на стаята на Мани беше тест. Бях сдържал порива си да му кажа как да го стори и той беше изпълнил задачата почти както бих я изпълнил аз. Нещо повече, беше успял. Нямаше да ми е лесно, но трябваше да му оставя малко повече свобода на действие, докато продължава да се доказва.

— Я да видим — затворих очи. — Той е в деветстотин и четиринайсета. Това е на ъгъла след асансьорите. Слагането на камера не би трябвало да е проблем, освен ако бодигардът не виси пред асансьора, докато Мани си е в стаята.

— Да, хубаво ще е да знаем кога излиза. Мразя да кисна на открито и да чакам някой да се покаже.

Аз обаче знаех, че в тъмното Докс може да чака с дни. Беше го доказал с убийствата на доста хора.

Отворих чантата на лаптопа и извадих безжична камера, не по-дълга от сантиметър и тежаща не повече от трийсет грама. Включих я, изписах няколко команди на клавиатурата на лаптопа и на екрана се показа заснетият от нея образ.

— Оттук предава идеално, но с тези деветстотин мегахерца обхватът й е само трийсет метра. Може да се наложи да поставя ретранслатори по пътя. Стой тук и наблюдавай екрана. Като стигна на място, ще ми кажеш дали има изображение и дали асансьорите се виждат както трябва.

— Ясно.

Извадих слушалки от чантата и му подадох единия чифт. Отидох до вратата и погледнах през шпионката. В коридора нямаше никого.

Излязох и ключалката щракна след мен.

— Чуваш ли ме? — попитах тихо.

— Чувам те.

Прекрасно. Предавателите работеха.

Слязох с асансьора до фоайето, защото не исках да отивам на етажа на Мани направо от моя. За да удовлетворя онзи, който евентуално наблюдаваше през охранителната камера на тавана на асансьора, излязох, купих си пакетче дъвка от магазина за сувенири, върнах се и натиснах копчето за деветия етаж. Асансьорът не спря никъде и след по-малко от минута вратите се отвориха. Излязох и се огледах. Коридорът беше празен.

До стената отсреща бе поставен дървен бюфет с огледало. Пристъпих към него, подпрях се на плота с лявата си ръка и прокарах дясната през косата си. На тавана на коридора също имаше охранителна камера и ако някой наблюдаваше, щеше да види един загрижен за прическата си мъж. Всъщност бях пъхнал самозалепващата се камера под левия ръб на бюфета, откъдето щеше да има широк зрителен ъгъл към асансьорите.

— Как се вижда? — попитах тихо.

— Не става. Много е зърнисто. Сигналът се разпада, преди да стигне до приемника. Май ще трябва да сложиш ретранслатор.

— Добре. Остани на линия.

Направих няколко крачки по коридора и се върнах в асансьора. Поредният гост на хотела, объркал етажа си. Този път слязох на шестия. Погледнах си ключа и се огледах с леко театрално изумление. „Тези етажи всичките ли са еднакви? Къде ми е стаята?“ Просто в случай че ме наблюдаваха. Сложих ретранслатора пред асансьора по същия начин, както го бях сторил на етажа на Мани.

В момента, когато натиснах бутона, Докс се обади:

— Готови сме. Вижда се идеално.

Отстъпих от пътя на сигнала.

— Асансьорите ли виждаш?

— Да, и то доста по-добре от панорамния изглед на дюкяна ти отпреди малко. Можеш да се обадиш на „Най-смешните видеоклипове на Америка“.

Зачудих се дали да му отвърна, но той май точно това искаше. Замълчах си и се прибрах в стаята.