Бари Айслър
Рейн-сан: Справедливото клане (8)

8.

Обадих се на Тацу от уличен телефон.

— Нанда? — чух типично резкия му поздрав. Какво има?

— Хисашибури — отвърнах. Отдавна не сме се виждали.

Последва пауза.

— Мислех за теб — каза на японски той.

От неговите уста прозвуча адски сантиментално.

— Да не си се разчувствал, а?

Тацу се засмя.

— Така твърдят дъщерите ми.

— Е, те би трябвало да знаят.

— Боя се, че са прави. Ами ти? Добре ли си?

— Напълно. Имам нужда от услуга.

— Казвай.

— Ще ти пратя съобщение — отговорих, като имах предвид нашия чатрум.

Тацу замълча, после попита:

— Ще се видим ли?

— Надявам се.

Пак замълча, после се сбогува:

— Яа. — Доскоро.

— Грижи се за себе си, стари приятелю.

— Отагаи ни на — отвърна той. Ти също.

Качих съобщението в едно интернет кафене. После отидох на хонконгското международно летище. Взех самолет за Сеул и оттам за международното летище „Нарита“ в Токио. И така, още същата вечер изненадващо и за мен самия се завърнах в Япония.

От летището пътувах с експреса до токийската гара, където слязох и заварих града, в който бях живял, изгърбен заради типичното дъждовно и студено есенно време. Застанах под портика на входа на гара Маруноучи и бавно се огледах. Наоколо се люлееха вълни от черни чадъри. По паважа бяха полепнали мокри листа, смачкани от гумите на нищо неподозиращите коли и подметките на безчувствените пешеходци, от тежестта на целия безразличен град.

Дълго се взирах. После се обърнах и потънах обратно в гарата, угнетен от усещането за невидимост, нямащо нищо общо с анонимността, която усърдно бях изграждал, докато живеех в Токио.

Купих си евтин чадър на изнудваческата цена от хиляда йени и се качих на влака до Ниши-Нипори, където отседнах в обикновен хотел, един от десетките в тази част на Шитамачи, обезобразения, ала все още издръжлив нисък град на стария Едо. Когато угасих осветлението, хотелската стая би трябвало да ми внуши усещането, че съм където и да е по света. И все пак остро осъзнавах, че съм в Япония, че съм в Токио.

Спах неспокойно и когато се събудих, ме посрещна поредният сив и дъждовен ден. Отидох в Сенгоку, където бях живял дълги години, преди Холцър да влезе в дирите ми и да се наложи да се отправя към по-анонимни земи.

Когато слязох от метрото, открих, че отличителните особености на квартала, които бях запомнил с известна нежност, са изличени. На единия ъгъл се бе появил „Макдоналдс“, а на другия — „Денис“. Имаше дрогерия от известна верига, универсален магазин, пак от верига, както и други вериги, несъмнено целящи да предложат по-богат избор и разнообразие. По-приятно и по-ефикасно пазаруване. Неумолимият локомотив на градския прогрес скрибуцаше напред, предполагах, хомогенна проява на някакво все по-остаряващо колективно подсъзнание.

Напомних си, че от Сенгоку са ми останали само спомени. Самият квартал принадлежеше на други хора, които можеха да си го рушат колкото искат.

Разтворих чадъра си, прекосих улицата и продължих да вървя, докато стигнах някогашния си блок. И там, далеч от новата пищна фасада на станцията на метрото, с изненада установих, че всичко е почти същото, както си го спомнях: градинките с грижливо отглеждани растения, каменните стени, обвити от нежен мъх, старите дървени сгради с керемидени покриви, изправени с достойнство и решителност до своите по-млади тухлени и метални братовчеди. Около входовете все още бяха скупчени детски велосипеди, от чадърите на стойките пред магазинчетата се стичаха водни капки, както винаги при дъжд. Периферията се беше променила, виждах, ала центърът си оставаше решително същият.

Засмях се. Онова, което преди малко бях видял на станцията, ме бе разочаровало, но същевременно ми бе вдъхнало чувство за превъзходство. Това, което откривах сега, ми носеше облекчение, ала водеше със себе си дълбоко чувство за малоценност. Защото разбирах, че животът в Сенгоку просто е… продължил. Кварталът бе останал невъзмутим пред моето изчезване, както не беше усещал и присъствието ми. Докато живеех там, бях дръзвал да мисля, че може би принадлежа на това място, че в известен смисъл животът ми в тази среда има смисъл. Сега виждах, че тези мисли са били нарцистични. И със сигурност не са били верни.

Спомних си за Мидори. Веднъж тя ми бе разказала за моно но аваре, което тя наричаше „болката да си човек“, и за миг ми се прииска отново да поговоря с нея.

За последен път се озърнах наоколо в опит да си припомня живота, който някога бях водил там. Долових някакво плахо усещане, определено нещо илюзорно, което проявяваше копнежа си за осезаемост под формата на дълги въздишки, ала нямаше нищо, което да мога да докосна с ръка. Вътрешността на града си оставаше абсолютно същата, да, и все пак, пропита с несправедливото бреме на моите спомени, някак натрапчиво се бе променила. Мястото ми вече не беше там и се чувствах като призрак, нещо неестествено, което основателно си е тръгнало и е сглупило, че се е завърнало.

Тръгнах обратно към станцията и се обадих на Канезаки от платен телефон.

— Тъкмо щях да ти качвам нещо — осведоми ме той.

— Добре. Къде си в момента?

— В Токио.

— Къде в Токио?

Пауза.

— Тук ли си? — попита Канезаки.

— Да. Къде си?

— В посолството.

— Добре. Чакай пред станцията в Сенгоку след половин час. Вземи метрото за Мита от Учисайваичо.

— Знам как да стигна.

Усмихнах се.

— Тръгни по западния тротоар на „Хакусан-дори“ към Сугамо. Когато стигнеш до станцията в Сугамо, тръгни обратно. Ако трябва, повтори го още веднъж.

— Добре.

— Ела сам. Не нарушавай правилата — нямаше нужда да споменавам за наказанията.

Изчаках на „Хакусан-дори“, на североизток от станцията в Сенгоку, скрил лицето си с чадъра, готов да се мушна в кошера от сокаци и улички зад мен, ако нещо се обърка и Канезаки наруши установените от мен правила.

След двайсет и пет минути той се появи на тротоара и тръгна към мен. Беше сам. Когато се изравни с мен, го извиках. Той ме погледна. Дадох му знак да прекоси улицата и не забелязах друг също да пресича. През следващия половин час вървяхме пеш, качихме се на метрото, а после взехме такси. Детекторът на Хари кротуваше. Приключих проверката в заведение на име „Бенс Кафе“ в Такаданобаба, в сравнително тихата североизточна част на града.

Минахме покрай обвитите с бръшлян решетки и скромната табела отпред. Когато влязохме, Канезаки дълбоко си пое дъх.

— По дяволите, тук ухае чудесно — отбеляза той.

Кимнах. Малко миризми ми действат толкова добре, колкото аромата на прясно смляно кафе.

— Знаеш ли, ако някой узнае за страстта ти към кафето и кафенетата, сигурно ще може да те проследи — рече спътникът ми, докато се настанявахме на една от дървените масички.

— Сигурно. Ако допуснем, че разполагат с достатъчно хора, за да обхванат хилядите кафенета в Токио, където обичам да ходя.

Всъщност „Бенс“ беше едно от любимите ми и се радвах, че отново съм там. Заведението имаше атмосфера на кафене в университетско градче, каквото и наистина е в известен смисъл, като се има предвид близостта на университета „Васеда“ и на някои по-малки учебни заведения в района. Притежаваше безгрижно спокойствие, ромоленето на смеха и разговорите вечно придружаваше музиката, без да е прекалено високо, разнородната клиентела се състоеше от японци и чужденци, от местни жители и хора от по-далечни краища на града; претрупаното табло за обяви рекламираше доброволни организации, театрални постановки и поетични четения. Уютно, ала не тясно, модерно, ала не самонадеяно, приветливо, ала не прекалено познато — „Бенс“ определено ми допадаше.

И двамата си поръчахме специалитета на заведението, смес от бразилско и гватемалско кафе, прясно изпечено същата сутрин. Не губихме много време за любезности.

— Какво ми носиш? — попитах го.

— Този път много.

— Добре.

— Да започнем с жената. Открих я. На два пъти мишени, които ще определим като членове на терористична инфраструктура — финанси и логистика, не обикновени пехотинци, — са забелязвани с поразителна блондинка. И двата пъти, два месеца след като са ги видели, въпросните типове са откривани застреляни.

Погледнах го.

— Защо не ми го каза предишния път?

— Тази информация не е индексирана. Не мога просто да търся в архива „красива блондинка и убит член на терористична инфраструктура“, нали така? Натъкнах се на тези сведения по стария начин, като изчетох огромни количества от дебелите папки. А това отнема време.

Имаше право.

— Добре.

— Нямаме никакви други данни за тази жена. Нито име, нищо. Досега никой не е правил такава връзка и сигурно и аз нямаше да я направи, ако не ме беше упътил в правилната посока.

Лицето ми не издаде нищо, но си помислих: тъкмо от това се страхуваше Дилайла.

— И?

Канезаки сви рамене.

— Ами, съмнявам се, че присъствието на тази жена в живота на двама, а сега може би трима бъдещи покойници от терористичната инфраструктура е случайност. Предполагам, че работи за някого и подготвя отстраняването им.

— Като „Ангелите на Чарли“, а?

Той се подсмихна.

— По-скоро като ангел на смъртта.

— Доста оскъдна информация.

Канезаки се вторачи в мен и разбрах, че възражението ми може би е било прекалено.

— Възможно е — отвърна. — Но и двамата, с които е била видяна, са били убити, докато са пътували, а не на места, където е по-лесно да се устрои засада, като домовете им или в офисите на техни известни сътрудници. Единият на път през Виена, другият на почивка в Белиз. Което значи, че някой ги открива, проследява ги. Отблизо.

Свих рамене.

— Може да е жената, но има и други начини да се фиксира движещ се обект. Не е задължително някой да спи с Белгази, за да знае къде може да го открие.

Абсолютно логично, само че той усещаше, че споря с него, виждах го, и ставаше подозрителен. Трябваше да успокоя съмненията му.

Канезаки вдигна чашката си и за момент я погледа, после каза:

— Има още нещо. И двамата са били убити с пистолет двайсет и втори калибър в окото. Дори отблизо, а жертвите са били застреляни отблизо, това е страховит изстрел. Който е дръпнал спусъка, е бил доста самоуверен, за да използва толкова маломощно оръжие. Явно е знаел, че ще улучи точно там, където трябва, за да свърши работата.

— Жената ли е стреляла? — поинтересувах се.

— Според нас, не. Аз смятам, че тя е съгледвачът. Действа като тясно специализиран агент. Обектът я проверява, одобрява я, допуска я близо до себе си. Продължава да взема други предпазни мерки, естествено, и си мисли, че е в безопасност. Но в системата му за сигурност има пролука. После, когато прецени, че моментът е настъпил, жената се обажда по телефона. И същата нощ мъжът, с когото е тя, гушва букета. Жената не е там, когато се случва това, после изчезва. Никой не знае, че е замесена.

Той отпи глътка кафе.

— Знаеш ли, веднъж четох една статия за необясними автомобилни злополуки. Значителен процент от причините се определят като „неизвестни“. Посред бял ден някаква кола се преобръща и човекът загива. Много често се оказва, че прозорците са били спуснати. Според една от теориите човекът си кара, слуша радио, радва се на прекрасния ден, докато в купето влита пчела. Шофьорът се ядосва, опитва се да я смачка, разсейва се и бам. Пчелата отлита. „Неизвестна причина“. Струва ми се, че и тук си имаме работа с нещо подобно.

— Тогава за кого работи тя?

— Не зная. Възможностите са доста, защото онези типове са имали много неприятели. Може да е бизнес конкурент, някой, който се занимава с оръжейни доставки или парични трансакции. Може да са французите — те се бъркат във всичко и човек никога не знае какво точно правят или пък защо. Предполагам обаче, че това е израелска операция.

Кимнах, едновременно впечатлен и не особено доволен от неговата проницателност. Едно беше да получа представа коя е Дилайла, за кого работи. Можех да използвам информацията както ми хареса, можех да овладея ситуацията. Съвсем друго бе ЦРУ да прояви интерес.

— Защо? — попитах.

Канезаки сви рамене.

— Защото израелците имат постоянен и непосредствен мотив да разрушават инфраструктурата и винаги се опитват, по всевъзможни начини. Освен това израелските ударни групи обикновено използват двайсет и втори калибър — малки оръжия, сравнително тихи и удобни за скриване. Групите, които убиха септемврийците от Мюнхен^[1], използваха същия калибър. Стрелецът е бил изключително точен. Същото се отнася за жената. Хората, в чието отстраняване е участвала, не са второстепенни играчи, затова, ако ролята й е такава, каквато си мисля, трябва да е изключително добре подготвена. Такова качество предполага Мосад.

— Смяташ, че е от Мосад, така ли?

Той кимна утвърдително.

— Смятам, че е от отдел „Вземания“. Те се занимават с оценка на обекта, след като специална комисия вземе решение за нанасяне на удара. Извършват го така наречените щикове или кидон от спецчастта „Масада“. Така че разделението на труда в нашия случай ми се струва в израелски стил. Виждал ли си я пак?

— Не — инстинктивно отговорих.

Канезаки замълча за миг.

— Почти се надявах да си я виждал — поде след малко той. — Не е невъзможно да стои зад твоите хонконгски нападатели.

Колкото и да бе странно, тази идея ми се стори по-малко вероятна, поднесена от него, отколкото когато я бях обмислял аз.

— Те бяха араби — уточних.

— Мосад постоянно използва различни арабски фракции. За заблуда на противника. Както и да е, не съм сигурен, че тя е израелка. Може да работи и за някоя фракция. Или да е на свободна практика — Канезаки се усмихна. — Знаеш ги тия наемници, готови са да работят за всеки.

— Даже за ЦРУ — без да отвръщам на усмивката, отвърнах.

— Вярно е. Но тя не е от нашите. Щях да го знам.

— Не бих надценявал осведомеността ти за намеренията на собствената ти служба. Вашият девиз може да бъде „Не се бойте, дясната ни ръка и хабер си няма какви ги върши лявата“.

Той се подсмихна.

— Понякога и това може да се окаже вярно.

Помълчахме.

Не исках да си мисли, че закрилям Дилайла. Нито да заподозре, че имам лични мотиви да го правя. От опит знаех, че да съобщиш на ЦРУ информация за емоционално обвързване е все едно да дадеш нажежен ръжен на садист. По-добре да смята, че опитите ми да омаловажа значението на жената са мотивирани от нещо друго.

— Така или иначе, вече не смятам, че тя е толкова важна, колкото предполагах отначало — заявих. — Виждал съм я само веднъж. Вероятно не е онази от архива ви. Убеден съм, че спокойно ще се справя с Белгази.

Той повдигна вежди.

— Безпокоиш се, че ако според нас някой друг иска да очисти Белгази, ще развалим договора си с теб, така ли?

Бих могъл да се усмихна. Биваше си го, много повече, отколкото по време на запознанството ни, обаче просто беше налапал подхвърлената му от мен въдица.

Намръщих се, като съвсем малко преиграх в опита си да го убедя, че подозренията му са верни, за да затвърдя впечатлението. Престорих се, че съм ядосан и затова оставям въпроса му без отговор.

— Искам да чуя какво знаеш за групата, която ме нападна.

Канезаки дълго мълча, после отвърна:

— Добре, ще бъда откровен с теб. Мисля, че е имало изтичане на информация от наша страна. Но не искам да говоря повече, докато не успея запуша пробива.

Започвах да изпитвам неприятното съмнение, че си мисли: мога да водя този тип за носа, както са ме учили, да го тегля на каишка, да го заведа където си поискам.

Дълго се взирах в него, оставяйки го да усети студенината в очите ми.

— „Ще бъда откровен с теб“ — бавно повторих. — Знаеш ли, този израз никога не ми е харесвал. Обикновено означава, че досега са ме баламосвали.

— Не, просто благоразумно не ти казвах всичко.

— Ако си мислиш, че оценявам разликата, значи ме смяташ за способен на тънкости от класата на ЦРУ — заявих, без да свалям очи от него.

Той се изчерви. Явно си спомни мъжа, чийто врат бях строшил при първата ни среща.

— Виж сега — вдигна ръце с длани напред Канезаки. — Понякога действаш прибързано, нали така? Прям си и аз ти се възхищавам, затова те бива в работата ти. Но ако ти кажа нещо недоизяснено, което се окаже грешно, и ти реагираш, ще има много сериозни последици. За всички.

Не отговорих. Изражението ми не се промени.

— Освен това и ти не си съвсем откровен с мен, нали така? — продължи той. — Нима очакваш да повярвам, че вече не си виждал жената? Не можеш да ме убедиш. Която и да е, независимо дали е агентката от нашия архив, едва ли е отишла чак в Макао с Белгази, за да се появи само веднъж с него. Доверието е двустранен процес, не мислиш ли?

Може преди малко да бях сбъркал, смятайки, че още е неопитен. Акълът му сечеше все повече. Жалко, че го бях подценил.

По-късно щях дружелюбно да го потупам по рамото. Засега трябваше да увелича натиска.

— През последната седмица подире ти да се е мъкнал наказателен отряд, а, Канезаки? — продължих да го пронизвам с леден поглед. След като не отговори, подех: — Не, съмнявам се. Е, аз пък имах подобно преживяване. Свързано с една задача, която ти ми възложи. Затова хайде още сега да прекратим с глупостите от сорта, че любовта била двупосочна улица, иначе ще стигна до извода, че се преструваш.

Последва дълго мълчание.

— Добре — отвърна той накрая. — Белгази е включен в списък. Черен списък. Естествено, официално няма такова нещо. Дори след единайсети септември никой не би го нарекъл така.

Повдигнах вежди. Мислех си, че гениите, които някога бяха нарекли една програма за следене на имейли „Месоядно“, най-после са изкарали курс по маркетинг.

Канезаки отпи от кафето.

— Списъкът официално се казва „Международна матрица на терористичната опасност“, съкратено ММТО. Неофициално му викаме просто „онзи списък“. Създаден е и постоянно се актуализира от ЦРУ в качеството ни на преразпределителна централа на всички сведения, събрани от разузнавателните организации. Целта му е да идентифицира ключовите играчи в международната терористична инфраструктура. Прилича на списъка с най-издирваните лица на ФБР, но по-голям. Нали разбираш, нещо като кой кой е.

— Още ли си „откровен“ с мен? — попитах.

Той остави чашката си и се озърна наляво-надясно, като че ли търсеше нужните думи.

— Виж, тъкмо за това говоря, за склонността към привързаност. Ще ме оставиш ли да довърша? Защото се опитвам да ти кажа нещо, което не трябва да знаеш.

Укорът му бе справедлив. Не отговорих и след малко Канезаки продължи.

— Списъкът съществуваше преди единайсети септември, но след тази дата беше значително коригиран и разширен. И се превърна в черен списък — списък, чието съществуване подлежи на отричане. Макар всъщност да е просто диаграма на връзки и под една или друга форма е бил в обръщение отдавна. Затова не се е наложило да поръчат съставяне на чисто нов списък, който може да доведе до показания пред някоя лицемерна комисия в Конгреса.

— Черен списък, който не е черен списък.

— Точно така. — Канезаки дълбоко си пое дъх. — Виж сега, преди няколко дни при мен дойде човек, който работи в друг отдел на Управлението.

— Кроули ли? — попитах, без да го изпускам от поглед.

Канезаки се облещи и едва забележимо потрепери — не достатъчно силно, за да ме накара да си помисля, че нарочно имитира такава реакция. И се изчерви, още по-показателен признак. Изтекоха цели две секунди.

— Виж, няма значение кой е — продължи накрая. — Хайде да пропуснем имената, съгласен?

— Естествено — оставих го да се отпусне. Реакцията му вече бе достатъчно красноречива, както се бях надявал.

— Виж сега, този човек… поиска да види списъка. Което е странно.

— Защо?

— Ами, на първо място, никой не иска да види списъка. Съответните хора знаят за съществуването му, естествено, обаче не искат да знаят нищо повече. Предпочитат да са в състояние да отрекат, че са имали представа за него, ако се стигне дотам. Нали разбираш? „А, ММТО ли? Да, като че ли си спомням, май веднъж чух да се споменава за кой кой е или нещо от тоя род…“

Той вдигна чашката си и отпи.

— Естествено, искането на този човек беше извън официалните канали. Просто ми се обади, за да си уговорим среща, после лично дойде в посолството в Токио. Без документи. Което ми подсказва, че е предпазлив.

— Защо?

Канезаки сви рамене.

— Отначало си помислих за списъка. Явно искаше да може да отрече срещата, ако се наложи, или да я опише „доколкото си спомня“. Ако си забелязал, при официални разпити паметта на хората обикновено им изневерява.

— Защо каза „отначало“?

— Той задаваше множество общи въпроси, но виждах, че повечето целят да скрият истинските му интереси.

— А именно?

— Първо, дали Белгази е в списъка. Второ, дали сме пратили някого в Макао да го очисти.

Замислих се за момент.

— Защо не ми го спомена по-рано? Нали казваш, че сте се срещнали преди няколко дни?

— Не смятах, че това има някакво отношение към теб. Мислех, че става въпрос просто за обичайната бюрократична борба за територия. Онзи тип е от отдел, който може да претендира, че отговаря за Белгази, затова реших, че вероятно са били предупредени за действията на друг отдел срещу него. В най-лошия случай щяха да се оплачат на заместник-директора: „Ей, Канезаки играе с нашите топчета“, нещо от този род. Не очаквах, че ще се случи подобна история, нали разбираш?

— За какви отдели става дума?

Той замълча за миг.

— „Близък изток“. И „Средна Азия“.

— Ти как му отговори на въпросите?

— Че според мен достъп до списъка дава Контратерористичният център и че трябва да се обърне към тях. Що се отнася до това дали действаме срещу Белгази или когото и да е друг, в Макао или където и да е другаде, тази информация също се съобщава при нужда от КТЦ.

— Неговата реакция?

Канезаки сви рамене.

— Ами пуфтеше и сумтеше, обаче какво можеше да направи?

— И какво направи?

— Предполагам, че е отишъл в КТЦ.

— Дали са му дали каквото е искал?

— Възможно е. Той е доста високопоставена личност. Ако се е оплакал, че са го прескочили за Белгази, възможно е да са му дали сведенията, за да го умилостивят, да успокоят самолюбието му.

— Защо тогава не е отишъл направо там?

— Според мен, по две причини. Първо, защото е искал да си има работа с по-нископоставен агент, за който си е мислел, че ще му даде каквото му трябва. Че с максимум сплашване ще остане максимално на сянка и евентуално ще може да отрече всичко.

— Второ?

— Второ, защото аз отговарям за координирането на някои аспекти от списъка за Азия. Хонконг и Макао са в моите компетенции. А както казах, той явно се интересуваше от Макао.

— С други думи?

— С други думи, наскоро в Макао се е случило нещо, което е привлякло вниманието му. Например открили са със строшен врат французин, който се оказал известен наемен убиец. Той конкретно ме разпитва за това.

— Да, ти спомена нещо подобно. Значи е бил наемен убиец, а?

— Току-що го казах — втренчено ме изгледа Канезаки. Връщаше си, задето го манипулирах, като му подхвърлях данни, които току-що ми е съобщил. Браво.

Усмихнах се.

— Какво по-точно разпитваше нашият приятел за наемния убиец?

— Дали сме му плащали ние.

— Вие ли му плащахте?

— Не.

Погледнах го. Нямаше как да разбера дали казва истината. Засега.

— За кого е работил наемният убиец, щом не сте били вие?

— Не зная.

— Как мислиш?

Той сви рамене.

— Какво те интересува? Моите предположения, за жената например, обикновено са далеч от истината.

Засмях се.

— Това е вярно. Но въпреки това ги намирам за забавни.

Канезаки се усмихна, явно стигнал до заключението, че не е благоразумно да ме предизвиква.

— Наистина не зная. Има още много неща, които не са ми известни. Правя предположения, за да запълня празнотите. Според мен се е случило следното. Хората на Белгази са научили за убития французин и са се стреснали. „Кой е той? Може ли да е преследвал Белгази? Кой го е наел?“ Белгази е параноик. Познаваш този тип. Сигурен съм, че се е поразровил в нещата.

— Искаш да кажеш, че има връзка между Белгази и онзи тип от ЦРУ, с когото наскоро си се срещнал, така ли?

Той помълча, после предложи:

— Дай да ти разкажа за телефонните номера, които ми даде.

— Добре.

— Първо, мобифонът, който си взел, е с тарифен план в саудитския телеком, въпреки че абонатът явно е фирмено подставено лице, което още не ни е отвело доникъде. Второ, онзи, който е използвал мобифона, многократно се е обаждал на някой си Халид бин Махфуз генерал от, саудитското разузнаване. Махфуз осъществява връзките с ключовите представители на някои групировки, които саудитците финансират — „Хамас“, „Ислямски джихад“, „Хизбула“. Той контролира финансирането на тези организации, така че, ако им поиска услуга, да речем, хора за някаква друга работа на друго място, веднага ще я получи.

— Махфуз в онзи списък ли е?

— Съжалявам, освен онова, което ти казах по необходимост, няма нужда да знаеш кой фигурира в списъка.

— Тогава ми кажи каква е връзката с Белгази.

— Махфуз получава дял от всичките оръжейни сделки на Белгази. Затова, ако има проблем, Белгази се обажда на Махфуз. Има много покровители и може да иска много услуги.

— Всичко това е адски интересно, обаче засега връзките, които ми даваш, ми се струват възслаби.

— Зная, че е така. Не разполагам с всички отговори, но се опитвам да ги намеря, нали разбираш. И ти казвам неща; които сигурно не би трябвало, отчасти, защото съм ти длъжник след случилото се в Хонконг и Макао, отчасти, защото съм загрижен, че ако не останеш удовлетворен от откровеността ми, ще направиш нещо неоправдано, навярно по отношение на мен.

— Добре, продължавай тогава.

Канезаки пресилено въздъхна и бузите му леко се издуха.

— Известно ли ти е, че в средата на две хиляди и втора е изтекла информация до пресата, че полуофициалният съвет за отбранителна политика, който съветва Пентагона, е написал доклад със следното заключение, цитирам: „Саудитците са активни на всички равнища на терористичната верига, от планирането до финансирането, от командирите до пехотинците, от идеолозите до аплодиращите“? Само след няколко часа държавният секретар беше мобилизиран да тушира реакциите към доклада и да се дистанцира от предполагаемите действителни възгледи на администрацията на Буш. Миналото лято президентът нареди двайсет и осемте страници на конгресния доклад за единайсети септември да бъдат редактирани, официално от съображения за националната сигурност, а всъщност, защото редактираните части съдържат сведения за това, че саудитците финансират терористични групировки.

— Заговор ли?

Той сви рамене.

— По-скоро заговор за мълчание. Всички във Вашингтон знаят какво става, но повдигането на този въпрос е все едно да обсъждаш кръвосмешение в семейството. Липсата на дискусии обаче не прави всичко това по-малко сериозно.

Канезаки отпи от кафето.

— Та ето какво зная. Първи факт: някой в отдел „Близък изток“ е много загрижен, че Белгази може да е в списъка и че може да сме пратили някого подире му в Макао. Втори факт: скоро след посещението на онзи от отдел „Близък изток“, шестима саудитци се появяват в Макао и Хонконг и се опитват да те очистят. Трети факт: шестимата саудитци са свързани с Белгази чрез Махфуз. Четвърти факт: в американското правителство има елементи, които се стремят да закрилят саудитците.

Помълчахме.

— Тогава трябва да предположим, че Кроули, извинявай, онзи от близкоизточния отдел, научава за мен и предупреждава Белгази, който се обажда на Махфуз за помощ, а той пък праща саудитците, така ли? — попитах накрая.

— Да.

Замислих се. Ако фактите бяха верни, предположението бе логично. Все пак малко ме смущаваше начинът, по който ми ги поднасяше Канезаки. Беше ми подхвърлил няколко сочни мръвки, после ме бе оставил сам да стигна до заключенията. И спокойно можех да си представя как усърдно си води бележки в курса „Как да ръководите своите доверени лица“ в Ленгли: „Оставете обекта сам да си направи заключенията… заключенията, до които стигаме сами, винаги са по-убедителни от изложените ни от някой друг…“

— Как е попаднал Белгази в списъка? — попитах. — Като се има предвид, че важните клечки в Управлението далеч не се радват на присъствието му там.

Канезаки сви рамене.

— Както казваш, понякога дясната ръка не знае какво върши лявата. А и много хора не искат да знаят за списъка повече, отколкото се налага. А и във всеки случай достъпът до него се контролира строго от КТЦ. Хубавото е, че относителната липса на намеса отгоре означава, че списъкът е едно от малкото неща в разузнаването, които не са изопачени от политиката и корупцията. Лошото е, че при отсъствието на обичайния разводняващ консенсус, резултатът може да обиди някои хора.

Отпих глътка кафе и се замислих.

— Ако Кроули е научил, че Белгази е в списъка, и това го е разстроило, защо просто не го е махнал от там?

Този път Канезаки изобщо не реагира при споменаването на името.

— Не съм сигурен, вероятно не иска да привлича прекалено голямо внимание към себе си или към мотивите си, каквито и да са те. Белгази всъщност е образец за член на терористична инфраструктура. Спокойно можеш да намекнеш, че нечие име не бива да фигурира в такъв списък, че това може да навлече тежки последици, само с едно намигане, само с едно кимване и нищо неозначаващи приказки за „взаимоотношения“ и „национална сигурност“. Много по-трудно е да обясниш защо искаш името да изчезне оттам. Освен това хората ще те запомнят.

— Значи смяташ, че хонконгската група е повикана от Белгази.

Отговорът му се забави малко.

— Виждам две възможности. Първо, жената да е разбрала какъв си и да не е искала да пречиш на плановете й, тоест тя да стои зад удара срещу теб. Второ, Белгази да е подире ти и групата в Хонконг да е била пратена от него. Той ми се струва по-вероятната възможност. Съмнявам се, че всички телефонни разговори и връзката между Белгази и Махфуз са случайни.

Неговият анализ съвпадаше с моя. Зачудих се дали знае повече от това, което ми казва. Така или иначе, не го виждах да стои зад нападателите ми в Хонконг и Макао. След като се бях свързал с него от Рио, той бе имал множество и подобри възможности да ме прецака, ако беше го искал.

— Още ли следиш Белгази? — попитах.

— Разбира се.

— Къде е в момента?

— Още е в Макао.

Погледнах го.

— Откъде знаеш?

Канезаки сви рамене.

— Да кажем просто, че Белгази използва сателитен телефон, който смята за сигурен и който всъщност не е. Защо питаш?

— Защото не е логично още да е в Макао. Защо е останал там, как мислиш?

Той отново сви рамене.

— Вече приказвахме за това. Има работа в района и е комарджия. Очакваме да прекара известно време в казината. Винаги постъпва така.

Кимнах.

— Значи твърдиш, че още е там, за да играе хазарт, а? Говорим за човек, който е научил, че са го проследили в Макао и че подире му са пратени един-двама наемни убийци, и който е достатъчно обезпокоен от това развитие на събитията, за да поиска услуга под формата на шестима саудитци, които да отстранят опасността, но саудитците са очистени и опасността не е отстранена, а ти твърдиш, че той още е там, защото не иска да прекъсва почивката си, така ли?

Канезаки ме погледна и се изчерви. Накрая отвърна:

— Прав си. Беше глупаво да не внеса корекции в анализа на неговото поведение съобразно с последните факти. Прав си. Чакай да помисля.

— Мисли колкото щеш, обаче не сега. Ако искаш да продължа операцията, трябва да споделяш информацията си с мен, а не да губиш време, за да разсъждаваш върху положението, когато си сам.

Канезаки още повече се изчерви и аз изпитах странно съчувствие към него. Малкият полагаше всички усилия. Ръководенето на типове като нас с Докс би било трудно за всеки, камо ли за младеж като него. Още не беше толкова печен, колкото му се искаше, и това го ядосваше. Щеше обаче да се отрака.

— Добре, какво те интересува, което още да не съм ти казал? — попита Канезаки.

— Първо, интересува ме Кроули. Защо се рови в тази история? Така ще разбера защо и как е свързан с Белгази.

— Не знам — отвърна той, отново без да възразява, че наричам Кроули по име. — Опитвам се да открия.

Аз също, помислих си, сещайки се за дигиталните снимки, които ми беше показал Докс. И се басирам, че мога да се добера до повече сведения от теб.

— Побързай — посъветвах го. — А сега да поговорим за Белгази. Отначало ми каза, че бил в Югоизточна Азия, за да развие мрежата си, че бил в Макао само за да играе хазарт, и това нямало нищо общо с целта на пътуването му.

Канезаки кимна.

— Явно не е било така.

— Да. Въпросът тогава е, защо Макао?

Той потърка брадичката си.

— Ами, заради пристанището, например. Същото се отнася за Хонконг, разбира се. Евентуално място за прехвърляне на оръжията, които продава на „Джемаа Исламия“, „Абу Саяф“ и другите фундаменталистки групировки в региона.

— Но наблизо има и други пристанища. Самото Макао, Сингапур, Манила…

— Вярно е, обаче Хонконг е най-оживеното. Всъщност е най-оживеното в света.

— И какво от това?

— Ако се опитваш да скриеш нещо, да го представиш за друго, добра идея е да го прекараш през пристанище, през което минават, да речем, шестнайсет милиона контейнера годишно. Игла в копа сено. Освен това тези хора не разчитат прекалено много на конкретно пристанище. Пратките им са малки и пръснати нашироко. По този начин, дори някоя да бъде прихваната, равновесието се запазва. Такъв подход прави много по-трудно прекъсването на веригата и дори придобиването на вярна представа за мащабите й. Пък и Белгази много пътува, нали знаеш. Прихванахме разговори с Куала Лумпур и Банкок.

— Да, знам, че по някое време е бил извън Макао — потвърдих, спомняйки си информацията на Дилайла, че е имал срещи в района. Замислих се за миг и се зачудих дали това не е известна възможност. — До каква степен можеш да го следиш в другите градове?

— Също като в Макао. Не много отблизо. Можем само да наблюдаваме местонахождението му, стига да говори по телефона, а неговите разговори обикновено са кратки. Щом се изключи, знаем само откъде идва обаждането.

Всичко това нямаше да ми бъде достатъчно, щом посещенията на Белгази в района са краткосрочни. Най-големият ми шанс си оставаше Макао, където явно се случваше нещо особено и където вече се бях запознал с местния терен.

— Може да е в Макао по същите инфраструктурни причини, които го отвеждат навсякъде другаде — предположи Канезаки.

— Възможно е. Обаче проблемът е, че ако Макао е само един от многото му разпределителни центрове, сега нямаше да е там. Изгодата нямаше да си струва риска, защото той знае, че са го проследили. Тогава защо? Заради срещи, каквито провежда навсякъде другаде ли?

Канезаки поклати глава.

— И това е възможно, но се съмнявам. В момента за него Югоизточна Азия е огромна заради групировки като „Джемаа Исламия“. В Макао няма такова нещо. Играчите и съответно срещите би трябвало да са другаде.

— Е, все пак там става нещо. Ако успееш да откриеш какво е, защо всъщност стои там, какво прави, с кого се среща, ще имам много по-голям шанс пак да се доближа до него.

— Разбирам.

Изгледах го продължително. По-скоро погледнах през него, като че ли е някак безплътен, нещо, което няма почти никакво значение за мен и което бих могъл да оставя включено или да изключа също толкова лесно, колкото и електрически ключ.

— Канезаки, надявам се, че всичко, което ми каза днес, е истина.

Той отвърна на погледа ми и запази хладнокръвие.

— Фактите са верни. Предположенията са друго нещо. Имай предвид тази разлика, преди да решиш да направиш нещо безразсъдно с мен, нали?

Кимнах, все още взирайки се през него.

— А, не се бой за това.

 

 

Оставих Канезаки и се запътих към „Фиорентина тратория“, ресторант в новия хотел „Гранд Хаят“, където бях определил среща на Тацу. Подраних, както винаги, и докато го чаках, пиех айскафе във висока чаша. Реших, че ресторантът ми харесва, макар и не без известно колебание. Беше лъскав, без да изглежда изкуствен, с мебели от кожа, дърво и други естествени материали, имаше добро осветление и множество чисти вертикални линии. И все пак във внезапната поява на заведението, хотела и търговския комплекс имаше нещо смътно смущаващо. Когато живеех в Токио, те не съществуваха, а сега там бе изникнал истински град в града, който инвеститорите бяха нарекли Хълмовете Ропонги. Човек почти можеше да си представи как титаничните богове на метрополията хвърлят бял плат върху най-новото си творение и с апломб и фалшива скромност обявяват, че „това е добро“.

И наистина може би беше добро. Хората наоколо определено го харесваха. Ала това място нямаше история и някак си му липсваше атмосфера. Беше привлекателно, да, обаче ми се струваше безстрашно вторачено напред, безразсъдно нехаещо за миналото. И затова, помислих си, странно американско.

Усмихнах се. Нищо чудно, че се колебаех дали да го харесам. Беше нещо привнесено, като мен.

След час видях Тацу да влиза откъм фоайето на хотела. Спря и се огледа. Приближилата се сервитьорка сигурно го попита къде да го настани, а той наклони глава към нея и каза нещо, ала без да откъсва очи от залата. Тогава ме забеляза. Кимна ми, измърмори някакво обяснение на келнерката и се затътри към мен.

Усмихнах се и се изправих. Имаше нещо мило в типичното тътрене и във вечно смачканите му тъмни костюми, които носеше. Радвах се, че с Тацу намерихме начин да живеем под знамето на примирието. От една страна, защото можеше да бъде толкова страшен противник, естествено, ала най-вече, защото се беше оказал прекрасен приятел, макар че не се свенеше да ми поиска „услуга“, когато го изискваха обстоятелствата. Тацу беше практичен човек.

Поклонихме се и се ръкувахме, после се спогледахме.

— Добре изглеждаш — казах му на японски.

И това бе вярно. Беше поотслабнал и в резултат имаше по-младежки вид.

Той изсумтя, подходящо скромна форма на благодарност.

— Жена ми е влязла в съзаклятие с лекаря. Почнала е да готви различно. Без мазнина, не пържи. Трябва да ходя тайно на такива места, за да задоволявам апетита си.

Усмихнах се.

— Тя е на твоя страна.

Тацу пак изсумтя и ме измери с поглед.

— Поддържаш форма, виждам.

Свих рамене.

— Правя каквото мога. Не става по-лесно.

Седнахме.

— Знаеш ли, Тацу, никога не сме водили толкова дълъг общ разговор — отбелязах.

Той кимна.

— Не ме издавай пред колегите. Ще ми съсипеш репутацията.

Усмихнах се.

— Как е семейството ти?

Лицето му просия.

— Всички са отлично. Идния месец ще ставам дядо. Момче, обещава докторът.

Усмивката ми стана по-широка.

— Честито, приятелю.

Той кимна в знак на благодарност и ме погледна.

— А ти?

— Аз…

— Семейството ти.

Вторачих се в него.

— Знаеш, че нямам семейство, Тацу.

Той сви рамене.

— Хората създават семейства. Така стават тези работи.

Скоро след завръщането ми в Япония Тацу се беше опитал да ме запознае с няколко жени. Нищо не бе излязло.

— Струва ми се, че съм прекалено доволен от вълнуващия си ергенски живот — отговорих. — Нали знаеш, срещам се с нови хора. Виждам света.

Не се получи толкова шеговито, колкото ми се искаше, процедиха се няколко горчиви нотки.

— Не става по-лесно — рече той. — Както самият ти отбеляза.

Въздъхнах.

— Още ли се опитваш да ме свържеш с нещо по-голямо от мен?

— Имаш нужда — сериозно отвърна Тацу.

Божичко, точно какъвто винаги съм го искал — цяла майчица.

— Имам нужда единствено от информация — възразих.

Той кимна.

— Това означава ли, че приключваме с общия разговор?

Засмях се, изненадан.

— Не искам да те изтощавам. Знам, че не си свикнал да си бъбриш просто така.

— Тъкмо загрявах.

Пак се засмях и си помислих: защо не?

Обсъдихме всевъзможни общи неща: радостта му от бременността на дъщеря му, опасенията му, че с жена си може да гледат на детето като на някакъв заместител на бебето, което са изгубили някога, яда му от бюрократичната инерция и неспособността му да се бори по-резултатно с корупцията, която вярваше, че отравя Япония, промените с Токио и страната, които се извършваха пред очите му. И аз му разказах едно-друго: как ме е открило ЦРУ, как накрая се е наложило да се преместя и да си създам нова самоличност, как съм се опитал да не се отчайвам от мисълта, че всичко пак ще се окаже напразно, защото накрая някой винаги ще ме потърси, или пък нещо неспокойно в мен ще настоява да продължа да скитам. Спомнихме си някои общи преживявания във Виетнам, където Тацу бе пратен от организацията предшественик на Кейсацучо, а аз, заради това, че знаех японски, осъществявах контактите с него, поговорихме за познатите си от онова време, за приятелите, които бяхме изгубили.

Веднъж започнали, трудно можехме да спрем. Разбрах колко много ми е липсвала тази форма на общуване, осъзнах, че всъщност тя напълно е изчезнала от живота ми. И Тацу беше един от малцината, по-скоро навярно единственият останал, който ме познаваше още отпреди Виетнам, войната, убийствата и всичко друго, което бе определило съществуването ми, време, което — в онези редки моменти, когато се замислям над въпроса — ми се струва нереално и далечно като спомен от ранното детство.

Разбрах и че отчасти тъкмо затова толкова много ми липсва Мидори. Тя ме караше да се чувствам като онова някогашно момче, подтикваше ме да вярвам, макар и глупаво, че бих могъл да захвърля сегашната си кожа и отново да бъда покръстен в неопетненото тяло на предишното си превъплъщение.

Доста красива мечта, като всички мечти всъщност. Когато приключихме с храната и Тацу се разтакаваше с чая си, а аз — с второто си кафе, той ме осведоми:

— Може би не е зле да знаеш, че един господин на име Чарлс Кроули, представящ се за служител на американския държавен департамент, наскоро беше в Токио. Свърза се с Кейсацучо и разпитва за теб. Познаваш ли го?

Първо Докс, после Канезаки, сега Тацу. Господин Кроули вече окончателно се беше установил на радарния ми екран.

— Знам го по име — отвърнах. — Какво му каза?

Тацу сви рамене.

— Че имаме цяло досие за теб.

— И после?

Ново свиване на рамене.

— Дадохме му го.

Смаяно го зяпнах.

— Просто сте му дали досието ми в Кейсацучо?!

Той се втренчи в мен.

— Разбира се — изречено с типичния му глас, който говореше: защо винаги трябва да обяснявам всичко на тия хора? След кратко мълчание Тацу прибави: — Официалното досие.

Усмихнах се на лукавия дявол. Облекчение и дори известна благодарност разсеяха раздразнението, което иначе може би бях изпитал към него, задето ме разиграваше. „Официалното“ досие сигурно не съдържаше особено съществена информация, със сигурност не нещата, които Тацу не желаеше да сподели с никого и най-вече с началниците си, дреболиите, които можеха да разкрият прекалено много за незаконните методи, към които от време на време прибягваше в борбата си с японската корупция.

— Какво е заключението на официалното досие за моето местонахождение?

— Че най-вероятно още си в Япония. Очевидно няколко пъти са те виждали в големи градове — Токио, Осака, Фукуока, Сапоро.

— Наистина?

Той сви рамене.

— Разбира се, аз имам собствени идеи за това къде може да си отишъл. Но защо да разводнявам официалното досие с предположения?

Искаше да каже, че е редактирал досието. Че ми е направил услуга. Знаех, че ще поиска услуга в замяна. Ако не днес, някой друг път, скоро.

Кимнах. Добре тогава, помислих си.

— Ами вашата тъпа мрежа от охранителни камери? — продължих с въпросите.

Тацу имаше достъп до най-съвършената мрежа охранителни камери в света, свързани в модерна система за разпознаване на лица. С нейна помощ ме беше открил, когато се бях преместил от Токио в Осака.

— Никой не я използва, за да те следи. Ако настъпят промени в това отношение, ще те информирам.

— Благодаря. А сега ми разкажи за човека, за когото ти съобщих в чатрума.

— Белгази.

— Да.

— Предполагам, че вече знаеш много за миналото му.

— Доста. Дай ми по-новите данни.

Тацу кимна с глава.

— Белгази снабдява някои фракции на терористите с леко оръжие. Работи главно чрез руската мафия във Владивосток. Напоследък е разпитвал тези фракции за теб. Предполагам, че си го ядосал с нещо.

— Възможно е.

— Не ми изглежда от хората, които можеш да ядосваш с лека ръка.

— Започвам да го разбирам.

— Искаш ли да ми разкажеш какво си направил, за да му нанесеш толкова тежка обида?

— Струва ми се, че се досещаш.

Тацу отново кимна.

— Той не е добър човек. Не е верен на нищо.

— Моите хулители твърдят същото за мен.

Той се усмихна.

— Грешат. Твоят проблем е, че си неспособен да осъзнаеш на кого си верен.

— Е, признателен съм заради постоянните ти усилия да ми помогнеш в това отношение.

Усмивката му беше почти скромна.

— Нали сме приятели?

Замислих се за момент. Може би Белгази, чрез своята саудитска свръзка Махфуз, праща шестимата араби подире ми в Макао и Хонконг, както подозираше и Канезаки. Групата е очистена. Белгази разбира, че хората му не са успели да се справят заради факта, че изпъкват в обстановката. В Макао или наоколо става нещо голямо и той още не може да си тръгне. Започва да се чувства уязвим. Застрашен от мен. Решава, че има нужда от човек с по-голям местен опит, който може да се слее с околната среда й да свърши работата. И се обръща към якудза.

Да, подобен ход на събитията бе логичен. Виждах го ясно.

По дяволите, тоя тип беше сериозен проблем. Започвах да осъзнавам величината му.

— Връзките на Белгази с якудза — казах. — Достатъчно ли са близки, за да му помогнат с проблем на друго място в Азия, ако ги помоли?

Тацу кимна.

— Струва ми се, че да.

Мамка му.

Разбрах, че ще се наложи да очистя Белгази. Не само заради парите, а просто за да оцелея. И после си помислих: той го знае. Поставя се на твое място. И това прави още по-належаща необходимостта да те елиминира.

Порочен кръг, значи. И победителят печели всичко.

Добре. Трябваше да сложа край на тази история, при това бързо. Исках го този тип заровен дълбоко в земята, за да не може повече да дава заповеди. „Естествена смърт“, ако можеше, ако не — неестествена.

— С какво мога да ти помогна? — попита Тацу.

Замислих се за момент.

— Можеш да ми намериш всички данни за моя нов приятел.

— Кой твой нов приятел?

Кимнах.

— Чарлс Кроули.