Бари Айслър
Рейн-сан: Справедливото клане (6)

6.

Обадих се в „Хонконг Пенинсъла“ от уличен телефон и резервирах стая с изглед към пристанището. Харесвам този хотел, защото заема цяла пряка в коулунския квартал Цим Ша Цуй, има пет отделни входа, множество асансьори и повече вътрешни стълбища, отколкото можеш да преброиш. Трудно място за устройване на засада.

Освен това е един от най-хубавите хотели в Хонконг. Пък и бях преживял доста тежък ден. Малко лукс наред с обичайната доза безопасност не ми се струваше осъдителен.

Можех да си представя какво би казал Хари: „Опитваш се да я впечатлиш, а?“

„Не, само заради безопасността е“ — щях да му отговоря. Но той, естествено, нямаше да ми повярва. Хари ми липсваше и за момент ме обзе мрачно настроение.

Стигнах до хотела по обиколни пътища и се регистрирах. Платих с кредитна карта на името на Тошио Окабе, достатъчно добре установена самоличност, която от време на време използвах точно за такива случаи. Един носач ме придружи до стая 2311 откъм южната страна на новия небостъргач. Както обещаваше управата, оттам се разкриваше изумителна гледка към Хонконг през пристанището.

Избръснах се под душа, после се отпуснах за двайсет минути в огромната вана. Откакто преди две години напуснах Токио, ми се налагаше да отсядам в по-анонимни, евтини хотели, за да се пазя, и проклет да съм, ако не се наслаждавах на стаята с изглед към пристанището в „Пенинсъла“.

Обух си антрацитносив габардинен панталон, фино памучно полуполо в същия цвят и тъмнокафяви велурени обувки, сложих и подходящ колан. После отделих половин час, за да се запозная по-подробно с вътрешния план на хотела — разположението на стълбищата и кои са достъпни без ключ, многобройните охранителни камери, движенията на охраната. Когато реших как ще организирам срещата с Дилайла, така че да съм в безопасност, излязох навън.

Отбих се в едно интернет кафе. В чатрума ме очакваше съобщение от Канезаки. Шестима мъже, отговарящи на описанията на тези, които бях очистил, бяха заминали от Риад за Хонконг преди два дни. Освен това научих, че посолството на Саудитска Арабия в Хонконг участвало в разследването на неотдавнашни смъртни случаи в Хонконг и Макао. А Дилайла беше споменала, че онзи тип, когото подслушала, говорел със саудитски акцент. Явно казваше истината, поне в този случай. Изглежда нападателите ми наистина бяха саудитци. При съществуващите обстоятелства имаше голяма вероятност да са свързани с Белгази, който бе половин алжирец и знаеше арабски. Но не знаех защо. Нито как.

Последната част от съобщението гласеше:

„Проверявам телефонните номера и жената. Засега нищо. Ще поддържаме връзка.“

Отговорих:

„Провери саудитската връзка с нашия приятел. Следи самолетния трафик между Риад и Хонконг за движение на подобни групи.“

Едва ли можеха толкова бързо да организират нова група, но не беше излишно да внимаваме.

Изпратих съобщението, излязох от мрежата, а после и от кафенето.

Замислих се за Дилайла. Европейка, предполагах, въпреки че не можех да определя какъв бе слабият й акцент. В очакване на нова информация, допусках, че е французойка. Отчасти заради вида, тоалетите, обноските й. Отчасти заради връзката й с Белгази, за когото се твърдеше, че живеел в Париж, поне в интервалите между пътешествията си. Дори арабският й можеше да се впише в подобна хипотеза: значителен процент от населението на Франция е от алжирски произход и двете страни имат дълга и бурна съвместна история. Френските разузнавателни служби, и вътрешната, и външната, имаха солидно финансирани програми за изучаване на арабски. Дилайла спокойно можеше да е преминала през някоя от тях.

Имаше и друга възможност, естествено, която започваше да ми изглежда все по-вероятна. Реших да потърся начин да я проверя.

Купих предплатена карта за мобифон, прибрах я в джоба си, после се обадих на Дилайла от уличен телефон.

— В „Пенинсъла“ — съобщих й. — Стая петстотин четирийсет и четири. — Не сметнах за благоразумно да й кажа истинския номер на стаята. Тя имаше достатъчно основания да иска да ме премахне от пътя си.

— След половин час — отвърна тя и затвори.

Близо до автомата имаше магазин за алкохол. Импулсивно влязох вътре. Намерих бутилка трийсетгодишен „Лафройг“ за две хиляди и петстотин хонконгски долара — около триста щатски. Изнудване. Обаче какво пък, по дяволите. Отбих се в музикален магазин на Ейч Ем Би и купих няколко диска. Лин Ариейл, „На живо в Монтрьо“. Ева Касиди, „На живо от Блус Али“. Триото на Бил Еванс, „Неделя във Вилидж Вангард“. Почти толкова хубаво, колкото и да си там.

Върнах се в стаята си и взех две кристални чаши и кофичка с лед от плота до минибара. Оставих ги на масичката до уискито, заедно с бутилка минерална вода. Заредих дисковете в многодисковия плейър и избрах опциите за случаен избор и повторение. След миг музиката започна да се излива от тонколоните от двете страни на телевизора. Спрях за момент и се заслушах в „Есенни листа“ на Ева Касиди — текстът и мелодията навяваха още по-голяма тъга заради ненавременната смърт на певицата. Меланхолията на песента сякаш проясни и някак постави в рамка чувствата ми към Дилайла — отчасти приятното предвкусване на новата ни среща, отчасти страх от евентуалната й роля в неотдавнашните ми преживявания в Хонконг и Макао.

От телефона в стаята набрах предплатения мобифон, който преди малко бях купил, приех разговора и излязох, затваряйки вратата след себе си. Включих слушалка в мобифона и се заслушах. Макар и тихо, музиката се чуваше. Докато я чувах, щях да съм сигурен, че връзката е добра.

Слязох по стълбището на петия етаж. Стая 544 се намираше в дъното на коридора, с вход към срещуположното вътрешно стълбище и на около три метра пред него. Изчаках зад вратата към стълбището — оттам можех да виждам стаята през стъклото. Ако някой беше успял да подслуша разговора ни с Дилайла, което бе малко вероятно, или ако тя беше решила да осведоми хората си за моето местонахождение, което смятах за още по-малко вероятно, щях да ги видя. Ако се опитаха да минат по стълбището като мен, щях да ги чуя. А ако по някаква причина, за която изобщо не се сещах, някой се опиташе да проникне в моята стая, докато ме няма, щях да разбера по мобифона. Пластове. Винаги множество пластове.

Дилайла се появи след петнайсет минути. Докато ме подминаваше, погледнах в посоката, от която идваше, за да се уверя, че е сама. После отворих вратата и я повиках.

— Дилайла. Насам.

Тя се обърна и ме погледна. Нямаше особено изненадан вид, както и очаквах. Познаваше навиците ми и едва ли допускаше, че ще я чакам на уреченото място в уреченото време.

Задържах вратата отворена, докато мине покрай мен. Детекторът на Хари кротуваше в джоба ми с напълно заредени батерии. Блондинката не носеше подслушватели.

Преведох я по различни стълбища и вътрешни коридори, като същевременно слушах какво става в стаята ми. Оттам се чуваше само тихата музика на Лин Ариейл и другите. И двамата мълчахме. Не се натъкнахме на никакви изненади. Отключих вратата на стаята и влязохме вътре.

— Извинявай за предпазните мерки. — Свалих си слушалката, изключих мобифона и го оставих до вратата.

Извинението беше формално. Както и нейното свиване на рамене. Заключих вратата.

Почувствах се в безопасност и обърнах внимание на някои подробности. Дилайла носеше тъмносиня рокля от красива материя, може би сурова коприна. Стигаше точно над коляното, с три четвърти ръкави, бюстие и дълбоко шпиц деколте отпред и на гърба. Обувките й бяха лачени, с високи тънки токове и остри върхове. Чантичката беше в тон с тях, на лявата й китка блестеше златен „Картие“ със златна верижка, мъжки часовник, голям и тежък на нейната ръка, и неуместната му масивност подчертаваше женствеността й. Косата й бе опъната назад и разкриваше красивия й профил. Излъчваше самоувереност, изисканост и сексапил. Тоалетът и особено обувките не бяха подходящи за бягство и сложни маневри, затова очевидно ги бе избрала с някаква друга цел. По света има всевъзможни оръжия, затова си напомних, че в подобно облекло тази жена е всичко друго, но не и невъоръжена.

Тя бръкна в чантичката и извади мобифона си, за да ми покаже, че е изключен и не е свързан с някого, който може да ни подслушва. После разтвори самата чантичка, за да видя, че вътре няма нищо, което да създаде проблеми. Кимнах в знак, че това ми стига.

Дилайла повдигна ръце встрани и ме погледна. По лицето й плъзна лукава, гибелна усмивка — дразнеща, но и закачлива, подканваща онзи, към когото е отправена, да се включи във веселбата.

— Няма ли да ме претърсиш?

Не мислех, че е нужно. Пък и определено нямаше да е разумно. Ако докоснех тялото й, предишната ми реакция, докато я гледах надвесена над нощното шкафче в хотелската ми стая в Макао, щеше да изглежда срамежлива и стеснителна. Тя го знаеше и демонстрираше силата си.

— Защо да го правя? — сърцето ми се разтуптя дори само при мисълта да го сторя. — Имаме си доверие един на друг, нали?

Дилайла отпусна ръце и усмивката й се задържа за миг, вероятно като признание, че съм се справил с предложението й не по-зле от всеки друг при подобни обстоятелства.

— Да си събуя ли обувките?

— Защо? — попитах, като се сетих за онзи идиот с бомба в обувката, който се беше опитал да свали самолет, излетял от Париж.

Тя сви рамене.

— Това не е ли обичай в Япония?

Хитро. Начин да потвърди биографичен детайл, да увеличи или намали вероятността човекът, за когото нейните хора бяха чели във „Форбс“, наистина да съм аз. Щеше да й се наложи повече да го измъчи.

— Мисля, че го правят вкъщи, не толкова в хотелите — отвърнах. — Както предпочиташ.

Дилайла се наведе напред, повдигна десния си крак назад и се пресегна към ремъка зад глезена й. Нямаше нужда да се обляга на стената или на нещо друго, за да го направи. Имаше отлично равновесие. Вече се бях убедил в това в апартамента на Белгази, когато за малко не ме беше повалила с лакът.

Тя повтори същата процедура с другата обувка. На слабата светлина до вратата зърнах бяла кожа и изваяни бедра, когато предницата на роклята й за миг се повдигна нагоре. Гледката не бе случайна, знаех го, ала безспорно си я биваше.

И аз се събух и я последвах в стаята. Бях оставил осветлението на минимална мощност, за да не разваля с отражението във френския прозорец изгледа към пристанището и светлините на Хонконг. Забелязах, че Дилайла внимателно оглежда всичко наоколо, преди да се полюбува на панорамата.

Не се сдържах и се усмихнах. Обикновеният човек веднага щеше да е привлечен от такава невероятна гледка. Тя хвърли поглед към масичката.

— „Лафройг“, а?

— Трийсетгодишен — кимнах. — Познат ли ти е?

Дилайла също кимна в отговор.

— Любимият ми. Харесвам го повече от четирийсетгодишния. Този дъх на череша — божествен е.

Не е зле, помислих си. Зачудих се още какво знае. Явно я биваше в езиците, тоалетите, шпионската техника. А сега се оказа и познавач на уиски. Вероятно и на храна? Вино? Поезия? Тантрически сексуални похвати? Опитах се да не се задълбочавам в последното.

— Да ти налея ли?

— С удоволствие. Само с една капка вода.

Налях и на двамата здравословно количество уиски в кристалните чаши и прибавих капка вода в нейната, както искаше. Подадох й чашата, вдигнах моята и казах: „L’Chaim“, усмихвайки се и гледайки я в очите.

Тя се втренчи в мен.

— Моля?

Невинно се усмихнах.

— „За живота“, нали? Не е ли такъв обичаят в Израел?

За миг ми се стори, че изглежда сърдита, после се усмихна.

— Канпай — отвърна и двамата се засмяхме.

Отговорът й бе на място, но паузата и последвалата мигновена реакция я издадоха.

Седнахме на масичката. Дилайла се настани на дивана с гръб към стената и вляво от прозореца. Аз се отпуснах на фотьойла до нея. Гърбът ми бе обърнат към стената до прозореца, така че не виждах гледката. Засега предпочитах да гледам нея.

Известно време мълчаливо отпивахме от уискито. Тя имаше право — отлежал в черешови бъчви, трийсетгодишният лафройг смесва дъха на океана и сладостта на череша като никое друго уиски и предлага несравним аромат и вкус.

— Какво знаеш за мен? — след известно време попита Дилайла.

— Не много. Главно догадки. Сигурно колкото и ти знаеш за мен.

— За израелка ли ме смяташ?

— А не си ли?

Тя се усмихна. Усмивката й казваше: „Я стига, можеш да се справиш и по-добре.“ Свих рамене.

— Да, права си. Хубавица, говори арабски, с изискани маниери, опитва се да преметне тип, който подкрепя различни ислямски фундаменталистки групировки… не знам как е възможно да съм си го помислил.

— Наистина ли не знаеш нищо друго?

— А какво друго има?

Блондинката отпи глътка и помълча, като че ли обмисляше отговора си.

— Никой не работи съвсем сам — рече накрая. — Дори да поддържаш връзка само с хората, които ти плащат, все пак има някой, към когото можеш да се обърнеш за информация. Ако споделиш предположенията си за това коя съм с онзи, за когото работиш, може да стане опасно за мен.

Изобщо не ми беше хрумвало. Обикновено обмислям дали дадено действие може да ме застраши с нещо. Егоистично, предполагам. Обаче съм жив тъкмо по тази причина.

— И двамата сме професионалисти — продължи Дилайла. — Вършим си работата. Ако ти трябва информация, ще я откриеш. Но тя може и да не ти помогне. А на мен ще ми струва страшно много.

— Защо тогава просто не си откровена с мен — предложих й. — Кажи ми каквото ме интересува.

— Какво още искаш? — погледна ме тя. — Вече и без това знаеш прекалено много по случайно стечение на обстоятелствата. И двамата сме наясно с целите си, разбираме и ситуацията, в която се намираме. Като ме притискаш, ми пречиш да изпълня задачата си. Правиш я по-опасна за мен. Хората, с които работя, виждат всичко това. И може да решат да не послушат съвета ми да не се опитват да те премахнат.

Оставих чашата си и се изправих.

— Дилайла, тук сме, за да намерим удовлетворително решение и за двама ни — гласът ми бе по-нисък с една октава, това бе знак, че съм само на секунди от предприемането на решителни действия. — Не ме карай да заключа, че представляваш опасност за мен.

— Иначе? — очите й се впериха в моите.

Не отговорих. Дилайла също остави чашата си и стана.

— Врата ми ли ще счупиш? Повечето мъже не могат — нали знаеш, не съм толкова крехка, макар да съм убедена, че ти си способен да го сториш.

Пристъпи към мен. Усетих прилив на адреналин. Преди секунда бях реагирал инстинктивно, като при внезапна опасност, ала сега… не бях сигурен. Дишането неволно се ускори и аз го овладях, тъй като не ми се щеше Дилайла да забележи.

— Може и да представлявам опасност за теб — хладнокръвно заяви блондинката. — Не защото го искам, а заради ситуацията. И какво от това? Ти си професионалист. Постъпи както се налага. Отстрани опасността.

Тя пристъпи още по-близо, достатъчно, за да усетя дъха й, да почувствам, че тялото й излъчва нещо, топлина или електричество. Гърдите и коремът ми пламнаха от новата порция адреналин.

— Няма ли да го направиш? — взря се в очите ми Дилайла. — Защо? Знаеш как. Ето — тя хвана ръцете ми и ги вдигна към шията си. Кожата й беше топла и гладка. Усетих пулса й с пръстите си. Биеше изненадващо силно. Чувах как въздухът влиза и излиза през носа й.

Нямах намерение да блъфирам, но явно го бях сторил. И сега тя ме предизвикваше. Мамка му.

Все пак не бе абсолютно уверена в преценката си. Доказваха го ускореният пулс, дишането й.

Моето дишане също се беше ускорило. Потърсих начин да си върна инициативата, да овладея положението. Докато се взирах в сините й очи, в лицето й между поставените ми на шията й длани, в едновременно уплашеното й и предизвикателно изражение, хич не ми бе лесно.

Тя отпусна ръце и леко вирна брадичка. Позата й бе примирителна и покорна, но същевременно някак подигравателна и оскърбителна. Погледнах надолу към тъмнеещите сенки във вдлъбнатините на ключиците й, първо към едната страна, после към другата, и за малко не се поддадох на изкушението да спусна длани по раменете й, закачайки плата на роклята й, и с едно-единствено плавно движение да я смъкна заедно с бельото отдолу до китките и корема й, да оголя гърдите, кожата, тялото й.

Всичко това ме очакваше, ако го исках. Знаех го, знаех и че действията ми ще се подчинят на нейните условия, че тя ще ми поднесе онова, което пожелая, като домакиня, наливаща мляко на изгладняло котенце, може би милвайки мъничето по главата, докато то лакомо лочи бялата течност.

Изведнъж се ядосах. Образът на котето ми помогна. Отдръпнах ръце от шията й и предпазливо отстъпих назад. Усетих, че устата ми е пресъхнала. Вдигнах чашата си. Отпих глътка. Седнах колкото успях по-небрежно.

— Бях прав за теб — казах, оставяйки я да стои там. — Наистина не можеш да не го правиш. Защото нямаш нищо друго.

Очите й се поприсвиха и разбрах, че наистина съм имал право. Бях се състезавал с такива типове в джудото. Те са си изработили един коронен номер, метод, който винаги им дава предимство, обаче ако човек го преодолееше, те губеха дух и не успяваха да се вземат в ръце.

— Как е? — подех. Вече чувствах, че аз контролирам положението. — Способна ли си изобщо да разговаряш с мъж, без да се опиташ да го съблазниш? Какво ще правиш след няколко години, когато привлекателността ти повехне? Защото в теб няма нищо друго. Може да е имало, много отдавна, обаче си го изгубила.

Очите й станаха тънки цепки, а ушите й сякаш се прилепиха към черепа в странно животински гняв. Добре, помислих си. Тъкмо това ми трябваше.

— Ще седнеш ли? — посочих дивана. — Няма да те чукам. Няма да те убия. Отне ми цял следобед да се отърва от онзи тип от асансьора и тази вечер нямам намерение да започвам отначало.

Странна усмивка изкриви устните й и ме накара да се зачудя дали току-що не си е представила как ме убива. Тя наклони глава, сякаш казваше: „Добре, признавам се за победена.“

Сетне се върна на дивана и допи уискито си. Вдигнах бутилката дай долея. Когато ми подаде чашата си, забелязах, че ръцете и на двама ни треперят. Без съмнение и тя го видя.

— Хайде да се съгласим на равен мач — предложих.

Дилайла се усмихна и отпи от уискито.

— Много си великодушен — отвърна.

— Честен съм.

Тя пак се усмихна, този път малко по-весело.

— Бива си те, знаеш ли. Изключителен си.

— Е, и ти не падаш по-долу.

Тя отново отпи глътка лафройг.

— Сигурно би се получило нещо интересно, ако се бяхме запознали при други обстоятелства.

— Искаш да е по-интересно, отколкото е сега ли? — попитах.

И двамата се засмяхме и напрежението са разсея.

После помълчахме за момент, може би за да съберем мислите си, да се подготвим за следващия ход. Реших известно време да не насилвам нещата, казах си, че ще е по-разумно да я накарам да се почувства спокойна след размяната на суровите реплики. Всъщност просто исках да разговаряме нормално, нямах желание да се дуелирам с нея, нито намерение да се бия. За миг се зачудих каква е причината за това ми решение.

— Знаеш ли, за малко да ме повалиш в апартамента на Белгази — казах.

Дилайла сви рамене.

— Предимството от изненадата беше на моя страна. Едва ли си очаквал съпротива от една гола жена.

— Може и да не съм. Все пак ти използва каквото имаше на свое разположение, и го използва добре. Кой те е обучил?

Въпросът бе прям и знаех, че няма да го приеме като опит да изкопча някаква информация. Тя дълго ме гледа, после отвърна:

— Това е крав мага.

Крав мага е система за самоотбрана, разработена от израелските въоръжени сили. В последно време се преподава в целия свят, затова практикуването й не означава непременно, че човек е израелец. Ала Дилайла вече знаеше моите предположения за националността й и за службите, от които е част. В този смисъл нейното признание означаваше и мълчаливо потвърждение.

Зачудих се как най-добре да се възползвам от тази нарочно открехната врата.

— Крав мага ми харесва — отбелязах. — Практична е.

— Всичко зависи от това как се преподава — каза тя. — И как тренираш. Повечето бойни изкуства се преподават като религии. Основават се на вяра, а не на факти.

Усмихнах се.

— Хората трябва да вярват в нещо, дори сами да са си го измислили.

Дилайла кимна.

— Даже да не е вярно. Но ние сме лишени от този лукс. Нуждаем се от нещо, което върши работа.

Ние. Готвеше се да ми каже нещо. Не биваше да я притискам, а да я оставя да го направи както иска.

— Как са те подготвили? — попитах.

— Знаеш как. Тренировки с най-различни сценарии. И боят е съвсем истински. Носът ми е чупен по време на тренировка, виждаш ли? Подложих се на операция, но ако се вгледаш, ще забележиш белезите.

Взрях се внимателно и различих тънка като косъм линия в основата на носа, следи от лошо счупване, прикрити от добър пластичен хирург. Нямаше да го видя, ако не знаех къде да търся.

— Явно са те държали доста строго.

— Така е. Моята подготовка отне повече време, защото операциите ми са специални. Дълго време съм сама, обикновено нямам достъп до оръжие, поне не до традиционните.

Отново замълчахме. Тя отпи глътка лафройг и попита:

— А ти?

— Главно джудо — отвърнах. — В „Кодокан“ — щом беше тренирала крав мага, със сигурност знаеше за какво говоря.

Дилайла ме погледна.

— Извиването на врат не е ли забранено в джудото?

— Забранено е — потвърдих, виждайки, че съм бил прав за познанията й. — Научил съм го от другаде. От книги и видеокасети. Упражнявах тези техники с неколцина партньори, които споделяха моите интереси.

— Какво друго? Като те гледах как се движиш, не си тренирал джудо като спорт. Дори и с извънредните книги и касети.

— Имаш право. Не е излишно да прекараш някое и друго десетилетие в бойна обстановка. Това развива определени рефлекси.

Пак мълчание.

— Значи си същият, за когото те мисля — заяви накрая тя.

Свих рамене.

— Струва ми се, че вече донякъде го знаеш.

— Е, и ти донякъде знаеш истината за мен.

Ето, потвърждаваше.

— Значи си израелка — рекох. — От Мосад.

Дилайла се извърна и леко вирна глава, като че ли обмисляше думите ми. После отсече:

— Какво значение има коя съм и откъде съм? От твоя гледна точка, никакво.

Нямаше да признае, бях сбъркал. Или вече го бе намекнала по завоалирания си начин, а аз го бях пропуснал. Не бях сигурен.

Тя отпи глътка и продължи:

— Но от моя гледна точка твоята служебна принадлежност е от огромно значение. Сведенията, които успяхме да съберем за теб, предполагат, че работиш за Либерал-демократичната партия в Япония. Само че не виждам какъв интерес може да има ЛДП към Белгази. Затова допускам, че поне в този случай ти плащат американците. И това ме безпокои.

— Защо?

Дилайла разпери ръце с длани нагоре, сякаш казваше: „Не е ли очевидно?“

— Те са силни и интересите им са противоречиви, затова не са дискретни. Трябва да внимаваш с тях. Никога не си абсолютно сигурен с кого си имаш работа.

— Какво искаш да кажеш?

Тя постави ръце на хълбоците си, облегна се назад и отпусна рамене. Този жест гласеше: „На глупак ли се прави, или наистина е такъв?“ След миг заговори, затова реших, че се е спряла на второто предположение. Това не би трябвало да ме смущава, дори тъкмо напротив, ала ме накара да се почувствам неловко. Успокоих гордостта си, като си напомних, че общо взето е добре да те подценяват.

— Обясниха ли ти защо искат да премахнат Белгази? — попита Дилайла.

— Да.

— Повярва ли им?

Свих рамене.

— Почти не ги слушах.

Тя се засмя.

— Сигурно са ти разказали за неговата мрежа за оръжейни доставки, за връзките му с терористични и фундаменталистки групировки и прочее глупости.

— Какво, да не би да си измислят? — попитах.

Блондинката поклати глава.

— Не. Всичко е вярно. И съм сигурна, че някои сили в американското правителство са загрижени, дори може би се опитват да направят нещо по въпроса. Някои сили.

— Тоест?

Дилайла се усмихна.

— Знаеш ли, още не си ми казал името си.

Погледнах я.

— Наричай ме Джон.

— Добре тогава, Джон — изрече името ми, сякаш опитваше как звучи.

— Говореше за „някои сили“.

Дилайла сви рамене.

— Да кажем просто, че Америка е доста голяма страна. И има много противоречиви интереси. Може би не всички смятат Белгази за толкова неприятен тип.

— Тоест? — повторих.

— Замислял ли си се защо искат да изпълниш точно тази задача така, че смъртта да изглежда естествена?

— Имам най-обща представа.

— Ами тогава, помисли за следното — тя се наведе напред и вдигна ръце с леко разперени пръсти и длани, като че ли обрамчваше фотография. — Каквато и сила да те е наела, нищо не води до нея. Целта е да могат да отрекат, че са замесени. Пред кого? И замислял ли си се в какво положение те поставя това?

Подчертаното жестикулиране беше нещо ново. Виждах различна част от личността й, част, която навярно обикновено криеше. Интересно.

Замислих се за миг.

— В същото положение, в каквото се намирам винаги, предполагам.

— В някакъв смисъл, може би — махна с ръка тя, сякаш отхвърляйки думите ми. — Но, от друга страна, положението сигурно е по-лошо. Според теб кой е пратил мъжа в асансьора?

Пак се замислих. Почти бях сигурен, че го е пратила тя. Обаче отговорих:

— Не знам.

Махането с ръце престана и Дилайла промуши въздуха с показалец.

— Точно така. В момента срещу теб може да има всякакъв брой играчи. Всеки, който печели от сделките на Белгази.

Или който иска Белгази да остане жив, докато си осигури достъп до компютъра му, помислих си. Зачудих се дали ми казва всичко това, за да ме отстрани от играта. Или може би се опитваше да подчертае безнадеждността на моето положение, за да ме накара да се откажа. Може би.

— Винаги съм знаел, че да си в този бранш, е лош начин да спечелиш конкурс за популярност — отвърнах.

Тя се засмя. Вдигнах бутилката и напълних първо нейната, после и своята чаша.

Смехът й ми харесваше, странна смесица от несъвместимости: дрезгав, но и сладък, женствен с изключителната си изтънченост, ала и някак момичешки с приятния си тембър, подправен с иронични нотки, които по-скоро се дължаха на усещането за абсурдност, отколкото на сарказъм или жестокост. Усмихнах се — чувствах се добре и разбирах, че главата ми малко се е замаяла от уискито.

Дилайла се облегна назад, отпи и задържа чашата под носа си. И това ми хареса, харесваше ми, че се наслаждава на аромата. Последвах примера й.

— Знаеш само, че някой е подире ти — поде тя. — Разбираш ли какво означава това за мен? Някой може да направи връзката. А аз не действам като теб. Нямам възможност да се скрия. За да изпълня задачата си, трябва да съм много близо и да остана така.

Значи сега апелираше към чувствата ми. Двустранен подход: от една страна, логичен — убеждаваше ме, че положението се е променило и вече не мога да изпълня задачата си, а от друга, емоционален, в смисъл, че ако продължа да опитвам, тя ще плати цената.

— Разбирам какво искаш да кажеш — отговорих. — Но разбирам също и какви са мотивите ти. Второто ме кара да се съмнявам в първото.

Стана ми малко тъжно, че се налага да го кажа. Известно време всичко бе толкова спокойно. Божичко, уискито ми действаше. Обикновено не съм сантиментален.

— Имаш основание — кимна блондинката. — И все пак това, което ти казах, е вярно. Поразрови се малко, без да ме забъркваш, ако можеш, и ще се увериш.

Кимнах.

— Вече го правя. Дискретно, без да те замесвам — не бе точно така, но по-късно щях да мисля как може да й се отрази допитването ми до Канезаки.

Отпих глътка уиски.

— Така или иначе, трябва да открия откъде изтича информация, за да мога да запуша пробойната.

— Смяташ, че проблемът е при теб ли?

Свих рамене.

— Няма да е за пръв път. Отдавна съм научил, че е опасно да се работи с демокрации. На тях им пречат всички досадни проверки и балансирането на везните, както и натрапчивото обществено мнение, затова имат стимул да откриват начини да вършат нещата не според правилата. Понякога става трудничко да следиш с кого си имаш работа.

Тя се усмихна.

— Ако искаш да очистиш Кастро, плати на мафията.

Отговорих на усмивката й.

— Естествено. Или, ако Конгресът не ще да отпусне нужните суми, финансирай контрите чрез султана на Бруней.

— Или субсидирай почти всичко, като караш Саудитска Арабия да плаща.

— Да, не се бой, разбирам какво искаш да кажеш.

Дилайла размаха ръце нагоре-надолу като пешеходец, който се опитва да спре приближаваща се кола, едновременно нетърпелив и умолителен жест.

— Извинявай за отклонението, обаче единайсети септември накара Америка да изпадне в тежка форма на шизофрения. Страната се посвети на „война срещу тероризма“, въпреки че все още плаща милиарди петродолари на саудитците, макар да се знае, че с тези пари се финансират всички групировки, с които Щатите твърдят, че са във война. Петнайсет от деветнайсетимата похитители на единайсети септември бяха саудитци, но никой не говори за това. Представи си реакцията, ако похитителите бяха иранци или севернокорейци. Ако Америка беше човек, психиатрите щяха да определят състоянието й като пълно отрицание на действителността. Не знам как можеш да се доверяваш на такъв работодател.

— Ти доверяваш ли се на своя? — попитах.

Блондинката сведе очи. Ръцете й бавно се отпуснаха в скута й.

— Сложно е — отвърна след малко.

— Това не е точно потвърждение.

Дилайла въздъхна.

— Вярвам на намеренията им. Някои… аспекти на политиката са глупави и остарели. Все пак не е необходимо да съм съгласна с всяко решение, за да знам, че постъпвам правилно.

По жестовете и гласа й прецених, че въпросът ми я смути. Но не заради причините, които току-що бе изложила. Имаше нещо друго.

— А те вярват ли ти?

Тя се усмихна и понечи да каже нещо, после се отказа. И пак заби поглед в пода.

— И това е… сложно.

— Защо?

Дилайла се озърна наляво-надясно, сякаш търсеше отговор.

— Те ме обучиха и подготвиха — рече след малко. — И ме бива в работата ми. Находчива съм и имам богат опит.

Отпи глътка лафройг и аз зачаках да продължи.

— Но трябва да призная, че по същество работата ми е да спя с врага. Буквално. А това е трудно за преглъщане. Хората се питат как се чувствам, дали това не ме… заразява или нещо подобно.

— А как се чувстваш? — не успях да се сдържа да не попитам.

Дилайла извърна очи.

— Не ми се говори за това.

Кимнах и двамата помълчахме. После продължих:

— Поемаш много рискове с тази операция. Навярно повече от обикновено. След моята намеса, а и след появата на оня тип в хотела, положението е твърде опасно за теб и би било разумно да се измъкнеш. Ти не го правиш обаче.

Тя се усмихна, ала колебливо.

— Да докажеш нещо ли се опитваш? — попитах. — Да спечелиш нечие уважение, като залагаш живота си на карта?

— Ти пък какво разбираш от това? — репликата й прозвуча малко остро и заподозрях, че съм се натъкнал на нещо.

Усмихнах се.

— Воювал съм с американската армия във Виетнам. Срещу разни жълтури. Погледни ми лицето, Дилайла.

Тя вдигна очи.

— Схващаш ли какво искам да кажа? Трябваха ми години, за да проумея защо съм бил готов да извърша някои от нещата, които съм правил там.

Блондинката кимна, после пресуши чашата си до дъно.

— Ясно. Да, тогава ще разбереш.

— Струва ли си обаче? Пращат те на операции с огромен риск за теб, ти им носиш победи, а те пак не ти вярват. Защо да се главоболиш?

— „Защо да се главоболиш“? — повтори тя и наведе глава настрани, като че ли се опитваше да види нещо в мен, което по-рано е пропуснала. — Някога виждал ли си бебе с откъснати от бомба крака? Виждал ли си майка му да го притиска към себе си, обезумяла от мъка и ужас?

Реторичен въпрос, за повечето хора. Не и за мен.

— Да — тихо потвърдих. — Виждал съм.

Дилайла безмълвно се вторачи в мен, после продължи:

— Е, това, което правя, донякъде ме спасява от тези кошмари. Когато си свърша работата добре, успяваме да прекъснем притока на средства и въоръжение за чудовищата, които се опаковат целите в експлозиви, отрова за плъхове и гвоздеи, и тогава някое бебе, което иначе е щяло да загине, остава живо, семейството, което иначе вечно е щяло да скърби, съхранява щастието си, умове, които иначе са щели да бъдат травмирани до размътване, остават невредими.

Тя замълча за миг, после прибави:

— Трябва ли да се откажа, защото моите началниците ми нямат доверие, въпреки че би трябвало да е обратното? Как бих могла да обясня на опечалените, сакатите и травмираните, че съм можела да направя нещо, за да ги спася, но не съм го сторила, защото в службата не са се отнасяли с достатъчно уважение към мен.

Дилайла ме погледна. Бузите й бяха зачервени, раменете й се повдигаха и спускаха в такт с дишането й.

Отвърнах на погледа й, обзет от странна смесица от възхищение, привличане и срам. Отпих голяма глътка и пресуших чашата си. Напълних нейната, после и своята.

— Щастливка — казах след малко.

Тя премигна.

— Моля?

Затворих клепачи и заразтривах слепоочията си.

— Да вярваш в нещо така… — отворих очи. — Божичко, не мога да си го представя.

Последва дълго мълчание.

— Не се чувствам щастлива — накрая рече Дилайла.

— Не, сигурен съм в това. Не се изразих правилно. Трябваше да кажа „късметлийка“. Не е същото.

Отново заразтривах слепоочията си.

— Съжалявам за думите си. Че не бива да се главоболиш. С годините придобих навика да… изпреварвам предателството. Да мисля, че вероятността за предателство и предпазването от него са на първо място. И това може би е вярно за мен. Но не е задължително да е вярно за всеки. Например за човек като теб.

Известно време и двамата мълчахме. После Дилайла попита:

— За какво мислиш?

Отговорът ми се забави няколко секунди.

— Харесва ми как жестикулираш, докато говориш — което беше само част от истината.

Тя сведе очи към дланите си за миг, като че ли проверяваше дали в момента се движат, и тихо се засмя.

— Обикновено не го правя. Ти ме вбеси.

— Аха.

— Е, правя го, когато изгубя самоконтрол.

— И кога се случва това?

— Рядко.

— Би трябвало да го правиш по-често.

— Опасно е.

— Защо?

— Знаеш защо. Трябва да се защитаваш.

Изражението й бе толкова безстрастно, че бе невъзможно да не го контролира съзнателно, знаех го. Тя отпи глътка уиски.

— Ами ти? Какво правиш?

— Не се сближавам.

— Аз също не мога да си позволя този лукс.

Погледнах я.

— Никога не съм го възприемал като лукс.

Дилайла отвърна на погледа ми. Забележимо продължително. Определено откровено. Навярно подканващо.

Преместих се до нея на дивана. Тя леко повдигна вежди.

— Нали току-що каза, че не се сближаваш — обаче се усмихваше с онези топли нотки на ирония и закачливост в очите си.

— Това е проблемът, когато сам си налагаш правилата — отвърнах. — Няма кой да те поправи, когато ги нарушаваш.

— Нали каза, че няма да ме чукаш?

— Не те чукам.

Дълго се взирах в нея, после бавно се наведох напред. Дилайла ме наблюдаваше, вперила очи в моите, за миг ги сведе към устните ми и отново ги вдигна.

Спрях. Лицата ни бяха на сантиметри едно от друго. Долових дъх на рядък парфюм, може би приготвен по поръчка специално за нея, в скъпо шише от гравирано стъкло. Ароматът се усещаше, ала не се различаваше ясно, като видения от сън след събуждане, отслабващ образ върху ретината след силен проблясък или спомен за лице, което си познавал и обичал много отдавна. Нещо, което е реално само колкото да те привлича, да те кара да искаш да го притеглиш към себе си, да го върнеш, преди пак да замъждука и изчезне, и безвъзвратно да го изгубиш.

Наведох глава още малко и я целунах. Тя отговори на целувката, но не особено ентусиазирано. След малко се отдръпнах и я погледнах.

— Някой може да нарече това, което правиш, „смесени сигнали“ — каза Дилайла. Усмихваше се, ала гласът й звучеше напълно сериозно.

— Имам противоречив характер. Така твърдяха всички психолози в армията.

— Преди няколко минути бе готов да ме набиеш, забрави ли?

Поклатих глава.

— Не се отнасяше до теб. Беше за второто ти аз. А то не ме интересува.

— Откъде знаеш, че другото ми аз ще те заинтересува?

— Това, което видях досега, ми харесва.

Тя ме погледна.

— Може и да си прав. Възможно е да съм способна само да се преструвам.

— Жалко, ако е вярно.

— Ти си единственият, който го казва.

— Опитвам се да се поставя на твое място.

— Доста успешно.

— Докажи ми, че греша.

— Не съм сигурна, че грешиш.

Плъзнах очи по краката и гърдите й с престорена похотливост.

— Добре, ще взема второто аз.

Дилайла се засмя, после млъкна и ме погледна, също толкова дълго. След това се наведе напред и отново се целунахме.

Този път целувката беше по-хубава. В нея имаше някаква неувереност, колебливостта на примирието, усещането за нещо, което се движи бавно, но с огромна инерция.

Тя отвори устните си по-широко и езиците ни се срещнаха. Усещането отново бе колебливо: проучване, а не припряна атака, опитване на водата, а не стремглаво хвърляне.

Изтече минута, може би две и целувката стана по-непринудена, по-страстна, не толкова съзнателна, по-непреднамерена. Тя сякаш се разтопи, като че ли се подчиняваше на някаква сила, която се изплъзваше от властта ни. Опитах всички различни части на устата й, всяка преминаваше през съзнанието ми като образи, осветявани от светкавици: езика й, устните й, зъбите й, сладостното усещане за цялото, нов праг към онова прекрасно нещо, което представляваше Дилайла.

Тя захапа долната ми устна и я задържа за миг, после я пусна и полека се отдръпна. Спогледахме се. Дилайла се усмихна.

— Харесва ми вкусът ти.

— Да, и аз си мислех същото. Трябва да е от лафройга.

Одобрителният звук, който издаде, прозвуча като мъркане.

— Само отчасти. Другата част си ти.

Усмихнах й се.

— Екзотичният вкус на Ориента, а?

Дилайла се засмя.

— Просто ти.

Любихме се на леглото. По някое време шеговито поспорихме кой трябва да е отгоре, спор, който решихме, прибягвайки към проверка на всяка от въпросните възможности, наред с още няколко. Тялото й беше сочно и красиво и тя се движеше с опитност и ентусиазъм — това ми припомни самоувереността й, когато за пръв път я видях във фоайето на „Мандарин Ориентал“.

Използвахме презерватив — една от няколкото практични вещи, които носеше в чантичката си. Разумно. За съжаление в редките си мигове на истинска страст аз рядко съм толкова предпазлив, колкото би трябвало. Оправдавам се със следното: при всички куршуми и мини, от които съм оцелял, трябва да имам имунитет към полово предавани болести. Тъпо е, знам. Има по-голяма вероятност съдбата да задоволи вкуса си към иронии, като ме убие със СПИН или някоя друга неприятна болест.

После легнахме по хълбок с лице един към друг, отмаляло отпуснали глави върху сгънатите надве възглавници. Дилайла протегна ръка и прокара показалец по устните ми.

— Усмихваш се.

Повдигнах вежди.

— Ти какво мислиш, че ще се мръщя ли?

Тя се засмя. Думите й, поведението й, всичко ми се струваше съвсем искрено. Ала Дилайла си беше професионалистка. Ако пуснеше косата си, трябваше да допусна, че това е тактика, средство за постигане на конкретна цел. И все още не можех да бъда сигурен за мотивите й, за това какво можеше да се е опитала да направи в „Мандарин Ориентал“. Жалко, че подобни мисли трябваше студено да лежат на леглото помежду ни, ала какво да се прави.

— Как започна да се занимаваш с тази работа? — попитах я.

Дилайла сви рамене.

— Понякога и аз си задавам същия въпрос.

— Разкажи ми.

— Отговорих на една обява във вестника, точно като теб.

Зачаках. Нямаше смисъл да казвам нищо повече. Ако не искаше да говори за това, нямаше да го стори. Пак замълчахме. След малко тя поде:

— Бях мършава хлапачка, но когато станах на четиринайсет, тялото ми започна да се развива. Момчетата, а и мъжете започнаха да ме заглеждат. Не знаех точно защо го правят, обаче ми харесваше. Допадаше ми, че имам нещо, което те искат. Виждах, че това ми дава някаква власт.

— Трябва да си ги побърквала — отбелязах, спомняйки си какво е да си на тази възраст, отровен от тестостерон и устремен като самонасочваща се ракета.

Дилайла кимна.

— Но не ме интересуваха момчетата на моята възраст. Не знам защо — просто ми се струваха прекалено малки. Фантазиите ми винаги бяха свързани с по-възрастни мъже.

Тя се облегна на възглавницата.

— Когато навърших шестнайсет, един приятел на баща ми, военен, се премести на работа в нашия град. Живя при нас един-два месеца, докато си търсеше апартамент. Казваше се… Ще го наричам Дов. Беше на четирийсет, военен герой, мургав, хубав мъж с невероятно меки, невероятно красиви очи. Колкото пъти го погледнех, изпитвах странно чувство и трябваше да се извръщам. Винаги се държеше прилично с мен, но понякога го хващах да ме гледа като всички други мъже, макар че явно се опитваше да го прикрива.

А когато осъзнах, че ме гледа така, се почувствах… е, беше вълнуващо. Беше военен герой, красив, интелигентен и много по-възрастен и опитен от мен, но въпреки това имах същата власт над него. Започнах да… експериментирам с властта си. В известен смисъл я изпитвах, за да разбера какво представлява. Смеех се на нещо, което е казал, и се вглеждах в очите му малко повече от естественото. Или се отърквах в него, когато се разминавахме. Нямах намерение това да доведе до нещо конкретно — дори не знаех, че може да ми се случи с мъж като Дов.

Един ден, когато родителите ми ги нямаше, аз си облякох тоалета, който смятах за най-секси, бяло бюстие и саронг. Почуках на вратата на стаята му. Сърцето ми биеше силно, както винаги, когато бях близо или дори само мислех за него. Чух го да казва: „Влез“ и влязох. Той седеше на малкото бюро в стаята и когато ме видя, се изправи, после се изчерви и се обърна. Сърцето ми още по-силно се разтуптя. Казах му, че отивам на разходка на плажа — живеехме близо до океана, и го попитах дали иска да дойде да поплуваме. Дов не отговори — просто ме погледна и пак се извърна. Тогава чух дишането му. Бях толкова млада, не разбирах какво означава това, обаче ме възбуди. И се почувствах неловко, защото не ми отговаряше. Не знаех какво да кажа, затова започнах да си вея и отбелязах: „Тук е адски горещо!“, защото изведнъж ми се стори, че съм в пещ. Той продължаваше да мълчи, просто ме гледаше с невероятно странно изражение — усмихнато, но и малко мъчително, като че ли нещо го болеше и се опитваше да се държи храбро — и видях, че ръцете му треперят. Мълчанието му ме изнерви, чудех се какво да кажа. „Няма нищо, щом не искаш да поплуваме“ — изпелтечих аз и осъзнах, че гласът ми трепери също като ръцете му.

Устните му помръднаха, ала отново беззвучно. После протегна ръка и докосна бузата ми с пръсти. Изненадах се и бързо отстъпих назад. Той отдръпна ръка и припряно се извини. Не знаех защо го прави, нито защо съм отстъпила — в онзи момент знаех само, че искам да ме докосва, искам го повече от всичко на света, и без да мисля, грабнах ръцете му в своите и възкликнах: „Не, не, няма нищо!“ Тогава Дов ме погледна с красивите си тъмни очи, взе лицето ми в шепи и ме целуна. Това беше първата ми истинска целувка и ми се стори, че ще припадна от удоволствие. Чух, че стена, той също стенеше. И знаеш ли какво? Когато постави длани върху тялото ми, просто върху хълбоците и гърдите ми, аз свърших. И това ми беше за пръв път — не разбирах какво става, не можех да дишам, помете ме взрив на удоволствие, отпуснах се в ръцете му и заплаках. Той ме прегърна, галеше косата ми и повтаряше, че съжалява, а аз не можех да говоря, затова само клатех глава и плачех, защото беше истински прекрасно, той беше невероятно прекрасен.

Усмихнах се. Искаше ми се да вярвам, че историята й е вярна, че ми показва още частица от човека зад маската.

Може и да казваше истината. Макар и измислено, Дов беше израелско име. Доколкото можех да преценя, той се бе отличил в Шестдневната война на Израел. Значи родният й град се намираше на море. Тел Авив? Ейлат?

Но може и да разказваше тази история толкова често, че сама беше започнала да вярва в нея. Би могла да я използва, за да ме привърже към себе си, да изкриви обективността ми, да замъгли преценката ми.

Все пак можех да разсъждавам върху всички тези нежелани възможности и по-късно. Не виждах смисъл да го правя точно сега.

— Люби ли те? — попитах.

— Не. Не тогава. Макар че щях да му позволя. Можеше да прави с мен каквото поиска.

— Какво се случи после?

Дилайла се усмихна.

— Обещахме си, че това никога няма да се повтори, че не е редно, защото той е много по-възрастен и ако родителите ми узнаят, ще се разсърдят. Но не можехме да стоим далеч един от друг. По онова време брат ми беше в казармата и същата година го убиха. Едва ли щях да го понеса без Дов. Той разбираше войната и беше изгубил много свои близки. Единствено той можеше да ме утеши.

— Родителите ти сигурно са преживели истински ад.

— Бяха съсипани. Много хора смятаха, че изобщо не е трябвало да воюваме там. За какво загина нашият прекрасен син, казваха си те. Не беше като да изгубиш някого в другите войни, които ни бяха наложени, всички го знаеха. По-скоро беше като… просто прахосване на човешки живот. Нали разбираш какво искам да кажа?

Извърнах се, замислен за първото си пътуване в Щатите след Виетнам. Когато хората научаваха, че съм воювал, в най-добрия случай изпитваха неловкост и учтиво се опитваха да променят темата. А често реагираха с неприязън.

— Едно от най-жестоките неща, които може да извърши обществото, е да прати младежите си на война с благословия да убиват, а когато се завърнат у дома, да им заяви, че благословията не е била истинска — казах. — Ние постъпихме точно така във Виетнам.

Тя ме погледна и кимна. Помълчахме.

— Как се развиха нещата с Дов? — попитах след малко.

Дилайла се усмихна.

— Той се премести. Аз отидох в колеж. Сега Дов има жена и двама синове.

— Още ли се виждате?

Тя сви рамене.

— Не много често. Той си има семейство, аз си имам моята работа. Но понякога се срещаме.

— Родителите ти така и не са узнали, нали?

Поклащане на глава.

— Не. И той не каза на жена си. Добър съпруг е, обаче нали знаеш? Изкушаваме се. Между нас има нещо, което просто е прекалено силно.

Кимнах.

— Повечето хора само си мечтаят за такава връзка.

Дилайла повдигна вежди.

— Ами ти?

Извърнах очи за миг, замислен за Мидори.

— Може би веднъж.

— Какво се случи?

Всъщност нищо, бих могъл да отговоря. Тя просто разбра, че съм убил баща й.

— Тя не е от бранша — поясних. — Беше достатъчно интелигентна да разбере с какво се занимавам и да проумее, че нашите светове трябва да си останат отделни.

— Никога ли не си се замислял да се измъкнеш от този свят?

— Постоянно мисля за това.

— Трудно е, нали?

„За нас няма дом, Джон. Не и след онова, което направихме.“ Думи на някогашния ми кръвен брат Лудия Джейк. Отново кимнах и отвърнах, сякаш на призрака му:

— Има неща, които после не можеш да отмиеш.

— Какво се случи помежду ви?

— Причиних й зло. Нараних я.

— Не това. Хубавото.

— Не знам — за миг си представих лицето й, отправения й към мен поглед. — В нея имаше… някаква откровеност. Във всичко, което правеше. Винаги виждах как я карам да се чувства. Тя беше изискана и образована, талантлива и известна в своята област, но когато бяхме заедно, някак си винаги усещах, че съм с личността, която е била преди всичко това. С истинската личност, със съкровената същност, която не вижда никой друг. Правех я щастлива, разбираш ли? В известен смисъл това ми се струваше абсурдно и когато го усетих, бях абсолютно неподготвен. Съмнявам се, че по-рано ми се е случвало такова нещо. Не мога да си представя, че пак ще ми се случи. Тъкмо това, че я правех щастлива… — млъкнах, мислейки си, че ще прозвучи банално, после все пак го казах: — … ме правеше щастлив.

— Сега щастлив ли си?

— В момента ли? Чувствам се доста добре.

Тя се усмихна.

— Изобщо.

Свих рамене.

— Не съм потиснат.

— Доста минималистично определение за щастието.

— Изпитвам удоволствие от разни неща. От хубавото малцово уиски, добрия джаз, от добра тренировка по джудо. От горещата вана после. Смяната на сезоните. Уханието на кафето, когато е изпечено както трябва.

— И от всичко друго?

Помълчах, замислен.

— Да, почти от всичко. Предполагам, че е така.

— Веднъж един човек ми каза: „Ако живееш само за себе си, умирането е особено страшно.“

Погледнах я, но не отговорих. Може би забележката й постигна целта си.

— Не се доверяваш на хората — заяви Дилайла.

— Така е — потвърдих. — А ти?

— И аз не се доверявам лесно. Но вярвам в някои неща. Не бих могла да живея без тях.

Замълчахме и двамата, замислени всеки за своя живот.

— Не можеш вечно да я караш така — казах накрая. — А после?

Тя се засмя.

— Искаш да кажеш, когато повехна и остарея ли? Не знам. Ами ти?

Свих рамене.

— Не съм сигурен. Може би ще се оттегля някъде. На някое слънчево място, може би край океана, като града, където си израснала. Място без спомени.

— Звучи страхотно.

— Да. Но не знам кога ще стигна дотам.

— Е, в твоята работа имаш по-голям „срок на годност“ от мен, предполагам.

Бе мой ред да се засмея.

— Ами семейство? Още си млада.

— Не знам. Съмнявам се, че бих могла да се откажа от Дов, затова ще ми трябва съпруг, проявяващ разбиране.

— Не му казвай.

— Ще се наложи да премълча и какво съм правила през последните десетина години. Нали знаеш, ако научи, че можеш да бъдеш актриса в леглото, мъжът винаги ще се чуди дали не играеш и с него. Мъжете са склонни да проявяват несигурност за тези неща.

Може би думите й бяха насочени към мен. Може би опипваше, за да види дали ще призная нещо в този смисъл. Вместо да ги оставя без отговор, отвърнах:

— Сигурно е трудно да си толкова близка с Белгази, след като знаеш какво върши.

Тя кимна.

— Трябва да умееш да разделяш нещата. Но с него не е чак толкова зле. Той не е от убийците. Всъщност е много по-високо в хранителната верига. Освен това е интелигентен и не е неприятен. Привлекателен е. Не забравяй, аз обичам мъжете. Това е едно от нещата, които ме правят толкова добра в моята работа.

— Обаче, след като получиш от него каквото искаш…

Лицето й малко помръкна.

— За това ще се погрижи някой друг. Може би ти.

— Как ще се почувстваш тогава?

— Както винаги. Но човек не се отказва от правилното действие само защото смущава душевното му спокойствие.

Погледнах я, впечатлен. Повечето хора не го съзнават, обаче деветдесет процента от морала се основават на душевното спокойствие. Изпепелете стотици хора от десет хиляди метра височина и после ще спите като къпани. Убийте само един човек с щик и сънищата ви никога вече няма да бъдат сладки.

Кое е по-добре за душевното спокойствие? Кое е по-лошо?

Може би няма значение. В края на краищата преодоляваш всичко. Ние сме толкова издръжливи същества!

Чувствах се странно да лежа в леглото с нея. Стаята ми се струваше истински рай. Разбирах, че това се дължи и на предпазните мерки, които бях взел, и на увереността ми, че тя не би допуснала да я проследят. Ала някаква част от мен навярно искаше да се чувства така поради свои съображения, независимо от свидетелствата на външния свят. Лош признак, знаех го. И това сигурно предполагаше, че вече не съм толкова добре подготвен за играта, че не съм толкова годен да оцелея в нея.

Дилайла стана и отиде в банята. Взе чантичката си със себе си, защото знаеше, че иначе ще я претърся. Не че щях да открия нещо полезно. Беше прекалено предпазлива, за да ми го позволи.

Лежах в леглото и слушах течащата вода. Знаех, че съществува поне теоретична възможност да използва мобифона си, докато е вътре, и да предупреди своите хора за местонахождението ми. Инстинктът ми подсказваше, че тази вероятност е далечна, ала той може би бе приспан от уискито и секса. Дилайла все още бе загрижена за опасността, която представлявах за нейната операция. Трябваше да остана нащрек.

Когато излезе, вече беше облечена. Изглеждаше спокойна и освежена. Бях си наметнал един от хотелските плюшени халати и седях на леглото, сякаш се готвех да пренощувам там.

Тя седна до мен.

— Какво ще правим сега?

Поставих ръка върху бедрото й.

— Ами, ако искаш, готов съм за втори рунд.

Дилайла се засмя.

— Питам за положението.

— А, да. Можеш ли да пращаш есемеси с мобифона си?

— Разбира се.

Дадох й адреса на един от криптираните си чатрумове.

— Паролата е „Пенинсъла“ — осведомих я. — Името на този хотел. Съобщи ми, когато получиш каквото ти трябва от Белгази, къде мога да го открия.

— Наистина ли ще го направиш?

Свих рамене.

— Все още чакам информация от доверени хора, която би трябвало да успее да хвърли известна светлина върху това кой и защо ме преследва. И как. В момента и без това нямам достъп до Белгази. Струва ми се разумно да кротувам.

— Така е. Онези, които те преследваха в Макао, едва ли имат неограничени ресурси. Ще им отнеме време да докарат нови сили.

— Знам.

— Но трябва да внимаваш. Знам, че си професионалист. Но Белгази е опасен тип. Той е от мъжете, които могат да действат без угризения.

— Какво искаш да кажеш?

— В Монте Карло го видях да убива човек. С голи ръце и крака.

— Да, тренирал е савате, знам.

Дилайла поклати глава.

— Нещо повече. Има сребърна ръкавица по савате и е шампион по френски бокс. Тренира с телешки плешки. Може да строши ребро с ритник.

— Трябва да го патентова. „Омекотител за месо на Белгази“!

Тя не се засмя.

— И носи бръснач.

— Браво на него.

Дилайла ме погледна.

— На твое място не бих го приемала толкова лекомислено.

— Знаеш ли на какво учат продавачите? — попитах, като се взирах в очите й. — Да не продават след работно време. Вече ти казах, че засега ще кротувам. Няма нужда да продължаваш да ме убеждаваш.

Тя се усмихна и усмивката й за миг ми се стори странно тъжна.

— Аха, разбирам.

Помълчахме.

— Кажи ми, мислиш ли, че съм спала с теб… от тактически съображения? — попита след малко Дилайла. — За да те манипулирам?

Погледнах я.

— Така ли е?

Тя сведе очи.

— Сам ще трябва да решиш.

Имаше и целувка — колеблива след неотдавнашните ни страстни изблици, после Дилайла си тръгна. Изчаках петнайсет секунди, смъкнах халата и се облякох. Другите ми вещи още бяха в сака. Останах около минута, надникнах през шпионката и с помощта на солджървижъна се уверих, че навън няма никого. Излязох и по различни стълбища и коридори се спуснах на първия етаж. Измъкнах се през един от задните изходи и се озовах на улица „Ханкоу“, прекосих Нейтън и се качих на асансьора за метрото. Направих няколко агресивни хода, за да се уверя, че не ме следят. Не ме следяха. Бях съвсем сам.