Бари Айслър
Рейн-сан: Справедливото клане (5)

5.

С Кейко прекарахме следващите два дни като обикновени туристи. Посетихме островите Колоане и Тайпа. Качихме се на върха на кулата в Макао. Обиколихме португалските черкви и националните музеи. Играхме в Плаващото казино. Стори ми се, че Кейко се забавлява, но беше професионалистка и не можех да бъда сигурен. За мен всичко това бе просто чакане.

Установих, че ми се иска да не се е налагало да използвам Кейко за прикритие. Тя беше мило момиче, обаче колкото и да се наслаждавах на тялото й, компанията й започваше да ми омръзва. Нещо повече, Белгази и Дилайла знаеха, че съм отседнал в „Мандарин“, и това не ми харесваше. Рискът бе приемлив, естествено: Белгази не подозираше, че представлявам опасност, а Дилайла имаше основание да не прави нищо срещу мен, поне за момента. Този риск беше и необходим: ако Белгази отнякъде научеше, че съм напуснал хотела, но пак ме видеше в Макао, това щеше да му се стори странно и подозрително. Бях свикнал с такива противоречия, затова трябваше да съм нащрек и просто да наблюдавам обстановката още по-бдително.

На два пъти отидохме с турбоджет ферибота до Хонконг. Дадох на Кейко пари да се поразвихри в многобройните бутици на острова, малка компенсация заради моето отчуждение. Докато тя пазаруваше, аз обикалях, наблюдавах, имитирах, упражнявах хонконгската си самоличност, която ми помагаше да се слея със средата там и в Макао: походката, позата, дрехите, изражението. Купих си очила без рецепта, без рамки, лъскав модел, който можеше да се види навсякъде в Хонконг и съвсем рядко в Япония. Взех си едно от ония практични куфарчета, които толкова много хонконгски мъже като че ли постоянно носят със себе си, проява на местната култура, струва ми се, изразяваща се във вечна готовност за бизнес. Купих си дрехи в местни магазини. Бях убеден, че стига да не си отварям устата, никой няма да ме отличи от местното население.

В началото на втората ни хонконгска екскурзия забелязах арабин, който висеше във фоайето на „Мандарин Ориентал“. Беше нов, не от телохранителите на Белгази. Регистрирах присъствието и местоположението му, но естествено, не дадох знак, че изобщо съм го мярнал. Той обаче не прояви подобна дискретност. В мига, в който погледът ми се плъзна по лицето му, видях, че напрегнато, почти съсредоточено ме наблюдава. Както човек би могъл да зяпа някого, за когото не е съвсем сигурен, че е известна личност, за да не се изложи, искайки му автограф. В моя свят това изражение най-често се вижда на лицето на „часовоя“, който се взира през предното стъкло на кола, минаваща през неговия пост — с намръщено чело, втренчен поглед, леко кимаща глава в неволно отражение на радостта от разпознаването, — след което съобщава по радиостанцията на своите събратя на петдесет метра оттам, че е време да пристъпят към похищението, да открият огън с калашниците си или да взривят бомбата, която са доставили на пътя.

Вероятно осигуряваше обща охрана на Белгази. Наблюдаваше хората, които влизат и излизат от хотела, следеше за нещо необичайно, някой подозрителен.

Инстинктът ми обаче подсказваше друго. А аз вярвам най-много на инстинкта си.

Дилайла, казах си. В стомаха ми се надигна огнен гняв. Не ме прецакват често, обаче тя ме беше преметнала. Бе ме подмамила да си мисля, че интересите ни съвпадат.

Само че те наистина съвпадаха, това беше самата истина. Обясненията й бяха логични. Поемаше излишен риск, като тръгваше срещу мен, вместо да ми се довери, че ще я изчакам, както й бях обещал. Но даже да бе решила да поеме риска, дали би го направила толкова очевидно. Неазиатец, застанал във фоайето на хотела, присвиващ очи и разтреперан от вълнение при моята поява? Не беше от нейната класа. А нея я биваше и тя си го знаеше. Нямаше да използва такъв подход.

Обаче можеше и да пропускам нещо. Не бях сигурен.

Остави. Заеми се с непосредствения проблем.

Добре. С Кейко продължихме нататък, като се усмихвахме и разговаряхме, просто двама щастливи туристи, обикалящи до замайване. Можехме да се обърнем и да излезем през задния изход. Ала това щеше да убеди съгледвача, че съм го забелязал, което щеше да ме лиши от евентуално малко предимство по-късно. Пък и се съмнявах, че ще нанесат удара си на обществено място, ако изобщо ставаше въпрос за удар. В края на краищата, Макао е полуостров, а те щяха да предпочетат място, което да им даде възможност да се измъкнат. Затова продължих към главния изход, където взехме такси за краткото пътешествие до фериботния терминал.

Стигнахме и слязохме от колата. Не забелязах нищо пред сградата, което да задейства радара ми. Във фоайето на първия етаж също. Най-удобното място да издебнеш някого тук, щеше да е на втория етаж, където пътниците се качваха на ферибота. Ако човек искаше да знае дали някой пътува за Хонконг, залата за заминаващи щеше да е единственото място за засада.

И точно там видях втория, пак арабин, брадат великан с атлетично телосложение. Носеше скъпо наглед сако и тъмни очила и стоеше до един от банкоматите във фоайето — автоматът едновременно му осигуряваше прикритие и пряка видимост към зоната за заминаващи. Отново не дадох вид, че съм забелязал нещо необичайно.

Арабите изпъкваха достатъчно много, за да ме накарат да се зачудя за миг дали не са пратени да ми отвлекат вниманието — примамки, скриващи другите играчи, в случая азиатци. Възможно, заключих, обаче малко вероятно. Никой друг не задействаше радара ми. Пък и докарването на тези хора оттам, откъдето идваха, представляваше скъп и губещ време начин да се осигури съмнителното предимство да отвлекат вниманието ми. Не, предполагах, че проблемът, пред който бях изправен, не е по-дълбок от непосредствено очевидното. Естествено, тези приятелчета знаеха, че изпъкват. Просто ме подценяваха и не си даваха сметка, че ще приема този факт за изключително сериозен и ще реагирам съответно. Изобщо не подозираха как ще разтълкувам тяхната сравнителна очебийност. Жалко за тях.

 

 

Пътуването с ферибота до Хонконг траеше час. На борда нямаше близкоизточни типове, нито някой друг, който да ми се стори съмнителен.

На хонконгския терминал Шун Так показахме паспортите си на митничарите и излязохме в главното фоайе пред портала за пристигащи.

Веднага фиксирах третия. Пак арабин, с дълга коса, мустаци, тъмносин костюм, бяла риза с разкопчана яка, стилни тъмни очила. За разлика от повечето посрещачи, които чакаха пътниците от Макао и стояха точно пред изхода за пристигащи, той небрежно се беше облегнал на парапета зад откритата централна част на фоайето. Явно се боеше да се приближи много, да не би да бъде забелязан. В опита си да намери по-скрито място обаче той само изпъкваше още повече.

Качихме се на ескалатора пред фоайето. На долния етаж трябваше да заобиколим до отсрещната страна, после да завием на сто и осемдесет градуса, за да вземем следващия ескалатор за надолу. Докато обикаляхме, видях нашия преследвач, когото бях кръстил Очилатия, да слиза с ескалатора като нас.

Спрях да надникна през витрината на един магазин за пури, преди да се кача на втория ескалатор. Обърнах се така, че Кейко да е с лице към мен и с гръб към витрината.

— Направи ми една услуга, Кейко — помолих я. — Погледни зад нас. Просто хвърли един поглед, става ли? Недей да задържаш очи върху никого. Кажи ми какво виждаш.

Тя изпълни инструкциите и сви рамене.

— Не знам, много хора. Какво да търся?

— Виждаш ли един чужденец? Прилича на арабин. Не се вторачвай в него, само се озърни натам, после продължи към други хора, към магазините. Все едно ти е скучно, докато ме чакаш да разгледам витрината и зяпаш наоколо, нали така?

— Какво става? — попита тя и долових безпокойство в гласа й.

Поклатих глава и се усмихнах.

— Нищо, за което си струва да се тревожиш. — Минах пред нея, за да престане да оглежда фоайето, поставих длан отзад върху кръста й и започнах да я насочвам, леко притискайки я с ръката си. — Добре, не поглеждай повече назад. Просто ми кажи какво си видяла.

— Имаше един арабин в костюм.

— Какво правеше?

— Говореше по мобифон. Струва ми се, че ни наблюдаваше, но когато видя, че се озъртам, извърна поглед. Познаваш ли го?

— Нещо такова. Малко ми е трудно да ти обясня.

Какво казваше Иън Флеминг? Веднъж е случайност, два пъти е съвпадение, три пъти е вражески действия. А аз не вярвам в изчакването, за да събереш още повече доказателства. Крайно време беше да се размърдам.

Взехме такси на първия етаж. Държах вратата, докато Кейко се настани. С периферното си зрение зърнах нашия приятел да се мотае пред „Севън-Илевън“ на няколко метра от стоянката. Знаех, че още щом се кача и затворя вратата след себе си, той ще се хвърли в следващото такси.

Докато потегляхме, извадих зъболекарското си огледалце и видях, че съм бил прав, Кейко ме наблюдаваше, ала мълчеше. Зачудих се какво ли си мисли. Шофьорът като че ли не забелязваше. Беше погълнат от вариетето по радиото, чийто водещ неистово се опитваше да звучи весело, обаче резултатът беше абсолютно изкуствен.

Накарах шофьора да ни закара в „Ситибанк“ до централната станция на метрото. Едно от моите втори аз имаше сметка в „Сити“. Винаги когато излизам, нося неговата дебитна карта.

Влязохме в банката и Кейко изчака, докато изтегля петдесет хиляди хонконгски долара — около седем хиляди щатски. Това надвишаваше банкоматния лимит и се наложи да ги изтегля на касата. Касиерът постави парите в плик. Благодарих му и се върнах при момичето.

— Какво ще кажеш да отидем на пазар? — Показах й издутия плик. Бяхме заобиколени от „Ермес“, „Прада“, „Тифани“, „Вютон“ и други фирми, за които знаех, че копнее. — Ако искаш, ще ти купя някои нови неща.

Тя се усмихна и очите й грейнаха.

— Хонто? — Наистина ли? Сигурно се радваше, че странната история с арабина явно е приключила.

Отправихме се към „Маркс Спенсър“, дестинация, която не ме интересуваше толкова със стоките си, колкото с външността си. Цялата фасада бе стъклена и отвътре можеше да се наблюдава улицата. С Кейко се размотахме сред коприните и кашмирите и аз видях, че Очилатия с двама новопоявили се заемат позиции навън — двама пред банката ХСБС, третият пред бижутерията на „Фоли Фоли“.

Както започваха да се събират, имах чувството, че вече не са в режим на преследване. Ако бяха, нямаше да се разположат толкова близо един до друг — конфигурация, която обикновено не дава добри резултати при наблюдение, но има известни предимства при нанасяне на удар. Готвеха се за действие и искаха силите им да бъдат организирани и съсредоточени.

Добре, настъпваше моментът да си тръгна. Сам. Отидох при Кейко и нежно я хванах за ръка.

— Слушай ме внимателно, Кейко. Става нещо неприятно. Ще ти кажа каквото трябва да знаеш, за да се измъкнеш.

Тя леко поклати глава, сякаш да я проясни.

— Моля?

— Едни хора ме следят. Оня арабин с мобифона е един от тях. Искат да ме нападнат. Ако си с мен, ще пострадаш и ти.

Момичето колебливо ми се усмихна, като че ли се надяваше, че и аз ще се засмея и ще й кажа, че всичко това е шега.

— Съжалявам — каза тя. — Не… Не разбирам — усмивката й за миг стана по-широка, после помръкна.

— Знам, че не разбираш и нямам време да ти обясня. Ето, вземи — подадох й плика. — Тук има достатъчно, за да се върнеш в Япония и да ти останат. Паспортът ти е в теб. Върви на летището и заминавай.

— Да не би… да не си доволен от мен? — попита ме Кейко, все още разсъждавайки като професионалистка. Ала от гледна точка на своята професия, не на моята.

— Много съм доволен от теб. Погледни ме. Казвам ти истината. Ако не искаш да пострадаш, трябва още сега да си тръгнеш. Те преследват мен. Ти не ги интересуваш — и преди да успее да ми зададен нов въпрос, прибавих: — Ето какво трябва да направиш. Остани тук десетина минути. Аз ще си тръгна и ония мъже ще ме проследят. След десет минути и ти си тръгни. Иди в някой от женските магазини наоколо. Оплачи им се, че те закача някакъв тип и искаш да му избягаш. Кажи им, че те преследва и те чака отвън. Ще те пуснат да излезеш отзад, което мъжете не очакват. Ако не се получи в първия магазин, опитай в друг.

— Не…

— Просто ме изслушай. Пътувай с таксита. Влизай в магазини, в които не ходят мъже — за дамско бельо, такива неща. Така по-трудно ще те проследят, защото ми се струва, че тия типове не работят с жени. Влизай отпред и излизай отзад. Често използвай асансьори. Не можеш да пътуваш с някого в асансьор, без да те забележат. Движи се на обществени места.

Тя поклати глава.

— Защо да… Не…

— Съмнявам се, че някой ще те следи. Ти не си важна за тях. Обаче искам да съм сигурен, разбираш ли? Защо да рискуваме? Когато се убедиш, че си сама, иди на летището и напусни Хонконг с първия възможен полет. После се върни в Япония. Прибери се вкъщи. Там ще си в безопасност.

Кейко отново поклати глава.

— Имам… имам багаж в хотела. Не мога да си замина ей така.

— Ако се върнеш в хотела, пак ще се лепнат за теб и ще те проследят с надеждата да ги отведеш при мен.

— Но…

— Багажът ти не си струва да умреш заради него, Кейко. Нали?

Тя се ококори.

— Нали? — повторих.

Момичето поклати глава. В знак на съгласие или удивление, просто нямах представа.

Исках да се задействам, обаче тя трябваше да чуе още нещо.

— Кейко — взрях се в очите й. — След няколко минути, още повече след час, този разговор ще започне да ти се струва недействителен. Ще започнеш да се самоубеждаваш, че съм си измислил всичко това, за да се отърва от теб или нещо от тоя род. Ще се изкушиш да се върнеш в „Мандарин“ и да ме потърсиш. Няма да бъда там. Не мога да се върна, също като теб. Ти ми изглеждаш умно момиче и те очакват много хубави неща. Не проваляй всичко днес. Това не е игра.

 

 

Обърнах се и си тръгнах. Бях направил всичко възможно. Тя или щеше да ме послуша, или нямаше да го стори.

Запътих се към централната станция на метрото. Не знаех дали са въоръжени и както бяха заели позиции, не можех да бъда сигурен, че ще се измъкна и от тримата. Освен това в района имаше доста униформени полицаи. Полицейското присъствие можеше да спре моите приятели за момента, както спираше мен. Реших да ги заведа някъде, където всички щяхме да можем да се поотпуснем.

Нямаше да е лесно. Начинът, по който ни бяха следили, ми подсказваше, че търсят подходящо място, за да нападнат. Някое необикновено пусто или пък гъмжащо от народ място. Това щеше да им даде възможност да атакуват и да се измъкнат, без да ги спрат и даже без да бъдат запомнени от евентуални свидетели. Докато го откриеха, можех да очаквам, че ще продължават да стоят на разстояние. Ако решаха, че ще ме изпуснат обаче, или ако усетеха, че по някакъв начин си играя с тях, можеха да си кажат, какво пък, по дяволите, и да направят нещо безразсъдно.

Надявах се заключенията ми да са верни. Не бях сигурен. Бях свикнал да си имам работа със западни разузнавателни служби и якудза, а не с потенциални фанатици, пръкнали се в култура, която някога беше създала аритметиката, обаче най-същественият й принос за световната цивилизация в по-ново време бяха атентаторите самоубийци.

Слязох с ескалатора до станцията на метрото, като вървях бързо, за да им е по-трудно да ме настигнат, ако бях сбъркал за мястото, където щяха да нанесат удара. На станцията беше фрашкано с охранителни камери и аз за пръв път се зарадвах на присъствието им. Ако не искаха онова, което са намислили, да бъде записано на видео, Лари, Мо и Ахмед щяха да изчакат още малко. Повече не ми и трябваше.

Тоест, ако изобщо забележеха камерите, естествено. Допускането, че врагът е интелигентен, може да се окаже също толкова опасно, колкото и допускането, че е глупав.

Пристигна мотрисата за Цуен Уан и аз се качих. Моите приятели влязоха в същия вагон, само че в отсрещния край.

Бях прав, поне засега. Стояха на разстояние, още не искаха да се приближават прекалено и не бяха разбрали, че вече съм ги забелязал.

Реших да ги заведа в Шам Шуй По, колоритен квартал в Западен Коулун, един от многото, които бях опознал, докато се подготвях за Белгази и непредвидени случаи като сегашния. При по-благоприятни обстоятелства бихме могли да се надяваме да разгледаме датиращата отпреди две хиляди години гробница „Лей Чен Ук Хан“ или храма „Тин Хау“ от миналия век. Или да си напазаруваме изгодно на „Джеун Ша Уан“, тукашната „улица на модата“, където производителите на облекло продават стоките си без посредници. Или да потърсим електроника втора ръка и пиратски дискове на откритите битаци. Днес обаче исках да им предложа нещо малко по-специално.

Слязох от метрото на Шам Шуй По, минах през въртележките и излязох на улицата. В сравнение с гъмжилото пред станцията добре познатият ми Токио направо изглеждаше безлюден. Улицата, която се простираше пред мен между редовете от порутени ниски къщи и офис сгради, приличаше на река от хора, течаща в клисура. Коли се опитваха да пресекат задръстените кръстовища, пешеходците ги обливаха като антитела, атакуващи вирус. От зацапаните със сажди прозорци висеше пране, на някои бяха монтирани климатици, във въздуха бяха опънати електрически кабели. Надписи на китайски покриваха сградите както лишеи — дървета, с лющеща се боя и посивели цветове. Тук съсухрен, гол до кръста мъж спеше или беше изпаднал в безсъзнание върху шезлонг, там един по-дебел екземпляр се бе облегнал на уличен стълб и с абсолютно равнодушие си режеше ноктите. Над целия квартал като мъгла надвисваше страхотна шумотевица: хора крещяха по мобифоните си, амбулантни търговци примамваха потенциалните си клиенти, коли, клаксони и пневматични чукове допълваха какофонията. Два гълъба прелитаха от покрив на покрив, пляскайки криле, сякаш се забавляваха с кипящата маса долу.

 

 

Моите приятели се опитваха да възприемат всичко това, да го преценят и да определят дали увеличава шансовете им да постигнат целта, за която са дошли. Щяха да им трябват няколко минути, за да осмислят ситуацията. Но не знаеха, че са им останали само тези няколко минути.

Обиколих сергиите и се отбих в няколко магазина за електроника, като дискретно проверявах дали моите приятели не са се приближили прекалено много, дали не са взели решение. Все едно бях оставил Кейко да пазарува дрехи, докато аз задоволявам вкуса си към компютърни джаджи и пиратски софтуер. И докато обикалях, направих някои покупки. Чифт спортни чорапи — дебели, дълги до коляното, светлосиви. Обикновена тъмносиня бейзболна шапка. И дванайсет зареждащи се батерии. Всичко за двайсетина хонконгски долара. Евтинията в Шам Шуй По ме накара да се усмихна.

Докато се размотавахме, натиках шапката в задния си джоб. После, като действах пред тялото си и главно опипом, за да не забележат преследвачите ми, пъхнах лявата си ръка в единия чорап и надянах другия отгоре. Поставих вътре осем батерии, изхвърлих останалите в едно кошче за боклук и завързах чорапа точно над батериите, за да са притиснати плътно една до друга. Увих отворения край на чорапа около дясната си длан като бинт, като го притисках с три пръста и държах тежкия край между палеца и показалеца си. Когато завих зад поредния ъгъл, пуснах тежкия край. Той увисна на двайсетина сантиметра и тежко се друсна, когато батериите достигнаха границата на разтегливостта на чорапа. Навивах го около дясната си длан, докато тежкият край остана в дланта ми, после тикнах ръце в предните си джобове, скривайки импровизираното оръжие от мъжете зад мен.

Поведох ги по дъга в посока, обратна на часовниковата стрелка, която свърши при триетажен магазин за хранителни стоки на половин километър от входа на метрото. Влязох вътре, като се уверих, че все още са на нужното разстояние. Лесно ги различавах в тълпата. Те бяха единствените неазиатци наоколо.

Което представляваше проблем за тях, обаче не и непреодолим. В магазина имаше такава навалица и се вдигаше такава врява, че ако успееха да се приближат до мен, можеха да забият нож в бъбрека ми или да ме застрелят със заглушител в гърба, без никой да забележи в момента или да си спомня после. Ако бях на тяхно място, щях да нанеса удара си тъкмо там.

Тръгнах покрай щандовете към ескалаторите — знаех, че са в отсрещния край на пасажа. Около мен висеше месо, закачено на куки, силно миришеше на прясна кръв. Змиорки се мятаха върху бамбукови подноси и разсечените им половини едновременно се гърчеха. Устите на отрязани от тялото рибешки глави бавно се отваряха и затваряха, хрилете зад тях потреперваха в опит да засмучат въздух. Търговците викаха и примамваха купувачи. Купища скариди, раци и жаби шаваха в плетени кошове. Една отсечена козя глава се въртеше, увиснала на кука, със стиснати в сетно захилване зъби и мъртви очи, вперени покрай врявата в някакъв мрачен и съдбовен хоризонт.

Откъснах се от гъстата тълпа точно преди да стигна до ескалатора. Заизкачвах се, като прескачах по две стъпала едновременно и заобикалях неподвижните пътници, знаейки, че мъжете зад мен ще разчетат внезапно ускорения ми ход като признак, че съм ги забелязал и се опитвам да избягам. Още щом излезеха от навалицата, щяха да се хвърлят по петите ми. И ако ме настигнеха, нямаше да поемат повече рискове. Щяха да нанесат удара си.

В горния край на ескалатора се озърнах назад. Там бяха, долу, опитваха се да си проправят път между хората. Идеално.

Точно вляво пред мен имаше зелена двукрила врата. Двете крила бяха отворени — нататък се виждаше товарно помещение пред товарен асансьор. Втурнах се напред, скрих се от погледа на преследвачите си и се вмъкнах в товарното помещение. Притиснах се плътно към лявата стена, точно зад едното крило на вратата, надничайки през пролуката между пантите. Оттам щях да ги видя, когато ме подминеха. Побутнах вратата и установих, че е достатъчно подвижна и тежка. Ако ме видеха и се опитаха да влязат вътре, щях да я блъсна в тях и да ги нападна с импровизирания си боздуган. Ала щеше да е по-добре, ако не ме забележеха.

Подминаха ме. Наблюдавах ги през пролуката. Когато и последният отмина, три пъти дълбоко си поех дъх и им оставих още няколко секунди.

После излязох. Адреналинът нахлу в корема и крайниците ми. Тримата бяха спрели в дъното на Т-образния коридор, озъртаха се наляво-надясно в опит да решат накъде съм се скрил в навалицата от купувачи. Бяха застанали плътно един до друг, мъжът в средата — малко пред другите двама. Сигурно си мислеха, че близостта ще им осигури безопасност. Всъщност се превръщаха в една-единствена мишена.

Когато бях на шест метра от тях, оня в средата и малко по-напред понечи да се обърне. Може би, за да се посъветва, може би, ако имаше поне малко здрав разум, за да провери зад себе си. Ускорих ход — трябваше да скъся разстоянието, преди да се е обърнал и да е видял, че неговата представа за това кой кого преследва изведнъж е станала фатално невярна.

Когато бях на четири метра, той най-после се обърна и понечи да каже нещо на единия от другарите си. После погледът му се насочи към мен. Изведнъж се вцепени. Очите му се ококориха. Устните му се раздвижиха.

Три метра. Усещах прилива на нови количества адреналин в тялото и крайниците ми.

Другарите му трябва да бяха видели лицето му. Раменете им се напрегнаха, главите им започнаха да се завъртат.

Два метра. Най-близо беше мъжът вдясно. Той се обръщаше наляво, към онова, което бе накарало другаря му да се облещи. Видях лявата страна на лицето му, докато се въртеше, бавно, всичко се движеше бавно за адренализираното ми зрение.

Един метър. Пристъпих напред с левия крак, вдигнах лявата си ръка пред тялото си, отчасти за защита, отчасти за равновесие. Оставих дясната да се отпусне назад, развивайки намотания чорап, после замахнах нагоре със свита в юмрук длан, с лакът напред, завъртайки хълбоци, като че ли загрявам с бейзболна бухалка. Тежкият край полетя във въздуха и шибна първия по тила с чудесно басово тупване. За миг тялото му напълно се отпусна, обаче той остана изправен. След това започна да се свлича на пода.

Чорапът прелетя покрай него — тялото ми по инерция се извиваше обратно на часовниковата стрелка — и до половината се уви около бедрото ми. Мъжът вляво вече се беше обърнал. Видях, че ме зяпа, на лицето му се изписваше универсалното изражение на изненада и заплаха, намиращо отдушник в някоя псувня, дясната му ръка се насочваше към вътрешния джоб на сакото. Много късно. Завъртях хълбоци надясно и замахнах като бекхенд с чорапа. Той видя приближаването му, обаче бе прекалено съсредоточен върху измъкването на собственото си оръжие и не можеше да се концентрира върху отдръпването си. Тежестта го улучи отстрани на шията — не толкова силно, колкото приятелчето му, но достатъчно за моите цели. Видях, че очите му изгубват фокуса си и разбрах, че имам поне две секунди, преди да се върне в играта.

Третият беше по-умен и имаше повече време и пространство за реагиране. Докато се разправях с другите двама, той се бе отдръпнал назад, излизайки от обсега на моето оръжие. И сега бъркаше под сакото си, с опулени очи и трескави движения. Чорапът прелиташе помежду ни и се връщаше от дясната ми страна. Видях, че вади нещо изпод сакото си с дясната си ръка. Оставих инерцията на чорапа да го върне обратно и в последния момент го тласнах срещу мъжа като софтболна топка, запратена срещу батъра. Той усети опасността и успя да отскочи, ала недостатъчно и тежестта го улучи в рамото. Мъжът залитна и в същото време измъкна пистолет с голям заглушител, като се опитваше да запази равновесие. Мускулите му вероятно страдаха от голяма и сигурно необичайна доза адреналин, а дългият заглушител означаваше и съответно по-дълго изваждане на оръжието. В момента, в който го протегна, аз се нахвърлих отгоре му.

Хванах пистолета с лявата си ръка и с дясното си ходило избих краката му с деаши-барай, за да го извадя от равновесие, странично замахване, което бях изпълнявал десетки хиляди пъти през четвъртвековните си тренировки в „Кодокан“. И аз се строполих с него, като насочих тежестта си към гърдите му и увеличих натиска, когато се просна на пода. В тоя момент усетих изстрела, чух приглушения от заглушителя звук и забиването на куршума в стената зад мен. Контролирайки дулото, за да съм сигурен, че е насочено навсякъде другаде, но не и към мен, аз се надигнах, за да оставя малко пространство между телата ни, замахнах с левия си крак над главата му и го спуснах обратно в джуджи-гатаме, лакътен лост. Изтръгнах му пистолета и строших лакътя му с рязко движение.

Вторият преследвач вече се беше възстановил достатъчно, за да посегне към оръжието си. Също както при другаря му обаче, адреналинът пречеше на по-деликатните движения. Ръката му трепереше и той се поколеба, навярно разбирайки, че ако дръпне спусъка, може да улучи партньора си, върху чиито гърди бяха кръстосани краката ми и чиято строшена дясна ръка бе преметната върху гърдите ми.

Изпънах дясната си ръка и се прицелих през мерника в торса на втория. Пистолетът беше глок 21, четирийсет и пети калибър. Мощно нещо. Насилих се да успокоя дишането си.

Мъжът под мен се раздвижи и изпуснах целта. Мамка му. Стиснах по-здраво крака и се отпуснах назад към пода, за да не съм толкова лесна мишена. От опит знаех, че куршумите по-често изсвирват над земята, отколкото рикошират от нея. Оня под мен щеше да изиграе ролята на жив чувал с пясък и да ме предпази от евентуалните рикошети.

Вторият тип премести оръжието си в опит да реагира на маневрата ми. Движенията му бяха прекалено резки и треперливи. После, може би защото видя, че съм се прицелил в него, си изпусна нервите. Откри огън наслуки, със затворени очи, неволно прегърбил тяло напред. Паф, паф, паф. От бетона наоколо се вдигнаха облачета прах, лениво издигайки: се пред моето забавено адренализирано зрение. Чух писъка на рикошетите. Някой изкрещя.

Бавно. Прицели се. Поеми си дъх.

Два пъти дръпнах спусъка. Първият куршум попадна в рамото му и го завъртя. Вторият се заби в стената до тавана. Повторно се прицелих и стрелях. Този път го улучих в гърба, почти до гръбначния стълб, и го повалих на земята. Скочих на крака и се приближих към него. Навсякъде бягаха хора, блъскаха се в другите купувачи. Районът около мен изведнъж опустя. Отидох при онзи, когото току-що бях повалил. Той лежеше по корем, гърчеше се, пъшкаше нещо непонятно. Застрелях го в тила.

Първият, когото бях ударил с чорапа, се беше проснал по гръб с огънати под него крака, очевидно в безсъзнание. Гръмнах го в челото.

Обърнах се към последния. Той се бе надигнал до седнало положение и драпаше с крака и здравата си ръка, за да се отдалечи от мен. Лицето му бе позеленяло от болка и ужас. Прострелях го в гърдите и той се строполи на пода, като продължаваше да подритва. Направих три големи крачки към него и пак го прострелях, тоя път в челото. Мъжът отметна глава назад и остана неподвижен.

Огледах се наоколо. Пълен хаос. Крясъци, викове и паника.

Трябваше да се пръждосвам. Обаче имах нужда от информация. При други обстоятелства щях да се опитам да оставя единия от тримата жив, за да го разпитам, обаче на такова обществено място това не беше възможно, естествено.

Вдигнах чорапа и го напъхах във външния джоб на тъмносиния блейзер, който носех. Радвах се, че съм се сетил да го завържа — ако не бях, батериите можеха да се пръснат навсякъде, когато го хвърля, с моите отпечатъци по тях.

Отидох при последния, когото бях застрелял, и разтворих сакото му, Кашмир. На етикета под джоба на гърдите пишеше „Бриони“. Тоя тип носеше три-четири хиляди кинта на гърба си. Ризата, въпреки че не беше в най-добро състояние, цялата подгизнала в кръв, също изглеждаше фина. На шията му имаше красива златна верижка. Джобовете му обаче бяха празни. Нищо друго, освен пачка хонконгски долари и пакетче ментови бонбони. Хитро, нямаше документи. Ако ги гепят, ще си траят, ще се обадят в посолството и ще ги пуснат под гаранция. В кое посолство обаче?

Отидох при другия, макар да знаех, че се бавя много и поемам огромен риск. Пак сако на „Бриони“ и златен часовник „Жаегер-Лекоултре“. Ала нищо повече.

На колана на третия имаше мобифон. Да, това беше оня, с когото се бяхме разминали на терминала Щун Так. Очилатия. Дръпнах му мобифона и разтворих сакото му. Пак на „Бриони“. И пак празни джобове, като изключим тъмните очила, причина за краткотрайния му прякор. В джобовете на панталона също нямаше нищо.

Вдигнах поглед и се озърнах назад. Коридорите гъмжаха от бягащи хора. Паническото бягство обикновено се самовъзпроизвежда дълго след като първоначалната причина вече не съществува. Сигурно повечето хора си нямаха и представа от какво бягат, не бяха видели и чули нищо. Пътищата ми за измъкване нямаше да се разчистят скоро.

Асансьорът, помислих си. Вмъкнах се в товарното помещение и натиснах бутона с кокалчето на пръста си. Останах там мъчително дълго, чувствайки се беззащитен, докато накрая пущината пристигна. Вратите се отвориха. Качих се, натиснах бутоните за първия етаж и за затваряне на вратите. Най-после потеглих надолу.

Измъкнах бейзболната шапка от джоба си и я нахлупих. Прибрах мобифона, запасах пистолета на кръста си, смъкнах блейзера и останах по бяла риза. Веднага след случая очевидците щяха да си спомнят само най-общите подробности — цвета на дрехите, вратовръзката, такива неща. Новата шапка и изчезналият блейзер щяха да са достатъчни, за да се измъкна оттам. Извадих ризата от панталона си и я спуснах върху оръжието.

Вратите на асансьора се отвориха. Тук долу беше по-спокойно, обаче в тълпата се забелязваше необичайно оживление и бе ясно, че се е случило нещо. Тръгнах по един от коридорите, като си проправях път между купувачи, зяпащи покрай мен в опит да видят какво става. Крачех бавно, гледах да не привличам вниманието. Държах лицето си наведено и не срещах погледите на хората.

Стигнах до входа, през който бяхме влезли. Колективният ритъм наоколо вече беше нормален, просто купувачи, заети със сериозната задача да изберат най-прясната риба или по-вкусно парче месо. Измъкнах се покрай тях и излязох на улицата.

Сгънах блейзера, пъхнах пистолета в него и го избърсах в движение, като внимавах да не пропусна някоя повърхност. Правех го опипом. Цевта. Предпазителят на спусъка. Спусъкът. Ръкохватката.

Пръстовите отпечатъци са само един от проблемите. Когато е под стрес, човек се поти. Потта съдържа ДНК. Същото се отнася за микроскопичните мъртви клетки кожа, които полепват по метала. Ако имаш нещастието да те заподозрат, не е много лесно да обясниш какво прави твоята ДНК по оръжието на убийството. Дрехите на жертвите, които бях докосвал, докато ги претърсвах, не бяха такъв проблем. По тях нямаше да останат отпечатъци и сигурно не ги бях пипал толкова много, за да оставя достатъчно пот или люспи кожа.

Завих по уличка, задръстена от преливащи пластмасови кофи за смет. Алуминиева тръба се спускаше по стената на една от сградите и стигаше до отворен канал. Натиснах тръбата настрани и хвърлих пистолета в канала. Разнесе се задоволителен плисък. Озърнах се през рамо — чисто. Пратих батериите на същото място, като ги избърсах с чорапите, после върнах тръбата обратно на място и продължих нататък. Едва ли някога щяха да открият пистолета и батериите.

Даже и да ги откриеха, водата вече щеше да е отнесла всякакви следи от ДНК. А даже и да имаше ДНК, трябваше да ме арестуват, за да я сравнят с моята. Добра, многопластова защита.

Оставаше потенциалният проблем със свидетелите, разбира се. Не изпъквах като арабите, обаче не се и сливах съвсем с обстановката. Трудно можеха да се обяснят детайлите, но те сигурно бяха достатъчни за жителите на Шам Шуй По, за да си ме спомнят. Дрехите ми се отличаваха, например. Бях облечен за обяд и пазаруване в центъра, а не за кошерите на задните улички. Местните се обличаха по-небрежно. А и облеклото им стоеше различно, обикновено не много добре. Също като самия квартал, цветовете на дрехите им бяха малко посивели. Тук не взимаха костюмите си от химическо чистене колосани и провесени на закачалки. Не си перяха ризите с „Тайд“, комбиниран с избелващи вещества, нито ги сушаха в деликатни сушилни, управлявани от микропроцесори. Прането им висеше по просторите, където водата се изпаряваше в мръсния въздух. Тези и други разлики си личаха. Не можех да кажа дали свидетелите ще бъдат в състояние да ги посочат. Но трябваше да взема всички възможни мерки да се подсигуря, че това няма да има значение.

Завих зад поредния ъгъл, смачках на топка блейзера и го натиках дълбоко под гнилите боклуци в една метална кофа. Разкопчах ризата си и й устроих подобно погребение. Останах само по панталон и тениска — така изглеждах малко по-неофициално.

Направих няколко агресивни хода, за да се уверя, че не ме следят, после се качих на метрото до Мон Кок, където намерих дрогерия. Купих сапун, спирт за разтриване, гел за коса и гребен. Следващата ми спирка бе обществена тоалетна, воняща на стара урина, където изхвърлих бейзболната шапка и промених вида си, като зализах косата си. С помощта на спирта и сапуна измих евентуалните следи от барут, които можеха да се установят с ултравиолетова светлина по дланите ми. Когато излязох навън, започваше да ми се струва, че положението е сравнително овладяно.

Купих си евтина риза от уличен продавач, после влязох в едно кафене, за да се взема в ръце. Поръчах си чай от тапиока и седнах на свободна маса.

Както винаги, първата ми реакция беше шеметна приповдигнатост. Можех да умра, обаче бях оцелял. Даже да си преживял безброй гибелни схватки, после ти се иска да се смееш на глас, да скачаш, да крещиш, да направиш нещо, за да покажеш, че си жив. С усилие запазих спокоен вид и зачаках това познато желание да премине. После разгледах мерките, които бях взел, за да унищожа връзката между мен и убитите араби, и ги намерих задоволителни. И накрая започнах да мисля за следващите си ходове.

Трима убити. Биваше си ме. Който и да ме преследваше, аз бях нанесъл тежък удар на силите му, на способността му, а навярно и на желанието му за борба. Ония, които плащаха, сигурно нямаха осигурен достъп до местни ресурси. Иначе нямаше да пратят чужденци, които толкова се открояват. Когато научеха, че последните трима, на които е била възложена тая операция, в крайна сметка са мъртви, бе възможно да се затруднят да намерят нови доброволци.

Моето удовлетворение не бе само професионално, естествено. Ония скапаняци се бяха опитали да ме убият.

Извадих мобифона. Божичко, бях забравил да го изключа. Какъв срам! Започвах да ставам немарлив. Добре, да видим дали това щеше да ми създаде проблеми.

Телефонът беше „Ериксон“, Т230. Имаше сим карта: това означаваше, че е джиесем, използваем почти във всички други страни, освен Япония и Южна Корея, където работят с уникален стандарт за мобилни телефони. Потърсих предаватели и не открих. Замислих се за момент. Дали Т230 имаше технология за регистриране на местонахождението? Обикновено чета много, за да следя развитието на техниката, въпреки това обаче ми убягват някои неща. Не, тоя модел не беше нов. Минавах метър и в това отношение.

И все пак знаех, че някои разузнавателни служби са усъвършенствали възможностите си за проследяване на мобифони до разстояние от пет-шест метра. Някакви съображения по тоя въпрос? Ония, които ме преследваха, разполагаха с ограничени местни ресурси. Съмнявах се, че имат нужните връзки или опит, каквито щеше да изисква проследяването на телефон.

При тия обстоятелства реших, че си струва да запазя мобифона и да го оставя включен. Щеше да ми бъде интересно да видя кой може да се обади.

Проверих записаните номера. Интерфейсът бе на арабски, обаче функциите бяха стандартизирани и успях да се справя.

Архивът на разговорите беше пълен — собственикът на мобифона не се бе сетил или не беше имал време да ги изтрие. Не забелязах познати номера. Обаче, когато го бях забелязал на терминала Шун Так, той бе разговарял с някого. Освен ако междувременно не беше провел десет разговора, в архива бяха регистрирани десет номера, които бе набирал или от които го бяха набирали. Имах чувството, че някои от тях може да се окажат важни.

Изпих си чая и си тръгнах. Извадих мобифона на Канезаки и му се обадих, като продължих да вървя, докато разговарях.

— Моши моши — чух го да казва.

— Аз съм.

— Какво има?

— Загрижен съм за нещо.

— За какво?

— За трима типове, които преди малко се опитаха да ме убият в Хонконг.

— Какво?!

— За трима типове, които преди малко се опитаха да ме убият в Хонконг.

— Чух те. Сериозно ли говориш?

Не долових нищо в гласа му, обаче по телефона трудно можеше да се определи. Пък и сега се владееше далеч по-добре, отколкото при запознанството ни.

— Да не си мислиш, че си измислям тия глупости, за да те забавлявам?

Последва пауза.

— Добре ли си? — попита след малко.

— Нищо ми няма. Само съм загрижен.

— В момента заплашва ли те нещо?

— Не и от страна на ония тримата, дето ме преследваха.

— Искаш да кажеш, че…

— Вече са безопасни.

Нова пауза.

— Загрижен си как са те открили.

— Браво.

— Не чрез мен.

Почти му вярвах, предполагам. Иначе нямаше да го предупредя, като му се обаждах. Или щях да мисля за обаждането просто като начин да го успокоя, да му замажа очите. Не можех да си представя защо ще се обърне срещу мен, обаче човек никога няма пълната картина за такива неща. Обстоятелствата се менят. Хората се сдобиват с основания, каквито по-рано не са имали.

— Кой друг знае, че съм в Макао? — попитах го. — Проследиха ме оттам. Единият ме чакаше на Шун Так в Хонконг, за да ме поеме.

— Не… Виж, нямам абсолютно никаква причина да те прецаквам. Никаква. Не знам кои са тези хора, нито как са се добрали до теб. Но мога да се опитам да открия.

— Убеди ме.

— Кажи ми каквото знаеш. Ще видя какво ще намеря.

Реших да му дам възможност. Не виждах негативи. Не виждах и сериозна алтернатива.

— Приличаха на араби — отвърнах. — Може би от Саудитска Арабия. Бяха облечени като богаташи. Единият носеше мобифон с арабски интерфейс и приказваше по него, докато ме следяха. Ще кача номерата от архива на проведените разговори в чатрума. Можеш да ги провериш. Имаха поне един човек в Макао, може и повече, и сигурно всички наскоро са се прехвърлили в Хонконг. Бяха небрежни, може да са пристигнали едновременно, може би даже с един и същи самолет.

— Това е достатъчно информация. Ще ми стигне. Мислиш ли, че е свързано с нашия приятел?

Белгази. В живота ми имаше съвсем малко араби и всички се бяха появили наскоро. Не можех да не заподозра, че всички те са свързани помежду си.

Обаче не виждах какво мога да спечеля, като разкрия тия си подозрения.

— Ти ми кажи — отговорих.

— Ще опитам.

— Трябва да ме убедиш — повторих.

Познавахме се достатъчно отдавна, за да разбира какво искам да кажа.

— Как да се свържа с теб? — попита Канезаки.

— Ще проверявам чатрума.

— Ще бъде по-ефикасно, ако просто оставиш мобифона включен.

— Ще проверявам чатрума.

Той въздъхна.

— Добре. И винаги можеш да ми се обаждаш на този номер. Дай ми дванайсет часа. Нещо друго?

— Блондинката?

— Нищо. Още работя по въпроса.

Затворих.

Намерих интернет кафе, където качих информацията в чатрума. После поседях малко замислен.

Тримата, които ме бяха проследили в Хонконг, явно бяха във връзка с някого в Макао. Всъщност бях съвсем сигурен, че оня с мобифона, Очилатия, се е обадил на своя човек в Макао, за да потвърди, че съм пристигнал. Другият в Макао сега очакваше сведения за операцията. Труповете на приятелчетата му изстиваха вече от около час. Имаше голяма вероятност да не е научил за тяхната трагична кончина. Сигурно нямаше да е подготвен да ме види в Макао, без предупреждение от Хонконг. И даже някак си да се бе осведомил за хода на събитията, най-малко очакваше да се озова точно на мястото, където явно беше започнала засадата: хотел „Мандарин Ориентал“ в Макао.

Така или иначе, разбирах, че имам възможност да изненадам някого. Винаги е предимство да си в състояние да го сториш.

Запътих се обратно към Шун Так, за да се кача на следващия ферибот за Макао. Опитвах се да не мисля много за онова, което ще правя. Да се впуснеш в атака, когато са ти устроили засада, е противно на инстинкта: когато определи посоката, от която идва опасността, твоят атавистичен мозък те подтиква да избягаш.

Обаче твоят атавистичен мозък невинаги е прав. Той обикновено се съсредоточава върху моментните обстоятелства и невинаги адекватно отчита стойността на непредвидимостта, измамата, изненадата. На поемането на краткосрочен риск с дългосрочна цел.

Едночасовото пътуване с ферибота ми се стори безкрайно. Поддържането на пълна готовност е изтощително и щом безумният миг отмине, тялото отчаяно копнее да си почине и да се възстанови. Опитах се да проясня ума си, да се поотпусна — достатъчно, за да се съвзема, ала не чак толкова, че да не съм готов за онова, което ме очаква в Макао.

Когато оставаха двайсетина минути, мобифонът иззвъня. Погледнах дисплея и видях, че е същият номер, който е бил набран за последен път. Почти със сигурност свръзката в Макао — явно проверяваше какво се е случило. Не отговорих.

Стигнахме на фериботния терминал в Макао и аз излязох във фоайето. Имаше прекалено много хора, за да разбера дали си имам посрещачи. Това обаче не ме притесняваше. Едно от предимствата на Макао е, че можеш да излезеш навън от първия етаж или пеш по тротоарите, или с такси, а можеш и да се качиш на втория етаж и да минеш по огромната мрежа от пешеходни пътеки. Ако чакаш някого, трябва да застанеш точно пред залата за пристигащи, готов или да излезеш, или да се качиш, в зависимост от маршрута на обекта ти. Ето защо, въпреки че още не бях забелязал преследвач, ако такъв се появеше, лесно щях да го открия.

Взех ескалатора до втория етаж, където спрях пред един от банкоматите, все едно тегля пари — нещо съвсем нормално за туристи, дошли заради казината. Озърнах се към ескалатора, с който току-що се бях качил, и видях един арабин. Едрото копеле, брадатия гигант, когото бях фиксирал сутринта. Тъмните очила и скъпото сако вече ми изглеждаха познати. Божичко, тия със същия успех можеха да носят и униформи. Здравейте, казвам се Абдул, днес ще бъда вашият убиец.

Трябва да бяха станали нервни, когато хората им не се бяха обадили от Хонконг, и да бяха пратили тоя тип пак на същата позиция, за да се подсигурят. Или пък цял ден бе киснал там. Нямаше значение. Беше ме видял. Следващият му ход щеше да е да се обади на другарите си в Макао, ако вече не го бе сторил. А това щеше да сложи край на изненадата, която исках да им сервирам. Значи ми се налагаше да импровизирам.

Даже да беше изненадан, че ме вижда, а предполагах, че е така, той не го показа. Небрежно се оглеждаше наоколо, обикновен турист, току-що пристигнал в Макао и зяпащ чудесата на фериботния терминал.

„Защо не ме предупредиха? — знаех, че се пита брадатият. — Трябваше да ми се обадят, когато е потеглил за насам, както и аз им се обадих, за да им съобщя, че пристига.“

Защото мъртвите не звънят по телефона, готин. След малко ще видиш.

Излязох на открития площад пред входа на втория етаж и извървях няколко метра към пешеходната пътека. После спрях и погледнах зад себе си.

Арабинът тъкмо излизаше през вратата отдясно на площада и вдигаше мобифона към ухото си. Когато ме видя, отпусна телефона и се закова, сякаш изведнъж заинтригуван от някаква несъществуваща гледка.

Кимнах му и леко му махнах с ръка: А, ето те, хубаво. Запътих се към него.

Главата му едва забележимо се сви като на костенурка и тялото му се напрегна в познатата навсякъде по света реакция, когато те забележат при проследяване. Трудно е да се опише, малко прилича на реакцията на пациент по нощница, когато докторът вземе дълъг инструмент и го предупреди: „Това може да е малко неприятно“. Арабинът се огледа наоколо, после пак се вторачи в мен, правейки се доста сполучливо на човек, който се чуди защо му махат, да не би да го познават.

Отидох право при него и прошепнах:

— Добре, ето те. Казаха ми, че ще ме чакаш на първия етаж, пред залата за пристигащи, обаче не те видях.

Брадатият поклати глава. Устните му помръднаха, но от гърлото му не излезе звук.

— Има грешка — продължих. — Аз не съм човекът, който ти трябва.

Устните му пак помръднаха.

Мама му стара, помислих си. Явно не разбира. Това не го бях предвидил.

— Знаеш английски, нали? — попитах го. — Казаха ми, че можем да се разберем на английски.

— Да, да — заекна арабинът. — Знам английски.

Бързо се озърнах наляво-надясно, като че ли внезапно обзет от нервност, после пак се обърнах към него, присвил очи от неочаквана загриженост.

— Ти си човекът, нали? Казаха ми, че някой ще ме чака.

— Да, да — повтори той. — Аз съм човекът.

Толкова много „да“ едно след друго. Бяхме набрали нужната инерция.

От терминала излезе група от трима хонконгски китайци. Наблюдавах ги, докато ни подминаваха, като че ли се безпокоях, че могат да ни чуят, после предложих:

— Хайде да поговорим ей там — посочих външната стена на терминала, където можехме да застанем, без да ни виждат от сградата. Направих няколко крачки натам и зачаках. След кратко колебание той ме последва.

По дяволите, ако успеех да го привлека още малко по-нататък, да го заведа на по-тихо място, дори можеше да го разпитам. Това щеше да е идеално, същевременно и много по-рисковано от сравнително директния подход, който бях намислил. След кратко колебание реших, че не си струва.

— Ако се съди по изражението на лицето ти, имам чувството, че не си чул — казах аз.

— Какво да съм чул? Извинявай, не те разбирам.

Хонконгската група вече не можеше да ни чуе и продължаваше да се отдалечава. Площадът временно опустя.

— Да, виждам — отвърнах. — Добре, хайде просто да се върнем в хотела. Там ще изясним всичко.

Това звучеше съвсем безобидно. Неговите сънародници сигурно са заели позиции в хотела. Те можеха да му обяснят какво става. Пък и брадатият бе с половин глава по-висок и сигурно тежеше над двайсет килограма повече от мен. Какво толкова имаше да му мисли?

Той кимна в потвърждение.

— Добре, да вървим — казах. Понечих да тръгна към пешеходната пътека, после пак се обърнах към него. — Мили Боже, онова на рамото ти да не би да е птича курешка? — зяпнах, сякаш не вярвах на очите си.

— А? — Погледът му автоматично се стрелна към мястото, което му бях посочил.

Това е проблемът, когато носиш кашмирено сако за четири хиляди долара. Паникьосваш се за най-малкото петънце.

Докато отново обръщаше лицето си към мен, аз поставих лявата си ръка зад тила му и дръпнах главата му напред и надолу. В същия миг увих дясната си ръка по посока на часовниковата стрелка около шията му, опрях подлакътницата си под брадичката му и я хванах с лявата си ръка. Сега тилът му беше прикован към гърдите ми. Опитах се да се извия назад, обаче копелето бе толкова едро и яко, че нямах нужната опора.

Усетих дланите му на кръста си, опипваха, отчаяно се мъчеха да ме отблъснат. Всички мускули на врата му се бяха очертали като дебели въжета. Борихме се така няколко безкрайни секунди. На два пъти се опитах да завъртя хълбоци, ала в момента тъкмо това движение го изпълваше със смъртен страх и не можех да преодолея съпротивата на грамадните му ръце.

Добре, промяна на плана. Направих голяма крачка назад и го дръпнах напред и надолу. Той изпусна хълбоците ми и размаха ръце, отчаяно опитвайки се да ме докопа. Много късно. Проснах се по гръб под него и се извих за премятане. Последва миг на отчаяна съпротива и мускулатурата на врата му сякаш изпъкна още по-силно. После усетих, че шията му изхрущява и тялото му прелетя над мен, внезапно отпуснато и безжизнено.

Завъртях се надясно и той се строполи върху бетона, който се разтърси като при слабо земетресение. Пуснах го и се изправих на крака. Арабинът лежеше по гръб с килната настрани глава, провиснал език и крайници, извити под странен ъгъл, потреперващи от последните случайни електрически сигнали към мускулите.

Тоя път не си направих труда да проверявам джобовете. Едва ли щях да намеря нещо по-полезно от онова, с което вече разполагах, а не исках да рискувам да ме видят със или дори близо до трупа.

Отдалечих се, прекосих площада и продължих по пешеходната пътека. Сърцето ми пращаше басови ноти по торса, ръцете и краката ми. Дишах дълбоко през носа, като се опитвах да не позволя вътрешната ми възбуда да се покаже на повърхността, където можеше да привлече нечие внимание.

Някой се надвесваше над парапета пред мен и пушеше цигара. Когато се приближих, видях кой е: съгледвачът от фоайето на „Мандарин Ориентал“, този, който сутринта беше присвил очи при появата ми. Вторачваше се някъде покрай мен, навярно се опитваше да установи какво се е случило с неговото приятелче, нали трябваше да е подире ми. Когато се приближих, той обърна глава напред, просто някой, който се мотае на пешеходната пътека, пуши цигара, зяпа наоколо, гледа трафика по четирилентовата улица долу. Мислеше си, че в момента най-големият му проблем е да не го забележа. Много грешеше.

Продължих към него с наведена глава, давах си вид на разсеян, неподозиращ неговото присъствие. До този момент бях вървял бързо и сега не забавих ход. Сърцето ми все още биеше бясно и усетих нов прилив на адреналин, отекващ като гръмотевица в тялото ми.

Когато бях на около метър от него и извън обсега на периферното му зрение, направих голяма крачка, приклекнах зад гърба му и здраво като с турникет обвих с ръце краката му точно над коленете. Усетих, че тялото му се вцепенява, чух го да ахва. Със забавеното си от адреналина зрение регистрирах всяка подробност: височината на парапета, ръждивите следи по метала, дъвката, размазана по циментовите плочи, от които ходилата му фатално щяха да се отделят.

Рязко се изправих и го изхвърлих във въздуха през парапета. Той размаха ръце и закрещя, силен, атавистичен вик на чисто животинска паника. Когато го пусках, усетих, че тялото му се разтърсва в спазъм на ужас. Цигарата изхвърча от устата му. Крайниците му бясно и безполезно се размахаха във въздуха. После изчезна от моето полезрение. Писъкът продължи, миг по-късно прекъснат от глухо тупване на пет-шест метра надолу. Изсвириха автомобилни гуми. Ново тупване. Хрущене. Пак гуми. После тишина.

Продължих пътя си към универсалния магазин „Ню Яоан“. Когато пешеходната пътека зави надясно, видях мястото на злополуката. Колите бяха спрели, неколцина души се бяха скупчили около нещо на земята. Наистина би трябвало да правят тия парапети по-високи. Опасно е.

Към мен се приближаваха двама души, китайци. Мамка му. Извърнах очи и промених позата си, прегърбих рамене, походката ми стана по-плавна, показах им фигура, която да запомнят, фигура, която не приличаше на моята. Усетих, че внимателно ме наблюдават, докато се разминавахме. Може да бяха видели сцената — в такъв случай най-вероятно не вярваха на очите си и се опитваха да измислят някакво друго обяснение за случилото се, явление, наричано от психолозите „когнитивен дисонанс“ и „обективизация на реалността“.

За миг се замислих дали да не се върна на терминала и пак да отпътувам за Хонконг. Два трупа, двама потенциални свидетели… полицията вероятно щеше да е на нокти. Обаче реших да рискувам. Труповете бяха на чужденци и не вярвах да се вдигне излишна тревога. А и мафиотските убийства бяха добре познати в Макао — убийства, които властите полагаха всички усилия да не разгласяват, за да не попречат на доходния хазартен туризъм. Ако можеха да представят смъртта на тези хора за „злополука“ или по някакъв друг начин да ограничат разпространението на информацията, очаквах да го сторят.

Продължих нататък. Можех да избера различни маршрути и ако още някой ме следеше, щеше да му се наложи да се приближи. Не забелязах никого. Направих и нужните маневри, за да се уверя, че не съм пропуснал евентуален преследвач, и след няколко безценни минути бях сравнително сигурен, че съм в безопасност. Ако имаше още някой, когото да изненадам, той най-вероятно беше в хотела.

Като вървях бързо и е наведена глава, но не и прекалено припряно, за да не привличам вниманието, прекосих „Ню Яоан“, излязох по пешеходната пътека на улицата и за десет минути стигнах до „Мандарин Ориентал“. Точно пред задния вход мобифонът иззвъня. Погледнах дисплея и видях един от номерата, които бях забелязал в архива на разговорите. Мамка му, петима очистени, ала някой беше останал, обаждаше се, искаше информация, инструкции или просто да чуе познат глас в чужда страна.

Влязох вътре. Ако още някой бе заел позиция, трябваше да е там, другото място, където основателно можеха да очакват да ме засекат. Може би в просторното фоайе седеше поредният арабин, обаждаше се от мобифон и чакаше да се появи някой от другарите му.

Минах през задния вход, като проверявах горещите точки по пътя. Дотук добре.

Влязох в кафенето. След като не бях видял никого отзад, знаех, че не покриват входовете. Това означаваше, че следващото място за засада ще бъдат асансьорите. А асансьорите можеха да се наблюдават само от една точка, без да привлечеш внимание: онзи край на кафенето, който бе по-близо до фоайето. Когато влязох вътре, първо проверих там.

А там седеше Дилайла, облечена с черна пола и кремава копринена блуза. На масата пред нея имаше чайник и разтворена книга.

Кучка, помислих си. Прав съм бил. Когато сутринта забелязах арабина във фоайето, първата ми реакция беше да я заподозра. После се опитвах да се разубедя. Сега разбирах, че просто трябва да го приема. Да се съмняваш в хората, доста пречи. Особено в моя бранш.

Дилайла се озърна и ме видя да се приближавам.

— Цял ден те чакам, по дяволите — каза ми.

Думите ме накараха да се закова на място.

— Убеден съм — отвърнах, като се оглеждах наоколо.

— Да, наистина. За да те предупредя да не се качваш в стаята си. Там има някой.

Вторачих се в нея.

— Нима?

Блондинката отвърна на погледа ми.

— Не ми ли вярваш?

Изведнъж пак започнах да се съмнявам. Което беше досадно. Обикновено знаех точно какво да правя и го правех.

— Може и да ти повярвам. Дай да ти видя мобифона.

Тя поприсви очи. После вдигна рамене, бръкна в чантичката си и извади нокия, лъскав модел от титан.

Отворих плъзгащата се клавиатура и екранът светна. Мобилният оператор бе „Оранж“, френска компания, и интерфейсът беше на френски. Проверих архива на разговорите.

Нямаше нищо — бе го изтрила. Това не ме изненада. Тя беше умна. Изключих го, после пак го включих. На екрана се появи номер. Не го познах. Не бе сред запаметените в мобифона на мъжа в Шам Шуй По.

Това обаче не доказваше нищо. Дилайла можеше да носи втори мобифон. Можех да поискам чантичката й, за да я претърся. Но ако не откриех нищо, щях да се питам дали не е оставила другия телефон в стаята си, или пък го е скрила някъде. Знаех, че има навика да мисли няколко хода напред.

Подадох й мобифона.

— Кой е в моята стая?

— Не съм сигурна. Предполагам, че е свързано с причината за присъствието ти в Макао.

— Е, щом не си сигурна…

— Сутринта го подслушах във фоайето. Говореше на арабски и си мислеше, че никой наоколо не го разбира.

Повдигнах вежди.

— Ти знаеш арабски, така ли?

В отговор тя избърбори нещо непонятно. Прозвуча ми на арабски.

— Добре — отвърнах. — Какво подслуша?

— Мъжът каза, че ще чака в стаята ти, в случай че се върнеш неочаквано от Хонконг. Не спомена имена, но не знам за кого друг може да е говорил.

Замислих се. Хич не беше трудно да влезеш в хотелска стая, ако имаш известно въображение и си наясно какво вършиш. Щях да разбера, че е вътре, преди да вляза, естествено. Сутринта, докато Кейко ме чакаше във фоайето, бях залепил един косъм в долния край на касата, както правя винаги на излизане от хотелските стаи, стига да е възможно. Бях закачил табелката „Не ме безпокойте“, за да съм сигурен, че камериерките няма да отлепят косъма. Ако бе скъсан, когато се върнех, щях да знам, че някой е влизал в стаята и може още да е там.

— Защо ме предупреждаваш? — попитах я.

Дилайла се извърна и дълго мълча, после пак ме погледна.

— Струва ми се, че с прикритието ти е свършено — отвърна тя. — Откажи се от операцията. Напусни Макао.

Хитрина ли беше? Начин да ме разкара от пътя си? Може би. Ако обаче вътре наистина чакаше неин съучастник, като ме предупреждаваше, тя по всяка вероятност го обричаше на смърт, за което обикновеният съучастник нямаше дай бъде благодарен. А ако в стаята нямаше никого, щях да го разбера и да се уверя, че всичко това е уловка.

— В твоя полза е да се махна оттук — отбелязах. — Затова ще трябва да ми простиш, че се съмнявам в мотивите ти.

— Не ме е грижа какво мислиш за мотивите ми. Можех да те оставя да се качиш в стаята си. И в двата случая моите интереси няма да пострадат. Прави каквото щеш. Трябва да вървя.

Тя се изправи и понечи да се отдалечи към асансьорите.

— Чакай малко — тръгнах подире й.

Дилайла не ми обърна внимание, спря пред асансьорите.

— Не искам да ме виждат с теб. Върви си.

— Виж… — подех.

Чух сигнала на пристигащ асансьор и двамата се озърнахме. Вратите се отвориха.

От кабината излезе арабин. И ни видя. Взря се в лицето ми, после очите му се преместиха към Дилайла. И се вцепени. Устата му зяпна.

Явно ме бе познал. Същевременно бе забелязал, че разговарям с Дилайла. Начинът, по който премести поглед от мен към нея, правеше връзка помежду ни.

Мъжът понечи да се върне в асансьора. Ръката му се протегна към бутоните.

Всичко стана много бързо. Не се замислих за риска, действах инстинктивно. Скочих в кабината и го приковах с тяло към стената. Главата му се блъсна в дървената ламперия и отскочи. Той вдигна ръце и посегна да ме хване. Отвърнах, като го сграбчих за раменете и забих коляно в слабините му. Арабинът се преви с шумно изсумтяване. Минах зад него и плъзнах лявата си ръка около шията му в хадака-джиме, опрях вътрешната страна на лакътя си в трахеята му, бицепсът ми се впи в сънната му артерия. Опрях лявата си длан в десния си бицепс и поставих дясната върху темето му. Натиснах здраво. Той бясно се съпротивляваше в продължение на по-малко от три секунди, после се отпусна с прекъснат приток на кръв към мозъка.

Дилайла бе влязла в асансьора с нас. Вратите се затваряха — трябва да беше натиснала бутона.

— На петия — казах. — Натисни петия.

Тя се подчини. Дали обаче ме бе последвала, за да помогне на тоя тип, а после се беше поколебала, виждайки, че е невъзможно? Не бях сигурен.

Още щом вратите се затвориха, пуснах арабина и метнах безжизненото му тяло върху рамото си. Ако сега някой ни видеше, би могъл да си помисли, че просто нося приятел, изгубил съзнание от препиване. Прикритието не бе идеално, но за предпочитане пред това да ме забележат как влача за глезените някакъв тип с посиняло и сгърчено лице.

— Същият е — осведоми ме Дилайла. — Онзи, когото подслушах във фоайето.

Кимнах. Може и да беше вярно. Сигурно бе изгубил търпение, след като никой не му се обаждаше, нито отговаряше на неговите обаждания, и беше решил да се задейства.

Втори етаж. Трети. Четвърти. Никъде не спряхме.

Вратите се отвориха на петия етаж. Слязохме и тръгнахме по коридора. Наоколо все още нямаше никой.

Усетих, че крайниците на арабина се размърдват в серия миотонични спазми^[1]. Това се случва понякога, когато човек излиза от безсъзнание, предизвикано от прекъсване на кръвоснабдяването. Много пъти го бях виждал, докато тренирах джудо в „Кодокан“, и познавах признаците. Той идваше на себе си. По дяволите.

Наведох се напред и го пуснах на пода. Ръцете и краката му трепереха, клепачите му започваха да премигват.

Застанах зад него и го повдигнах до седнало положение. После се надвесих над лявата му страна, докато почти се опряхме гърди в гърди, обвих дясната си ръка около шията му, хванах дясната си китка с другата си длан и се извих нагоре и назад. Арабинът размаха ръце, после се разтресе, когато шийните му прешлени се отделиха и вратът му се прекърши.

Сграбчих го за единия ревер и минах пред него. Застанах на колене, проврях глава под мишницата му и се изправих. Бръкнах в джоба на панталона си и извадих ключа от стаята си.

— Вземи — подхвърлих го на Дилайла. — Петстотин и четири. Отвори вратата.

Тя го хвана с плавно движение и се запъти нататък по коридора.

Последвах я. Исках да видя дали косъмът е скъсан. Настигнах я пред вратата и се вторачих.

Косъмът беше скъсан. Което не потвърждаваше нищо, също както изтрития архив на разговорите в мобифона на Дилайла — просто не доказваше, че ме е излъгала.

Естествено, следващата ми мисъл бе: бомба. Този тип влиза, поставя я, излиза. Без часовников механизъм, защото не знаят кога ще се върна. Вероятно ще е свързана с вратата, с някое чекмедже, с нещо такова. Подсигуряване, в случай че засадата в Хонконг се провали.

Дилайла сигурно си помисли същото. Или беше страхотна актриса. Леко прокара пръсти по касата, внимателно я проучваше с очи. Ако имаше взривно устройство, едва ли щеше да се задейства от вратата. Първо, за целта е нужна специална техника: живачен или вибрационен прекъсвач, електронно задействане на устройството. По-простите средства изискват за монтирането си повече време пред вратата, а там могат да те видят. В такъв случай свързването на бомбата с вратата крие по-голям риск от многобройните възможности в стаята.

И все пак си струваше да се провери. Ако устройството бе свързано с вратата, щяха да останат следи по касата, а и там бомбаджията трябваше да постави нещо, за да затвори веригата при отварянето.

Дилайла очевидно се увери, че всичко е наред, и пъхна ключа в ключалката. Открехна вратата колкото да се вмъкне вътре — не по-широко, отколкото щеше да го направи някой, който, да речем, е залепил живачен прекъсвач вертикално на пода зад вратата и я отваря, за да излезе. Спря за момент, после я бутна още малко навътре. Влязохме, като по пътя внимавахме за жици.

Вратата се затвори зад нас. Оставих трупа на пода и бързо претърсихме стаята. Живачни прекъсвачи, релета, фотоклетки… има много начини да заредиш бомба. Най-важното е да търсиш нещо необичайно, каквото и да е. Проверихме стола до бюрото, ръбовете на всички чекмеджета, вратите на гардероба, минибара, под леглото, завесите, телевизора. И двамата мълчахме. Претърсването отне десетина минути.

Спрях малко преди нея. Тя беше наведена напред, с гръб към мен и прокарваше пръсти по ръба на чекмеджето на нощното шкафче. Задникът й опъваше черната пола, разкошните й бели крака изпъкваха на нейния фон.

Дилайла се изправи и ме погледна. Челото й бе покрито с тънък пласт пот. Копринената й блуза искреше и прилепваше точно където трябва.

— Малко оставаше — поклати глава тя. — Трябва да сложим край на това.

Кимнах, без да откъсвам очи от нея. Не можех да кажа дали бясното туптене в гърдите ми се дължи на усилието от убийството, вдигането и носенето на арабина, или на нещо друго. Фактът, че обръщам такова внимание на формите й, на кожата й, ме караше да си мисля, че сигурно е втората възможност. Ерекцията е често срещана реакция след бой — Ерос се налага над Танатос. Ако скоро не променя начина си на живот, едва ли ще остана жив дълго. Обаче пък никога няма да имам нужда от виагра.

— Никой не ни видя — отвърнах, откъсвайки се от посоката, в която ме теглеха тялото ми и атавистичните части на мозъка ми. Съсредоточих се върху ситуацията. — И в асансьорите, и в коридорите няма камери.

— Известно ми е — заяви блондинката.

— Добре. Разказвай каквото знаеш.

— Нищо повече от онова, което вече ти казах — Дилайла наклони глава към проснатото на пода тяло. — Саудитец. Мога да определя по акцента.

— Толкова добре ли знаеш арабски, че познаваш регионалните акценти?

Тя поклати глава.

— Друг път ще говорим за това. В момента трябва да обсъдим само как да те изведем от Макао. Не мога да позволя да попречиш на моята операция.

Кръвта се оттегли от лицето ми.

— Аз ли преча на операцията? — тихо попитах. — Спокойно бих могъл да…

— За малко да ме види с теб човек, който работи за Белгази, поне допускам, че е негов служител, докато не се убедя в противното — продължи Дилайла, застанала с ръце на хълбоците и разгорещени, гневни очи. — Разбираш ли какво ще се ми случи, ако той ме заподозре?

— Виж, не съм те молил да…

— Да, прав си, трябваше просто да те оставя да попаднеш в капана на този тип. Трябваше. Щеше да изчезнеш — тъкмо от това имам нужда.

— Тогава защо? — казах, като реших, че може би ще имам повече успех с изреченията си, ако са кратки.

Тя ме погледна и не отговори.

— Защо ме предупреди?

Ноздрите й се разшириха и лицето й се изчерви.

— Не е твоя работа защо върша нещо. Допуснах грешка, ясно ли е? Трябваше да остана настрана! Ако можех да започна отначало и да го направя по друг начин, нямаше да се поколебая!

Дилайла млъкна, навярно разбирайки, че е повишила глас.

— Искам да напуснеш Макао — прибави по-тихо.

За миг се запитах дали избухването й не се дължи на гняв. Защото опитът ида се отърве от мен се е провалил.

— Знам как се чувстваш — отвърнах. — И аз искам същото от теб.

Блондинката рязко поклати глава и направи гримаса, като че ли бях казал нещо смехотворно.

— И двамата сме наясно с положението. Вече го обсъдихме. Дори по-рано да сме били в симетрични позиции, вече не сме. Той е по следите ти. Даже да се съглася да си тръгна, а аз не искам да го правя, няма да успееш да изпълниш мисията, за която си дошъл.

— Не съм сигурен.

— Боже мой, още какво доказателство желаеш?

Замислих се. Сигурно имаше право, естествено. Все още нямах вест от Канезаки. Надявах се да науча нещо повече от него. Пък и от нея, ако откриех как да я принудя да ми го каже.

Тя искаше да си тръгна. Искаше го толкова силно, че случилото се в асансьора би могло да представлява несръчен опит да го ускори. И все пак преди минута тоя въпрос я беше накарал да изгуби част от изумителното си хладнокръвие.

Което ми оставяше пространство за действие. Реших да се възползвам.

— Ще се срещнем по-късно — предложих. — Дотогава ще проверя някои неща и после взаимно ще се осведомим. Ако се убедя, че нямам шанс да изпълня задачата си, ще си тръгна.

— Повече няма да се срещам с теб. Прекалено опасно е.

— Не и ако го направим както трябва.

Последва мълчание.

— Казвай какво си намислил — отстъпи Дилайла.

— Къде е Белгази сега?

— Не е в Макао.

— Къде е?

— Има среща в района. Не би трябвало да знам къде.

Това, че не би трябвало да знае и че не знае, бяха съвсем различни неща. Страхуваше се, че ако ми каже, може да се опитам да тръгна подире му. Всъщност, основателно опасение.

— Кога ще се върне?

— Не беше сигурен. След ден, може би два.

— Добре. Иди в Хонконг. Довечера. Там има много бели и островът е доста голям. Ще ти бъде по-лесно да се слееш с обкръжението. Ако те попита, кажи му, че в Макао ти е омръзнало и си искала да отидеш на пазар, да позяпаш.

Последва дълго мълчание.

— Къде да те открия? — попита накрая.

— Още не съм решил. Дай ми номера на мобифона си и ще ти се обадя от уличен телефон. Довечера в десет. Тогава ще ти кажа къде.

Дилайла впери очи в мен за миг, после кимна. Взех оставените до телефона молив и хартия и записах номера, който ми даде, шифровано, както винаги, за да не пострада тя, ако ме пипнат с листчето.

Блондинката се запъти към вратата. Видях, че хвърля поглед към трупа, докато го прескачаше. Надзърна през шпионката, открехна вратата, надникна навън и излезе в коридора. Вратата безшумно се затвори зад нея.

Сега трябваше да внимавам. Знаех, че има само две възможни причини да се съгласи да се срещнем. Първо, защото се страхуваше, че ако откаже, може пак да тръгна след Белгази и да я прецакам. В този смисъл я бях принудил, а съзнавах, че принудата е опасен начин да се сдобиеш с нечия помощ.

Второ, самата тя искаше да получи нова възможност да приложи известна принуда.

Изобщо не ме бе попитала какво ще правя с трупа. Реших да го приема като комплимент: явно знаеше, че ще се оправя, и не смяташе за нужно да се интересува.

В края на краищата се оказа, че не е лесно да накарам арабина да изчезне — отне ми остатъка от следобеда. Можех просто да го оставя в стаята, ала това щеше да провали всичките ми усилия да унищожа следите, свързващи ме с другите убити араби. Хмм, щеше да каже полицията, трима мъртви саудитци в Хонконг, още двама при фериботния терминал в Макао и сега един тук, в хотелската стая? Ако го изхвърлех на някое стълбище в „Ориентал“, щях да постигна по-добър резултат, но това все пак щеше да насочи полицията към хотела, в който бях отседнал. Не биваше да привличам вниманието. Естествено, аз се бях регистрирал под фалшиво име и можех просто да се изпаря, разчитайки така да прекъсна връзката между извършителя и престъпленията. Реших обаче, че е по-лесно да разчистя кашата, отколкото да изложа въпросния псевдоним на риск.

Разбира се, „разчистването на кашата“ се изразяваше в нещо повече от прибиране на масата след купон. Трябваше да купя съответните приспособления, в случая куфар „Туми“, дълъг метър и половина, така наречения Голиат на куфарите за дрехи; найлон, за да не изцапам вътрешността му по време на пренасянето; и много пешкири, за да попият евентуално изтеклите течности. Що се отнасяше до самия багаж, достатъчно е да кажем, че макар и не особено едър, арабинът не беше и просто купчина сака, така че трябваше да направя някои неприятни промени, за да го вместя вътре. Куфарът обаче отговаряше на рекламата и успях да го избутам заедно с необичайно тежкия му товар от хотела, отказвайки помощта на две пикола по пътя. Под пешеходната пътека на около километър от сградата се скрих зад един стълб и изсипах съдържанието на „голиата“, после продължих по пътя си, теглейки куфара след себе си с много по-малко усилие отпреди. Оставих го далеч и от трупа, и от хотела, в другия край на пешеходната пътека, където знаех, че някой скоро ще го открадне, дивейки се на късмета си да се сдобие с такъв скъп и качествен куфар, така че няма да каже на никого откъде го е взел.

Върнах се в стаята и взех изключително дълъг и изключително горещ душ. Преоблякох се, събрах си багажа и слязох във фоайето. На рецепцията съобщих, че ненадейно съм променил плановете си и трябва да напусна по-рано от очакваното. Отговориха ми, че все пак ще се наложи да си платя за нощувката. Отвърнах, че разбирам политиката им, естествено.

Взех такси до фериботния терминал. Не видях полицейски барикади, криминалисти, събиращи улики, нито други свидетелства за полицейски интерес към случилото се по-рано. Напротив, изглежда нещата бързо бяха разчистени и всичко отново си беше нормално. Бях се оказал прав за приоритетите на законоохранителните органи в Макао.

Отидох да си купя билет за турбо джета. Служителката ме осведоми, че за следващия ферибот има само места в първа класа. Чудесно, отговорих й.

Щом се качих на борда, настаних се в първа класа и се зазяпах в отдалечаващите се светлини на Макао. Започвах да се отпускам.

Да, имаше проблеми. Имаше пробив в мерките за безопасност, от които зависеха моята работа и животът ми. И въпреки че до този момент уликите бяха косвени, изглежда Белгази бе тръгнал подире ми, което щеше адски да ме затрудни да се добера до него и да довърша започнатото.

В асансьора ми се беше разминало на косъм. За щастие всичко бе приключило добре. Това можеше да е добра поличба. Няма нищо по-хубаво от малко късмет, за да те изпълни с чувство за благополучие. Както и фактът, че си убил и си надживял някого, който се е опитал да стори същото с теб.

Усмихнах се. Може би щях да напиша книга как да си помогнем сами. И да се издържам с печалбите от нея.

По-късно щях да мисля за проблемите. Нищо не можех да направя на ферибота. Още повече се отпуснах и си позволих да подремна. Събудих се освежен. Хонконгският хоризонт вече се мержелееше пред мен, гордите му небостъргачи скриваха силуетите на хълмовете отзад, плътни кристали от светлина, които сякаш изригваха от земята, за да прегърнат небето и да се възцарят над пристанището.

Градът на живота, така го наричаха в тукашните туристически реклами. Струваше ми се справедливо. Поне за момента.