Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Рейн (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rain Storm [= Choke Point, Winner Take All], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 22гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2011 г.)
Разпознаване и корекция
Xesiona(2012 г.)

Издание:

Бари Айслър. Рейн-сан: Справедливото клане

Американска, първо издание

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Олга Герова

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

ИК „Бард“ ООД — София, 2006 г.

ISBN 10: 954-585-683-1

ISBN 13: 978-954-585-683-9

История

  1. —Добавяне

4.

След като напуснах апартамента на Белгази, си направих дълга самотна разходка край морето. Исках да помисля за случилото се, за това какво да правя после.

Дилайла. Коя беше тя? Как щеше да се отрази на моята операция нейното присъствие? Същите въпроси, естествено, щеше да си задава за мен и тя.

От поведението й заключих, че има специална подготовка. Следователно бе по-вероятно да работи в някоя организация, отколкото да е на солова акция. Бях наясно въпреки привидността, че не е приятелка на Белгази. Беше с него, защото искаше нещо, някаква информация, която той съхраняваше — или поне тя си мислеше, че съхранява — в лаптопа си, обаче още не бе успяла да се добере до нея.

Замислих се. Като ми помогна да избягам от апартамента, Дилайла се беше съюзила, поне временно, с мен. Имахме обща тайна. Тази тайна можеше да се превърне в основа за сътрудничество, ако интересите ни съвпадаха в достатъчна степен.

Но също така тя имаше основания да ме вижда като заплаха. Бяха останали доказателства за действията й срещу Белгази — многофункционалният й мобифон и бут логът на лаптопа. Можеше всеки да ги открие, ако знаеше къде да търси, разбира се. В случай че го насочеше някой като мен, например.

Разбирах, че тези потенциални улики й дават мотив да иска да ме отстрани от пътя си. Това „отстраняване“ можеше да вземе най-разнообразни форми, естествено, обаче нито една от тях нямаше да е особено привлекателна от моя гледна точка.

И все пак, нямаше да е логично Дилайла да пристъпи към прекалено агресивни действия, без първо да се опита да научи повече. Ако ми се беше сторила глупава или неопитна, може би щях да си направя друго заключение. Ала тя явно бе в играта от доста време и умът й сечеше. Реших, че мога да очаквам да разиграе нещата както трябва.

Усмихнах се. Искаш да кажеш, както би ги разиграл ти. Да, това сигурно бе вярно.

Дилайла щеше да стигне до подобен извод за мен — mutatis mutandis[1], както биха казали адвокатите.

Следователно рискът от срещата не изглеждаше голям. Нещо повече, ако я избегнех и пропуснех възможността да се сдобия с още сведения, операцията „Белгази“ щеше да се затрудни и да стане още по-опасна. След много колебания реших да отида в казиното на „Мандарин“.

Обадих се на Канезаки по мобифона. Беше късно, но той отговори още на първото иззвъняване.

— Аз съм — осведомих го.

— Случайно ли е, или просто ти доставя удоволствие да ми звъниш посред нощ?

— Този път и двете.

— Какво искаш?

— Информация, Всички възможни сведения за една жена, на която се натъкнах, въпреки че не мога да ти дам много данни, с които да започнеш. Представя се като Дилайла, сигурно има и други псевдоними. Мисля, че е европейка, но не съм сигурен от каква националност. Висока, руса, поразително красива.

— Тази информация за операцията ли ти трябва, или се опитваш да я сваляш?

Може би си мислеше, че такива приказки ще са от полза за „другарството“ ни. Или че ще ни поставят на равна нога. И в двата случая не ми пукаше.

— Освен това тя живее с нашия приятел — прибавих.

— Не ми даваш кой знае какво, с което да започна.

— Ехо ли има по линията? — попитах, като снижих глас.

В последно време се беше научил да набляга на сложността на всяка задача, която му се поставеше, за да изиграе по-добре ролята на героя, когато впоследствие я изпълнеше. И се престараваше като дете, научило нова дума, което непрестанно търси повод да я произнесе.

Последва пауза, която намерих за задоволителна.

— Просто искам да кажа, че може би ще е трудно да открия нещо полезно с данните, които ми даде — заяви накрая Канезаки.

— Не ме интересува колко трудно може да бъде. Имам нужда от тази информация. Може ли да я получа или не?

Последва нова пауза и си представих как почервенява в отсрещния край на линията. Хубаво. Канезаки явно бе останал с впечатлението, че работя за него. Макар да предполагах, че такова недоразумение често спохожда новоизпечените тайни агенти, не ми харесваше да се отнася до мен. Щеше да му е от полза от време на време да му се припомня, че работя за себе си. Че той е сценичен работник, а не от актьорите.

Чух далечен мъжки глас, приглушен, но ясен:

— Джон е, нали? Дай да приказвам с него!

Божичко! Познавах този изговор. Докс.

Размениха се реплики, които не успях да разбера, последвани от пращене и трополене. После в слушалката изкънтя веселият глас на Докс.

— Ей, приятел, като че ли добре се забавляваш там! За блондинка ли става дума или за брюнетка? Да не е азиатка? Обожавам ги тия азиатки!

Трябва да беше грабнал слушалката, въпреки възраженията на Канезаки. Никой не уважава тайните агенти.

— Какво правиш там? — пряко волята си попитах.

— А, нали знаеш, просто се срещам със свръзката си. Обсъждаме едно-друго. Ами ти? Сигурно си решил да се възползваш от великодушието на Чичо Сам. Браво и успех с лошите.

— Нещо против да му върнеш телефона?

— Добре де, добре, няма нужда да ми се репчиш. Исках само да ти кажа здрасти и добре дошъл на борда.

— Много мило от твоя страна.

Последва пауза, после отново чух гласа на Канезаки.

— Ало.

— Като че ли се сваляш с някого, а? — не успях да се въздържа.

— Не бих го нарекъл така — мрачно отвърна той.

Подсмихнах се.

— Сигурно, ако не си имал съкилийник на име Буба.

Това го накара да се засмее. Добре. Исках да разбере кой командва парада, но нямах желание да го унижавам прекалено. Неговото доброжелателство, наивното му чувство за справедливост можеха да ми потрябват и не биваше излишно да се лишавам от тях.

— Ще проверя чатрума — казах му. — Ако откриеш нещо за жената, просто ми го напиши.

— Ясно.

Помълчах, после прибавих:

— Благодаря.

— Не го прави на въпрос — отвърна Канезаки и ми се стори, че се усмихва.

 

 

Към шест часа на другата вечер се отбих в казиното на „Мандарин“. Дилайла беше казала осем, но аз обичам да ходя на срещи рано. Така избягвам изненадите.

Влязох откъм улицата — за момента предпочитах да избягвам хотела. Кейко я нямаше, обаче исках да сведа до минимум вероятността да се натъкна на нея, когато се прибира или излиза. Качих се с ескалатора, любезно кимнах на охраната и влязох вътре.

Залата бе голяма и почти пуста. Щеше да се напълни по-късно вечерта. Засега имаше само няколко самотни души, които сякаш потъваха в празното пространство — играеха безрадостно, безсистемно, като че ли бяха търсили нещо по-весело, ала вместо това бяха заседнали там.

Веднага забелязах Дилайла. Тя беше една от неколцината на единствената маса за бакара в залата, а и всички други наоколо бяха азиатци. Носеше обикновен тоалет — черни панталони и горнище без ръкави. Косата й бе отметната назад и не забелязах грим или бижута. Ако се опитваше да си придаде по-скромен вид обаче, не беше постигнала особено голям успех.

Проверих обичайните горещи точки и не видях нищо, което да ме обезпокои. До този момент преценката ми, че засега тя няма да направи нищо прибързано, изглеждаше вярна, ала още бе прекалено рано, за да съм сигурен. В края на краищата, казиното, с неговите камери, пазачи и други мерки за охрана, беше неподходящо място за засада. Ударът, ако такъв изобщо бе планиран, щеше да дойде по-късно.

Купих шепа чипове и се настаних до нея.

— Рано е за бакара — отбелязах, като имах предвид, че е рано за срещата ни, но се опитвах да говоря мъгливо, в случай че някой наоколо знае английски.

— Явно и за двамата е така — отвърна Дилайла и заложи на играещия срещу банката. После ме погледна косо.

Усмихнах се и заложих на банката.

— Мразя да закъснявам. Тогава всичко вече е пълно и шансовете са неизгодни.

Тя отвърна на усмивката ми и за пръв път успях да се вгледам в очите й. Бяха тъмносини, почти кобалтови, и сякаш не само наблюдаваха, но и преценяваха, излъчваха интелигентност и дори чувство за хумор.

— Да, по-рано е по-добре — съгласи се Дилайла. — И най-хубавото е, че не всички го разбират. Иначе би било невъзможно да изпревариш навалицата.

Отбелязах, че макар и с акцент, говори страхотен английски. Беше го научила в достатъчно ранна възраст, за да усвои фразеологизмите, но все пак не толкова малка, че да няма акцент.

Банката раздаде картите.

— Изглежда само ние разбираме предимството на ранното идване — казах аз.

Тя проследи погледа ми, после пак се вторачи в мен.

— Да се надяваме.

Крупието обърна картите. Дилайла спечели, аз изгубих.

Тя събра чиповете си, без да ме поглежда, но не се опита да скрие усмивката си.

Исках да я заведа някъде, където можем да поговорим. Казиното не беше лошо за начало, защото ни предлагаше сравнително безопасно и неутрално място за среща. Освен това осигуряваше автоматично прикритие: ако някой, Белгази например, ни видеше там, присъствието ни заедно щеше да изглежда случайно, все едно сме дошли поотделно за няколко игри на карти или зарове. Ъглова маса в бар, сенчеста пейка в парка или разходка по пристанището — нито едно от тези места не даваше такива предимства. Обаче на масата за бакара нямаше да стигнем доникъде. Пък и губех цари.

— Мислех да ида някъде да пийна — казах. — Ще дойдеш лис мен?

Дилайла ме погледна, после отвърна:

— Естествено.

Излязохме на улицата.

— Не в бара на хотела — прошепна тя, още щом се отдалечихме от неколцината посетители на казиното. — Ще вземем такси и ще отидем някъде другаде. Няма голяма вероятност да се появи някой мой познат, но за всеки случай, срещнали сме се в казиното на „Мандарин“. Доскучало ни е. Аз съм споменала, че ще опитам в „Лишбоа“. Ти си попитал дали имам нещо против заедно да вземем такси. Съгласен?

Бях впечатлен, макар и не изненадан. Явно имаше навик да мисли оперативно и беше колкото енергична, толкова и делова. Вече бях стигнал до извода, че е получила специална подготовка. Сега прибавих вероятен минимум от няколко години опит.

— Съгласен — отвърнах.

Упътих шофьора към „Опариум Кафе“, място, което бях открил близо до новия културен център „Макао“ на Авенида Байа Нова, докато чаках Белгази и опознавах града. На първия етаж потискащо шумен оркестър свиреше някакъв вид ейсид фънк и шайка оглушали тийнейджъри се друсаха в ритъма. На такова място едва ли можеш да се натъкнеш на някой, непознаващ квартала, особено човек, чийто вкус не се задоволява с нещо по-малко от апартамент в „Мандарин Ориентал“.

Качихме се горе, където беше по-тъмно и тихо, избрахме си ъглова маса и седнахме на огромните и меки платнени фотьойли. Имаше и диванчета, тук-там заети от двойки, някои от които се прегръщаха, отчасти скрити в сенките. Хубава сервитьорка португалка ни донесе менюта, написани на китайски и португалски. Дилайла се усмихна.

— Ще поръчам каквото и ти.

На слабата светлина очите й изглеждаха по-скоро сиви, отколкото сини. Харесваше ми как осветлението смекчава чертите й и прави погледа и усмивката й съблазнително двусмислени.

Прегледах менюто и видях, че не предлагат от малцовото уиски, което си струва да се пие, затова поръчах и за двамата кайпириня — от неотдавнашния си опит знаех, че тази напитка е превъзходна за тропическия зной.

Сервитьорката се отдалечи. Двамата се умълчахме. После Дилайла се наведе към мен и ме погледна в очите.

— Е? Искаш ли да ми дадеш нещо?

Отговорих на погледа й. Защо ли въпросът звучеше двусмислено? Тя бе привлекателна, разбира се, дори повече от привлекателна, но имаше и още нещо. Взираше се в мен с някакво самоуверено сексуално одобрение. Като че ли ме виждаше точно така, както можех да се надявам да ме види красива жена.

И го правеше да изглежда адски естествено, реално. Трябваше да внимавам.

— Какво например? — Бях любопитен да видя реакцията й, ако й отговоря в същия стил.

— Нужно ли е да бъда по-ясна? — попита Дилайла, отново двусмислено.

Зачудих се какъв отговор очаква. Тъй като знаех за нейния мобифон и компютърния бут лог, ме смяташе за потенциална опасност. И сигурно очакваше да се опитам да използвам записа, да размахвам неговото съществуване пред лицето й като начин да се защитя. Реших да я изненадам.

— Номерът със записа беше блъф — осведомих я. — Струва ми се, че си се досетила. Беше ме страх, че без подобна заплаха можеше да рискуваш да събудиш Белгази.

Тя се замисли.

— Не те ли безпокои, че без него бих могла да рискувам с нещо друго?

Свих рамене.

— Безпокой ме, естествено.

— Тогава защо ми казваш?

Погледнах я.

— Аз не представлявам опасност за теб.

Дилайла повдигна вежди.

— Какво е това, нещо като куче, което си показва корема ли?

Усмихнах се.

— Е, аз вече съм виждал твоя.

Тя също се усмихна.

— Да, така е.

Усмивката остана дълго в очите й и усетих, че нещо там долу се разшава. Възпрях се: Не бъди глупав. Тя така води играта и кара хората да й се доверят.

— Е, значи не си ме заснел — след малко подхвана Дилайла. Все още се взираше в очите ми. — Какво следва тогава?

Шаването се усилваше. Щеше да е най-добре, ако просто можех да откача тая пущина и да я оставя в шкафа за вечерта.

Обаче виждах и не толкова краен начин да се защитя. За момент се замислих за върволиците други мъже, с които сигурно си бе играла преди мен, поредния глупак, оставил се да го водят за носа и да го манипулират. Това ме ядоса — тъкмо от гняв имах нужда. Защото прекъсна неизбежната ми механична реакция и ми върна част от желаното излъчване.

— Дилайла, хайде да прекратим с глупостите — тихо й казах, като я оставих да види студенината в очите ми. — Не съм тук да флиртувам с теб. Вероятно бихме могли да си помогнем един на друг. Но не и ако продължаваш да се опитваш да ме въртиш на пръста си, все едно съм някакво си умопобъркано от тестостерон четиринайсетгодишно хлапе, а ти си моята дама на бала в училище. Става ли?

Тя се усмихна и вирна глава — и естествено, позата само я направи още по-привлекателна.

— Защо ще се опитвам да те въртя на пръста си?

Искаше ми се да я извадя от тази й роля, от зоната, в която се чувстваше в свои води. Досега не бях успял.

— Защото много те бива в това, а хората обичат да правят нещата, за които ги бива — отвърнах, без да откъсвам поглед от нея. — По дяволите, ако даваха „Оскари“ за такова нещо, ти щеше да получиш награда за най-добра женска роля.

Очите й се поприсвиха за миг, ала иначе запази самообладание. Все пак ми се струваше, че вървя във вярната посока.

— Явно имаш доста лошо мнение за себе си — заяви Дилайла.

Усмихнах се, защото донякъде очаквах подобна реплика. Повечето мъже не биха направили нищо, което да намали предполагаемите им шансове да вкарат такава разкошна мацка в леглото. Би ги ужасила дори мисълта, че нещо случайно може да засенчи временното сияние на сексуалните ласкателства на красива жена, за да не бъдат изобличени като фарс всички ония томителни погледи, да не бъде разрушена вечно паянтовата фасада на ненаситното мъжко самолюбие. Дилайла познаваше тази динамика. Преди малко изрично го беше признала, дори се бе позовала на нея.

— Всъщност имам доста добро мнение за себе си — възразих. — Обаче виждам как водиш за носа Белгази, а той е по-интелигентен от повечето мъже. Оценявам на какво си способна, но искам да престанеш да играеш с мен. Ако изобщо можеш да престанеш, естествено. Може би играеш тази игра толкова отдавна, че не си способна да се владееш?

За пръв път видях пукнатина в ненакърнимото й досега хладнокръвие. Едва забележимо отдръпна глава, движение, което приличаше на потреперване, и зениците й се разшириха, което ми подсказа, че е получила известен прилив на адреналин.

— Тогава какво искаш? — след малко попита Дилайла.

Изражението й не се промени, обаче очите й излъчваха гняв и позата й бе по-вдървена, отколкото допреди миг. В погледа й се криеше опасност. Разбрах, че за пръв път виждам човека зад маската, че за пръв път имам възможност да зърна нещо повече от онова, което тя искаше да ми покаже.

И най-невероятното беше, че така бе още по-привлекателна. Така те поразява истинската хубост на жена, след като е свалила грима си, който само я скрива, като гейша, още по-прекрасна, след като се е избавила от ритуалния си бял макиаж.

— Същото като теб — отвърнах. — Искам да не си пречим взаимно, докато си вършим работата, за да не бъдем убити междувременно.

— И каква работа имаме да вършим?

Усмихнах се.

— Виж, въпросът е деликатен, нали?

— Много — изражението й бе някъде по средата между „бясна съм и се опитвам да не го покажа“ и нещо сдържано и неразгадаемо. Знаех, че думите ми са я разтърсили, макар да не бях сигурен точно кой нерв съм успял да докосна, й се възхитих колко бързо се взе в ръце.

— Хайде да започнем с това, което вече знаем — предложих. — Ти искаш някаква информация от компютъра на Белгази.

Дилайла повдигна вежди, ала не отговори. Весели искрици заиграха в очите й.

— Обаче още не си успяла да я вземеш — продължих. — Белгази постоянно ходи с лаптопа си. Когато накрая се добра до него, не успя да преодолееш паролата.

— Можем да поговорим и за още някои неща, които са ни известни — рече тя.

— Какви например?

— Например, какво искаш ти от Белгази?

Свих рамене.

— Аз имам друга работа с него. Съдържанието на лаптопа му не ме интересува.

— Да, явно не се интересуваш от лаптопа му. Повече се интересуваш от него.

Не отговорих. Нямаше да спечеля нищо, като потвърждавам проницателните й предположения.

— Той беше в безсъзнание. Безпомощен. Зададох си въпроса защо си тръгна, без да довършиш онова, за което си дошъл.

— Не знаеш за какво съм дошъл — възразих, въпреки че се бе досетила, естествено.

— Ти ме повали на земята и видя, че нямам оръжие — не откъсваше очи от мен Дилайла. — По никакъв начин не можех да ти попреча. Знаеш го. Обаче ти не го направи.

Свих рамене, като продължавах да мисля как да се откача от нея.

— Може да не съм искал да нараня гола жена.

Тя поклати глава.

— Познавам неколцина сурови мъже, които могат да действат без угризения. Този тип ми е известен.

— Не очаквах да се прибереш. Стресна ме.

Дилайла се усмихна и разбрах, че не мога да променя преценката й.

— Възможно е. А може би твоята „работа“ с Белгази трябва да се свърши… предпазливо. Никой да не се досети, че изобщо е била свършена някаква работа. И не си можел да го направиш пред свидетел.

Не бях очаквал да проследи тази логична нишка. Обикновено ме бива да се поставям на чуждо място и да предвиждам чужди ходове. Обаче тя явно ме бе надиграла. Беше време да се опитам да си върна инициативата, да си дам време да помисля.

— Странно, и аз си задавам някои от същите въпроси за теб — отвърнах. — Например, защо ти или твоите хора просто не вземете лаптопа и не избягате.

Дилайла се усмихна едва забележимо, може би признавайки правотата ми.

— Ще се опитам да позная — продължих. — Ако разбере, че информацията в компютъра му е известна, Белгази ще вземе мерки. Не, не, не е точно така. Защото, ако те смущаваше единствено Белгази, просто сама щеше да го приспиш и спокойно да вземеш чантата. Значи не само той може да вземе мерки, ако се разкрие, че е бърникано в лаптопа. Има и други, хора или организации, зависещи от информацията, до която се опитваш да се добереш. И когато го постигнеш, те не бива да узнаят. Нали така? Може би не само моите действия трябва да бъдат „предпазливи“.

Тя леко наведе глава, като че ли най-после съм започнал да разказвам нещо интересно.

— Да. Да, лесно е да откраднеш. Но да откраднеш, без жертвата да разбере, че е ограбена, това е друго нещо.

Сервитьорката ни донесе кайпириня в заскрежени чаши и се оттегли. Дилайла надигна своята и жадно отпи.

— Също като теб — продължи тя. — Лесно е да убиеш. Но не и да убиеш така, че да не изглежда като убийство. Такова нещо изисква известна… артистичност.

Изборът й на думи ми се струваше малко механичен, както можеше да се очаква от човек, научил английски по-късно през живота си. Кражбата беше „това“. Убийството — „такова нещо“. Едното бе нейното, другото — моето. Тия словесни податки едва ли бяха съзнателни. Приех ги като второстепенни признаци, че моето заключение за целта й е вярно.

Няколко секунди помълчахме, като обмисляхме думите на другия и анализирахме ситуацията.

— Изглежда, че с теб сме в огледално положение накрая наруши тишината тя. — Навярно бихме могли да си помогнем един на друг.

— Не съм сигурен, че те разбирам — отвърнах, макар да ми се струваше, че знам какво иска да каже.

Дилайла сви рамене.

— Твоето присъствие ме затруднява да си свърша работата. Моето присъствие те затруднява да свършиш своята. Огледално положение.

— Твоите огледала може да са малко криви — отпих глътка кайпириня. — Ако с теб се случи нещо, Белгази ще се уплаши. Или пък неговата смърт може да не изглежда естествена. Обаче ако с мен се случи нещо…

На лицето й грейна широка усмивка й това ми напомни за Тацу — той се усмихваше така, когато се радваше, че съм направил някаква връзка, която е очаквал да не е по силите ми да проумея. Разбирах, че Дилайла е напълно наясно за тази грешка в нейната „огледална“ теория.

— Да, вярно е — потвърди тя. — Моите хора ми посочиха същото, когато обсъждахме ситуацията. Някои искаха да пратят група и да те премахнат.

— Ти предупреди ли ги, че трябва да чакат на опашка?

Дилайла се засмя.

— Казах им, че смятам такива враждебни действия за грешка. Видях как огледа залата, когато влезе в казиното. Виждам как ловко си пазиш гърба. Даже тази маса — избра я, защото е в ъгъла. За да седнеш с гръб към стената.

— Ти също.

— Знаеш, че нямаше да ти позволя да ме сложиш с гръб към стълбището, особено след като ти си избрал мястото. Това е компромис.

— Вярно.

— Така или иначе, ти излъчваш опитност и вещина, макар да смятам, че напълно си в състояние да ги криеш. Казах на моите хора, че отстраняването ти няма да е лесно и сигурно ще бъде свързано с досадна каша. Каша, която ще предупреди Белгази, че нещо не е наред. Той има изключително остър инстинкт, както струва ми се знаеш. Съмнявам се, че някой се е приближавал до него повече от теб.

— Само ти.

Дилайла се усмихна и отново видях образа на прелъстителка в очите й.

— Аз разполагам със средства, които ти не притежаваш — тя отпи глътка кайпириня. — Затова смятам, че е уместно да характеризирам положението ни като „огледално“.

— Добре. Какво предлагаш?

Блондинката сви рамене.

— Казах на моите хора, че няма да постъпим правилно, ако тръгнем срещу теб, въпреки че не можем да изключим този вариант, ако се държиш неразумно. Ако не ни оставиш друг избор.

Погледнах я и отново я оставих да види студенината.

— Съмнявам се, че твоите хора са успели да открият нещо за мен, но ако е така, сигурно са ти казали, че реагирам зле на заплахи — осведомих я. — Даже безразсъдно.

— Не те заплашвам.

— Убеди ме в това.

— Виж, ти знаеш какво искаме от Белгази. И ние сме наясно какво искаш ти. Потрай няколко дни. Остави ме да взема каквото ми трябва. Когато съм готова, мога да ти осигуря достъп.

— Аз вече имам достъп.

Дилайла поклати глава.

— Това беше шанс едно на милион. Ти или някой друг трябва да сте му сложили нещо в храната или напитките. Ако пак му се случи, той ще разбере, че нещо не е наред. И ще реагира съответно, ще затегне защитата си. Освен това Белгази пътува много. Проследил си го тук, да, но убеден ли си, че ще проследиш и следващия му ход?

Тя отново отпи глътка кайпириня.

— Ала ако си сътрудничим, ще разполагаш с вътрешен човек. След като получим каквото ни трябва, няма да ни е грижа какво ще се случи с него.

Замислих се за момент. Съзрях нещо очевидно, нещо, което жената избягваше да представи като възможност. Реших да проверя.

— Имам по-добра идея — заявих. — Помогни ми да се доближа до него и аз ще свърша това, за което съм дошъл. След това можеш да вземеш лаптопа му.

Дилайла поклати глава.

— Не става.

— Защо?

Повторно поклащане на глава.

— Просто не става. Не мога да ти кажа защо. Трябва да го направим както предлагам аз. Дай ми малко време и после ще ти помогна.

Точно както си го мислех. Информацията в компютъра на Белгази щеше да изгуби стойността си, ако той умреше, преди Дилайла да я вземе.

Погледнах я.

— Дори да имах нужда от твоята помощ, а аз нямам, защо да ти имам доверие? След като вземеш каквото искаш от компютъра, просто ще си отидеш.

Тя сви рамене.

— Но това ще стане в най-лошия за теб случай, нали? Изчакваш няколко дни и аз ти се махам от пътя. В най-добрия случай ще остана, за да ти помогна. Ще ти кажа и защо можеш да ми вярваш. За нас ще е от голяма полза, след като вземем каквото ни трябва от компютъра му, Белгази да умре от естествена смърт. А не от… насилствена.

— Трябва да си напълно убедена, че мога да го постигна.

Дилайла отново сви рамене.

— Поведението ти в апартамента ми показа, че възнамеряваш да го извършиш така. И ако си онзи, за когото те мислим, убедени сме, че си в състояние да го постигнеш.

Повдигнах вежди.

— Прав си, накарах моите хора да те проверят — продължи тя. — Нямах много данни, от които да започнат: азиатец, петдесетинагодишен, английски с американски акцент, добър в близкия ръкопашен бой и тайното проникване, много хладнокръвен в напрегнати ситуации.

— Звучи като нещо, което можеш да прочетеш в обикновена автобиография — отбелязах.

Дилайла не обърна внимание на думите ми.

— Освен това, намеренията ти сигурно са да приспиш Белгази по начин, който да изглежда естествен.

— Някакъв отговор? — меко попитах.

— Не открихме нищо в архива си, но се натъкнахме на някои интересни сведения от публични източници, главно от списание „Форбс“. Серия статии от репортер на име Франклин Булфинч, починал не много отдавна в Токио. В публикациите му се правеше предположението, че в Япония действа наемен убиец, който е майстор да придава на убийствата вид на естествена смърт — тя замълча за миг, без да откъсва поглед от мен. — Мисля, че си имаме работа с този човек.

Които и да бяха, биваше си ги, несъмнено. Допадна ми как са използвали публичните източници. Типичните разузнавателни служби страдат от предразсъдъка, че ако нещо не носи клеймо „Строго секретно“ и не е завряно сред бледоморавите папки на службата, не си струва да се разглежда. Имал съм достъп до някои засекретени информации, както и до статиите на хора като Булфинч от целия свят. Смятам, че шпионите ще научат повече, като четат „Форбс“ и „Икономист“, отколкото журналистите от тия списания, ако получат достъп до „разузнавателните сводки“.

— За колко време става дума? — попитах.

— Не много. Два дни, може би три.

— Откъде знаеш?

— Не мога да ти кажа. Но е вярно — Дилайла отпи глътка кайпириня. — Просто ми се довери.

Засмях се.

Тя отметна глава в престорено възмущение.

— Но аз ти повярвах! Пуснах те от апартамента му, нали?

— Защото си мислеше, че имам запис. Това не е доверие, това е принуда.

Дилайла се усмихна и в очите й отново засия свойственото й чувство за хумор.

— Имаш нужда от мен, за да се добереш до Белгази, не можеш да го направиш, докато аз съм на пътя ти. Това означава, че ще трябва да ми се довериш. Защо да използваме грозна дума като „принуда“?

Пак се засмях. Имаше право. Не ми оставаха много приятни алтернативи. Щях да опитам да й се „доверя“.

Тъй като преките контакти щяха да бъдат недопустимо опасни, ние се уговорихме, ако се наложи да я видя, да залепя малък цветен стикер под бутоните на асансьорите на четвъртия етаж в „Ориентал“. Бях видял стикерите в местния магазин за канцеларски стоки. Разположението на асансьорите щеше да ми позволи незабелязано да оставя знака, а Дилайла би могла да проверява по няколко пъти дневно, без да се държи неестествено. Самият знак щеше да е толкова малък и дискретно поставен, че никой нямаше да го забележи, ако не знаеше какво да търси. Тя щеше да постъпи по същия начин, ако поискаше да ме види. Срещата щеше да стане в казиното на „Мандарин Ориентал“, по вечерно време, когато Белгази обичаше да играе в „Лишбоа“.

— Не виждам откъде Белгази може да научи, че заедно сме излезли от казиното тази вечер — каза Дилайла. — Но за всеки случай ще използваме версията, за която отначало се уговорихме: че съм отивала в „Лишбоа“ и ти си предложил да вземем заедно такси. Такситата по цяла вечер чакат на опашка пред „Ориентал“, така че даже да поиска, той няма да успее да провери версията.

— Навсякъде в казиното на „Лишбоа“ има камери — отбелязах. Исках да видя с колко хода напред мисли тя. — Записът тая вечер няма да показва, че си била там.

— Знам. Но Белгази няма достъп до записите. Ако пък имаше, щях да му кажа, че съм искала да се избавя от теб, защото ми се е сторило, че проявяваш прекалено голям интерес, затова съм отишла на пазар в хотелската аркада. Там няма камери.

— Ами аз? — попитах, макар вече да знаех отговора, просто се наслаждавах на нейната прецизност.

Дилайла сви рамене.

— Ти си азиатец, много по-трудно е да те различи човек в тълпата, затова няма да може да се каже със сигурност дали не си бил там тази вечер. А дори да можеше, откъде да знам защо си се отказал да влезеш вътре? Може изобщо да не си искал да ходиш в „Лишбоа“, а само да си се опитвал да ме сваляш. Може да си се обезкуражил, след като съм те зарязала, и да си си тръгнал.

Отпих голяма глътка от чашата си.

— Което също ще обясни защо не се поздравяваме, когато се разминаваме случайно, да речем, във фоайето на „Мандарин“. Обикновено хората, които са играли на една и съща маса за бакара и после са пътували заедно с такси, не се държат като непознати.

Тя се усмихна, очевидно доволна, че вървя в крак с нея.

— Може резултатът от нашата среща да те е разочаровал и да се цупиш.

— Може. Но не разчитай на това. Дори когато нещо има логично обяснение, хората не се сещат за него, а веднага се нахвърлят на най-лошото заключение.

— Естествено. Но пък има много голяма вероятност никой да не ни е забелязал, пък и никого не го е грижа. Останалото е просто за подсигуряване.

Кимнах впечатлен. Знаех, че нейните обяснения стигат още по-надълбоко и обхващат още по-далечни възможности. Белгази научава, че е била видяна в тоя бар с мен; тя му казва, че й е било скучно, защото го нямало твърде дълго. Когато съм я поканил, тя се съгласила, после се отказала. Излъгала го, защото не искала той да ревнува или да си помисли нещо лошо за нея. Признанието на по-дребна простъпка скрива извършването на истинското престъпление.

Да, биваше си я. Отдавна не се бях натъквал на толкова опитен играч.

— Аз ще си тръгна първа — изправи се Дилайла.

Нямаше нужда от обяснение. Не биваше да ни виждат заедно. Тя понечи да отвори чантичката си.

— Върви, аз ще се погрижа за сметката — спрях я.

Дилайла повдигна вежди.

— Нашата първа среща? — каза го с чувство за хумор, без да се прави на кокетка.

Усмихнах й се.

— Е, може би в края на краищата е по-добре ти да платиш. Не искам да оставаш с погрешно впечатление.

Тя ме изгледа вторачено, като че ли се чудеше дали да прибави нещо. После обаче само се усмихна, обърна се и си тръгна. Представих си как проверява улицата през прозорците на долния етаж, преди да излезе навън.

Допих кайпиринята. Двойките на диванчетата продължаваха да се натискат и тихият им смях едва достигаше до мен, заглушаван от музиката отдолу.

Платих сметката и си тръгнах. Зачудих се дали Кейко ще ме чака в стаята.

Колкото и да беше странно, надявах се отговорът да е „не“.

Бележки

[1] С необходимите поправки (лат.). — Б.пр.