Бари Айслър
Рейн-сан: Справедливото клане (2)

2.

На другата сутрин с Кейко си направихме още една спокойна закуска в хотелското кафе „Жирасол“, после се помотахме около час из магазините в хотела, от които се разкриваше идеален изглед към фоайето. Белгази така и не се появи.

Към обяд се отбих в едно интернет кафе да проверя чатрума, чрез който контактувах с Томохиса Канезаки, моята свръзка в ЦРУ. Най-напред свалих копие на специалния софтуер и го инсталирах, както правя винаги, за да се уверя, че терминалът, който използвам, е чист откъм шпионски програмки, някои напълно легални, други хакерски, които следят натиснатите клавиши, препредават образите на екрана или по някакъв друг начин могат да изложат на опасност сигурността на компютъра. Хакерите обичат дистанционно да инсталират такива програми в обществени терминали, например на летища, в библиотеки, магазини и, естествено, в интернет кафета, а после събират пароли, номера на кредитни карти, банкови сметки, по дяволите, цели интернетски само личности.

Този терминал се оказа чист. Проверих чатрума. Очакваше ме съобщение: „Обади ми се.“ И толкова. Излязох и си тръгнах.

Навън включих криптирания мобифон, който ми бяха дали от ЦРУ, набрах запаметения номер и закрачих, за да затрудня ония, които евентуално се опитваха да определят местонахождението ми.

Чух само едно иззвъняване, после гласа на Канезаки.

— Моши моши.

Канезаки е американски сенсей или трето поколение японец и обича да демонстрира познанията си по японски. Рядко му го позволявах.

— Здрасти — казах.

— Здрасти — мина на английски той. — Опитвах се да се свържа с теб.

Усмихнах се. Канезаки работи в ЦРУ, което автоматично го прави неблагонадежден в моите очи. Естествено, той сигурно мисли същото за мен. В Токио обаче бях отказал на шефа му да очистя младежа и бях предупредил за това самия Канезаки. Трябва да си неблагодарник от световна класа, за да не си признателен за такава услуга. Беше ми длъжник, знаех го. И се чувстваше такъв не само заради стореното от мен, а защото бе много повече американец, отколкото японец. Представата на американците за собствената им ценност до такава степен е свързана с концепцията за справедливост, че в крайна сметка са започнали да й робуват. Емоциите на Канезаки стигаха само дотам, естествено — опитът ми показваше, че един от ръководните принципи в човешките взаимоотношения е „какво си направил за мен напоследък“, — но и това беше нещо, слаб антидот срещу потенциалната отрова на служебното му положение.

— Когато не разговарям, държа телефона изключен — осведомих го.

— Батерията ли пестиш?

— Пазя правото си на личен живот.

— По реакциите ти студентите могат да изучават параноята — отвърна той и си го представих как клати глава отсреща.

Пак се усмихнах. В известен смисъл харесвах тоя хлапак, въпреки избора му на месторабота. Бях впечатлен от контрамерките, които бе взел срещу шефа си след моето предупреждение, и някаква част от мен се радваше на развитието му от наивен идеалист във все по-опитен играч.

— Нашият приятел вече е пристигнал — информира ме Канезаки.

— Знам. Видях го снощи.

— Чудесно. Нали знаеш, ние го следим електронно. Ако оставиш мобифона си включен, ще се свържем с теб, за да ти съобщим своевременно, ако научим нещо важно.

Макар да не бях сигурен, подозирах, че от Управлението наблюдават Белгази чрез мобилен или сателитен телефон. Нямах намерение да допусна същата грешка.

— Естествено — отвърнах с неутрален глас, но интонацията беше близо до точката на сарказъм.

Последва кратко мълчание.

— Няма да го оставиш включен — накрая заключи той, наполовина примирено, наполовина смутено.

Засмях се.

— Ще имаме по-голям шанс за успех, ако сме в състояние да работим съвместно — сериозно ме увери Канезаки.

Пак се засмях.

— Добре де, нека е както искаш — отстъпи той. — И без това зная, че винаги постигаш своето.

— Нещо друго?

— Да. Ще е много мило от твоя страна, ако отчетеш някои разходи.

— Този въпрос вече го обсъждахме. Парите ми трябват, за да се държа като богаташ. Онази вечер видях един китаец да хвърля милион долара на масата за бакара. Там играе и нашият приятел. Трябва да се доближа до него, а не се допускат кибици. Нито бедняци.

Канезаки навярно ме тормозеше само за да ме накара да се почувствам победител. Цялата тая програма за финансова отчетност абсолютно противоречеше на принципите на Управлението. Нито Канезаки, нито неговите шефове биха искали да оставят документална следа, която данъчните да надушат.

— Ами ако наистина спечелиш голяма сума? — попита той.

— Непременно ще я отчета като облагаем доход.

Думите ми го накараха да се засмее.

— Свършихме ли? — попитах.

— Да. А, само още нещо. Нищо особено. Снощи са убили някого в твоя квартал.

— Нима?

— Аха. Вратът му е строшен.

— Охо!

— Наясно си.

Знаех какво си мисли. Веднъж Канезаки ме беше видял да счупя врата на един тип.

— Всъщност не съм наясно — отвърнах. — Но мога да си представя.

Чух го да изсумтява.

— Само не забравяй, че макар да не сме в една и съща стая, ние те наблюдаваме — заяви.

— Винаги съм подозирал, че си падате воайори.

— Много смешно.

— Кой е смешен?

Последва пауза.

— Виж, аз може и да съм ти длъжник. Но другите тук не са. Не работиш само с мен, нали така? Трябва да внимаваш.

Усмихнах се.

— Винаги е хубаво да имаш приятел.

— Мамка му — чух го да измърморва.

— Ако имам нужда от нещо, ще ти се обадя.

— Добре. — Помълча, после пожела: — Успех.

Натиснах бутона за край на разговора, изтрих регистъра и изключих мобифона.

Канезаки не изглеждаше особено загрижен за покойника. Което сигурно означаваше, че Каратето не е свързан с ЦРУ. А може и да имаше някаква връзка, а Канезаки-сан просто да не бе в течение.

Продължих да вървя. Макао дишаше около мен, дълбоко вдишваше и издишваше като задъхано животно.

 

 

Вечерта с Кейко решихме да поиграем малко хазарт в „Лишбоа“. Не можех непрекъснато да причаквам Белгази във фоайето на хотела, без да привлека вниманието към себе си. А щеше да е прекалено рисковано да се опитам да подслушвам стаята му, както бях постъпил с Каратето — ако проверяваха за подслушвателни устройства и откриеха нещо, бодигардовете му щяха да станат още по-бдителни. Затова стигнах до извода, че имам най-голям шанс да го засека не като го следя, а като предвиждам действията му.

Това може да е по-лесно, отколкото изглежда. Просто трябва да разсъждаваш като другия: какво бих направил, ако бях на негово място? Как бих гледал на света, как бих се чувствал, как бих се държал? Просто добрата солидна методика на Дейл Карнеги. Анализ на гледната точка на другия, такива неща. Аз съм добре и ти си добре. Аз съм добре, а ти ще умреш.

Изпълнението на това упражнение с човек, вземащ мерки за безопасност като Белгази, е трудно, защото такива хора обикновено избягват да са предсказуеми. Никакви повтарящи се часове, еднакви маршрути и лесни за отгатване дестинации. Нарочно се стараят да не бъдат свързани с нещо определено — с обяд в даден ресторант, подстригване в конкретна бръснарница, залагане на коне в един и същ хиподрум, — от което може да се възползва противникът.

Мерките за безопасност на Белгази за мой късмет не бяха идеални. Поведението му страдаше от нещо, което софтуерните специалисти наричат „пропуск в системата за сигурност“ — в случая, неговата хазартна страст.

Сигурно тъкмо тази страст беше позволила на ЦРУ, а може би и на Каратето да го проследят до Макао. И в момента използвах пак нея, за да отгатна плановете му. Защото, ако си пристрастен към бакарата с високи залози и си в Макао за няколко дни, няма по-добро място от „Лишбоа“. Всичко друго изглежда мизерно.

Белгази не беше глупак, разбира се. И имаше вероятност да послуша здравия разум и да отиде да залага чиповете си на някое по-скромно място, не толкова разкошно и предвидимо. Обаче се съмнявах. Ако притежаваше такъв самоконтрол, едва ли щеше да е пристрастен към хазарта. Не, той играеше със страст и се успокояваше, като си казваше, че няма за какво да се тревожи, че никой не знае за пристигането му в Макао, пък и нали винаги пътува с бодигардове, за всеки случай.

С Кейко се насладихме на местната кухня — екзотична смесица от португалски, индийски, малайски и китайски влияния — в „О Порто Интериор“, приятно, но малко отдалечено ресторантче. Местоположението му ми даде отличната възможност по пътя да проверя дали не ни следят, както и после, когато взехме такси и потеглихме за „Лишбоа“.

Бях прекарал известно време във всички казина в Макао, докато разузнавах територията, това представляваше обаче само част от подготовката ми за операцията „Белгази“. Трябваше да съм наясно не само с хазарта в Макао, но и с хазарта изобщо. Ако познавах добре обичаите и характеристиките на тази субкултура, бих постигнал нужното равнище на незабележимост. Макао беше някакво начало, ала знаех, че ролята, която изпълнявам — богат японец, любител на хазарта, — ще бъде лишена от правдоподобност, ако никога не съм виждал Лас Вегас.

Затова бях прекарал една седмица там. Отседнах във „Фор Сизънс“ в южния край на ларгото, защото ми се стори единственият добър хотел, в който може да се влезе, без да се прекоси казиното, а знаех, че ще имам нужда от убежище от дима, шумотевицата и безумието. Играх бакара в шикозния „Беладжо“, рулетка в „Рио“, зарове в западащия „Ривиера“, чиито опити да върви в крак с развлеченията и блясъка наоколо изглеждаха пресилени и изкуствени като грима на жена, която знае, че изобщо не е била красива, а сега, освен това е станала безцветна и повехнала.

Когато не можех повече да търпя, излизах в пустинята на запад от ларгото и се разхождах. Глъчката бързо утихваше. Доста време минаваше, докато избягам от светлините — и даже след километри те пак засенчваха звездите в пустинното небе. Все пак постепенно всичко започваше да изглежда достатъчно незначително в далечината и аз спирах, и се взирах в онова, което бях оставил зад себе си. Докато стоях тихо върху рифовете от пясък и вдишвах неподвижния сух въздух, реших, че този невероятен град е тъжен и самотен, че суетнята, ресторантите и неонът са само пищен бинт, скриващ някаква безспорна душевна рана — самият град представляваше странно и мимолетно зрелище в очите на влечугите, наблюдаващи го като мен отдалече със своя немигащ поглед. Те трябва да разбираха с примитивното си съзнание, че съвсем скоро всичко отново ще се покрие с пясък и храсталаци, както винаги е било.

Тези мигове на отдих бяха неизбежно кратки. Връщах се на ларгото и всичко отново тънеше в крайности: коли, купени с данъчни облекчения, карани върху гладък асфалт, без нито една дупка; близо половинкилометрови шведски маси, омитани от невероятно дебели клиенти; пенсионери, надрусани от цял живот зяпане на телевизия и примамени на това място от желание за още зрелища, все повече и повече.

Бях си мислил, че 11 септември може да промени нещо, че може да стане повод за размисъл, за концентрация. Ако травмата от удара бе имала подобно въздействие, ползата от него беше краткотрайна. И по време на краткия си — за щастие — престой в Щатите, аз се уверих, че всъщност нищо не се е променило. Естествено, саможертвата бе дълг на малцина, лицемерно възхвалявани от мнозинството, което почти не прекъсваше инфантилните си гуляи, за да пожелае на войниците успех във войната.

Всичко това нямаше никакво значение за мен. Вече го бях виждал при връщането, си от Виетнам. Бях се навоювал. Сега този проблем имаха други хора.

С Кейко слязохме от таксито пред „Лишбоа“ и усетих, че бдителността ми се изостря. Не обичам казината, в Макао, Лас Вегас и където и да е другаде. Една от причините е, че входовете и изходите им обикновено са прекалено зорко охранявани. Освен това камерите и охранителните мрежи са най-добрите в света. Всяко движение, което направиш в казиното, се записва от стотици видеокамери и записът се съхранява най-малко две седмици. Ако има проблем — клиент, който печели прекалено много, маса, която губи прекалено много, — ръководството може да прегледа записите, за да види дали не е имало измама, и да вземе съответните мерки за отстраняване на причината.

Ала неприязънта ми не се дължи само на оперативните затруднения. Тя се подхранва от атмосферата, от мястото. За мен хазартът, при който всичко зависи от шанса и човек не може да му влияе и в най-малка степен, винаги носи дъх на отчаяние и потиснатост. Хазартната индустрия е наясно с проблема и се опитва да го прикрие с пищност. Предполагам, че това действа колкото с ароматизатор може да се замаскира всепроникваща воня.

Минахме през няколко стъклени врати и се качихме с къс ескалатор в главната зала на казиното. Кръглото помещение навярно обхващаше хиляда квадрата, фрашкани до дупка с тълпи от хора, мърдащи и плъзгащи се като тромбоцити в съсирваща се кръв. Високият таван едва се виждаше от облаците тютюнев дим, осветен от прожекторите. Във въздуха се носеха викове на радост и отчаяние.

Кейко искаше да играе на ротативките, което ми даде възможност спокойно да обиколя залите за бакара да потърся Белгази. Дадох й пачка хонконгски долари и я предупредих, че ще се върна след няколко часа. Ако нещата вървяха по план, най-вероятно щях направо да се прибера в хотела. В такъв случай, когато се видехме, щях да й кажа, че съм я търсил, обаче не съм я намерил и съм решил, че си е тръгнала преди мен.

Запътих се към стълбището, което щеше да ме отведе от залата за ниски залози в стаите на големите играчи горе. Подминах множество пенсионери, всеки захласнат по ротативката си, и те ми напомниха за гълъби, научени да дърпат лост в замяна на някоя и друга награда. Следваха няколко еднакви маси за рулетка, заобиколени от по-млада аудитория — здраво стиснали зъби, с блеснали от евтин екстаз очи, мърдащи устни в безмълвна молитва към същите ония богове, които въпреки всичко с олимпийска капризност измъчваха своите жертви.

Купих чипове за четиристотин хиляди хонконгски долара — около шейсет хиляди американски. Вече бях изкрънкал от Канезаки значителни суми за „разходи“ — за тяхното отчитане ми беше мрънкал по-рано. После минах покрай вратите на различните зали, без да влизам вътре, докато намерих моя човек.

От двете страни на входа на най-скъпата ВИП зала в „Лишбоа“, на последния пети етаж, стояха двамата бодигардове. Белгази вероятно се чувстваше достатъчно сигурен вътре, щом не си правеше труда да изисква да няма кибици. Естествено, гардовете можеха да наблюдават входа и да се справят с всеки, който им се стори подозрителен.

За тяхно нещастие, аз не изглеждам подозрителен. А присъствието им ми показа точно къде да отида.

Минах помежду им и влязох в залата. Играеше се само на една от трите маси за бакара. Останалите бяха свободни, като се изключат крупиетата, сковани като колосаните яки на белите си ризи, готови за играчите, които със сигурност щяха да се домъкнат, когато вечерта прелееше в нощ, и няколкото азиатски хубавици, които определих като подставени лица, пратени там да привличат баровци със сияйните си усмивки и дълбоките си деколтета.

Хвърлих поглед към заетата маса. Там бяха Белгази и блондинката, и двамата облечени с вкус и някак прекалено стилно в сравнение с другите играчи. Белгази носеше бяла риза с разкопчана яка и тъмносин блейзер, блондинката — бяла копринена блуза и черно болеро. Повечето от четиринайсетте места бяха заети, обаче столовете от двете страни на Белгази и гаджето му бяха свободни. Те бяха единствените чужденци и сигурно се бяха изолирали по този начин, за да не обидят някого, който може да смята присъствието на чужденец за кутсуз. Аз не изпитвах такива опасения. Всъщност тъкмо напротив, особено тази вечер.

Вече бях идвал в тази зала и бях виждал да се залагат до сто хиляди щатски долара за една ръка. Знаех, че някои клиенти играят цяла нощ и продължават на другата. Неколцина от другарите на Белгази, с изцъклени очи и пребледнели лица под светлината на полилея, като че ли бяха постъпили точно така.

Крупието обърна картите на играча и извика:

— Пълна осмица! — Възбуден шепот, обходи масата: осмицата беше „пълна“ и можеше да бъде бита само от деветка. Печалбата щеше да се определи от картите, които вече бяха на масата — нямаше да се раздават повече. Крупието почти мъчително бавно обърна картите на банката и извика: — Пълна деветка! — Избухнаха овации и проклятия, първите от ония, които бяха заложили на банката, последните от заложилите на играча. Докато крупието подаваше картите през масата на другите двама служители, които започнаха да изплащат печелившите залози, мнозина играчи наведоха глави и се заеха да пишат в осигурените от казиното тефтерчета, опитвайки се да открият някаква система в случайността, да напипат вълната на късмета, която да яхнат.

Приближих се и заех стола отдясно на Белгази, така че естествено да се извръща от мен, за да разговаря с блондинката или да следи действията на играча на място номер едно, който изпълняваше ролята на банка. Забелязах компютърната чанта, опряна в крака му, за да усети, ако случайно помръдне.

Той се обърна към мен.

— Виждал съм ви, нали? — попита на английски с френски акцент и поприсви за миг тъмните си очи, наполовина в опит да си спомни, наполовина като обвинение. Блондинката ме стрелна с поглед и се извърна.

Това донякъде нарушаваше етикета на комарджиите, който общо взето се основава на взаимно уважение към анонимността на играчите.

— Може би на масите долу — скрих изненадата си аз. — Трябваше да посъбера малко пари, преди да се кача във ВИП стаите.

Той бавно поклати глава два пъти и се усмихна, като продължаваше да се взира в очите ми.

— Не долу. В „Ориентал“. С една хубава азиатка. Не е ли с вас тази вечер?

— В „Ориентал“ ли сте отседнали? — попитах, заобикаляйки въпроса му като всеки уважаващ се донжуан, попитан за любовницата си от непознат.

— Хотелът е прекрасен — каза той, като също донякъде избегна прекия отговор.

Бях впечатлен. Бях внимавал да остана незабележим, но той въпреки това ме беше запомнил. Явно го биваше да долавя и най-дребните подробности от обстановката, които по някое време можеха да наклонят везните между печалбата и загубата. Или между живота и смъртта.

Крупието ни осведоми, че е време да направим залозите си.

— Да, но тук се играе бакара — подхвърлих и заложих минимума от десетина хиляди долара на банката. Белгази кимна и заложи на играча, после се обърна, за да проследи раздаваните карти. Това движение ми показа, че всъщност аз не го интересувам. Иначе нямаше да ми обърне гръб. Въпросите му бяха инстинктивна проверка, стрелба по гората, за да види дали ще улучи нещо и дали някой ще отговори на огъня.

Банката получи първата карта от крупието. В това време аз се наведох напред и скръстих ръце, поставяйки пръстите на дясната върху красивия „Трейсър“, който носех на лявата си китка. От долната страна на часовника имаше голямо колкото нокът пликче, съдържащо коктейл, какъвто едва ли сервираха барманките в казиното. Въпросната смес се състоеше главно от staphylococcus aureus — бързо действащ хранителен отровен патоген — и хлоралхидрат, съединение, което предизвиква гадене, дезориентация и безсъзнание в интервал от един до четири часа. Първото щеше набързо да прати Белгази обратно в хотела. Второто щеше да се погрижи за дълбокия му, макар и не кой знае колко спокоен сън, когато стигнеше там. Освободих пликчето и го хванах между показалеца и средния пръст на дясната си ръка. Щях да изчакам подходящ момент, поредното завъртане на главата му, голяма печалба или загуба на един от играчите или нещо друго, което да отвлече вниманието му, и да направя своя ход.

Този план щеше да ми осигури важно вторично предимство: симптомите на стафилококовата инфекция са толкова остри и се проявяват толкова бързо, че имаше голяма вероятност Белгази да се върне в хотелската си стая без или поне преди блондинката. А дори дамата да настояваше да го придружи или да се прибереше скоро след него, той вероятно щеше да я отпрати за известно време, за да преживее сам въздействието на бунтуващия му се стомах.

Спечелих първата ръка. Дотук добре: не знаех колко време ще отнеме осъществяването на плана ми, но дори при благоприятно развитие на играта и бавно темпо, парите на Канезаки нямаше да стигнат задълго.

Появи се красива сервитьорка. Белгази си поръча тоник. Предположих, че при залози от петдесет хиляди на ръка иска да остане напълно трезвен. Последвах примера му.

Блондинката се наведе към него.

— Je vais essayer les tables de des. Je serai de retour bientot. — Ще опитам на масите за зарове. Ще се върна след известно време. Тя се изправи и се отдалечи.

Идеално. Сподирих я с поглед, съвсем бегъл, какъвто Белгази нямаше да сметне за изненадващ или неучтив. Тя носеше черна пола в тон с болерото. Краката й бяха изумителни и ходеше с непринудената самоувереност на жена, която отдавна е разбрала, че е красива и не намира този факт нито за удивителен, нито за достоен за перчене.

На следващата ръка Белгази удвои залога. Аз продължих с минимума. Този път спечелихме и двамата.

Сервитьорката донесе напитките върху сребърен поднос. Остави чашата на Белгази на масата до него, наведе се напред и направи същото с моята. Той наблюдаваше банкера, който се готвеше за раздаването. Сега.

Понадигнах се от стола си и се пресегнах за чашата си с две ръце, като че ли се боях да не я разлея. Когато дясната ми ръка минаваше покрай чашата на Белгази, за миг спрях и стиснах пръстите си. Шевът в долния край на пликчето, по-тънък от самия найлон, безшумно се разтвори и освободи съдържанието. С тяло скрих движението от камерите на тавана, които иначе можеше да го заснемат. Готово. Седнах си на мястото с тоник в ръка.

По време на следващата ръка Белгази не обърна внимание на чашата си, при по-следващата също. Ледът в чашата му се топеше и започнах да се безпокоя, че някоя сервитьорка може да дойде и да я смени. Имах още едно пликче, естествено, обаче не исках да повтарям рискованата маневра с изсипването му в чашата.

Оказа се, че няма и нужда. В края на петата ръка той вдигна чашата си и отпи. Една глътка. Пауза, после още една. После остави чашата.

И това стигаше. Беше време да си вървя. Изиграх още една ръка, после си събрах чиповете.

— Късмет — пожелах му и понечих да се изправя.

— Толкова скоро? — изненада се Белгази.

Бях останал там по-малко от час — само миг от гледна точка на закоравелите комарджии. Той все още опипваше, виждах. Имаше инстинкт на ченге за несъответствията. Кимнах и се усмихнах.

— Научил съм се да се отказвам, докато още съм на печалба — осведомих го, като повдигнах чиповете.

Белгази отговори на усмивката ми, хладнокръвен, както винаги.

— Да, обикновено така е разумно.

На излизане от казиното се отбих в тоалетната. Пълният мехур щеше да е голяма досада по-късно тази вечер, а и исках хубаво да си измия ръцете. Стафилококите са доста неприятно нещо и нямах желание неволно да ги погълна.

Взех такси до „Ориентал“ и направо се качих в стаята си. Кейко я нямаше, сигурно още играеше с парите, които й бях дал. Взех каквото ми трябваше от сейфа, прибрах го в раничката, която носех специално за този случай, и отидох в апартамента на Белгази. Скоро щеше да му прилошее и завръщането му можеше да се очаква малко по-късно, а аз трябваше да вляза преди него. Ако ме изпревареше, той можеше да спусне резето — елементарна механика, обаче недостъпна отвън — и щях да пропусна възможността.

Преди да вляза, използвах солджървижъна. Блондинката бе казала, че отива да играе на зарове, но хората често си променят решенията. В стаята нямаше никого. Отключих със самоделния си шперц. Щеше да е най-добре, ако можех просто да се скрия в гардероба или да се изпъна под леглото, ала телохранителите щяха да погледнат първо там, дори при съвсем повърхностна проверка. Затова бързо се запътих към по-голямата от двете бани в апартамента. Видях два комплекта тоалетни принадлежности, подредени върху огромния мраморен плот около мивката — сигурно на Белгази и блондинката.

Към предния ръб на плота беше закрепена вертикална мраморна плоча, стигаща на около една четвърт от разстоянието до пода. Извадих миниатюрното фенерче от раницата — седем и половина сантиметра, петдесет и пет грама, петнайсет лумена — клекнах и надникнах под плочата. Тръбите за горещата и студената вода излизаха от крановете горе и потъваха в стената. Видях облото дъно на керамичната мивка и канала, който първо се спускаше надолу, после пак се издигаше и заедно с другите тръби изчезваше в стената.

Усмихнах се. Ако Белгази се бе настанил в по-скромна стая, номерът нямаше да мине и щеше да ми се наложи да измисля нещо по-непрактично. Тук обаче имаше толкова голям плот, че между вертикалната мраморна фасада и долната страна на мивката отзад оставаше достатъчно място. Малко трудно щях да се вмъкна, но имаше точно толкова пространство, колкото за човек с моя ръст.

Бръкнах в раницата и извадих специално направения найлонов хамак, който в разгънато състояние малко приличаше на неестествено тънка корабна койка с четири алуминиеви палеца в краищата. Отново клекнах, захапах фенерчето между зъбите си и потърсих места за закрепване на палците. Можех да ги заменя с вакуумни чашки или други средства за закачване, но не се наложи: мраморният плот трябва да тежеше близо сто килограма и се поддържаше от дървени подпори, всяка от които осигуряваше удобна пролука за палците. Закачих хамака, опънах хоризонталните ремъци, после се покатерих заедно с раницата отгоре. Отпуснах се по хълбок, свит около заобленото дъно на мивката, пъхнал раницата под подлакътницата си. Не беше удобно, но се търпеше. Определено бях преживявал и по-неприятни неща, пък и във всеки случай едва ли щях да чакам много.

Знаех, че ако ги бива в работата им, бодигардовете най-вероятно ще претърсят апартамента преди влизането на Белгази. Също така бях уверен, че в сегашното си състояние той ще иска да остане сам и затова сигурно ще им нареди да излязат — ако изобщо ги пуснеше вътре, — преди да са направили подробна проверка. И все пак, какъвто си бях добър скаут, носех двайсет и два калибров еднозаряден пистолет, разработен от ЦРУ и изкусно скрит в изящна писалка „Монблан Майстерщюк“, която сега извадих от раницата. При нужда щях да я използвам, за да поваля най-близкия си противник, а в последвалата суматоха щях да се оправя с останалите. Естествено, ако се стигнеше дотам, нямаше да ми платят, затова оръжието беше само за краен случай.

Не се наложи да чакам дълго. Двайсет минути след като бях заел позиция, чух вратата на апартамента да се отваря. Във външната стая светна лампа. После стъпки, приближаващи се към мен. Вратата на тоалетната се блъсна в стената. След това се разнесоха звуци от повръщане.

Пак стъпки, на друг човек. Мъжки глас:

— Monsieur Belghazi…

Бодигардът, предположих. Отново се чу повръщане, после гласът на Белгази, нисък и дрезгав:

— Yallah! — Не знаех думата, обаче разбрах какво иска да каже. Вън. Веднага.

Чух бодигарда да се отдалечава, после отваряне и затваряне на външната врата. Белгази продължи да пъшка и повръща. В бързината не бе се сетил да включи лампата в банята, но откъм апартамента нахлуваше известна светлина, за да сгъсти сенките под мивката, където висях.

Нещо метално изтрополя по мраморния под и се зачудих какво ли е. После се сетих: токата на колана му. Стафилококите причиняват диария и той се мъчеше да върви в крак с проявяващите се симптоми. Последвалите звуци и миризми потвърдиха диагнозата ми.

След десетина минути го чух да излиза от банята. Светлината в спалнята угасна. Спокойно можех да предположа, че се е строполил на леглото.

Леко вдигнах ръка и погледнах светещия циферблат на трейсъра. Щях да му дам още половин час — достатъчно, за да съм сигурен, че хлоралхидратът е почти напълно разграден в организма му и следователно е максимално трудно да се регистрира, ала не чак толкова дълго, че да започне да се събужда. Аутопсията щеше да установи наличието на стафилококи, разбира се, обаче те се срещат естествено, макар и злополучно, в храната, затова присъствието им нямаше да възбуди подозрения. С малко късмет, при отсъствието на каквото и да е друго вероятно обяснение, те щяха да поемат вината за инфаркта, който щеше да получи Белгази.

Всъщност инфарктът щеше да е резултат от инжектиране на калиев хлорид. Смятах да използвам подмишничната или може би очната вена, и двете трудни за откриване входни точки, особено с игла двайсет и пети размер, с каквато щях да си послужа. Инжекцията с калиев хлорид е безболезнен начин да си заминеш от този свят, поне според кардиолозите. Калиевият хлорид деполяризира клетъчните мембрани в сърцето, предизвиква пълно спиране на сърдечния мускул, незабавно изпадане в безсъзнание и бърза смърт. След настъпването й другите клетки в тялото естествено започват да се разкъсват, освобождават калия в кръвоносната система и правят неустановимо наличието на фактора, довел до началото на процеса.

Изтекоха двайсет минути. Не се чуваше нищо друго, освен неволното пъшкане на изпадналия в безсъзнание Белгази. Изтърколих се от хамака и безшумно се спуснах на пода. Само още няколко минути и щях да приготвя инжекцията. Носех шишенце хлороформ, който щях да използвам, ако той започнеше да се раздвижва през това време.

Някой пъхна карта в ключалката на вратата. Вцепених се и се заслушах.

След малко вратата се отвори и затвори с изщракване. Лампата в спалнята светна.

Бръкнах в раницата и извадих писалката. Чух стъпки в стаята. Белгази тихо изпъшка. После женски глас:

— Achille, tu vas bien? — Добре ли си, Ахил?

В отговор на което Белгази, явно в несвяст, само простена.

Блондинката, помислих си. Хванах писалката в лявата си ръка и с дясната откачих връзката си с ключове и скъсеното зъболекарско огледалце, което нося на нея. Безшумно се прокраднах до вратата и наклоних огледалото така, че да виждам спалнята.

Тя беше, както и очаквах. Трябва да имаше свой ключ.

Сбърчих чело. Неприятно усложнение. Ако се беше забавила само още десет минути, всичко щеше да е свършило.

Видях я да разтърсва Белгази веднъж, после пак, по-силно.

— Ахил? — повтори. Този път даже изпъшкване нямаше в отговор.

Блондинката дълбоко си пое дъх, задържа го за малко и постепенно го изпусна, повдигайки брадичка нагоре и отпускайки рамене. После бързо и тихо отиде при ключа на стената и изключи лампата. Сега стаята се осветяваше само от околните сгради и уличните лампи. Видях я да хвърля поглед към тюлените завеси, които бяха спуснати.

След това отиде до бюрото срещу леглото. Насочих огледалцето натам и забелязах компютърната чанта на Белгази, онази, с която го бях видял във фоайето и после в казиното. Интересно.

Тя дръпна ципа и извади тънък лаптоп, който отвори. После се приближи до леглото, предпазливо взе една от възглавниците до главата на Белгази, върна се при бюрото и постави възглавницата върху клавиатурата на лаптопа. Трябваше ми секунда, за да се досетя какво прави: заглушаваше звуците или музиката, предупреждаващи, че операционната система се събужда. Добър ход, който предполагаше известна предвидливост и може би опит. Нямаше откъде да знае как е оставил звука Белгази — ако беше усилен, музикалните тонове при стартирането можеха да смутят съня му.

След няколко минути на екрана се появи логото на уиндоус. Придружаващите го звуци едва се чуваха под пухената възглавница. Жената остана за момент неподвижна, после вдигна възглавницата и я върна на предишното й място на леглото. Направи ми впечатление, че не я пусна на пода, нито я захвърли небрежно настрани. Оставяше стаята така, както я бе заварила, с други думи, както я бе оставил Белгази, до най-малките подробности. Поредният признак, че има добър инстинкт или че е специално обучена. Или и двете.

Тя се върна при бюрото и извади мобифон от чантичката си. Известно време си игра с него, след това го насочи към лаптопа и започна да натиска бутоните.

Изтекоха няколко минути. Въвеждаше нещо в мобифона, поглеждаше лаптопа за няколко секунди и продължаваше. От време на време се озърташе към Белгази. През цялото това време виждах екрана на лаптопа. Нямаше промени. Предполагах, че компютърът е защитен с парола, че нейният „мобифон“ е повече от това, което изглежда, и че с негова помощ блондинката „разпитва“ лаптопа през инфрачервения порт или може би с друга безжична връзка от типа на блутуут. Най-вероятно се опитваше да генерира парола или да проникне по друг начин вътре.

Минаха пет минути, после още толкова. Наближаваше моментът, когато Белгази щеше да разгради достатъчно от хлоралхидрата, за да дойде в съзнание. Още пет минути, най-много десет, и щеше да се наложи да се откажа.

Но как? Не ме смущаваше измъкването. Белгази нямаше да е в състояние да ме спре, даже да беше в пълно съзнание, когато си тръгвах, а не очаквах и жената да представлява сериозно препятствие. Ако Белгази ме видеше обаче, особено след като по-рано вечерта се бяхме запознали в „Лишбоа“, или ако блондинката съобщеше, че е имало друг човек, още повече щяха да затегнат мерките за безопасност. И щях доста да се изпотя, докато получа втори шанс.

Чух Белгази да изпъшква. Жената се вцепени и хвърли поглед към него, но той повече не помръдна. И все пак явно бе решила, че партньорът й може би се събужда, защото след секунда пусна мобифона обратно в чантичката си, остави я на пода и изключи лаптопа, като отново използва възглавницата, за да заглуши евентуалната прощална мелодия. Когато екранът помръкна, блондинката затвори капака и прибра машината в чантата, върна възглавницата на леглото и започна да се съблича.

Мамка му.

Положението ставаше все по-лошо. Не можех да разчитам, че ще заспи достатъчно бързо, нито че сънят й ще е достатъчно дълбок, за да мога да се измъкна незабелязано. По дяволите, от всичко, което бях видял до този момент, ми намирисваше, че тя спи също толкова леко, колкото и аз. Освен това, съдейки по грижите, които положи пред очите ми, можех да предположа, че е спуснала вътрешното резе на вратата. Най-вероятно го бе сторила съзнателно, в рамките на мислен списък с мерки за безопасност, и следователно щеше да си спомни, че го е направила. Ако на сутринта го завареше вдигнато, по-скоро щеше да заключи, че в стаята е имало някой, отколкото да се усъмни в паметта си.

Да убия и двамата? При създалите се обстоятелства не можех да инсценирам „естествена смърт“. Канезаки беше подчертал, че възнаграждението зависи изцяло от отсъствието на улики за престъпление, затова нямаше да използвам насилие, освен ако не се наложеше. Пък и никога не се занимавам с жени и деца. Наскоро имаше едно изключение, но мотивите бяха лични. В случая с гаджето на Белгази принципите ми важаха. Нещо повече, установих, че тя започва да ми харесва. И не само защото бе красива. А заради хладнокръвието й, заради властното й излъчване. И заради инстинкта и интелигентността, на които ми се струваше, че току-що съм станал свидетел.

Имаше една възможност, рискована, обаче не повече от другите в скромния ми списък от опции.

Изчаках жената напълно да се съблече, момент, когато щеше да се чувства максимално безпомощна и смутена. Тъкмо се насочваше към леглото, навярно за да си легне, и аз влязох в спалнята.

Когато ме видя, блондинката се сепна, ала запази самообладание.

— Какво правиш тук пък ти, по дяволите? — тихо ме попита на английски с някакъв европейски акцент. И така подчерта думата ти във въпроса, че прозвуча по-скоро обвинително, отколкото уплашено.

— Познаваш ли ме? — прошепнах в отговор и си помислих: какво става всъщност?

— Видях те в казиното. Също и в хотела. Какво правиш тук?

Божичко, тя беше не по-малко наблюдателна от Белгази.

— Как мина с компютъра на приятелчето ти? — попитах, опитвайки се да си върна инициативата. Взирах се в торса, областта, която винаги наблюдавам, след като съм се уверил, че ръцете са празни, защото агресивните движения обикновено започват оттам. В този случай обаче видът име разсейваше. Гола изглеждаше още по-добре, отколкото в черния тоалет, който носеше по-рано.

Блондинката запази самообладание.

— Не знам за какво говориш.

Бързо й показах солджървижъна, все още закрепен на китката ми, и блъфирах:

— Нима? Всичко е заснето тук, на свръхчувствително видео.

Тя хвърли поглед към устройството, после пак се вторачи в мен.

— На солджървижън ли? Не знаех, че има видео.

По дяволите, техниката й беше позната. Каквато и да бе тя, явно си я биваше и трябваше да престана да я подценявам.

— Този има — импровизирах. — Хайде да сключим сделка. Не знам за кого работиш и не се интересувам. Що се отнася до мен, мога да приема, че изобщо не се е случвало. Ти не си ме виждала и аз не съм те виждал. Как ти се струва?

Блондинката дълго мълча, привидно без да се стеснява от голотата си. После попита:

— За кого работиш?

Усмихнах се.

— Не питай, няма да ти кажа.

Жената пак се умълча. За миг погледът ми се плъзна надолу. Имаше страхотно тяло: едновременно мускулесто и закръглено, като фигура на кънкьорка или необикновено висока гимнастичка, с изящна светла кожа, която сякаш слабо сияеше на процеждащата се през завесите светлина.

Отново я погледнах. Тя следеше очите ми.

— Сигурно блъфираш за видеото, но не мога да рискувам — спокойно заяви. — Затова не мога да те оставя да си тръгнеш с него.

Самоувереността й ме впечатли. Кимнах към Белгази.

— Той ще дойде на себе си всеки момент. Ако се свести и ме види, и за двама ни няма да е добре.

Тя забели очи, сякаш раздразнена.

— Ще се облека.

За малко да й повярвам. Колко естествено — непознат я е заварил гола и искаше да се облече. Допреди малко обаче голотата й изобщо не я бе смущавала. Пък и раздразнението не й идваше отвътре.

— Недей — рязко я спрях. Писалката беше в джоба ми и нямаше да успея да я извадя навреме. Но дори и да го сторех, насочването на писалка обикновено не е така впечатляващо, колкото, да речем, на десетмилиметров глок. Не можех да използвам писалката, за да я заплаша, а само да я застрелям, а аз не исках да го правя.

Тя не ми обърна внимание. Видях, че се насочва към чантичката си, а не към дрехите.

Вероятно имаше оръжие там. Взех разстоянието на две дълги крачки и ритнах чантичката настрани. В това време блондинката се изпъна и левият й лакът се насочи към дясното ми слепоочие. Инстинктивно се приближих още повече, за да мина зад удара, и понечих да вдигна ръце. Тя обаче моментално завъртя хълбоци в обратната посока и ме улучи с другия си лакът от отсрещната страна. Фрас! Свитки ми излязоха. Преди да се приготви за нова комбинация, аз клекнах, обвих с лявата си ръка по-близкия й глезен и забих рамо в пищяла й. Жената тежко се просна по гръб.

За да й попреча да направи секира със свободния си крак или да ме атакува по друг начин, поставих длан върху бедрото й и се оттласнах. Изправих се и се отдръпнах назад, като внимателно я наблюдавах.

— Да не си луда? — тихо попитах. — Какво ще си помисли той, ако го събудиш?

Тъкмо това обаче беше въпросът, нали? Ако искаше или бе готова да го събуди, тя вече щеше да го е сторила. Значи не искаше Белгази да узнае за посещението ми, може би заради „видеото“, може би по други причини. Опитът да ме очисти представляваше пресметнат риск. После щеше да има само една версия за случилото се.

Главата ми тъпо пулсираше от удара. Отидох при чантичката и я вдигнах, за да съм сигурен, че повече няма да се опитва да я вземе. Нямах представа какво има вътре: електрошокова палка в гилза от червило, кредитни карти с подострени ръбове, оръжие в писалка като моето.

Белгази пак изпъшка. Трябваха ми поне няколко минути, за да го подготвя за инжекцията, дори да не беше се появявала новата ми спаринг партньорка, и изглежда времето ми изтичаше.

— Щеше да е чудесно, ако се бяхме запознали при други обстоятелства — казах, като разтривах удареното си ляво слепоочие и направих крачка към вратата.

— Как ще минеш покрай бодигарда? — чух я да пита.

Това ме извади от равновесие. Бях очаквал телохранителите да си отидат, след като изпратеха Белгази до стаята.

Насочих солджървижъна към стената и проверих монитора. И естествено, от другата страна на вратата имаше човешка фигура. По дяволите.

— Дай ми видеото и аз ще го отпратя — предложи тя. — Така ще можеш да си отидеш.

Бавно поклатих глава в опит да измисля нещо. Белгази отново простена. Блондинката се озърна към него, после пак ме погледна.

— Виж — остро прошепна тя. — Не знам кой си, но явно не си му приятел. Досетил си се, че и аз не съм му приятелка. Сигурно можем да си помогнем един на друг.

— Възможно е — отвърнах, като я наблюдавах.

— Но първо прояви малко доверие. Дай ми записа.

Пак поклатих глава.

— Знаеш, че не мога. На мое място и ти нямаше да ми го дадеш.

Очите й едва забележимо се присвиха.

— Съмнявам се, че изобщо има запис. В такъв случай, когато той се събуди, ще бъде моята дума срещу твоята. Гарантирам ти, че ще бъде склонен да повярва на мен, а не на теб.

Свих рамене.

— Ами ако му кажа да провери бут лога на лаптопа си? Сигурен съм, че Белгази го е задействал. Или да поразгледа твоя така наречен мобифон?

Не получих отговор.

— Съгласен съм, че можем да си помогнем един на друг — продължих. — И ето как можем да го направим. Аз пак ще се скрия. Ти ще повикаш бодигарда вътре, защото Белгази изглежда сериозно болен, повръщал е и почти е в безсъзнание, налага се да го закарате в болница. Двамата с телохранителя го извеждате от тук. Никой няма да претърси стаята, след като той е бил вътре, и щом изчезнете, и аз ще си плюя на петите. Тогава може да получиш записа.

Тя дълго мълча. Ако ме пипнеха там и Белгази получеше „записа“ или се раздрънках за бут лога и нейния мобифон, прикритието й, каквото и да беше то, определено щеше да отиде по дяволите. Ако си тръгнех със „записа“, блондинката щеше да поеме риск, но можеше да й се размине. Явно бе наясно с положението и знаеше, че аз също го разбирам.

— Как да се свържа с теб? — ускорих сключването на сделката аз.

Русокосата прехапа устни.

— Утре след осем вечерта ме потърси в казиното.

— В „Лишбоа“ ли?

— Не, тук, в „Ориентал“.

— Как да те наричам?

Тя впери в мен хладните си гневни очи.

— Дилайла.

Белгази отново изпъшка. Кимнах и бързо се върнах в банята. Извадих писалката, после се вмъкнах обратно в хамака под мивката.

След малко чух вратата на апартамента да се отваря, последва приглушен разговор на френски. Говореха Дилайла и един мъж. Чух ги да влизат вътре, където се заеха да свестяват Белгази. Различих няколко думи на френски: „болен“, „болница“, „лекар“. После се обади гласът на Белгази, тих и безсилен:

— No, non. Je vais bien. — Не, не, добре съм.

Гласът на Дилайла, вече по-близо, настояващ да отидат на доктор. Още възражения, също по-близо.

Мамка му, той беше станал и идваха насам. Наложих си да се отпусна и безшумно задишах през нос.

— Je vais bien — повтори Белгази точно пред банята. Гласът му вече звучеше по-уверено. — Attendez une minute. — Ходилата му зашляпаха леко по мраморния под. Завъртя се кранче, по тръбите около мен потече вода. Извих глава и погледнах надолу. Пред мивката стояха два крака. Ако исках, можех да се пресегна и да ги докосна. Забелязах две линии, минаващи по дължината на пищялите му, където космите бяха опадали, личеше и леко вълнообразно нагъвал не по повърхността на самата пищялна кост типични деформации за практикуващите тай бокс и други бойни изкуства. Костите се уголемяват в резултат на травмите от многократните удари и постепенно се оформят в лишена от нерви и ужасяващо твърда ударна повърхност. В досието на Белгази пишеше нещо за савате — френски стил в кикбокса. Явно информацията отговаряше на истината.

Чух го да плиска лицето си с вода, пъшкайки: „Merde“. После ритмични звуци от припряно миене с четка за зъби — съвсем естествено желание след повръщане.

Миенето на зъбите спря. Водата пак потече. После нещо изтрополя на пода, на практика под мен.

Завъртях глава и я видях: беше изпуснал четката за зъби. Мама му стара.

Сърцето ми, което туптеше сравнително спокойно за създалите се обстоятелства, направо полудя. Адреналинът нахлу от торса ми в шията и крайниците. Стиснах по-здраво писалката. Дишах плитко и безшумно. Тялото ми бе напълно неподвижно.

Белгази клекна и протегна ръка към четката. Видях обръснатото му теме, гърбицата на носа му, изкривен от старо счупване, горната повърхност на изпъкналите му скули, раменете и гърба му, мускулести и обрасли с тъмни косми.

Само трябваше да вдигне очи и щеше да ме види.

Обаче не ги вдигна. Пръстите му се сключиха около четката и той се изправи. След малко водата спря да тече и Белгази излезе от банята.

Пак чух гласове в спалнята, обаче схващах съвсем малко от разговора. Явно Белгази категорично отказваше да отиде на лекар. Божичко, щеше да се наложи да пренощувам, увиснал под мивката като скален катерач, заспал на вертикален планински склон.

Разнесе се гласът на Дилайла. Нещо за „medicine“, лекарство. Вратата се отвори и затвори.

Изтекоха две минути. Тишина в апартамента. После стъпки, бързо приближаващи се към мен. Някой нахлу в банята, подмина ме и се хвърли в тоалетната кабинка. Вратата й се затръшна, моментално последва повръщане.

Чух по-леките стъпки на Дилайла. Тя се насочи право към мивката и приклекна, за да ме види. Трябва да беше премислила нещата, за да се досети, че това е единственото прилично скривалище. За пореден път ме впечатляваше.

— Пратих телохранителя за лекарство — прошепна. — Това е единственият ти шанс.

Без да продумам, аз се изтърколих от хамака и безшумно се отпуснах на пода на една ръка и пети. Понечих да събера вещите си, обаче Дилайла ме спря с ръка на рамото.

— Остави екипировката — рече тя. — Няма време. По-късно ще се погрижа за нея.

— Merde! — възкликна иззад вратата Белгази и пак повърна. Кимнах на жената и се запътих към изхода. Тя ме последва по петите. Спрях пред вратата и с помощта на солджървижъна се уверих, че коридорът е чист.

Излязох навън. Дилайла безмълвно затвори вратата зад мен.