Бари Айслър
Рейн-сан: Справедливото клане (9)

9.

Дилайла беше казала, че Белгази ще отсъства от Макао за ден-два, пък и докато тя ми се пречкаше наоколо, не можех да предприема каквото и да е. Реших, че със собственото ми кратко пътуване поемам достатъчно малък риск, за да оправдае евентуалната полза.

Взех влака стрела от токийската гара за Осака, по-малко вероятен пункт за напускане на страната от токийското летище „Нарита“. Проверих чатрума от една интернет кабина. Там ме очакваше информацията, която бях поискал от Тацу: Чарлс Кроули Трети. Домашен, служебен и мобилен телефон, служебен адрес — формално в държавния департамент, но всъщност в централата на ЦРУ в Ленгли и следователно от малко оперативно значение, както и домашния му адрес: Пимит Драйв 2251, Уест Фолс Чърч, апартамент 811. Жилищен комплекс във Вирджиния. Най-вероятно блок, поне осеметажен.

Резервирах си място за директен полет на японските авиолинии до вашингтонското летище „Дълес“ на другата сутрин. После се настаних в евтин хотел в Умеда. Легнах си, ала сънят не идваше. Прекалено много кафе. Прекалено много за мислене.

Станах, нахлузих халата юката, каквито има даже в най-евтините японски хотели, и седнах на единствения фотьойл в стаята. Не запалих осветлението и зачаках да се уморя достатъчно, за да заспя. Усещах, че няма да е толкова скоро.

Винаги е най-трудно в евтините стаи. Малко лукс може да те упои като анестетик. Махни анестетика и болката нахлува на освободеното от него пространство като ледена вода през пробит корпус. Спомените запъплиха напред, възбудени, настойчиви, като призраци, одързостени от мрака наоколо.

Бях осемгодишен, когато за пръв път видях майка си да плаче. Тя беше силна жена — трябваше, за да се откаже от живота и кариерата си в Америка и да стане съпруга на баща ми — и докато не се уверих в противното, си бях мислил, че е неспособна да пролива сълзи.

Един следобед госпожа Сузуки, съседката, дойде да ме вземе от училище насред часовете, казвайки ми само, че трябва да се прибера вкъщи. Бе юни и във влака на връщане беше задушно, горещо и влажно. По пътя зяпах през прозореца и смътно се чудех какво става, ала бях убеден, че всичко е наред и скоро ще ми обяснят.

Майка ми ме чакаше на входа на малкия ни токийски апартамент. Тя благодари на госпожа Сузуки, която се поклони необичайно ниско и продължително, преди безмълвно да се оттегли. Тогава майка ми затвори вратата и ме заведе до дивана в дневната. Държеше се някак тържествено — официалност, която ми се струваше странна и някак зловеща. Взе ръчичките ми в своите по-големи длани и ме погледна в очите. Нейните изглеждаха особени, тревожни и някак уплашени, и аз неловко се заозъртах наоколо, боейки се да отвърна на погледа й.

— Джун, имам лоша вест и трябва да бъдеш много смел — неестествено тихо рече майка ми. Кимнах бързо, за да й покажа, че винаги може да разчита на моята смелост, разбира се, ала усещах, както винаги усещат децата, че се е случило нещо ужасно, и страхът ми започна да расте, да ме изпълва.

— Станала е злополука — продължи тя — и татко ти… татко ти е загинал. Накуната но. — Няма го вече.

Не бях съвсем незапознат с идеята за смъртта. Когато бях четиригодишен, кучето на бащините ми родители умря и на времето майка ми обясни, че Ханзу — Ханс — е бил много стар и е трябвало да отиде на небето. Обаче концепцията, че баща ми може да си е отишъл, беше прекалено необятна за мен. Поклатих глава, без да разбирам съвсем, и тогава самообладанието на майка ми поддаде и сълзите й рукнаха.

И така онзи следобед за пръв път се запознах със смъртта като нещо, което може да разплаче моята силна майка.

Заплаках с нея, ужасени сълзи на болка, страх и смут. И през следващите седмици и месеци, докато отсъствието на баща ми, дотогава толкова властна фигура в живота ми, започваше да пуска корени, запознанството ми със смъртта се задълбочи. Постепенно започнах да я приемам като случайната карта в по-рано подредената вселена, внезапния рушител, хитрия спотаил се крадец.

Трябваха ми още пет години, за да разбера окончателно, че татко вече наистина го няма, че сега го представляват само все по-далечните спомени, като примитивни пещерни рисунки, останали от някакъв отдавна изчезнал народ. Сега смъртта беше място, където хората отиваха завинаги, след като умрат, място, което постепенно изсмукваше яснотата на спомена за подобно еднопосочно пътуване.

На деветнайсетгодишна възраст получих военната телеграма, която ме осведомяваше, че майка ми също е отишла на онова място. Преживях нейната загуба по-лесно. Първо, бях по-възрастен. И по онова време вече бях виждал, всъщност бях причинявал адски много смърт като войник във Виетнам. Навярно най-важната причина бе това, че познавах процеса, резултата от загубата. Скръбта не представляваше по-голяма загадка за мен от кръвотечението, спирането на кръвта и постепенното излекуване, който съпътстват нанасянето на несмъртоносна телесна рана.

Познаването на този процес обаче само намалява страха. Въздействието му върху болката е далеч по-слабо.

Мидори не беше мъртва. Само я нямаше. Може би тъкмо затова се хващах да мисля за нея по-често, отколкото трябваше. Представях си лицето й и си спомнях гласа й, допира на ръцете й, тялото й. Не притежавах способността да си спомням миризми, обаче знам, че мигом ще позная нейната и ми се ще да я вдишам поне още веднъж преди да умра. Липсват ми разговорите с нея. Разговаряхме за неща, за каквито не бях приказвал с никой друг. Липсват ми нейните нежни целувки по челото ми, по клепачите ми, отново и отново, след като сме се любили.

Все още повтарям името й, то е моята тъжна кратка мантра. В тези няколко произнесени срички намирам единственото, което мога осезаемо да призова от нея, и понякога това ме задоволява, макар и за кратко. Въпреки че не мога да разговарям с Мидори, мога поне да говоря за нея. Нещо такова. Някаква подобна утеха.

Не, Мидори не е мъртва, ала споменът за нея ме кара да изпитвам чувства, близки до скръбта по близък покойник. Моят свят е по-блед и по-беден без нея, но нима не е винаги така, когато губим любим човек? Още като момче знаех, че животът ми би могъл да е по-богат, ако баща ми бе останал жив. Научих се да приемам този факт като неизменен и в крайна сметка навярно не чак толкова важен. Мидори не беше мъртва, но да бъдем заедно бе невъзможно, тогава каква разлика имаше в причините за моята скръб?

Разтърках очи. Искаше ми се да заспя, временно да забравя. Сънят не идваше. Щеше да ми се наложи да почакам още.

Седя в мрака на тия пусти стаи и понякога ми се струва, че усещам присъствието на всички други, които са правили същото преди мен. Следите определено са налице. Вдлъбнатината на матрака, изтърканата линия на килима между банята и вратата. Или петната от пот или слюнка по възглавницата, ако погледнеш под калъфката, или може би от сперма, сълзи, понякога от нещо по-тъмно, напомнящо кръв. Седя, мракът около мен ме обгръща в плътен обръч, ала също така е безграничен, и докато въображението ми се плъзга в безличността на тоя безкрай, разбирам, че следите всъщност са знаци, плод на живот, мигове, които са били, ала вече ги няма, като пепел в студено огнище, като кости, останали от отдавна изядена вечеря, като дрипава фигура, която може да е била плашило в буренясала нива. Просто материални графити, надраскани от други самотни пътници, останки от случайни хора по пътя им към онова общо местоназначение, не просто следи от чужда смърт, а поличби за собствения ми край.

Часовете се нижеха. Накрая умората потисна неспокойните ми възпоменания. Върнах се в леглото и постепенно заспах.

 

 

На другата сутрин взех влака до летището. Обадих се на домашния номер на Кроули малко преди да излетя в 12,10. Във Вашингтон още беше предишната вечер, 21,45.

Три иззвънявания. После носов глас:

— Да — като че ли го бях събудил.

— О, извинявайте — отвърнах с фалшив фалцет. — Струва ми се, че съм набрал грешен номер.

— Господи — чух го да казва. Затвори.

Усмихнах се. Щеше да ми е адски неприятно да измина целия път до Вашингтон само за да науча, че го няма.

Директният полет бе лукс. Обикновено предпочитам по-обиколни маршрути, ала този път прецених, че неотложността да хвана Кроули, докато съм сигурен, че е там, си струва риска на предсказуемия маршрут. И въпреки че бизнес класата е обичайният компромис между комфорта и анонимността, постоянното пътуване започваше да ме уморява, затова този път летях с първа класа. Източното крайбрежие на Съединените щати се намираше на повече от дванайсет часа разстояние и исках да бъда свеж, когато пристигна.

Вече бях нахвърлял общите очертания на плана си и сега трябваше да поработя върху подробностите. Щом самолетът достигна пределна височина и приключиха досадните съобщения за безопасността и развлеченията по пътя, затворих очи и започнах мислено да репетирам цялата операция: подход, разузнаване, проникване, чакане, действие, изход, бягство. Всеки етап от този въображаем преход съдържаше определени средства, които щяха да се окажат полезни или задължителни за изпълнението на задачата, и всяко средство се включваше в постоянно увеличаващ се мислен списък. Естествено, по време на проучването на самото място щяха да се появят допълнителни детайли, ала те щяха да се впишат вече в контекста на готов, организиран план.

Когато след двайсет минути изплувах от състоянието на дълбок размисъл, бях наясно какво ще ми трябва и как ще действам, естествено, при отсъствието на повече разузнавателни сведения. Спуснах облегалката докрай, завих се с мекото одеяло и проспах останалата част от полета.

Самолетът кацна малко преди десет на другата сутрин местно време. Намерих платен телефон на летището и набрах служебния номер на Кроули. Никой не отговори. Какво пък, сигурно имаше съвещание.

Можех да се обадя на мобифона му, обаче така нямаше да открия каквото ме интересуваше — къде се намира. Потърсих го в апартамента му и не се изненадах, когато се включи телефонният секретар. Беше делник и не очаквах да го заваря вкъщи, ала едно от нещата, които научаваш на война и в този бранш, е никога да не разчиташ на предположения. Тъкмо в деня, в който си мислиш, че нечий дом ще бъде пуст, се оказва, че собственикът си е останал вкъщи, защото е болен, защото трябва да отвори на техника, дошъл да поправи съдомиялната, или защото са му дошли на гости роднини от друг град. Научаваш се да не оставяш такива неща на случайността.

Взех под наем кола със сателитна навигационна система и се отправих на кратко пазаруване във Вашингтон. От един магазин за домакински потреби купих осемметрово въже за простиране, найлонов лист, лепенка, ролка изолирбанд и макетен нож за еднократна употреба. От една дрогерия се снабдих с голяма туба овлажняващ гел, каучукови хирургически ръкавици и маркер. От една оптика взех очила от тежка черна пластмаса. От магазин за перуки — нова коса. От Японския информационен и културен център си тръгнах с шепа листовки за предстоящата му дейност. И последната спирка, магазин за контрашпионажни устройства на Кънектикът Авеню, откъдето купих петстотин хиляди волтов електрошоков уред, голям колкото мобифон, за трийсет и четири долара и деветдесет и пет цента плюс ДДС.

 

 

Използвах навигационната система, за да се върна във Вирджиния, където направих предварителен оглед на жилищния комплекс на Кроули. На входа на паркинга имаше метален портал. Въпреки че денем го оставяха отворен, присъствието му ми подсказа, че сигурно има прилична охрана. Очаквах достъпът до блока да става с ключ и дори да има портиер. На паркинга не забелязах охранителни камери, не открих такива и под големия навес пред входа на блока, предполагах обаче, че вътре са разположени няколко. Ала нямаше да имам възможност да проверя предварително — щеше да се наложи да допусна съществуването им и да се подготвя съответно. Ако нещата се окажеха по-лесни, отколкото ги предвиждаше планът ми, щях приятно да се изненадам.

Блокът бе заобиколен от рядка квартална горичка, през която минаваха стълбища и алеи, водещи към улицата. Станцията на метрото в Уест Фолс Чърч се намираше съвсем наблизо и алеите сигурно се използваха от пътуващите за работа. Щяха да свършат същата работа и за нежелан гостенин, измъкващ се след провалена операция. Отзад имаше тежка метална единична врата, до която се стигаше по късо бетонно стълбище. Над вратата, възпирайки ония, които можеха да се опитат да проникнат в блока през този по-рядко използван вход, се мъдреше охранителна камера.

В един недалечен търговски комплекс намерих магазин на „Нордсторм“ и купих чифт галоши, сиво яке, фини кожени ръкавици — достатъчно тънки, за да усещам какво докосвам през тях, и достатъчно дебели, за да не оставят пръстови отпечатъци, черно вълнено палто и голямо кожено дипломатическо куфарче. После се отбих на бензиностанцията до комплекса и, преструвайки се, че разговарям от обществения телефон, откъснах страниците с китайските, японските и корейските ресторанти от телефонния указател. Обикалях с колата, докато открия едно заведение, „Кимс Кориън Барбекю“, където продаваха тениски и шапки с емблемата на ресторанта — яркочервен куб с вписани тъмночервени корейски йероглифи. Купих тениска и шапка, както и обилен обяд за вкъщи.

Подкарах обратно към блока на Кроули. В търговския комплекс оттатък улицата имаше супермаркет за здравословни храни. Влязох и си купих два вегетариански сандвича и плодов десерт с мюсли. Добавих голяма чаша кафе. Беше приятно да се храниш здравословно по време на операция — обикновено наличното меню се свежда до „Макдоналдс“ и ако имаш късмет, някои други възможности от областта на бързото хранене, най-често поглъщани студени и втвърдени. Едва ли щях да имам друг шанс да похапна нещо.

В два и половина намерих платен телефон и пак проверих Кроули в службата му на номера, който официално се водеше в държавния департамент, но всъщност минаваше през централата на ЦРУ. Той вдигна на първото иззвъняване.

— Кроули — чух го да казва.

— Ало, опитвам се да се свържа с пресслужбата на отдела за връзки с обществеността — малко неуверено заявих. Името звучеше достатъчно бюрократично, за да съм сигурен, че и в Управлението, и другаде има десетки работни групи с подобни наименования.

— Не е на този вътрешен — отвърна той и затвори.

Усмихнах се и поклатих глава. Хората понякога са ужасно груби.

Върнах се в колата и подкарах към една недалечна улица с жилищни блокове. Спрях зад няколко паркирани автомобила, нахлузих галошите и прехвърлих покупките си в куфарчето. Облякох тениската от ресторанта и отгоре си сложих якето, без да го закопчавам, за да се вижда емблемата. Тъй като нарочно бях купил якето с два номера по-голямо, с него щях да изглеждам дребен, смален, непохватен. Поставих си перуката, очилата и шапката. Погледнах се в огледалото и харесах непознатия, когото видях.

Подкарах обратно към блока на Кроули, спрях на паркинга на друг търговски комплекс, до който можех да стигна пеш през горичката, ако нещата се объркаха и се наложеше да си тръгна неочаквано бързо. Изтрих архива на автомобилната навигационна система и угасих мотора. Няколко минути останах със затворени очи, представяйки си следващите си стъпки, навлизайки в ролята. Когато се почувствах готов, слязох и се запътих към блока на Кроули, като носех торбичката с храна от корейския ресторант.

Минах под навеса, отворих едната от двете двукрили стъклени врати с опакото на показалеца и средния си пръст и влязох във вестибюл, преграден с още две стъклени врати. Когато протегнах ръка да опитам едната от вътрешните врати, забръмча домофон. Надникнах през стъклото и видях бяло момиче с дълга до раменете кестенява коса и лунички — приличаше на студентка, която работи почасово като портиерка, за да може да зубри и на работа. Почасовите ме устройваха. Тя едва ли познаваше обитателите на блока, доставчиците и атмосферата така, както обикновен портиер, и с нея щях да се справя по-лесно.

Отворих вратата и влязох във фоайе, издържано в неоколониален стил, с много имитации на мебели от оная епоха, дървена ламперия и лъскави месингови лампи. Момичето седеше на внушително вградено бюро, зад което предполагах, че има електронен пулт и видеомонитори.

— Доставка ли? — с дружелюбна усмивка попита тя.

Кимнах. Имах много версии, подготвени за евентуалните въпроси: „Кой апартамент? Странно, не са споменали за доставка. Чакай малко да ги попитам. Хмм, никой не отговаря. Сигурен ли си, че това е номерът…“

Вместо това момичето попита:

— Нов ли си?

Пак кимнах. Въпросът не ми хареса, чудех се накъде води. Тя погледна през стъклената врата.

— Защото за доставки можеш да паркираш под навеса. Понякога трудно се намира близко място на паркинга.

— О, мерси — отговорих с неопределен, ала силен азиатски акцент.

Момичето хвърли поглед към емблемата на тениската ми и каза нещо на език, който не разбирах, но определих като корейски.

Уф, мамка му, помислих си. Лоша работа.

— Хм, аз не кореец — с неуверено изражение и поза я осведомих, смътно раболепен, не искайки да я обидя, просто скорошен емигрант, при това не непременно законно пребиваващ, който работи за минимална надница и се опитва да не се препъне някъде.

— О! — изчерви се тя. — Гаджето ми е кореец, та си помислих, че щом ресторантът… няма значение. Прощавай.

Засрамването й от грешката и моята привидно смутена реакция явно прекратиха по-нататъшния разпит. Слава Богу.

— Аз само… — неопределено посочих зад бюрото, където трябваше да са асансьорите.

— Да, разбира се, минавай — момичето пак се усмихна и аз срамежливо кимнах в отговор.

Скришом хвърлих поглед, докато подминавах бюрото. Разтворен учебник в средата, видеомонитор отстрани. Не бе трудно да позная кое от двете привлича вниманието й.

Задният вход се падаше някъде наляво от асансьорите и аз се запътих натам, пътьом минавайки покрай вътрешно стълбище. Ето я, въртяща се дървена врата. След нея имаше къс коридор, настлан с линолеум, в дъното на който беше външната врата.

Бързо я огледах. Не можех да определя дали има аларма. Тежестта й и наличието на три големи ключалки предполагаха, че управата на блока може и да не си е направила труда да инсталира такова устройство. Но дори да имаше аларма, тя най-вероятно не се включваше през деня, когато вратата можеше да се използва. На пода имаше дървен клин, което потвърждаваше предположението, че няма аларма или че тя в момента не е задействана, защото иначе клинът ставаше излишен.

С маншета на якето си отключих ключалките и натиснах бравата. Отворих вратата и разгледах касата. Нямаше аларма. Надникнах навън. На външната стена бяха опрени няколко бърсалки за под, очевидно да съхнат, имаше и няколко големи сиви пластмасови контейнера за смет на колела.

Замислих се за момент. Момичето на входа явно повече се интересуваше от учебниците си, отколкото от монитора, и имах чувството, че е свикнало да вижда хора от поддръжката да влизат и излизат през задния вход през деня. Изглеждаше възможно.

Открехнах вратата, подпрях я с клина и се върнах обратно. Когато стигнах до асансьорите, от единия излезе възрастна чернокожа жена, която куцукаше с приспособление за ходене на инвалиди. Тя спря и се вторачи с присвити очи в галошите ми, после ме погледна.

— Вали ли днес? — попита старицата.

Божичко, помислих си. Би трябвало нея да назначат за портиерка.

Поклатих глава.

— Нови обувки — отговорих, все още с преправения си акцент. И ако и ти знаеш корейски, казах си, ще се предам на мига. — Опитвам реши дали задържи и не обича мръсни подметки — наведох се напред и сниших глас. — Не казва, нали?

Жената се засмя и оголи лъскавото си чене.

— Това ще е нашата тайна, синко — после ми махна с ръка и бавно се отдалечи.

Усмихнах се, радостен, че имаше по-малко престъпление, което да призная.

Не можех да си тръгна с торбичката от корейския ресторант, след като се предполагаше, че съм влязъл в блока, за да доставя нейното съдържание, затова я натъпках на дъното на кофа за смет, наполовина пълна с рекламна поща, в помещението с пощенските кутии отдясно на асансьорите. След това отброих четири минути по часовника си. Не исках пак да се разминавам със старицата — тя бе интелигентна и можеше да се зачуди какво се е случило с торбичката, която съм носил само преди секунди. Ако сега я настигнех във фоайето, четирите минути можеха да обяснят бърза доставка до нисък етаж, стига асансьорите да са дошли веднага. Що се отнасяше до по-продължителния интервал след минаването ми покрай момичето на входа, прецених, че е допустим. Главното беше да ме види, че си тръгвам. Не ми се струваше от хората, които ще обърнат внимание на дребни противоречия, например доставчик, забавил се в блока малко повече, отколкото обикновено се очакваше.

След изтичането на четвъртата минута прекосих фоайето. Старицата я нямаше. Може би някой я бе взел отпред. Момичето на бюрото вдигна поглед от учебника си и каза „чао“. Махнах й с ръка и излязох, после завих наляво към паркинга извън нейното полезрение.

Когато се върнах при колата, прибрах перуката, очилата и шапката в жабката, вдигнах ципа на якето и нахлузих кожените ръкавици. Взех дипломатическото куфарче и се запътих обратно към блока, този път отзад. Движех се плътно покрай стената, тъй като исках да вляза и изляза от обсега на камерата колкото може по-бързо, пътьом взимайки едната бърсалка и един от контейнерите. Когато стигнах до вратата, се прегърбих, като че ли в контейнера имаше нещо тежко и ми бе трудно да го бутам, оставих парцала на бърсалката да скрие лицето ми, което за всеки случай беше наведено надолу.

Отворих вратата, влязох вътре, спрях и зачаках. Ако забележеше нещо и дойдеше да провери, момичето скоро щеше да се появи и исках вратата да е отворена, за да изчезна максимално бързо.

Отброих трийсет напрегнати секунди, после бавно издишах. Можех да продължа. Тя сигурно изобщо не бе зърнала движението на монитора. Вероятно прекалявах с предпазливостта.

Като че ли такова нещо изобщо беше възможно.

Затворих и заключих вратата, оставих бърсалката и контейнера до нея и се запътих към стълбището до асансьорите. След минута бях на осмия етаж.

Извадих листовките от японския център от куфарчето, отидох при апартамент 811 и почуках на вратата. Ако някой отвореше, щях да попитам на развален английски с японски акцент дали се интересува от вълнуващите културни събития, подготвени от центъра за зимата, и да оставя една от листовките, за да подкрепя версията. После щях да се поклоня, да си тръгна и да измисля друг начин да се добера до Кроули.

Но никой не ми отвори. Натиснах звънеца. Пак същият резултат.

Обърнах се и залепих една от листовките на вратата на отсрещния апартамент, поставяйки я така, че да покрива шпионката. Беше обедно време и в блока цареше тишина. Повечето от живеещите там несъмнено бяха на работа. И все пак не биваше да рискувам някой да наблюдава през шпионката през минутата, която щеше да ми трябва, за да вляза вътре.

Вратата имаше две ключалки — една на бравата и една на резето над нея. Бравата щеше да е майтап. Резето беше „Шлаге“. Изглеждаше обикновено, с пет зъбеца, нищо особено.

Прибрах листовките в куфарчето и извадих връзката си с ключове. Както винаги, на нея висяха няколко тънки самоделни парчета метал, които от опит знаех, че са страхотни шперцове за повечето домашни и не много сложни ключалки. После взех маркера, който бях купил от дрогерията. Отчупих металния му клипс, пъхнах го в ключалката на бравата и леко го завъртях, за да обере луфта. После вкарах единия от шперцовете. Отключих за по-малко от десет секунди.

Резето ми отне повече време, но не кой знае колко. Майсторлъкът се постига с упражнения. Можеш да си купиш всички книги и видеокасети за работа с шперцове на света, а те наистина са много, обаче ако искаш да се усъвършенстваш, трябва да си набавиш и техническото оборудване — всички видове ключалки. Налага се и сам да си изработваш инструментите, защото нямаш право да си купиш готови, ако не си професионален ключар. Стремиш се да имитираш полеви условия: ръкавици, тъмнина, ограничено време, физическо натоварване, за да ускориш сърдечния си ритъм и ръцете ти леко да затреперят. Много работа. Обаче си струва, когато настъпи моментът.

Когато отключих, пуснах шперцовете в джоба си и отворих вратата.

— Хей? — подвикнах.

Никакъв отговор.

Откъснах листовката от отсрещната врата и се вмъкнах в апартамента на Кроули, като заключих след себе си.

Влязох вътре. Бърз оглед. Бежови стени, бежов килим. Линолеум в кухнята вдясно. Френски прозорец и спуснати донякъде бели щори. Мебели „Икеа“: нисък диван, фотьойли, стъклена масичка с броеве от „Форбс“ и „Форин Афеърс“. Лавици, натъпкани със сериозни наглед томове по история и политология. Бюро и черен кожен стол. Голям телевизор с тонколони. Няколко саксии с растения.

Наляво имаше плъзгаща се врата. Отворих я и видях пералня и сушилня.

Вдясно се намираше кухнята. Влязох и се озърнах наоколо. В хладилника имаше нискомаслено прясно и кисело мляко, кутия с готово ястие от спагети, буркан със сос за него. Всичко чисто, подредено, удобно. Функционална кухня, използвана за готвене и ядене на прости храни и нищо повече. Изглежда Кроули живееше сам. Ерген или разведен без деца. Децата с право на посещения щяха да изискват по-просторно жилище.

Същото се отнасяше за спалнята и банята. Голямо легло върху подиум, но само с едно нощно шкафче, с лампа за четене и дигитален будилник. В банята — мъжки тоалетни принадлежности, подредени около мивката. Бял пешкир, провесен на стъклената врата на душ кабината, с обточени ръбове. Малко влажен, несъмнено от сутрешния му душ.

Представих си как Кроули се прибира вечерта. В зависимост от обиколката му щях да определя мястото, където да го чакам. Къде щеше да отиде първо? Да видим, влиза вътре, оставя пощата на масичката. Навън беше студено, сигурно щеше да е с палто. Следваща спирка, гардеробът?

До дневната имаше голям килер. Отворих го. Кашони от стерео техника. Прахосмукачка. Две гирички, покрити с тънък слой прах. И дебел дървен лост за закачване на дрехи, минаващ по цялата дължина на пространството, с няколко неизползвани пластмасови закачалки. В средата го поддържаше ъглова скоба, прихваната за стената. Натиснах го и останах доволен от здравината му. Идеално.

Нямаше палта обаче. Изглежда, килерът се използваше за по-дълготрайно съхранение. Върнах се в спалнята. На стената до банята имаше гардероб с плъзгаща се врата. Отворих я. Да, там си държеше дрехите. Четири костюма, свободна закачалка за пети. Пет официални ризи, още пет свободни закачалки. Една риза на гърба му, четири на химическо чистене. Десетина вратовръзки. Едно палто, едно кожено яке, дълго до кръста. Още една свободна закачалка.

Виждах, че е подреден човек, който обича нещата да са по местата си. Добре тогава, оставя пощата, после отива направо в спалнята и си закача палтото в гардероба. После костюма, може би използва банята, връща се в дневната за пощата, включва Си Ен Ен или Си-Спан, може би след това влиза в кухнята да хапне нещо. Чудесно.

Върнах се при килера и извадих електрошоковото устройство. Вече го бях изпробвал по пътя от Вашингтон и работеше както твърдяха производителите, пращайки красива синя електрическа дъга между електродите си при натискането на дискретен спусък отстрани. Застлах с парче найлон пода в килера, извадих другите вещи от куфарчето, съблякох си якето, сгънах го и го поставих при останалите неща върху найлона. Не исках по килима да останат влакна от дрехите ми. Галошите, които бях обул върху обувките си, нямаше да допуснат оставянето на стъпки. После седнах на един от кожените столове и зачаках.

Стаята се освети за кратко, докато слънцето залязваше пред френския прозорец, и после постепенно се смрачи със спускането на нощта. Включих лампата в килера. Нощното виждане нямаше да ми свърши работа в този случай — Кроули щеше да включи лампите на влизане и не исках да се налага да чакам очите ми да се приспособят.

През половин час ставах и обикалях наоколо, за да се раздвижа. Кафето си казваше своето и на три пъти трябваше да уринирам. За целта използвах мивката в банята, като едновременно пусках водата, за да не я оставям да тече и да предупреди Кроули за присъствието на натрапник, ако той влезе в този момент. По същите причини не пусках водата в тоалетната чиния.

В осем часа, точно след поредното бързо отиване до банята, чух превъртане на ключ в ключалката. Безшумно се изправих и се насочих към килера. Оставих вратата леко открехната и изключих лампата, стиснал електрошоковия уред в дясната си ръка.

След секунди чух вратата на апартамента да се отваря. Осветлението се включи. Меки стъпки по килима. Той беше, минаваше покрай мен. Забелязах къдравата пшениченоруса коса, фините черти на лицето, което бях видял на снимките на Докс. Кроули влезе в дневната и хвърли пощата върху стъклената масичка. Усмихнах се. Направо бях екстрасенс.

Той съблече масленозеления шлифер, взе едно списание и пак ме подмина на път за спалнята. Изтече минута, после втора. И трета.

Трябваше му повече време, за да се върне до моята позиция, отколкото очаквах. Тогава ме осени: Седеше на тоалетната и сигурно четеше списание. Бях имал намерение да изчакам, докато се върне в дневната, ала възможността бе прекалено добра, за да я пропусна. Взех второто парче найлон и изолирбанда и се измъкнах от килера.

Влязох в спалнята и застанах точно пред отворената врата на банята. Видях шлифера, костюм, официална риза и вратовръзка на леглото. Оставих найлона и изолирбанда на килима.

Изтече още една минута. Чух го да се изправя. Пусна водата. Държах уреда в дясната си ръка на височината на кръста, с палец върху спусъка. Дишах плитко през устата.

Чух стъпки по плочките, после видях профила му, когато се появи от банята само по бяла тениска и боксерки. Направих крачка напред. Главата му започна да се завърта към мен и тялото му се дръпна назад от изненада и тревога. Опрях устройството в корема му и натиснах спусъка. Зъбите му изтракаха и Кроули се блъсна в касата на вратата.

След четири-пет секунди, достатъчно, за да съм сигурен, че централната му нервна система е парализирана, освободих спусъка и положих жертвата си на пода. Той пъшкаше така, все едно с всичка сила са го ударили в слънчевия сплит. Клепачите му бързо мигаха.

Развих найлона на пода и търкулнах Кроули върху него. Изпънах ръцете му отстрани и го увих в найлона, после го залепих с изолирбанда, първо на кръста, след това на глезените. Той започна да идва на себе си, затова пак го разтърсих с електрошок. Когато въздействието на електричеството повторно започна да отшумява, вече го бях увил като мумия в найлон и изолирбанд. Като се изключат главата и пръстите на краката, беше напълно обездвижен.

Взех една възглавница от леглото и я пъхнах под главата му, за да ме вижда по-добре. А и ако започнеше да се мята, нямаше да си разбие темето. Не бях загрижен толкова за него, колкото за това, че може да проличи при евентуална аутопсия.

Клекнах до Кроули и се вторачих в лицето му. Първо клепачите му запремигваха, после очите му се забелиха. След това се стабилизираха и започнаха да се фокусират. Накрая ужасено се опулиха, когато ме позна. Опита се да помръдне и след като установи, че не може, започна да се задъхва.

— Спокойно — тихо му казах. — Няма да ти причиня болка — което си бе чистата истина, поне в известен смисъл.

Задъхването продължи.

— Тогава… тогава защо си ме вързал?

Основателен въпрос. Реших да бъда откровен с него, поне отчасти.

— Имаш право — отвърнах. — Ще уточня. Няма да ти причиня болка, ако ми кажеш каквото ме интересува.

Кроули мъчително преглътна и кимна. Очите му все още бяха облещени от ужас, но вече полагаше усилия да се вземе в ръце.

— Добре. Ясно.

Изчаках, за да му дам време да оцени напълно новата действителност. Този тип явно не беше тежък случай. Естествено, работеше в ЦРУ, обаче ми изглеждаше от колежанчетата, а не от бойците. Сигурно за последен път бе виждал насилие на живо на площадката в детската градина. А сега, не щеш ли, се оказваше завързан и безпомощен, до него клечеше доказан убиец и го зяпаше като жаба, на която се кани да направи дисекция. Беше нормално да е ужасен. И това ме радваше. Ако успеех ловко да направлявам ужаса му, имаше голяма вероятност да ми каже каквото ме интересуваше.

— Е, господин Кроули, предполагам, че трябва да поговорим за това защо симпатичен човек като вас иска да ме убият — започнах.

Той прехапа устни и пак преглътна тежко. Дъхът му влизаше и излизаше със свистене. Виждах, че се опитва да прецени как да се държи. Да отрича всичко? Да обвини някой друг? Да признае и да моли за милост? Нещо по средата?

Наблюдавайки отчаяните му усилия да вземе решение, да претегли плюсовете и минусите на незначителните си възможности, усещах, че Кроули разбира, че знам какво си мисли, че вече съм виждал всичко това и съм наясно как да се справя с него, независимо от тактиката, на която се спре.

Затова сигурно щеше да е достатъчно благоразумен да не отрече направо всичко. Не, струваше ми се схватлив, даже отракан. На някакво равнище той сигурно си казваше: „Не отричай, той нямаше да е тук, ако не разполагаше с достатъчно информация. И ако не я отречеш, ако признаеш донякъде, той ще бъде по-склонен да повярва на следващите ти думи.“ Това щеше да е вариант на номера с галошите, който преди малко бях изиграл на старицата при асансьорите. И Кроули навярно също щеше да се справи добре. Мнозина от тия момчета от Управлението адски ги бива в лъжите.

Да видим, помислих си й сам се басирах със себе си. Сигурно ще е нещо от рода: аз само изпълнявах заповед.

— Не бях аз — рече Кроули и без да подозира, ми спечели баса. — Друг беше.

— Кой?

— Ами… виж, Господи Боже, не мога да ти кажа такова нещо!

— Обаче не си бил ти.

В очите му проблесна надежда.

— Да, точно така.

Въздъхнах.

— Има ли друг Чарлс Кроули, който да ти прилича и да смърди като теб? — попитах го.

— Моля?

— Двойник. Да не би да имаш двойник?

— Моля? Не, не, нямам.

— И аз се съмнявам. Но виждаш ли, странна работа. Защото един тип, който изглежда точно като теб и също се казва Кроули, въпреки че се представил за Джонсън, наскоро предложил сто хиляди долара, за да ме очистят.

Той се озърна надясно, невролингвистичен признак за измислица, а не за припомняне. Опитваше се да съчини нещо, да се измъкне от ъгъла, в който го бях приклещил.

— Възможно е, не зная. Може някой да използва моето име. Мъчи се да ме натопи.

Пак въздъхнах.

— Човекът, на когото си предложил стоте бона, е носел мобифон с вграден дигитален фотоапарат — осведомих го. — И ти е направил пет-шест снимки…

Зениците му се разшириха. Той облиза устни.

— Боя се, че нещата няма да свършат така, както се надявахме — заявих.

— Добре, добре, извинявай, просто ме беше страх. Аз предложих парите. Само че виж, не исках да го направя, просто… нямах друг избор.

— Слушам те.

Кроули дълбоко си пое дъх.

— Наскоро са те наели да… да тръгнеш по дирите на един човек. Проблемът ти всъщност е с този човек.

Отвратено поклатих глава. Опитът ми показва, че бюрократите се отнасят към убийството по същия начин, по който викторианците са се отнасяли към секса: просто не са можели да се насилят да го наричат със собственото му име.

Зачаках, оставяйки напрежението на мълчанието да му се отрази. Той обаче запази хладнокръвие и възпря импулсивното си желание да говори. Добре, минаваме към план Б.

Вдигнах електрошоковия уред и го поднесох на два сантиметра от очите му, после натиснах спусъка. Между електродите запращяха сини електрически езици и се разнесе остра миризма на озон. Кроули се опита да отдръпне глава назад, обаче нямаше къде.

Освободих спусъка.

— Не забравяй, Кроули, моето уверение, че няма да ти причиня болка, вървеше с едно условие. Хайде да не го нарушаваме, става ли?

Всъщност наистина не исках да му причиня болка. Страхът е по-силен мотиватор от болката. Страхът е свързан с очакването, с въображението. Болката е истинска и може да й се съпротивляваш. Щом започне, човек вече не се бои от нея — тя е там, наистина я има. Добре, казва си той, гадно е, но мога да я изтърпя. И наистина успява. Затова, когато разпитваш някого, щом се наложи наистина да започнеш да му причиняваш болка, вече си изгубил голяма част от предимството си. Исках да избегна всичко това, ако може. Оставих уреда на пода.

— Важно е да не се крием зад евфемизми, мъгляви препратки и неопределени местоимения, нали така? — говорех му като че ли бе дете и просто обяснявах правилата, важащи в класната стая. — Важно е да ми кажеш точно кой и защо ме преследва. Ако се окаже, че си обикновена пионка в тази история, ще останеш жив и след разговора ни.

Сега му открехвах вратата на надеждата. За да мине през нея, само трябваше да предаде неколцина души около него.

Страх от болка, надежда за освобождение. Четирима от всеки пет следователи препоръчваха тази комбинация за…

— Добре — кимна Кроули. — Добре. Ще ми обещаеш ли, че ако ти разкажа всичко, което знам за случая, ще ме пуснеш?

Отричане на действителността. Смехотворна реакция. Някои хора обаче се нуждаят от това, за да преодолеят трудните моменти. Явно Кроули беше от тях.

— Да. Но не забравяй, вече са ми известни много неща. Иначе нямаше да съм тук. Затова ще разбера, ако пропуснеш нещо.

— Ясно — отново кимна той, виждайки, че вратата се отваря по-широко. — Няма да пропусна нищо.

Не отговорих. След малко Кроули дълбоко си пое дъх.

— Човекът, когото са те наели да… Научил е за теб. Така е започнало всичко.

— Кажи името му.

— Името му ли?

— Нали те предупредих да не говориш мъгляво? Да не проверяваш докъде можеш да разчиташ на търпението ми? Кажи му името, мамка ти.

Последва пауза. На Кроули като че ли му приз ля.

— Белгази — промълви накрая.

— Добре. Как е научил за мен Белгази?

— Пратили са някого в Макао да го убие. Поне той смята така. Французин, казвал се Нучи, наемник с много връзки в Средна Азия. Преди по-малко от седмица го открили мъртъв в Макао със строшен врат — по същото време, когато онзи човек… онзи Белгази се случил там. Белгази поиска да узнае какво се е случило. Дали знаем кой го е пратил, такива неща.

— И вие какво му отговорихте?

— Че не знаем нищо. Което се оказа вярно. Само че, когато се разрових, установих, че наистина сме пратили човек, просто не беше Нучи. Пратили сме теб.

— Но не сте пратили другия.

— Кой може да го твърди със сигурност? Цялата гадост явно е била организирана по външни канали, иначе изобщо нямаше да те наемат. Но се съмнявам, че дори идиотите, дето са те ангажирали, са били толкова глупави, та едновременно да наемат двама души, без да им съобщят.

Ставаше по-приказлив, а това ми харесваше. Исках да го накарам да продължава да подхранва нововъзникналата си бъбривост. Така щеше да свикне с динамиката, докато стигнехме до същността на въпроса, и тогава издаването на тайни нямаше да му се струва много по-различно от онова, което вече е казал и направил. Противно на обичайните представи, добрият разпит е много повече примамване, отколкото изтезание.

— Тогава кой смяташ, че е пратил Нучи? — поинтересувах се.

Той поклати глава.

— Никой не знае. Нучи работи за различни арабски държави и терористични групи, затова най-вероятното обяснение е, че е действал от името на някой от обичайните си клиенти. Може би човек, когото Белгази е измамил, или пък някой, който се е опитвал да овладее източниците или мрежите му. Всъщност е хубаво, че онзи тип е мъртъв. Ако си го извършил ти, би трябвало да те наградят с медал.

— Ала вместо медал, ти си предупредил Белгази, че вървя подире му.

Последва пауза, по време на която Кроули безмълвно преглъщаше факта, че знам и това. Когато е възможно, трябва да оставяш у обекта впечатлението, че вече ти е известно всичко, което ще ти каже. Така го е страх да скрие нещо и му помага да оправдае пълното разкриване: в края на краищата, той не споделя с теб нещо, което не знаеш.

— Да — след малко призна Кроули. — Ние го предупредихме.

Ние, помислих си. Ще се върнем на това…

— Искам да чуя още за причините — заявих.

Той затвори очи, сякаш пак му бе призляло.

— Тук има една… особеност…

Поредната мъглявост, помислих си. Но зачаках да видя дали ще излезе от задънената улица, резултат от желанието му да запази информацията в тайна и все пак да остане жив, когато напусна апартамента му.

— Той ни предава сведения — накрая продължи Кроули. — Затова ние го… закриляме.

— Значи Белгази е доверено лице на ЦРУ — заключих. Гласът ми предполагаше, че това не е нещо ново за мен, но всъщност бях изненадан.

Когато го чу, изречено гласно, той пребледня.

— В известен смисъл. Не фигурира официално като доверено лице, не е регистриран, като източник е прекалено деликатен и не можем да рискуваме връзката да стане известна извън отдела. Обаче ни предава сведения.

— Кой отдел? Близкоизточният ли? — Отново му показах, че знам много неща.

— Господи — изпъшка Кроули. — Откъде зн… да, за Близкия изток.

— И сведенията, които ви предава, се отнасят за?…

Той въздъхна. Сигурно на някакво равнище се оправдаваше пред себе си: „Е, стигнах дотук, какво пък толкова, той и без това знае почти всичко…“

— За оръжейните доставки, особено на материали за ОМУ, за групировки, които биха могли да ги използват срещу Съединените щати.

— Какви материали?

— За оръжия за масово унищожение. Обогатен уран. Планове на ядрени инсталации. Щамове на антракс. Съставки за нервнопаралитичен газ. И така нататък.

— Объркваш ме. Мислех, че Белгази точно с това се занимава.

Кроули поклати глава.

— Белгази търгува със старите неща. Огнестрелно оръжие, пластични експлозиви и ерпегета. Неща, с които сме свикнали, които можем да преживеем.

— Нямах представа, че ЦРУ може да бъде толкова сговорчиво.

— Виж, откъде според теб получаваме сведенията за ОМУ? От момченцата в черковните хорове ли? От лауреатите на Нобелова награда? Естествено, Белгази е гадняр, обаче е ангел в сравнение с някои типове, които се опитваме да спрем.

— Значи той ви дава сведения за някои дяволски гадни типове…

— И в замяна ние го закриляме, оставяме го да си върти търговията — той замълча за миг и ме погледна. — Виж, аз ти съдействам. Не може ли да ме развържеш? Струва ми се, че кръвообращението ми е нарушено.

Симпатяга, помислих си. Бях го увил така, че да няма притискане никъде по цялото му тяло, така нямаше да останат следи. Ето защо кръвообращението му си беше наред.

— Нищо ти няма — уверих го. — Ако продължаваш да говориш, ще те развържа достатъчно, за да можеш сам да се освободиш, и ще си тръгна.

— Добре — отвърна Кроули, несъмнено успокоен от рационалността на преговорите, от цивилизованите ни пазарлъци. Пак отхвърляне на действителността. Някой прониква в жилището ти, издебва те, поваля те в безсъзнание, завързва те, но — няма нищо! — ти си готов да му повярваш, че после ще изпълни обещанието си. Така надеждата триумфира, както обикновено, над по-бледите краски на здравомислието и инстинкта.

— Значи Белгази ви дава сведения и вие му осигурявате закрила — повторих аз, надявайки се да изкопча още информация, като се върна към вече казаното.

— Да. Тази система не е необичайна. Полицейските управления постоянно я прилагат. Без нея не биха могли да се борят с престъпността.

— Белгази е доносник — обобщих.

— Точно така.

Забелязах, че той отдалечава разговора от конкретните отношения между ЦРУ и Белгази и го насочва към по-общата тема за този род връзки в законоопазващите органи. Отлично изпълнение. Макар и ненужно.

— Казваш, че „закриляте“ Белгази — подех. — Разкажи ми повече за това.

Зениците му се разшириха и очите му пак се стрелнаха надясно. Не искаше да признае истината и се опитваше да измисли нещо.

— Виждам, че не ти се говори за това, Кроули, и че се каниш да шикалкавиш — предупредих го. — Затова, преди да кажеш каквото и да било, знай следното: ако усетя, че лъжеш или че не ми казваш всичко, ще измъкна възглавницата изпод главата ти и ще те удуша с нея. Представи си го — усмихнах се, като че ли просто съм му пожелал приятен ден.

Той пребледня и бързо кимна.

— Добре. Понякога споделяме информация с него — за конкурентен доставчик, за друга сделка, която се подготвя. Белгази използва тези сведения, за да я осуети или да подбие цената. На два пъти дори си е послужил с нашите сведения, за да отстрани свои конкуренти, което, общо взето, е само от полза за нас. Или пък го предупреждаваме, ако научим, че го следи конкурентна разузнавателна служба или полицията е по петите му.

Кимнах.

— Това обаче е информацията, която преди малко се надяваше да спестиш — мрачно заявих, като че ли съжалявах за онова, което щеше да ми се наложи да извърша след миг.

— Не, не е — побърза да се съгласи Кроули. — Също понякога… понякога пращаме хора на място. За да проследим дадена сделка.

Добре, започваше се. Мигът на истината.

— Все повтаряш „ние“. Кажи ми кой друг е замесен.

Той затвори очи и бавно кимна, сякаш се опитваше да успокои съвестта си.

— Има един бивш агент от близкоизточния отдел. Той е НОП, агент под неофициално прикритие, действа от Хонконг и е свързан с КТЦ, контратерористичния център. Разполага с голяма самостоятелност и много голяма власт. Другите агенти в района му осигуряват огромна свобода на действие.

— Защо?

Кроули въздъхна.

— Онези от КТЦ са зловещи типове. Отделът, който покрива съответния район, си няма и представа какво вършат те. По дяволите, обикновено и аз не зная какво правят — виж как от КТЦ в Ленгли са решили да отстранят Белгази, а аз бях абсолютно неосведомен по въпроса. Така или иначе, те може да се занимават и с черна магия, не ща и да зная за това. Нали разбираш, те не приказват много за намеренията си, просто вършат делото си, не питат, не говорят, най-добре ги остави на мира и върви да обърнеш едно-две с обичайните дипломатически заподозрени, напиши доклад по въпроса и точка.

— А онзи тип в Хонконг…

— Той знае за Белгази от работата си в близкоизточния отдел.

Най-после връзката, която търсех: Белгази, господин НОП и Кроули.

Обаче Хонконг… нещо в хонконгската връзка ме смущаваше. Не бях сигурен какво точно.

— От онзи тип, агента под неофициалното прикритие, от него ли научихте за мен? — полюбопитствах.

Кроули утвърдително кимна.

— Разказвай.

Той мъчително преглътна.

— Белгази му се обадил за убития французин. Нашият НОП се свързал с щаба на КТЦ. И установил, че Белгази е в списъка с членове на терористичната инфраструктура. И че сме пратили човек срещу него в Макао.

— Разбрал ли е кой?

Кроули отново кимна.

— Само името ти. Но Управлението има цяло досие за теб. Щом научих името ти, нямаше проблем да взема досието ти от централния архив.

— Какво пишеше в досието?

— Ти знаеш, цялата ти история. Биография, предполагаемо местонахождение и дейност.

— Още?

— Само една стара снимка. Нищо повече.

Замислих се за снимката и за това как Белгази ме беше забелязал в „Лишбоа“. Ако беше от военната ми служба, както предполагах, въпросната фотография имаше трийсетгодишна давност и не отчиташе пластичната операция, на която се бях подложил междувременно. И все пак можеше да е достатъчна на Белгази да потвърди самоличността ми. Или пък я бяха дигитализирали и обработили, за да я актуализират. „Да, той е — представих си го да казва. — Копелето седеше точно до мен във ВИП залата на «Лишбоа». Същата нощ ми стана зле. По дяволите, сигурно ме е отровил.“

Тогава бяха пратили копия на саудитската група в Хонконг и Макао. Оказах се прав за начина, по който ме зяпаше съгледвачът.

— Още с кого влезе във връзка? — попитах, криейки растящото си раздразнение от мисълта, че тия идиоти безпощадно и методично като роботи разрушават скромния мир, който иначе можех да позная.

Кроули ме погледна, зачуден, усетих, точно какво ми е известно, какво може да се опита да премълчи.

— С хората в Япония, С един от агентите в токийското бюро. Защото в досието пишеше, че действаш оттам.

— Канезаки ли?

Кроули се ококори.

— Боже всемогъщи — ахна.

— Какво ти каза Канезаки?

— Не много — възстанови рехавото си самообладание Кроули. — Той е задник.

За малко да се усмихна. От моя гледна точка това беше най-добрата характеристика, която изобщо можеше да получи Канезаки.

— Още с кого?

— С японската свръзка от… Кей… Кей еди-какво си.

— Кейсацучо. — Службата на Тацу.

— Да. И те имаха твое досие.

— Какво ти е известно за жена на име Дилайла? — опитах се да го извадя от равновесие, за да видя дали ще реагира.

— Дилайла ли?

— Блондинка, космополитка, може би израелка, може би европейка. В момента е с Белгази.

Той поклати глава.

— Никога не съм чувал за нея. Израелка, която в момента е с Белгази, така ли?

Втренчих се в лицето му, без да обръщам внимание на въпроса. Не открих лицемерие в очите му.

Погледнах си часовника. Приказвахме си вече пет минути.

— Между другото, какво прави Белгази в Макао? — осведомих се.

— Каквото винаги. Има срещи с клиенти, проверява транспортната инфраструктура на място, контролира доставки, такива неща. Бизнес в Хонконг, хазарт в Макао. Обича да играе хазарт.

Кимнах, замислен. Добре, версията на Докс, версията на Канезаки, версията на Тацу, нещата съвпадаха.

Чакай малко. Докс. Ето я хонконгската връзка, нещото, което преди малко ме беше загризало. Докс ме бе открил там с помощта на снимка. И явно имаше местни връзки, достатъчни, за да привлекат вниманието на хотелския персонал към „полицейската работа“.

— Кой е оня НОП?

— Нали ти казах, бивш агент от близкоизточния отдел, сега се води към КТЦ.

— Името му.

Той задиша плитко и ускорено.

— Моля те, моля те, не ме карай да ти го казвам. Защо ти е, всъщност? Моля те, не мога да ти издам такова нещо. Казах ти всичко друго, наистина!

Бях останал с впечатлението, че вече сме набрали достатъчно инерция, за да преодолеем подобни препятствия. Явно грешах.

— Мислиш ли, че ако той беше на твое място, щеше да умре, за да не издаде името ти? — попитах го. — Защото точно до това ще доведе твоето решение.

— Не зная как би постъпил той. Не мога да… Просто не мога да ти кажа името на друг агент. Съжалявам, не мога.

— Имам предвид две неща — заявих. — Първо, почти съм сигурен, че знам кой е той, но просто искам да го потвърдя — това беше лъжа, естествено, обаче се опитвах да улесня самооправданието му, ако проблемът бе в угризенията. — Второ, той ме интересува само защото може да ми помогне да се доближа до Белгази. Като не ми казваш името му, ти избираш да умреш, за да защитиш Белгази, а не агент на ЦРУ.

Кроули стисна клепачи и от очите му бликнаха сълзи.

— Съжалявам — поклати глава. — Съжалявам.

Мамка му, надеждата му, истинска или лъжлива, помръкваше. И моето предимство — заедно с нея.

— Наемникът, при когото си отишъл — реших да приключа, — за да ме отстраниш, се казва Докс. Той ли е НОП?

Кроули не отговори. Просто продължаваше да клати глава и безмълвно да плаче. Реакцията му не ми подсказваше нищо.

— Ще ти дам още една възможност. Кажи ми името на НОП. От теб зависи дали ще живееш, или ще умреш.

Той мълчеше и разбрах, че на някакво равнище може изобщо да не ме е чул. Беше взел решение и вече бе приел последиците. Можех да опитам с някакво грубо изтезание, ала нямах желание. Ползата от изтръгнатата с мъчения информация обикновено е минимална. Последствията за психиката най-често са значителни.

И все пак, следващата част нямаше да е приятна. Вече бях разговарял с него, бяхме общували, бях видял сълзите, страха и непоколебимата му лоялност. Всичко това щеше да пробие внезапно омекналия десетилетен емоционален мазол и да ми напомни, че той е поредното човешко същество, чийто живот се готвя да отнема.

Само че нямах избор. Не можех да го оставя жив след тази среща. Щеше да предупреди Белгази, както и оня техен НОП в Хонконг. А и бях споменал за Дилайла. Ако кажеше на Белгази за нея, тя щеше да умре още същата нощ.

За миг се зачудих дали съм му подхвърлил името й, за да направя твърда собствената си ръка, да съм наясно, че като пощадявам неговия живот, обричам нейния.

Напомних си, че Кроули се е опитал да уреди убийството ми. Че при възможност определено пак ще го стори.

Не мисли. Просто го направи.

Усетих, че някакъв клапан запушва съчувствието ми като водонепроницаема стена. По-късно тя щеше да се вдигне, знаех, когато натискът върху нея станеше непоносим, ала щеше да издържи достатъчно дълго, за да изпълня непосредствената задача.

Взех електрошоковия уред и пак го опрях в Кроули. Той силно се раздруса от електрическия удар, обаче възглавницата му попречи да си удари главата. След десетина секунди освободих спусъка и отново оставих устройството.

Повдигнах го в седнало положение и заобиколих зад него. Обгърнах краката му със своите, обвих шията му с ръце в хадака-джиме и се отпуснах върху найлона, така че тялото ми остана под неговото. Приложих хватката внимателно, като упражнявах само толкова натиск, колкото да притисна сънната му артерия, но не достатъчно, за да увредя трахеята му или да му оставя синини. Кроули не издаде нито звук и след секунди изпадна в безсъзнание. Държах го така няколко минути, докато безсъзнанието премина в смърт.

Изправих се и го замъкнах до килера в дневната. Найлонът леко се плъзгаше по килима и улесняваше задачата ми.

Оставих го в килера и се върнах в дневната. Обичам да почиствам в движение — правя една крачка, разтребвам. После пак. Това помага да не забравиш нещо. Вдигнах ролката изолирбанд и тогава забелязах ивица по килима — нишките бяха прилепнали в едната посока под тежестта на увития в найлон Кроули. Разходих се по ивицата, докато разликата изчезне.

Отидох до килера, прибрах изолирбанда и с помощта на пакетния нож освободих мъртвеца от найлона. Боксерките му бяха мокри — беше се напикал при загубата на съзнание и смъртта. Често срещано явление. Добре, че бе отишъл до тоалетната преди, иначе можеше да ми се отвори доста повече работа.

Бутнах плъзгащата се врата до входа и включих пералнята. Сипах прах и се върнах при килера, откъдето взех гащетата и тениската на Кроули. Хвърлих ги в машината. После намерих няколко кърпи в банята и го измих с тях. Те също последваха бельото, заедно със съдържанието на пластмасовия кош за пране върху сушилнята. Дребна подробност, обаче не бива да оставяш неясноти като например: Защо мъртвецът е изпрал само едни боксерки, тениска и две кърпи? Защо не е пуснал и останалото си мръсно пране? Освен това се погрижих да закача шлифера, костюма, ризата и вратовръзката му в гардероба.

Смъкнах кожените си ръкавици и си сложих хирургическите. Взех овлажняващия гел и отидох в банята, където изстисках половината съдържание на тубата в мивката и го отмих с гореща вода. После се върнах при килера, където овалях тубата в ръцете на Кроули, за да я покрия с неговите пръстови отпечатъци.

Оставих тубата на пода и завързах въжето за пране като клуп. Нахлузих му го на шията и прехвърлих другия край през дървения лост, близо до ъгловата скоба, където беше най-издръжлив. После дръпнах въжето и изправих Кроули на колене. Тялото му се наклони няколко градуса напред, ала въжето го спря. Завързах края за лоста, отрязах излишната част, като оставих да виси само около метър, и се отдръпнах назад.

Ограниченият приток на кислород в мозъка, наречен церебрална аноксия, усилва усещанията и някои хора го прилагат при мастурбиране. Тази практика е известна като автоеротична асфиксия и обикновено остава в тайна, докато любителят на силни усещания неволно умре при приложението й. От статистическа гледна точка, екстремните спортове изглеждат безопасни в сравнение с нея: от петстотин до хиляда смъртни случаи всяка година само в Съединените щати.

Втренчих се в Кроули за миг. Нека са хиляда и един.

Изстисках малко овлажняващ гел върху дясната му длан и гениталиите му, после отстъпих назад и огледах сцената. Да, изглеждаше както трябва. Личният живот на един бюрократ от държавния департамент. Самото олицетворение на костюмираната вашингтонска сериозност денем, периодични игрички с автоеротична асфиксия нощем. Наистина, човек просто не знае какво става зад затворените врати. Особено зад затворените врати на килерите.

Загриза ме внезапно съмнение: Дали си служеше с дясната ръка? Или с лявата?

Хмм, трябваше по-рано да се сетя да проверя. Небрежност. По дяволите, голяма работа. Може насаме да си служеше и с двете. Кой можеше да е сигурен? Главното беше, че от Управлението нямаше да искат да се разчуе. Щяха да се справят с проблема бързо, тихо и чисто. Щяха да го обявят за емболия, слаба сърдечна стена, нещо от тоя род, и в желанието си да убедят всички, щяха да го повтарят, докато наистина си повярват. Дори да изпитат известни подозрения, нямаше да направят нищо, което да доведе до изтичане на информация. Всичко това щеше да означава по-малко напрежение за мен.

Смъкнах хирургическите ръкавици, хвърлих ги, обърнати наопаки, в куфарчето, и пак си сложих кожените. Облякох си палтото. Навих найлона, събрах останалия си багаж и го напъхах в куфарчето, което пренесох в дневната. Огледах се наоколо.

Започни отзад напред, първо с банята. Два пъти проверих всичко, после и трети път. Нищо не изглеждаше необичайно. Нямаше издайнически следи. Пералнята плакнеше. Дрехите на Кроули скоро щяха да бъдат чисти.

Последна проверка на килера. Всичко бе наред, включително Кроули. Той беше наклонен напред и въжето не му позволяваше да се просне по очи. Юмруците му бяха отпуснати от двете страни на килима. Е, има и по-лоши начини да умреш, помислих си. И бях виждал доста от тях.

Обикновено работя при значителни ограничения във времето и нямам възможност за тройни проверки, нито пък за разсъждения, след като си свърша работата. Този път обаче явно не бе така.

Наблюдавах безжизненото му тяло, като си мислех за цялата смърт, която бях виждал, за смъртта, която бях причинил, започвайки от бедния виетнамски партизанин край онази река преди толкова много години. Зачудих се какво ли щеше да прави нещастникът днес, ако пътищата ни не се бяха пресекли.

Сигурно и без това щеше да е мъртъв, помислих си. Злополука, болест. Или е щял да го убие някой друг.

Да, може би. А може би щеше да е жив и днес, да се е оженил за красиво виетнамско момиче, партизанка като него, и да имат три-четири деца, които да почитат родителите си за жертвите, направени през войната. Първото му внуче би могло да е родено наскоро. Навярно би плакал от радост, притискайки детето на своето дете към мършавата си гръд, мислейки си колко е странен животът, колко е ценен.

Може би.

Въздъхнах, вторачен в странно наклоненото напред тяло на Кроули. Изглеждаше отпуснат, някак си спокоен, както често става с труповете.

Повечето хора в развитите страни изживяват живота си, без никога да видят труп, а дори да им се случи, той е в отворен ковчег и се вижда само спокойната, гримирана фасада — плод на занаята на погребалния агент. Преди да умрат мама и татко, за тях се грижат непознати в старчески дом през два града от теб. Децата няма нужда да ходят, за да стоят до смъртния им одър. Няма нужда да ходят и след това. Само им се обаждат късно през нощта от управата на дома, за която такива телефонни разговори са също толкова обичайни, колкото е ежеседмичното изнасяне на чувалите с боклук за собственика на къща в предградието. От траурния дом взимат тялото. От гробището го погребват. Ако не е професионалист, човек може цял живот да не види мъртвец.

Хората не знаят. Не са виждали как увисва челюстта, как кожата моментално става восъчножълта, как лесно се затварят клепачите, когато ги натиснеш. Не познават ужасната миризма на кръв и вътрешности и как, дори да отмиеш вонята от кожата си, нищо не е в състояние да я изтрие от спомена ти. Не знаят още стотици неща. Със същия успех можеш да ги попиташ как се разфасоват животните, превърнали се в месото на тяхната маса. А и те не искат да виждат такива неща. И всичко е уредено така, че да не им се налага.

Понякога мога да залича разликата, която ме откроява в резултат на този ми опит, да забравя как той ме отделя от хората, необременени с неговата тежест. Обикновено обаче не мога. Мидори го усети още отначало, струва ми се, въпреки че едва по-късно проумя същността му.

Да, понякога мога да забравя, ала не задълго. Обикновено гледам на невинните наоколо с презрение. Или с негодувание. Или със завист, когато съм честен със себе си. И винаги с отчуждение. Винаги от разстояние, което няма нищо общо с пространствения смисъл на думата.

Отидох до вратата и надникнах през шпионката. Навън нямаше никого.

Излязох и заключих след себе си. Тръгнах си през главния вход, просто поредният тукашен жител, който излиза вечерта. На бюрото седеше непознат. Но дори да беше студентката, нямаше да ме познае. Дегизировката, която бях носил по-рано, вече я нямаше, разбира се. Нещо повече, сега бях друг човек. Тогава бях плах емигрант с евтино, не по мярка яке, външен посетител. Сега крачех като собственик на апартамент, местен жител с хубаво палто, на път към чуждестранен автомобил и с него към важни задачи в службата, отговорен поет, който несъмнено от време на време налага работа до късно вечер.

Напуснах сградата и прекосих улицата. Изух галошите, прибрах ги в куфарчето и се качих в колата. След няколко километра стигнах до друг търговски център и в тоалетната се преоблякох в дрехите, с които бях пътувал: сив камгарен панталон и лек масленозелен пуловер от мериносова вълна. После пак си сложих палтото, което приятно ме стопли.

През следващия час обикалях из предградията на Вирджиния, спирах на бензиностанции, магазини за домакински потреби и заведения за бързо хранене, където се избавях от една или друга останка от срещата ми с Кроули, докато накрая куфарчето се изпразни и също бе изхвърлено в контейнер край един ресторант от веригата „Рой Роджърс“. Затрупах го с други боклуци, малка лавина от опаковки от бърза храна, която се посипа отгоре и го зарови.

Върнах се при колата. Голите дървета по пътя приличаха на скелети на фона на нощното небе. Спрях и дълго се взирах в небето, в онова, което можеше да се крие зад него.

О, оскърбих ли те? — помислих си. Добре тогава, давай. Ето ме.

Не се случи нищо.

Изтече минута. Започвах да треперя.

Изведнъж се почувствах изтощен. И гладен. Трябваше да отида някъде да хапна и да си намеря хотел.

Качих се в колата и отново потеглих. Чувствах се сам и много далеч от дома.

Където и да се намираше той.