Бари Айслър
Рейн-сан: Справедливото клане (7)

7.

Пренощувах в „Риц Карлтън“, оттатък пристанището. Жалко, че се налагаше да напусна „Пенинсъла“, обаче Дилайла знаеше, че съм там, и можеше да го сподели с някого. По-добре да прекъсна възможната връзка.

На другата сутрин се събудих освежен. Замислих се за Дилайла. Тя ужасно искаше тези два дни отсрочка, през които Белгази имаше „среща в района“. Реших, че каквото и да предприеме през това пътуване, Дилайла и нейните хора чакат тъкмо този момент. Сигурно се надяваха, че нещо от тази среща ще се озове в компютъра му, нещо важно, и тогава щяха да се задействат.

В такъв случай защо се беше опитала да проникне в компютъра му онази нощ? Може би просто се бе възползвала от възможността. Тренировка. Да, може би. Но нямаше как да съм сигурен. Поне засега.

Пък и всичките ми разсъждения се базираха на предположението, че не ме е лъгала. Имах нужда от още информация, нещо, което да използвам за сравнение. Надявах се да го получа от Канезаки.

Взех душ, избръснах се и си доставих насладата да полежа за последно в разкошната вана, преди да сляза на рецепцията и да напусна хотела. Хубавичката служителка се втренчи за миг в мен и любезно се извини. Преди да успея да реша за какво се отнася, тя се върна с управителя, мършав тип с тънки мустачки.

— А, господин Уатанабе — обърна се към мен с името, под което се бях регистрирал. — Търси ви един човек. По полицейска работа, както изглежда. Каза, че било важно да му се обадите. Остави този телефонен номер — управителят ми подаде лист хартия.

Кимнах, без да издавам смайването си, и взех листа.

— Не разбирам. Защо не ме уведомихте веднага?

— Много съжалявам, господине. Обаче мъжът дори не знаеше името ви. Остави снимка на рецепцията. Едва сега, когато ви видяла, служителката си помислила, че може да сте въпросният господин.

— Това ли е всичко? Имаше ли нещо друго? Онзи човек остави ли някакво име?

Той поклати глава.

— Съжалявам.

— Може ли да видя снимката?

— Разбира се — управителят бръкна под плота и извади фотография, в която разпознах отличен фалшификат — дигитализирано изображение на мой портрет. Лицето на снимката не беше точно като моето, но много приличаше.

Благодарих им, платих сметката и си тръгнах, като проверих фоайето по-грижливо, отколкото на пристигане. Нищо не ми се стори необичайно.

Направих няколко проверки с контраразузнавателни ходове, като се чудех как биха могли да ме проследят, по дяволите, и кой може да е бил онзи човек. Адски е неприятно някой да е вървял подире ти, докато си смятал, че си чист.

Когато се уверих, че съм сам, намерих уличен телефон. Набрах номера, който ми бяха дали в хотела.

Телефонът оттатък иззвъня два пъти. После мощен мъжки глас произнесе: „Моши моши“, японския поздрав, със силен южняшки акцент.

— Господи Боже — ахнах аз. — Докс?

— Е, някои смятат така, обаче не, просто съм си аз — с типичната си досадна бодрост отвърна той. — Добре ли се справям с японския?

— Да, идеално.

— Струва ми се, че го казваш просто ей така. Но все пак благодаря.

— Какво искаш?

— Няма ли да попиташ как съм те открил?

— Не и преди пак да ти приложа онази хватка с крака.

Той се засмя.

— Излишно е да го правиш. Ще изпея всичко, каквото поискаш. Очи в очи.

Замислих се, после отвърнах:

— Добре.

— Къде си сега? Още ли си в хотела?

Тогава ме осени. Знаех как го е направил.

— Да — реших да проверя теорията си.

— Хм, добре, хубаво. Ще дойда при теб. Обаче не познавам добре Хонконг, кажи ми как най-лесно да стигна там?

Усмихнах се.

— С такси.

— Естествено, логично. Все пак ме упъти. Обичам да знам къде отивам.

Да, така беше. Оказвах се прав.

— Просто кажи на шофьора името на хотела. Сигурен съм, че ще го намери.

Последва пауза, през която си представих слисаното му изражение.

— По дяволите, я пак ми кажи как му беше името на оня хотел? — храбро опита той.

Засмях се и не отговорих. След малко Докс отстъпи.

— Добре де, добре, хвана ме. Ще се срещна с теб където поискаш.

— Защо изобщо искаш да се срещаме?

— Добре, не се справих блестящо. Просто исках да видя дали ще успея да те метна, обаче си прекалено ловък. Но е по-добре все пак да чуеш каквото имам да ти казвам. Повярвай ми.

Замислих се за момент. Разбира се, че исках да се срещна с него. Трябваше да разбера каква е цялата тази работа. Само че щеше да се наложи да взема предпазни мерки. Мерки, които можеха да се окажат фатални за Докс, ако нещата не се развиеха така, както исках.

— Къде си в момента? — попитах го.

— В едно кафене в центъра, зяпам цяла маса китайки. Струва ми се, че ме харесват.

— Сигурно не знаят, че си падаш по овце.

Той се изхили.

— Определено, готин, освен ако ти не им кажеш.

— Изчакай известно време. Пак ще ти се обадя.

— Къде отиваш?

— Пак ще ти се обадя — повторих и затворих.

Ако бяхме в Токио, можех веднага да му кажа къде и как ще се срещнем. Бях опознал града за двайсет и петте години, през които бях живял там, и имах на разположение десетки места за срещи, които можех да използвам. Обаче в Хонконг не бях на свой терен. Трябваше да скицирам нещата.

Насочих се към пешеходната пътека, после поех на запад към Шон Ван в търсене на подходящо място. Беше неделя и районът бе оживен от гласовете на хиляди филипински камериерки, които се наслаждаваха на почивния ден. Те седяха върху сплескани кашони на сянка под покрива на дългата пешеходна алея и похапваха панкит палабок, сотангон, килавинг тангуиге^[1] и други деликатеси и макар за кратко, се опитваха отново да се почувстват у дома. Хареса ми физическата им близост: момичетата си сплитаха едно на друго косите, държаха се за ръце и седяха плътно притиснати, като деца, търсещи утеха, закрила от нещо страшно в простичкия човешки контакт. Въпреки откъснатите си корени и загубата на всичко от миналото им, в тях имаше нещо детинско и си помислих, че сигурно тъкмо тази привидна невинност, нелепо съчетана със сексуалността на зрели жени, кара толкова много западняци да лудеят по жените от Югоизточна Азия. Техният чар не остави леден и мен, обаче в този момент не изпитвах сексуално желание към тях. По-скоро усетих тъпа и някак си изненадваща болка, нещо по-близко до завист.

Продължих нататък по пешеходната алея, после се насочих на юг и навлязох в Западния квартал, носещ името си само заради своето географско положение спрямо центъра, без в него да се влага смисъл на култура или атмосфера. Всъщност с типичните си лица с груби черти на престарели билкари, приготвящи змийски муски, стриващи на прах гущери и забъркващи други древни илачи, с аромата на тамян от храмовете и с уханията, носещи се от ресторантите за ястия със змии и от пекарните за китайски пирожки дим сум, с крясъците на продавачите на риба и уличните чистачи и търговци, Западният квартал изглеждаше много по-източен от останалите части на Хонконг.

Отбих се в един от безбройните магазини за сувенири на Котешката улица и купих няколко неща втора ръка, които бяха предназначени единствено да отвлекат вниманието на продавача и скоро щяха да бъдат изхвърлени, освен едно: нож за изкормване с десетсантиметрово острие и рогова дръжка. Ножът имаше кожена кания и острието изглеждаше достатъчно остро.

В портфейла си носех стара кредитна карта, на която бях увил няколко метра изолирбанд. За него се казва, че има хиляда и едно приложения, едно от които беше залепване на нож за изкормване под парапета на пешеходна алея. Ако видех, че някой ни следи, или регистрирах каквито и да е други признаци за двуличие, щях да заведа Докс там, да взема ножа и да го очистя с него.

Бих предпочел да нося ножа в себе си, обаче Докс не беше глупав, въпреки че се представяше за такъв, и знаех, че ще следи за оръжие. Можех да го скрия някъде по себе си, естествено, само че тогава щеше да ми трябва недопустимо много време да го извадя. По-добре да си запазя елемента на изненада. Щеше да е по-разумно и да нося повече дрехи, анцуг или нещо подобно между външния и вътрешния пласт, от които бързо да мога да се отърва после, ако нещата се объркаха. Ала знаех, че Докс ще забележи и това. И все пак имаше компромис. Купих тъмно найлоново яке и пакет памперси, които скрих под едно кошче за боклук в обществена тоалетна недалеч от мястото, където бях оставил ножа. Ако се наложеше да си разчистя сметките с Докс и се изцапах с кръв, можех да се вмъкна в тоалетната и бързо да си придам приличен вид.

Продължих на изток по пешеходната алея, после влязох в Международния финансов център, където има голям универсален магазин. Обиколих го, докато намерих подходящо място на третия етаж, гледащо към книжарница на име „Даймъкс“ на втория етаж. Оттам можех да наблюдавам не само входа на книжарницата, но и недалечния вход на универсалния магазин откъм втория етаж, както и подстъпите към моята позиция. Ако забележех нещо, което не ми харесва, можех да изчезна в най-различни посоки.

Обадих се на Докс от платен телефон.

— Моши моши — пак поздрави той с дрезгавия си акцент.

За миг се зачудих защо толкова много го надценявам и си мисля, че селяндурщината му е само театър.

— Още ли зяпаш момичетата? — попитах.

— Появиха се още няколко нови — бодро отекна гласът му.

— Ще стигна за всичките.

— Чакай ме в книжарницата „Даймъкс“, в универсалния магазин на Международния финансов център.

— Къде? Не…

— Запази си селските номера за някой, дето ти се връзва — прекъснах го. — Универсалният магазин в Международния финансов център. На втория етаж. Хонконгската станция на метрото. Би трябвало да стигнеш дотам за по-малко от петнайсет минути. Ако се забавиш повече, няма да ме намериш.

— Добре де, добре, няма нужда да се държиш гадно, тръгвам.

— Ще те наблюдавам по пътя, Докс. Ако не си сам, ще го приема лично.

— Знам, знам.

И наистина знаеше. Бяхме работили заедно. Бе виждал на какво съм способен.

Затворих, върнах се на позицията си и зачаках.

Подробностите не ми бяха известни, естествено, но пък нямаше и нужда. Докс знаеше, че съм в Хонконг, защото оттам се бях обадил на Канезаки. Беше фалшифицирал моя снимка. Познаваше ме от по-рано и наскоро ме беше виждал — може би бе работил със специалист като свидетел с полицейски портретист. Или пък пазеха снимка от военното ми досие и я бяха дигитализирали, за да отчетат промените след пластичната операция и изтеклите десетилетия. Независимо от това Докс трябва да беше разнасял фотографията из хотелите в Хонконг и Коулун. Познаваше ме, затова сигурно бе започнал от най-добрите. Затова знаеше, че съм в хотел, обаче не точно в кой.

Сигурно беше ходил и в „Пенинсъла“, обаче аз си бях тръгнал от там прекалено набързо, за да си направя труда да съобщя на рецепцията. Може би се представяше с някакъв официален документ, например от митническата служба на Съединените щати. Разбира се, управителят в „Риц“ бе споменал нещо за „полицейска работа“. Дали от ЦРУ не се бяха обърнали за помощ към тукашната жандармерия? Страхотно.

Малко тъжно поклатих глава. Нощуването в скъпи хотели, когато бях на път, си оставаше едно от малкото ми удоволствия. Сега виждах, че този навик се е превърнал в моя слабост. Щеше да се наложи да се откажа от него.

Опитах се да не го приемам лично. Докс, Канезаки — и двамата си имаха основания. Просто си вършеха работата.

Е, ако станеше прекалено, и аз просто щях да свърша своята. Нищо лично, момчета. Знаете как е.

След десет минути го видях да влиза в универсалния магазин през входа на втория етаж от дясната ми страна. Засега изглеждаше сам. Ако си имаше придружители, те щяха да чакат пред входа.

Извиках го, когато се канеше да влезе в книжарницата.

— Ей, Докс. Тук горе.

Той вдигна поглед и се усмихна.

— Здрасти.

— Качи се с ескалатора отдясно — инструктирах го. — Бързо.

Докс се подчини. Докато се качваше, зачаках да видя дали някой ще влезе след него, опитвайки се да го настигне. Никой не го последва.

Когато слезе от ескалатора, аз се раздвижих.

— Завий наляво — казах му. — Просто върви през магазина. Аз ще крача точно след теб. Ще ти кажа какво да направиш после.

Продължих да наблюдавам ескалатора.

— Хайде, върви.

Той го направи. Не откъсвах поглед от ескалатора и входа. Чисто. Настигнах го и закрачих подире му, малко надясно от него. Детекторът на Хари мълчеше.

Стигнахме до сервизния коридор.

— Насам — наредих. — Завий надясно.

Продължихме няколко метра нататък.

— Спри. Обърни се към стената.

Докс въздъхна страдалчески, обаче изпълни заповедта. Не носеше оръжие. Взех му мобифона, изключих го и го прибрах в джоба си.

— Ще ми го върнеш ли след училище? — попита той.

— Естествено — обещах. — Ако слушаш. Сега давай навън.

Погледнах в посоката, от която бяхме дошли. Нищо не задейства радара ми. Дотук добре.

Изпълних различни предизвикателни маневри, които трябваше да принудят евентуалните преследвачи да се издадат. Ако забележех нещо, щях да го заведа при ножа и моментално да сложа край на тия глупости. Обаче Докс беше сам.

Отидохме в един уединен ресторант, навътре в Пок Фу Лам, достатъчно далеч от туристическите райони на острова, за да привлича само най-безстрашните любители на забележителности. Кварталът общо взето бе бедняшки, ала ми харесваше. Неговите порутени четириетажни сгради с избеляла и олющена от десетилетията субтропическа влага боя, с орнаментирани балкони и перила ми се струваха в известен смисъл странно горди, даже предизвикателни, по-красиви от марковото богатство и могъщество на източните райони. Едър, брадат и най-вече бял, Докс определено не изглеждаше на място сред другите посетители, обаче като че ли не го беше грижа. Менюто бе само на китайски, но аз можех да чета езика и поръчах.

— Какво е това? — попита Докс, когато донесоха супата и започнахме да се храним. — Вкусно е.

— А е и полезно за теб — осведомих го. — Треньорът на китайските олимпийски бегачи е хранил с такава супа най-добрите си спортисти.

— Наистина ли? От какво е?

— Обичайните съставки. Изворна вода. Планински зеленчуци. Кръв от костенурка и гъсенична гъба.

Той се вцепени с вдигната към устата лъжица.

— Сериозно ли говориш?

— Е, поне така пише в менюто.

Докс като че ли размишляваше.

— Китайските бегачи са бързи. Щом е полезно за тях, предполагам, че и аз мога да похапна — и усмихнато доизлапа остатъка.

Не бях изненадан. Бях го виждал да се храни със също толкова необикновени неща в Афганистан. Винаги с охота.

Когато свършихме със супата, го помолих да ми обясни какво става.

— Виж сега — облегна се назад той. — Няма да повярваш на какви неща са ме научили. Мога да фалшифицирам документи, да прониквам в компютърни мрежи, да отключвам ключалки, да се справям с печати… И не само ме научиха, но ми дадоха и играчките! Имам цветен лазерен ксерокс за двайсет и пет хиляди долара, специална хартия, мастила, холограми, устройства за кодиране на магнитни ленти, загряваш ли, готин, мога да ти избарам такъв фалшификат, че да ти се изправи косата! Ако ти трябва нещо, само ми кажи.

— Не си дошъл тук да подбиваш пазара на фалшиви документи, нали?

На лицето му плъзна усмивка и се зачудих дали Докс не е стигнал до заключението, че зад случайните ми язвителни забележки всъщност се крият нежни чувства. Пълна перверзия!

— Оня ден имах странна среща с един тип — ухили се той. — Дошъл да ме види чак в Банкок, където си почивах. Представи се като Джонсън. Обаче истинското му име е Кроули. Чарлс Кроули. Трети. Представи си що за семейство може да увековечи такова тъпо име, след като биха могли да го кръстят с повече фантазия, например Докс.

— Как научи истинското му име?

Докс се ухили още по-широко.

— Мамка му, надуших лъжите му от километри. Затова се престорих, че се обаждам по мобифона си, докато приказвахме. А всъщност го снимах.

Явно имаше телефон с вграден дигитален фотоапарат. На времето човек трябваше да се безпокои само за случайния любител с камера, като Запрудър^[2], или онзи тип, който заснел как полицаите пребиват Родни Кинг. А сега всеки имаше мобифон, мама му стара. Извадих мобифона, който бях конфискувал.

— С този ли?

Докс кимна с глава.

— Хайде, погледни.

Включих го и зачаках. Да, това беше „Ериксон“ Р900, нов и лъскав, с вграден фотоапарат и още какво ли не. Подадох му го. Той натисна няколко бутона и ми го върна. Видях изненадващо ясна снимка на трийсетинагодишен бял мъж с фини черти, къдрава пшениченоруса коса, сини очи, тънък нос и още по-тънки устни. Снимката бе направена под странен ъгъл, явно незабелязано.

— Скапаняк с лице на пор, нали. Имам още няколко, ако искаш да го разгледаш хубаво. Просто натисни ей оня бутон за придвижване напред.

Послушах го и прехвърлих снимките, за да получа по-добра представа за Кроули. Фотографиите невинаги са точни изображения. Ако видиш повече от една, увеличаваш шанса да познаеш въпросната личност на живо. Започвах да си мисля, че може би тъкмо това щеше да се наложи.

Когато свърших, изключих мобифона и го подадох на Докс. Той все още се усмихваше.

— Ако искаш, мога да препратя снимките направо на твоя мобифон. Или на имейла ти. По дяволите, ако ти се ще да се позабавляваш, можем да изтипосаме лицето на стария Кроули в който чатрум поискаш! Идиотът хич и не разбра какво правя. Жалко, че не върви в крак с развитието на съвременната техника.

— Кой е той? — попитах.

— Ами, в биографията му пише, че работел в консулския отдел на държавния департамент.

Не успях да се въздържа и се усмихнах.

— Явно напоследък архивите на консулския отдел са станали много достъпни.

Докс отвърна на усмивката ми.

— Определено.

— Как разбра? — поинтересувах се.

— Стига бе, готин, не мога да ти издам всичките си източници и методи! Нали знаеш, че фокусниците не показват на публиката как правят фокусите си.

Погледнах го мълчаливо.

— Добре де, добре, просто двамата с теб се забавляваме. Няма нужда да ставаш сериозен и да гледаш страшно и прочее. Пуснах снимките през новата база данни на ЦРУ. Там са събрани изображения от електронните медии — онлайн версии на вестници и списания, видео, изобщо всичко. Вкарваш снимката си и системата се опитва да намери съответствие, като използва така наречения XML^[3], разширен маркиращ език, нещо такова. Също като „Гугъл“, обаче със снимки вместо думи. Мисля, че са го откраднали от някаква начинаеща компания.

— Действа ли? — Божичко, какво ли ще измислят още, помислих си.

— Ами, естествено, действа. Само че ми даде няколко хиляди грешни отговора. Управлението трябва да изяде доста хляб, преди „Гугъл“ да има причини за паника, казвам ти. Ти ме познаваш, аз си падам по купона, обаче мога да проявявам и търпение. Проверих всички отговори, докато се натъкнах на незабравимото лице на господин Кроули — той бръкна в джоба си и извади лист хартия, разгъна го и ми го подаде. — Виждаш ли? Това е той, застанал до посланика ни в Йордания на пресконференция на нашето посолство в Аман. Изглежда ли ти важна клечка?

— Много. Какво искаше?

Докс се наведе напред.

— Ами, ето тук започва да става интересно. Каза ми, че представлявал адски висши интереси в американското правителство. Поради съображения за сигурност обаче тия кръгове трябвало да могат да отрекат някои действия и затова не можели лично да се срещнат с мен, колкото и да им се искало, естествено. Струва ми се, че обичаше да се слуша как говори. Така или иначе, каза ми, че един бивш оперативен работник под прикритие преминал на другата страна, утрепал цял куп наши в Хонконг и Макао и трябвало да бъде „отстранен“, точно така се изрази. „Да се отстрани ли?“, попитах го аз. Нали разбираш, правех си майтап с пустия му тип. А той закима и отвърна със сериозен глас, както, предполагам, си представя, че би трябвало да говорят адски важните държавни представители: „Искаме дейността му да бъде прекратена.“ Бог да ми е на помощ, не успях да се сдържа, облещих се и настоях: „Прибягване към крайни мерки ли?“ А той кимна едва-едва, като че ли го беше страх, че ако главата му се наклони и вдигне още веднъж, може да загази.

— И после?

— А, после, обичайните хвалби за службата ми за благото на родината в миналото и призиви към патриотизма ми. Знаеш ги тия неща. След това ми каза, че сега ми носел двайсет и пет хилядарки, а след изпълнение на задачата щял да ми кихне още седемдесет и пет, ако направя тая дребна услуга на Чичо Сам.

— И ти какво му отговори?

— Че естествено, за мен ще бъде чест да служа на родината си. Тогава ми даде ключ за сейф, стисна ми ръката, благодари ми за кой ли път за моя „патриотизъм“ и си тръгна. Отворих сейфа и кой мислиш се оказа „предателят“? Е, не друг, а моят приятел от доброто старо време в Афганистан, интелигентният и чаровен господин Джон Рейн.

Кимнах и се замислих.

— Защо ми съобщаваш всичко това? — попитах. — Нали сам казваш, че шансът чукал на вратата ти само веднъж? Защо не изпълни задачата и не взе парите?

— Да ти кажа, готин, един морски пехотинец не може да направи някои неща, даже с кашик като теб. Смятам, че ние ветераните трябва да се поддържаме, тъй като явно никой друг не ще да ни помага. Пък и не си паднах особено по отношението на стария Кроули към мен. Мама му стара, оня тип ме взимаше за някакъв си тъп селянин. Също като теб, ако не възразяваш, че го казвам.

Погледнах го.

— Не мисля, че си и наполовина толкова тъп, колкото се правиш, Докс. А може и по-малко.

Той се засмя.

— Винаги съм знаел, че ме обичаш.

— Ами парите?

— Мамка му, предпочитам да взема двайсет и пет хилядарки за нищо, отколкото сто за нещо, което не ми се струва редно, а ти?

— Може би. Обаче Кроули няма ли да си поиска парите?

— Ами, може и да си ги поиска, а аз може и да се съглася да му ги върна. Проблемът е, че не си спомням къде ги турих. Май че ги инвестирах при един брокер или някакъв друг безскрупулен тип. Може вече да ги е прахосал.

Усмихнах се.

— Кроули може да се ядоса.

— Очаквам го. Може даже да се опита да наеме друг „патриот“ да ме „отстрани“, задето съм се възползвал от него. Обаче това ще му струва още сто бона. Не, струва ми се, че познавам хората като господин Кроули. Той ще реши просто да преглътне обидата и да запази чувствата си за по-късно. Тоест, ако изобщо доживее до по-късно. Знам, че новината, която ти съобщавам, може да те изпълни със справедлив гняв. Аз така щях да реагирам, ако бях на твое място.

Докс вдигна купичката си и изля остатъка от супата в устата си.

— Ууух — изсумтя, остави съда на масата и се облегна назад. — Нищо не може да се сравнява с гъсеничните гъби. Знаеш ли, има още нещо. Може на времето да не си го забелязал, обаче винаги си се държал свястно с мен в Афганистан. Аз бях единственият, който не беше служил във Виетнам, и другите не бяха склонни да ме допускат в своя кръг, винаги ми се е струвало така. Това ме караше да се чувствам нежелан. Ти не се държеше по този начин. Не че винаги се отнасяше с мен като с отдавна изгубения си брат, но все пак ме търпеше.

Свих рамене.

— Биваше те в боя.

Докс кимна и понечи да отвърне нещо, после заби поглед в купичката си и мъчително преглътна. Колкото и да бяха верни, думите ми бяха сухи и не очаквах да предизвикат някакво вълнение. Затова ми трябваше известно време да разбера, че той се бори с чувствата си.

След малко ме погледна, решително, почти напрегнато.

— И единствено това би трябвало да е от значение.

Спомних си слуховете, че се е наложило да напусне морската пехота след побой на офицер.

— Да не би някога да са те убеждавали в противното? — попитах.

Докс забарабани с пръсти по масата, взирайки се в утайката на своята гъсенична супа.

— Аз съм адски добър снайперист, готин. Адски добър. Преди Афганистан не бях помирисвал бой, обаче знаех на какво съм способен. Бях първенец в курса си в снайперистката школа в Куонтико, Само че един инструктор ми имаше зъб. Защото, въпреки отличните ми способности — наблюдение и откриване на целта, преследване и придвижване, прицелване — невинаги се държах като истински снайперист.

Не успях да се сдържа и се подсмихнах.

— Малко по-сдържан си от повечето снайперисти.

Той също се усмихна.

— Да, снайперистите са мълчалива порода. Поначало са си такива и работата им още повече подчертава тая им склонност. Аз обаче не съм и никога не съм бил. Когато съм в зоната, съм безшумен и опасен като всички останали; Но когато не съм там, имам нужда да разпусна. Просто съм си такъв.

Кимнах, изненадан от обзелото ме съчувствие.

— А това не се харесва на всички.

Докс сви рамене.

— Нали знаеш, обикновените военни не обичат снайперистите, смятат ни за хладнокръвни убийци. Естествено, едно е да отвръщаш на огъня в разгара на престрелката или да обстрелваш с миномет някого на километри от теб, обаче да се прокрадваш в гората като призрак? Да се прицелваш в човек, все едно е сърна или друг дивеч? Да го дебнеш или да го чакаш скрит и после да му пръснеш мозъка с будистко спокойствие? Трябва да чуеш обаче как кашиците умоляват за помощ, когато имат проблем, решим единствено от снайперист. Ти си бащица на всички. Естествено, само докато свършиш работата. Така или иначе, това, което вършат снайперистите, смущава всички лицемери.

Кимнах.

— Знам.

Той също кимна.

— Знам, че знаеш. Всъщност, готин, в много отношения ти действаш повече като снайперист от мен. Нямам представа колко си точен, обаче притежаваш хладнокръвие. И знаеш какво е да преследваш хора. Това не представлява проблем за теб.

Последва кратко мълчание, през което се замислих над думите му. Не за пръв път ми отправяха подобна „хвалба“, но целта ми бе да чуя историята на Докс, а не да му разказвам своята.

След малко той продължи.

— Така или иначе, да, обикновените морски пехотинци ме смятаха за един от социопатите, а снайперистите ме смятаха за изрод. Фактът, че резултатите ми бяха по-добри от техните, само още повече ги вбесяваше. Особено един офицер. Виж сега, всички снайперисти са подложени на стрес по време на тренировки. Когато се опитваш да стреляш, инструкторите ти крещят, пускат висока музика, която знаят, че мразиш, или по някакъв друг начин се мъчат да те тормозят. Това налага да се концентрираш, води до точни попадения и ти помага да се справяш със стреса, когато прилагаш уменията си в реалния свят. Обаче оня тип се беше озверил съвсем, щото гадостите, които измисляше, изобщо не ми влияеха. Накрая започна „неволно“ да блъска пушката ми, докато ми крещеше, и въпреки че не ми пукаше за крясъците му, естествено, бутането на цевта беше достатъчно, за да не улуча. Е, първия път не казах нищо. Втория път се изправих и му заявих в лицето, че ме саботира. Оня кретен тъкмо това чакаше. Написа в доклада си, че не съм можел да се владея и според него съм психически негоден за снайперист. Когато научих, му теглих един як бой.

Кимнах. Спомних си как младият и нетърпелив агент от ЦРУ Холцър беше играл подобна игра с мен, как бе предизвикал подобна глупава, макар и удовлетворяваща реакция. По-късно Холцър беше станал шеф на бюрото на ЦРУ в Токио, но през всичките тези години бе носил враждебността си към мен чак до гроба, в който накрая го пратих.

— Пред военен съд ли те изправиха? — попитах.

Той поклати глава.

— Не, много хора знаеха, че оня тип е задник. Някой се свърза с когото трябва и ме спаси. Обаче докладът му беше окончателен, пък и след цялата история с кариерата ми беше свършено. Поне докато руснаците не решиха да налапат Афганистан. Тогава на Чичо Сам му потрябваха опозорени хора като мен и всичко ми беше простено.

— Винаги ми се е струвало, че се опитваш да докажеш нещо там — отбелязах.

Докс се усмихна.

— Ами да, така беше. Знаещ ли, лично съм убил много хора в Афганистан — трима от над хиляда метра разстояние. Не е зле за човек, който е „психически негоден“, бих казал. Карлос Хаткок щеше да се гордее с мен.

Карлос Хаткок бе най-големият снайперист на всички времена, с деветдесет и три потвърдени попадения във Виетнам, едно от които на две хиляди и петстотин метра с пушка петдесети калибър, и може би три пъти повече непотвърдени.

— Знаеш ли, аз се познавам с Хаткок — отвърнах, спомняйки си думите му за моето снайперистко хладнокръвие. — Във Виетнам. Още преди да се прочуе.

— Стига бе! Лично ли го познаваш?

Кимнах утвърдително.

— И какво ти каза той?

Свих рамене.

— Нищо особено. Седеше си сам на масата в един сайгонски бар. Нямаше други свободни места, затова седнах при него. Просто се запознахме, всъщност това е всичко. Изпих една бира и си тръгнах. Съмнявам се, че сме разменили повече от двайсетина думи.

— И нищо ли не ти каза?

Замълчах за миг и се опитах да си спомня.

— Когато си тръгвах, ми каза, че би трябвало да стана снайперист.

— По дяволите, готин, той е надникнал в душата ти. Това е все едно да те благослови папата.

Не отговорих. Докладите на моите командири от армията, черният хумор на моя кръвен брат, Лудия Джейк, прощалните думи на Хаткок, а сега и разсъжденията на Докс. Щеше ми се да можех просто да приема колективната им оценка, да приема, че съм такъв. Да го приема, по дяволите. Щеше ми се да мога да се примиря с това, мамка му. Като че ли другите успяваха.

Помълчахме.

— Според теб защо Кроули си е набил в главата да се опита да ме очисти? — попитах накрая.

— Виж това не знам. Успях да изкопча от господин Кроули само глупости от сорта, че си станал предател. Подробности можели да ми съобщят само при нужда.

— А ти не изпитваш такава нужда.

Той въздъхна с престорено униние.

— Въпреки че съм „патриот“ и всичко останало. Малко ме обижда, като се замисля. Е, ония двайсет и пет бона ще ме ободряват, когато съвсем провеся нос.

— Откъде Кроули е знаел къде да те открие? И изобщо кой си?

Докс се замисли.

— Ами, почти съм сигурен, че нашият господин Кроули всъщност е на служба при сегашния ни работодател, в едно или друго качество. Ако е така, може да има достъп до личните ми данни.

— Смяташ ли, че Канезаки е замесен?

Той сви рамене.

— Не мога да не си го мисля, а ти? Определено е забъркан в прекалено много гадости, за толкова млад тип.

— Бързо усвоява.

— Да, и аз имам същото чувство. Но според мен не стои зад тази история. Проявява се сантименталната ми страна, знам, но мисля, че момчето е добросърдечно.

— Докога ще остане такъв, след като работи на такова място?

— Виж, това вече е сериозен въпрос, признавам.

Помълчахме известно време.

— Мога ли да се свързвам с теб на същия номер? — попитах го.

— Когато поискаш. Какво ще нравиш?

— Ще се обадя тук-там — отвърнах. — Ще измисля нещо.

Той се ухили.

— Винаги си бил предпазлив.

— Това е една от причините да остана жив толкова дълго.

— Знам. По дяволите, исках да ти направя комплимент.

Изправих се и оставих няколко банкноти на масата. После му протегнах ръка.

— Ти си добър човек, Докс.

Той също стана и ми се усмихна, не толкова широко като преди, ала по-искрено. Ръкувахме се.

— Пази си гърба.

Кимнах и си тръгнах.

След като се уверих, че не ме следят, взех трамвая до Виктория Пийк, после се разходих през горичките от бамбук и папрат по Лъгард Роуд. Намерих тихо място и седнах, заслушан в житарките.

Както винаги, първо си помислих, че ми поставят капан.

Някой, може би Кроули, може би друг, с когото работеше той, ме преследваше.

Бяха пратили Докс да хвърли въдицата, знаейки, че ще тръгна срещу Кроули. И щях да попадна право в засадата.

Не. Прекалено несигурно. Никой не можеше да разчита на Доксовата убедителност, не до такава степен.

Тогава наистина му бяха възложили да ме очисти. План А — той приема и ме убива. План Б — изпява ми всичко и аз тръгвам срещу Кроули. Което пак ме връщаше към засадата.

Не. Прекалено несигурно. Кога щях да тръгна срещу Кроули? Къде? Как? Пък и той трябваше да е готов да поеме невероятен риск, подмамвайки ме да му отмъстя.

Докс или някой друг трябваше да има собствени основания да желае смъртта на Кроули и се опитваше да ме примами да го убия.

Това си струваше да се обмисли, но в крайна сметка прецених, че е малко вероятно. Докс беше твърде прям човек. Ако искаше да приспи Кроули, сам щеше да му изпее приспивната песничка. Щях да имам предвид тази възможност, ала в случая ми се струваше, че най-вероятното обяснение е и най-елементарното: Докс казваше истината.

Сега идваше въпросът как да реагирам. Най-директният подход изискваше да се добера до Кроули. Да го поразпитам. Да приложа чара си.

Но не още. Първо трябваше да видя каква е връзката на всичко това с Белгази. Обект, който бе наполовина арабин, група от араби убийци, агент от ЦРУ, който се опитваше да уреди отстраняването ми? Дори човек като мен, който си беше създал някой и друг враг, трудно можеше да си помисли, че съвпадението е напълно случайно. Имах нужда от повече информация преди да се задействам и смятах, че Канезаки може би ще успее да ме снабди с нея, поне отчасти.