Бари Айслър
Рейн-сан: Справедливото клане (3)

3.

Бях живял в Бразилия близо година, когато най-после ме намериха. През този ден валеше, небето беше покрито с потискащи, ниско надвиснали облаци, които обгръщаха грандиозните скали на Рио като дим от някакъв далечен пожар.

След като оставих Тацу в Токио, аз приключих с подготовката на Ямада-сан, идеалното ми второ аз — бях го създал за деня, в който враговете ми евентуално биха успели да ме проследят в Япония, както всъщност се и случи. И Ямада сан замина за Сао Паоло, дом на около шестстотин хиляди от приблизително един милион етнически японци, живеещи в Бразилия, най-голямата общност извън Япония, място, където новопристигнал като Ямада спокойно можеше да потъне.

Ямада-сан си намери подходящ апартамент в Аклимасао, жилищна зона край Либердаде, японския квартал на Сао Паоло, откъдето направи нужните постъпки, за да установи новия си бизнес — щеше да изнася качествени и евтини бразилски униформи за джудо и джиу-джицу за Япония — бизнес, който, ако условията бяха благоприятни, някой ден можеше да се разрасне и да обхване още експортни стоки. Много от съседите му бяха от корейски и китайски произход, което напълно го устройваше, защото азиатските лица улесняваха сливането му с околната среда. По-гъсто заселеният японски квартал Либердаде, щеше да има същите предимства, обаче можеше да донесе и проблеми, защото японските съседи щяха да проявяват повече склонност да разпитват за миналото на новодошлия и после да го обсъждат помежду си. В случай че наистина се наложеше да сподели нещо за миналото си със своите японски съседи, Ямада щеше да обясни, че е от Токио, обикновен служещ, подложен на двойното унижение да бъде уволнен от един от японските електронни гиганти и после да бъде изоставен от жена си след двайсет години брак, тъй като повече не можел да я издържа. Подобна тъжна история не беше рядко срещано явление в тежките от икономическа гледна точка времена и с типично японската си сдържаност съседите на Ямада съчувствено кимаха и не разпитваха за повече подробности.

Ямада беше обсебен от желанието да научи португалски — с касети, учители, телевизия, музика, филми, даже върволица от професионалистки, защото, знаеше той, няма по-естествен и продуктивен начин за усвояване на език от това да споделяш възглавницата. През няколко седмици той напускаше града и пътешестваше, лично се запознаваше с втората си родина: безкрайното cerrado, централните равнини, с шепа гранични градчета и изчезващи индиански племена, и със странния, предварително проектиран град Бразилия, изникващ от нищото, като че ли извънземни са подражавали на земна метрополия; праисторическата необятност на Амазония, където мащабите на всичко — дърветата, водните лилии и разбира се, самата река — първо смачква и после окончателно унищожава чувството на пътешественика за собствената му човешка значимост; бароковото изкуство и архитектура на Минас Гераяс, останали като смутено извинение от миньорите, които преди векове бяха насилвали тая земя, за да изтръгнат нейните диаманти и злато.

Ямада избягваше Байа и особено нейната столица Салвадор. Рейн познаваше една жена там — красива, наполовина бразилка, наполовина японка, на име Наоми, с която бяха имали връзка в Токио и на която бе дал обещание, преди да се наложи тя да избяга в Бразилия. Искаше му се да отиде при нея, ала в същото време се колебаеше, неуверен дали се опитва да предотврати неизбежното, или просто се надява да се наслади на предвкусването му. От време на време го измъчваха такива мисли, ала новата му среда, екзотична след толкова много години в познатата Япония, пътешествията му и постоянното изучаване на езика достатъчно го ангажираха.

И наистина напредваше бързо с португалския, както можеше да се очаква от човек, който вече знае английски и японски като родни. След шест месеца прецени, че е готов да се пресели в Рио и по-конкретно в бара на Тижука, известен просто като Бара, квартал на средната и горната средна класа, обхващащ деветнайсетина километра по южния бряг на града. Избра си подходящ апартамент на ъгъла на Авенида Белизариу Лейте де Антради Нету и Авенида Женерал Гедес де Фонтора. Блокът беше хубав, с входове на двете улици, към които гледаше, и нищо друго, освен жилищни сгради наоколо, което осигуряваше, както бе склонен да разсъждава по такива въпроси Ямада, множество възможности за незабелязано излизане. Нямаше и подходящи места, където някой да устрои наблюдение или засада.

В Бара Ямада най-после започна да се чувства наистина удобно. Отчасти, защото вече достатъчно бях живял като Ямада, отчасти, защото спирката в Сао Паоло беше само на една крачка от Япония и следователно от враговете, които се опитваха да ме открият там. Отчасти, защото човек просто не можеше дълго да се чувства зле в Рио с неговите ритми, с неговия живот, обусловен от културата на плажовете му.

В новата обстановка аз се превърнах в японски нисей, един от десетките хиляди етнически японци второ поколение в Бразилия, които бяха решили да се преселят в Рио от Сао Паоло. Португалският ми беше достатъчно добър, за да подкрепя моята версия — акцентът ми се отличаваше, естествено, обаче това се обясняваше с факта, че съм израснал в японско семейство и съм прекарал голяма част от детството си в Япония.

Бях смаян колко далечна изглежда Япония за другите нисеи. Когато се поглеждаха в огледалото, те явно виждаха само бразилци. Ако изобщо се замисляха за това, предполагах, Япония сигурно им се струваше някаква случайност, далечна култура и място, не много по-важно от другите такива места, за които човек чете в книгите или гледа по телевизията, нещо, което е означавала много за техните родители или за родителите на техните родители, обаче не е от особено значение за тях. Установих, че малко им завиждам, задето са забравили откъде идват и ги е грижа само кои са. Бразилия ми харесваше, защото културата й поощряваше тази възможност.

А културата на Бара беше тройно дестилирана. Моята нисейска история не я биваше, знаех го, това обаче всъщност нямаше значение. Бара, най-бързо развиващата се част от града, чийто хоризонт все повече се запълва с нови небостъргачи и чиито квартали постоянно менят обитателите си, е много по-ориентирана към бъдещето, отколкото към нечие минало. На такова място месец след пристигането си вече се смяташ за местен жител и аз с лекота се вписах в обстановката.

Рио, чието население е лудо по спорта и фитнеса, предлага множество ресторанти за здравословно хранене и нямаше проблем да задоволя вкуса си към протеиновите шейкове и плодовите нектари от акаи. Те, наред с антиоксидантите, рибеното масло и другите хранителни добавки ускоряваха възстановяването ми и ми позволяваха да спазвам режим с петстотин хиндуистки клека дневно, триста наклонени коремни преси, триста хиндуистки лицеви опори и други езотерични физически упражнения, които поддържаха силата и гъвкавостта ми.

Разнообразявах сутрешните и вечерните си тренировки в „Грасие Бара“, модерната Мека на джиу-джицуто, където многочленното семейство Грасие беше възприело показаните от гостуващ японски дипломат хватки и ги бе адаптирало в толкова сложна бойна система, че това изкуство днес е по-здраво установено в Бразилия, отколкото някога е било в Япония. Тренирах трескаво и усилено, тъй като бях пропуснал възможността да го правя през годината, прекарана в нелегалност в Осака и после в Сао Паоло. Младите черни пояси от академията бяха впечатлени от моите умения, обаче всъщност тяхното изкуство превъзхождаше моето — макар че определено не бе толкова безпощадно, ако се прилагаше в истинския свят — и аз бях щастлив от шанса да усъвършенствам и обогатя бойните си умения.

Следобед се мятах на една таратайка с десет скорости и отивах на някой от по-усамотените плажове, понякога Грумари, друг път избирах още по-недостъпни ивици пясък, до които стигах пеш — там ходеха само най-запалените сърфисти и някои нудисти. След месец кожата ми стана тъмна като на дървото кариока или като на някой местен от Рио, косата ми, кестенява като на майка ми, след като бях престанал да я боядисвам черна, за да придобия по̀ японски вид, изсветля на кичури като на сърфист.

Понякога плувах до някой от околните острови. Сядах на пустите сиво-зелени скали и съзерцавах ритъма на вълните, плискащи се долу, улавях случайните въздишки на вятъра и мислите ми започваха да блуждаят. Спомнях си за Мидори, джаз пианистката, с която се бях запознал и чийто живот бях спасил. Наистина убих баща й, но по-късно се опитах да изпълня неговата посмъртна воля. Това я накара да изпитва към мен двойствени чувства, ала така и не ми донесе прошката й. В нашата последна нощ тя се наведе към мен, както се любехме, и прошепна: „Мразя те“ в мига, в който свършваше — ненавистта за онова, което бях сторил на баща й, бе обрекла страстта, която тя иначе не можеше да преодолее. Глупаво се питах дали не свири в някой от джаз клубовете в Рио. Поглеждах моя нов град и го виждах като остров, подобен на този, от който го наблюдавах, красиво място, не ще и дума, ала въпреки това място на изгнание, понякога на разкаяние и в крайна сметка на самота.

Запазих апартамента си в Сао Паоло. Ходех там от време на време, за да поддържам заблудата, и отдалеч управлявах новия експортен бизнес на Ямада, главно чрез имейли. Елементарен софтуер, купен от търговската мрежа, включваше и изключваше осветлението на произволни интервали през определените часове, за да изглежда, че там живее някой, и сметките за електричество съответстваха на нормално обитаване на апартамента. Едно съвсем леко отворено кранче постигаше същото със сметките за водата. Освен това от време на време отсядах в различни хотели и апартаменти из Рио, за да прибавя допълнителна динамика към другите предизвикателства, пред които можеше да се изправи евентуалният преследвач в опитите си да ме открие.

Обаче всички тези мерки за безопасност струваха пари и въпреки че през годините бях спестил доста, средствата ми не бяха неограничени и се съхраняваха в различни анонимни офшорни сметки, които не ми носеха лихви. Акциите и пенсионните осигуровки не влизаха в сметката. Казвах си, че след някоя и друга година, когато следите ми изстинат и вероятните мотиви на евентуалните ми преследвачи достатъчно избледнеят, може би ще съм в състояние да огранича някои от предпазните мерки, които толкова много обременяваха финансите ми.

Времето течеше. И колкото и да ми харесваше, Рио започна да ми прилича на попътна гара, а не на крайна спирка, кратък отдих, а не завършек на пътя. Дните ми там минаваха безцелно — тренировките ми ги разнообразяваха, ала не достатъчно. От време на време си спомнях думите на Тацу: „Не можеш да се оттеглиш“, изречени едновременно с увереност и тъга, и тези думи, които отначало бях сметнал за заплаха, а впоследствие бях определил като предсказание, изникваха в паметта ми, за да понесат тежестта на нещо друго, нещо, което повече приличаше на пророчество.

Станах неспокоен и това се оказа плодородна почва за спомените за Наоми. За това как бе прошепнала: „Ела вътре“ в ухото ми оная първа дълга вечер заедно. За това как беше преминала на португалски, докато се любехме. За това как бе предложила да се опита да помогне на Хари, който не ми беше просто доверено лице, а един от малкото ми приятели, предложение, колкото в крайна сметка излишно, толкова и искрено. И за това как при последната ни среща й бях обещал, че ще я намеря в Бразилия, че няма да я оставя да чака и да се чуди какво се е случило с мен.

Както постъпих с Мидори.

Платих си за това, стига толкова.

Беше ми хубаво с Наоми, това бе истината. Топло, мило и без емоционални усложнения. Не както се случи или по-точно както за малко щеше да се случи с Мидори, ала това никога нямаше да се повтори и избягвах да се самобичувам с такива мисли. Ако отидех при Наоми, щях да постъпя егоистично, знаех го, защото в Токио заради нашата връзка едва не я убиха, и въпреки промяната на мястото и всичките ми нови предпазни мерки, далеч не беше невъзможно пак да се случи нещо такова. Обаче постоянно мислех за нея, чудех се дали някак не може да се получи. Япония бе далеч. Сега бях Ямада, нали така? А Наоми носеше бразилската си самоличност. Можехме да започнем наново.

Трябваше да съм наясно, че няма да стане. Но всички си имаме своите мигове на глупост, оправдания, даже заслепеност, родени от слабост и човешка нужда.

Знаех, че майката на Наоми, която бе японка, е починала преди много години, ала тя ми беше казала името на баща си, Давид Леонардо Нашименту. Знаех и че мога да го намеря в Салвадор. Нашименту е често срещано име в Бразилия, обаче не открих нито Леонардо, нито Давид в салвадорските телефонни указатели, до които имах достъп в градската библиотека на Рио. Търсенето в интернет даде по-добър резултат: изглежда, че Давид Леонардо Нашименту бе президент на компания с център Салвадор, която се занимаваше с недвижими имоти и строежи и имаше капиталовложения в производството.

Можех просто да се обадя и да попитам как да се свържа с Наоми, обаче не исках да мине прекалено много време между обаждането и срещата ни. Казвах си, че това е логично, следствие от обичайните ми мерки за безопасност, ала дълбоко в себе си знаех, че има и лични фактори. Не исках да се налага да обяснявам по телефона, да отговарям на въпроси къде съм бил и какво съм вършил, да се оправдавам за голямото закъснение. По-добре лично да се справя с всичко това.

Салвадор се намираше на два часа със самолет от Рио и докато прекосявах новия град, останах поразен, както винаги когато пътешествах из грандиозната Бразилия, от контрастите между различните райони в страната. Разположеният по-близо до екватора Салвадор беше по-горещ от Рио, въздухът бе по-благоуханен, по-влажен. В Рио вездесъщите гранитни скали сякаш са якият скелет на тая земя, докато в Салвадор навсякъде имаше червена пръст, която повече прилича на мека кожа. И хората бяха по-тъмни — заради африканското наследство, което се проявяваше и в бароковите релефи на колониалните черкви, в кънтящата с ритъма на кръвта музика candomle, в плавните, танцови движения на местните capoeristas с тяхната хипнотизираща смесица от танц, бой и гимнастика, всичко под звуците на струнния berimbau и опияняващия ритъм на конгата.

Нашименту беше добре защитен от секретарки и падна доста сноване назад-напред, докато успея да се добера до него.

Той ми каза, че Наоми го предупредила за свой приятел от Япония, някой си Джон, обаче това било отдавна. Потвърдих, че съм се забавил, зачаках и след малко бащата ме осведоми, че тя живеела в Рио, работела в бар „Сценариум“ на Руа до Лаврадиу. Даде ми и телефонен номер. Благодарих и отидох направо на летището, усмихвайки се на тая ирония. Толкова месеци да избягвам Салвадор само за да науча, че с Наоми сме почти съседи.

Същата вечер, след като предприех съответните стъпки, за да се уверя, че не ме следят, хванах такси за Лапа, квартала около „Сценариум“, един от най-старите в града. Слязох на няколко преки оттам, какъвто ми беше обичаят, и изчаках таксито да потегли, преди да продължа към бара.

Движех се по старинните улици, настлани с редици павета, хлътнали през вековете в долинки и издигнали се в хълмчета от безкрайните движения на земята под тях. Малкото разположени надалеч една от друга улични лампи не можеха да разпръснат дълбокия мрак и фигурите на минувачите изглеждаха мъгливи, невеществени, като призраци от колониалното минало на страната, витаещи в смут край избелелите фасади и порутените балкони, изгубени души, опитващи се да открият някога цветущи адреси, днес съществуващи само като паметници на разрухата и забравата. Тук-там се виждаха признаци за нов живот — възстановен парапет, прозорци с нови стъкла, и това някак си правеше разнебитените реликви, върху които бяха разцъфтели, странно жив преден план на модерните небостъргачи, които се извисяваха зад тях: упорити и по-решителни, опустошените очи на зеещите врати и прозорци на старите къщи сякаш почти се усмихваха на перспективата за бъдещата смърт на техните по-млади, по-високи събратя, които щяха да остареят, без да внушат любовта, обещаваща да върне силата на младостта в грохналите старци.

Завих по Руа до Лаврадиу и видях „Сценариум“. Барът заемаше и трите етажа на две съседни сгради, чиито фасади страдаха от преклонна възраст и занемареност, подобно на повечето постройки в района. Светлината и музиката, които струяха отвътре, смайваха с изумителната си жизнерадост. На улицата отпред чакаше дълга опашка коли, като че ли дошли да отдадат почитта си. За момент спрях пред големия отворен вход, изненадан от факта, че сърцето ми бие бързо, спомняйки си наситеното със събития време, което бях прекарал с Наоми в Токио. Наистина доста се бях забавил, докато изпълня обещанието си да я потърся.

Влязох и се огледах. Първо горещите точки, инстинктивно и по навик: местата, обърнати към входа, отчасти скритите ъгли, позициите за засада. Не забелязах проблеми.

Продължих навътре. Помещението беше огромно и имитираше холивудски декор на магазин. Навсякъде имаше антики и любопитни вещи: железни касови апарати, червена британска телефонна кабина, няколко слънчобрана, бюстове и статуи, лавици с пъстри шишета и кани. Даже масите и столовете изглеждаха стари. Ако мястото беше по-малко, щеше да е адски задръстено.

Таваните бяха високи и дървени, стените — от камък и алабастър. В центъра, десетина метра навътре, таванът изчезваше и залата се отваряше към втория и третия етаж. Там тричленен оркестър изпълняваше „De mais ninguebi“, „Само моя“, модерна класика на Мариса Монте в стил хоро, който можеше да бъде смятан най-общо за бразилски джаз, като се имаше предвид, че и двете музикални течения се основават на импровизацията и са смесица от африкански и европейски музикални елементи. Обаче хоро, въпреки че далеч не е толкова известно, всъщност е по-старо от джаза и притежава специфично и понякога меланхолично звучене. Скупчени около лабиринта от дървени маси и на диваните покрай стените, посетителите страстно припяваха.

Запътих се към стълбището в дъното, по което се качих на втория етаж. Там също беше пълно с клиенти и старите вещи не бяха по-малко, обаче все пак не бе толкова шумно като долу.

На третия етаж беше още по-тихо. За кратко се облегнах на парапета, ограждащ отворения център на пода, загледан долу в оркестъра, в хората по масите пред естрадата, в сервитьорите, които се движеха помежду им, и изпитах странна тъга, едновременно неясна и тежка, като че ли наблюдавах тази жизнерадостна сцена не толкова отвисоко, колкото от невероятно изолирано и далечно разстояние.

Приближи се сервитьор и ме попита на португалски дали да ми донесе нещо.

— Търся Наоми — казах му.

— Тя е долу, в офиса. За кого да й предам?

Позамислих се, после отвърнах:

— За един неин приятел от Япония.

Той кимна и се отдалечи.

Отидох в дъното на помещението и излязох на един от балконите, гледащи към Руа до Лаврадиу. Облегнах се на парапета, целия на дупки и изтъркан като дърво, изхвърлено от морето, и усетих, че ме обзема старото сюрреалистично спокойствие, каквото винаги съм изпитвал точно преди последните мигове в някоя операция, като снайперист, отпускащ се преди изстрела. Вече нищо не можех да сторя. Каквото имаше да става, щеше да се случи.

Изтекоха няколко минути. Чух дъските на пода зад мен да скърцат под бързо приближаващи се стъпки. Обърнах се и зърнах Наоми, с по-дълга коса, отколкото в Токио, с по-тъмна карамелена кожа. Когато видя, че съм аз, лицето й грейна в широка усмивка, възклицанието й бе на почти детска радост, после се хвърли в обятията ми и силно се притисна към мен.

Ухаеше така, както си спомнях, сладостно и в същото време диво, някакъв неин си аромат, който винаги щях да свързвам със зной, влага и тропическа страст. Допирът на тялото й също ми беше приятен, то бе дребно, ала зряло на всички нужни места, и присъствието му в прегръдките ми, наред с аромата й, изведнъж ме заля с хаос от противоречиви спомени.

Накрая тя се откъсна от мен и погледна надолу към онова, което вече бе усетила, после ме тупна по рамото, доста силно. Лицето й имитираше гняв, ала виждах и истинска мъка в очите й.

— Знаеш ли колко пъти съм си обещавала, че няма да го направя? — попита на своя английски с португалски акцент Наоми.

— Колко?

— Много. За последен път, докато се качвах по стълбището.

— Добре, че не изпълни това обещание.

— Защо не ми се обади? Защо се забави толкова много? Реших, че не те интересувам. Или че ти се е случило нещо лошо, след всичко, което преживяхме.

— За първото си сбъркала, обаче за второто почти си познала.

— Какво стана?

Зелените й очи бяха толкова искрени. Това ме накара да се усмихна.

— Трябваше да уредя някои неща в Токио — отвърнах. — Което отне време.

— Чак от Токио ли идваш?

— Пътувах много.

— Нима ще пазиш тайни от мен, след всичко, което преживяхме заедно?

— Особено след това — казах й истината аз. На лицето й се изписа обида, затова прибавих: — Хайде първо просто да се порадваме на компанията си, става ли? Отдавна не сме се виждали.

Тя замълча, после кимна.

— Искаш ли нещо за пиене?

И аз кимнах.

— С удоволствие.

— Малцово уиски? — спомни си Наоми.

Усмихнах се.

— Какво ще кажеш за една кайпириня? — кайпиринята е бразилският национален коктейл. Прави се от качаса, бразилски алкохол от дестилиран сок от захарна тръстика, с лимон, захар и лед. Бях се влюбил в тая напитка, докато обикалях страната.

— Знаеш много за Бразилия — погледна ме Наоми.

Разбрах, че навярно е било по-безопасно да избера уиски, както очакваше тя.

— Го ни ите ва, го ни шитагае — преминах на японски и свих рамене. Когато си в Рим, прави като римляните.

Наоми се усмихна.

— Добър избор. Правим страхотна кайпириня.

Повдигнах вежди.

— Кои „вие“?

Усмивката й стана още по-широка.

— Аз съм една от собствениците.

— Впечатлен съм — огледах се, после пак се обърнах към нея. — Как успя?

Тя пак се усмихна.

— Първо, кайпиринята.

Седнахме до отворените прозорци в полумрака на третия етаж. Сервитьорът ни донесе кана кайпириня и две чаши и както беше обещала Наоми, напитката се оказа направена майсторски: стипчива, но сладка, студена и силна, ухаеща на тропика. За разлика от уискито със свързаните с него стари спомени, вкусът на кайпиринята бе напълно необременен за мен.

Попитах я как така е собственичка на заведение като „Сценариум“ и тя обясни, че се дължало отчасти на способността й да открива случайно интересни неща, отчасти на връзките на баща й. Властите инвестирали във възраждането на квартала Лапа — това обясняваше възстановените къщи, които бях забелязал — и предлагали данъчни облекчения на новите фирми в района. Имала малко спестени пари и известен опит в развлекателния бизнес от престоя си в Токио, затова баща й я свързал с група хора, които се надявали да открият бар и ресторант.

— Ами ти? — попита Наоми. — Ти с какво се занимаваше?

Отпих глътка кайпириня.

— Проучвах някои неща. Опитвах се да започна нов бизнес.

— Нещо по-безопасно от предишния ли?

Тя не знаеше подробностите. Само това, че каквото и да правех, проявявах склонност да се свързвам с някакви тъмни типове, което едва не бе довело до смъртта ни в Токио.

— Ако имам късмет — отвърнах.

— Май че поддържаш форма — отбеляза Наоми.

Усмихнах се.

— Нещо такова.

— И си почернял. В Токио ли хвана тоя тен? Напипваше истината. Трябваше да го очаквам. Може и да съм го очаквал. Може и да съм го искал. Обаче още не бях готов да й кажа.

— Знаеш как е с онова флуоресцентно осветление.

Тя не се засмя.

— Имам чувството, че отдавна си в Рио.

Не отговорих.

— Защо се забави толкова много? — след малко продължи Наоми. — Да ме потърсиш. Не съм глупачка. Може би само малко обидена. Но искам да знам защо.

Отпих нова глътка и се замислих.

— Възможно е да ме заплашва опасност, хората, с които работех, трудно прощават — накрая изрекох. — Сигурно си го забелязала в Токио.

— Това беше отдавна. Другаде.

Кимнах, като си мислех за Холцър, бившия шеф на токийското бюро на ЦРУ, който отново се беше появил в живота ми в Токио като хронична болест и едва не бе успял да ме убие. И също как от Управлението търпеливо бяха наблюдавали Мидори с надеждата, че ще ги отведе при мен.

— Никога не е прекалено отдавна.

Известно време помълчахме. После тя ме попита:

— Колко време ще останеш в Рио?

Огледах се.

— Не искам да ти усложнявам живота.

— И си дошъл чак тук, за да ми го кажеш, така ли? Трябваше просто да ми пратиш картичка, по дяволите!

В Токио се бях опитал да устоя на чара й, защото знаех, че всичко ще свърши зле. Това не се бе променило? И все пак я бях потърсил.

— Искам да поостана известно време — отговорих. — Ако си съгласна.

Наоми леко се усмихна.

— Ще видим.

Тази нощ се любихме и после пак и пак през следващите нощи. Тя имаше апартаментче в един от небостъргачите край Лагоа Родриго де Фрейташ, съвсем близо до оживените плажове и модерните бутици в Ипанема. Единият й прозорец гледаше към недалечната Корковадо или Гърбавата планина, увенчана с масивната, осветена статуя на Christo Redentor, Христос Спасител, с наведена глава и разперени ръце, благославящ ширналия се долу град, и в някои нощи гледах статуята, докато Наоми спеше. Взирах се в далечната фигура, навярно я предизвиквах да стори нещо — да ме повали, ако иска, или да ми даде друг знак за разум — и след като това не се случваше, аз се извръщах, вечно неудовлетворен. Статуята сякаш ми се подиграваше със своята немота и неподвижност, като че ли ми даваше обещание, само че не за спасение, а за разчистване на сметките, при това, когато реши тя, а не аз.

Една дъждовна утрин, около месец след като бях отишъл да видя Наоми в „Сценариум“ и започнах да се виждам с нея, излязох от апартамента й за тренировка в „Грасие Бара“. Беше петък и щяхме да тренираме по шорти и тениски, а не по тежките памучни джудо-ги. Качих се по стълбището на третия етаж, събух си сандалите и стъпих на тепиха.

В отсрещния край на залата видях мускулест бял мъж, който висеше на лоста пред анимационния тасманийски дявол, емблема и талисман на академията. Бос и гол до кръста, той носеше само тъмносини гащета и тялото му лъщеше от мазна пот. След като ме видя да влизам, той скочи на пода, плавно и безшумно движение въпреки масивното му тяло.

Сега пясъчнорусата му коса бе по-дълга, още по-дълга от опашката, на която някога я връзваше, и имаше катинарче, което по-рано беше цяла брада, но веднага го познах. Знаех го под името Докс, неговия псевдоним. Бивш морски пехотинец, един от елитните снайперисти и също като мен вербуван от ЦРУ по времето на Рейгън да снабдява и обучава афганистански муджахидини, които тогава се сражаваха срещу нашественическата съветска армия. Бяхме прекарали по две години при муджите, както нежно им викаше Чичо Сам, по-късно наричани с по-хладното име талибани и „Ал Кайда“. Оттогава нито го бях виждал, нито пък ми липсваше.

Той се приближи и широко се ухили.

— Да се поборичкаме, кво ще кажеш? — попита със селския си акцент, който помнех от едно време.

Забелязах, че няма къде да крие оръжие или предавател. Зачудих се дали нарочно ми се явява така, за да ме увери в добрите си намерения. Докс обичаше да се прави на селянин и много хора му се връзваха, аз обаче знаех, че когато иска, може да бъде адски ловък.

Явно не идваше на гости, ала не бях загрижен за непосредствената си безопасност. Ако имаше лоши намерения, третият етаж на „Грасие Бара“ нямаше да е подходящото място да ги осъществи. Отдалече се виждаше, че е чужденец, бяха го претърсили на входа и щеше да си има работа с десетки свидетели.

— Чакай първо да загрея — казах, без да отвръщам на усмивката му.

— Мама му стара бе, човек, аз вече съм загрял. Скоро ще започна да изстивам. Тук съм почти час, чакам някой нов, с когото да потренирам. — Докс подскочи няколко пъти на пръсти, като свиваше яките си ръчища.

Огледах се. Въпреки че сутрешните курсове в „Бара“ обикновено бяха посещавани от по-малко хора, отколкото вечерните, в залата тренираха двайсетина души, някои съвсем наблизо. Реших да изчакам с въпросите, които исках да му задам.

— Защо не избереш някой от ония там? — махнах към другите мъже, които тренираха.

Той поклати глава.

— Вече опитах с неколцина — усмихна се и прибави: — Едва ли са ме харесали. Струва ми се, че ме намират… неортодоксален.

Всъщност псевдонимът му идваше от „неортодоксален“. Той беше от по-младите в нашата късметлийска група, неотдавна напуснал любимата си морска пехота при неясни обстоятелства. Носеше се слух, че е пребил офицер, въпреки че самият Докс никога не говореше за това. Каквото и да се бе случило, то явно караше младежа — за разлика от повечето като него в Афганистан беше прекалено млад, за да е служил във Виетнам — да се стреми да се докаже. Обичаше да ходи с муджите на засади, въпреки че имаше право само да „обучава“, и затова го уважаваха много. Стана известен със своята необичайна, даже странна тактика, обикновено свързана с импровизирани взривни устройства, в резултат на които руснаците стреляха по враг, отдавна изчезнал в недостъпните планински пещери. А и не се ограничаваше с обучението на снайперисти — самият той ходеше на лов.

Методите му за физическа подготовка, спомнях си аз, също бяха неконвенционални: вдигаше бидони с гориво и понякога се изправяше на глава, сплел пръсти на тила си, и така стоеше повече от половин час. Много хора го подценяваха заради странните му навици и привидната му простащина. Аз нямаше да допусна тази грешка.

— Ще ти кажа, когато съм готов — започнах да въртя глава и да разхлабвам врата си.

Докс пак се ухили.

— Ще чакам.

Отиде до стената и се изправи в челна стойка. Божичко, пак вършеше същите идиотщини.

Протегнах се и направих серия хиндуистки клекове, мостове и други упражнения, докато се почувствах достатъчно раздвижен. После се изправих и дадох знак на Докс, който ме наблюдаваше, без да променя позата си. Той спусна крака на пода, стана и се приближи.

— Бива си те бе, човек, виждам го. Явно поддържаш форма.

Въпреки че беше ефикасен на бойното поле, в друга обстановка Докс винаги бе приказвал прекалено много за моя вкус.

— Прав ли искаш или на земята? — попитах го.

— Както кажеш бе, човек, тук съм на твоя територия.

Ако възнамеряваше да ме ядоса, не успя. Все пак изпитвах известно раздразнение, засега слабо. Възможно бе да не успея да реагирам толкова бързо, колкото обикновено се изискваше, ако Докс се измъкнеше от партер.

Кимнах и започнах да кръжа около него. Той схвана идеята и последва примера ми.

Приближихме се един към друг и аз хванах тила му с дясната си ръка, насочил лакът надолу, опрян в ключицата и гърдите му, контролирайки движението му напред. Докс ме хвана по същия начин и дръпна главата ми към своята, толкова бързо, че едва не си блъснахме челата. Навреме погледнах надолу, за да поема удара с теме, там нямаше да ми стане нищо, само щеше да ме заболи. Раздразнението ми се усили. Но преди да получа възможност да реагирам, той започна да ме тегли наляво, надясно, напред и назад. Използваше ръката и лакътя си уверено, което предполагаше известни тренировки, пък и беше доста силен.

Бе време да сменя тактиката. Дръпнах глава назад и когато той ме натисна в обратната посока, използвах инерцията, за да се хвърля във въздуха под него. Обвих крака около кръста му и го повалих на тепиха. Бях очаквал да се опита да се дръпне от моя „гард“, както се казва това положение в джиу-джицуто, обаче Докс направи обратното — сграбчи главата ми в лапите си и ме блъсна с теме по брадичката. Все едно някой се опитваше да забие пневматичен чук в черепа ми. За да облекча натиска, освободих ключа с глезените си зад гърба му, опрях колене в гърдите му и започнах да го оттласквам от себе си.

Реакцията му отново демонстрира тренираност: уви дясната си ръка около левия ми глезен отвътре навън и се просна по гръб на тепиха, опитвайки се да приложи хватка с крака, която познавах от самбото. Самбото е разновидност на руските бойни изкуства. Освен всичко останало, то се отличава с акцента си върху хватките с ходило, коляно и глезен, някои от които могат да се прилагат толкова бързо и да причиняват толкова големи поражения, че са забранени в различни състезания по борба.

Стрелнах десния си крак към шията му и отдръпнах левия назад, като едва успях да го измъкна между бицепса и ребрата му. Докс се опита да се предпази и докато се търкаляхме, успях да преметна десния си крак върху неговия ляв и тялото му и да стисна пръстите на левия му крак под дясната си мишница. Преди да успее да се отскубне, натиснах петата му с вътрешната страна на дясната си китка, сключих пръсти, притиснах лакти към тялото си, извих се назад и наляво, демонстрирайки самбистки умения — класическа хватка с пета.

Въпреки наименованието на хватката атаката е насочена към колянната става, а не към петата. Петата служи само като опора и аз стабилно се бях опрял на петата на Докс. Той се опитваше да рита с десния си крак, ала от това положение ритниците му бяха слаби. Извих петата му още малко и противникът ми се отказа от избраната стратегия.

— Хопа, би ме — каза той.

— Кой те прати тук?

— Ей, казах, че се предавам! Хайде, стига!

Продължих да извивам петата му и Докс изскимтя.

— Кой те праща?

— Знаеш кой — сбърчи лице той. — Същата фирма като миналия път.

— Нима? И откъде знаят къде да ме търсят?

— Нямам представа!

Докс се опита да избута крака ми. Стиснах коленете си по-силно и извих петата му още милиметър.

— Мама му стара! — изпъшка той достатъчно силно, за да го чуят наоколо. — Стига бе, човек, сериозно, нямам представа!

Дишаше тежко — колкото от напрежение, толкова и от болка. Вгледах се в очите му.

— Ей, Докс — спокойно прошепнах. — Ще броя до три. Ако дотогава не ми кажеш каквото те питам, ще извия петата ти с всички сили. Готов ли си? Едно. Две. Тр…

— Момичето! Момичето! Платили са му или нещо подобно. Не знам подробности.

За малко все пак да му извия петата.

— Кое момиче?

— Ти знаеш. Бразилската мацка. Наоми еди-коя си.

Не бях толкова изненадан, колкото си представях, че ще бъда. По-късно трябваше да помисля върху това.

— Кой ти е свръзката?

— Господи Боже, бе човек, ще ти кажа всичко. Няма нужда да… мама му стара! Канезаки! Етническият японец, бе човек, трийсетинагодишен, носи очила с телени рамки, твърди, че те познавал.

Канезаки. Трябваше да се сетя. Бях го оставил жив, когато го пипнах в опит да ме проследи. За миг се зачудих дали не съм допуснал грешка.

Забелязах, че неколцина души ни наблюдават, включително Карлиньос, основателят на академията и неин главен инструктор. Никой не се опитваше да се намеси, защото бразилците знаеха, че това е въпрос homem homem — между мъже — и не е тяхна работа. Въпреки това не исках да привличам повече внимание към себе си. Пуснах крака му и се отдръпнах.

Напрежението напусна тялото му и Докс се просна по гръб, стиснал пострадалото си коляно.

— Уф, бе човек, не мога да повярвам, че го направи. Беше абсолютно излишно.

Не отговорих.

— Ами ако наистина не знаех, а? Ами тогава?

Свих рамене.

— Операция на предното и задното кръстовидно сухожилие и менискусите, после между половин и една година възстановяване. И много болкоуспокоителни, които изобщо не действат толкова добре, колкото ти се иска.

— Мамка му — изсумтя Докс. Изтече около минута. Накрая седна и ме погледна. Сви крака си и пак ми се захили.

— За малко да те пипна бе, човек. И ти го знаеш.

— Естествено — отвърнах, като продължавах да го наблюдавам. — За малко. — Изправих се. — Къде си научил самбо?

Докс се ухили още по-широко.

— Откакто се вдигна желязната завеса, работя по малко с руснаците.

— Как го допускат след всичко, което им стори в Афганистан?

Той сви рамене.

— Това е съвсем нов свят, готин, със съвсем нови врагове. В момента им помагам да решат чеченските си проблеми, така че сме си като стари дружки.

Кимнах.

— Да идем някъде да си поговорим.

Взехме си саковете и излязохме, без да се преобличаме. Още носех детектора за предавателни устройства, който някога ми беше направил Хари. Той лежеше тихичко в сака ми, което ми показваше, че и Докс, и вещите му са чисти. Това обаче не означаваше, че е сам.

Преведох го по обиколни тихи улички. На два пъти се качвахме и слизахме от таксита. Придържах се към най-общите контраразузнавателни методи — не исках да се възползвам от конкретните предимства на района, за да не си направи извода, че живея в квартала, щом познавам местния терен. Той разбираше какво правя и не протестираше.

Когато стигнахме на плажа при Сао Конрадо, вече бях сигурен, че никой не ни следи. Дъждът бе спрял и ние се спуснахме до морето. Започваше отливът и вълните се оттегляха от мокрия пясък като победена армия, изоставяща земи, които вече не контролира.

Изтече минута. И двамата мълчахме.

До нас се дотъркаля топка — наблизо играеха плажен футбол. Докс я вдигна и я хвърли на тъмнокожото хлапе, което я гонеше. Момчето му махна в знак на благодарност и се върна към играта. Погледах го, като се чудех какво ли е да израснеш така, в град край морето, където няма какво по-лошо да правиш от това да риташ футбол на пясъка.

— Приключихме ли с шпионските номера? — попита ме Докс.

Кимнах и след малко той продължи.

— Добре ти е тук. Хубаво време, океан… А жените, бе човек! Влюбвам се по три пъти дневно. Първата сутрин отивам в хотела си, на рецепцията седи едно маце, бе човек, направо трябваше да ми правят изкуствено дишане, толкова готино беше.

— Би могъл да пишеш пътеписи — отговорих.

— Ей, всичко разбирам. Не е лесно за хора като нас, нали така? Лепват ти някакъв етикет и те наемат само за определени работи.

— Ти изглежда се справяш добре — отбелязах.

Докс подритна пясъка и се вторачи в океана.

— Обаче тук наистина си е гот. Отдавна ли си в Бразилия?

Селският му акцент се засилваше. Нямаше да се вържа, но нямаше и смисъл да му го казвам. По-добре да си мисли, че го подценявам, както беше свикнал.

— От няколко месеца. Местя се често. За да не ме открият.

Той се намръщи.

— Стига де, какво друго можех да сторя? Късметлиите стават телохранители на разни богаташи, анализират опасностите, живеят си живота в къщи за гости в Брентууд, правят трудни лесните мишени, които отдавна е трябвало да бъдат очистени, за да се подобри генофондът, каквито са били намеренията на майката природа. Най-големите късметлии пък учат ония в Холивуд да се държат като войници или се правят на смешници пред камерите. А нещастниците? Охранители в магазини и частни детективи. Аз не успях да се наредя сред първите и не си падам по вторите. Затова съм тук.

— Защо не опита частен бизнес?

Свих рамене.

— Опитах. Обаче установих, че корпоративният свят не ми предлага съответните финансови възможности. Знаеш какво казват за шанса, приятел. Че чука на вратата ти само веднъж.

Помълчахме малко, после го попитах:

— Защо те пращат?

Той се наведе и разтри коляното си.

— Ясно ти е защо. С теб се знаем, решиха, че ми имаш доверие — Докс се усмихна. — Нали?

— Естествено. Напълно.

— Е, затова — продължи той, като се престори на прекалено тъп, за да схване сарказма. — Освен това, струва ми се, искат от мен да чуеш, че предложението им е истинско, за да се заинтересуваш. Аз съм като гаранционна карта, нали разбираш какво искам да кажа?

— Естествено — повторих.

— Добре, слушай сега. Изпълнявам една поръчка на Чичо Сам, абсолютно нелегална работа. Адски рискована, с възможност да те пречукат накрая, ама много доходна.

— Нима?

— Да. Решиха, че може би ще се заинтересуваш. Обаче идеята да се свържа с теб не беше моя, между другото. Даже не знаех, че още си жив, бе човек. Много познати от Афганистан напоследък опънаха петалата.

— Тогава на кого беше идеята?

— Виж, има една програма. Нещо ново, голямо. Наемат хора като мен и теб, плащат добри пари, това искам да кажа.

— Докс, знаеш ли какво е „местоимение“?

Той се намръщи, после лицето му грейна.

— Аха, знам какво искаш да кажеш. Все повтарям „те“, такива неща. И не ти казвам кои са всъщност.

Погледнах го и зачаках.

Докс се усмихна и поклати глава.

— Стига бе, човек, знаеш кои са. От Централата за Религиозно Убеждение. — Той потръпна от престорено вълнение. — Фирмата.

— Ясно.

— Имат някаква нова поръчка. Трябва да чуеш предложението от тях.

— Искам първо да го чуя от теб.

— Ей, аз не знам всички подробности. И нямам право да ти разкрия какво върша. Само ще ти кажа, че ми плащат много мангизи, за да помагам на някои хора, дето създават проблеми, да престанат да го правят. Искат да ти отправят същото предложение.

— Чрез твоята свръзка ли?

Докс кимна с глава.

— Ще ти дам един номер, на който да се обадиш.

Записах номера шифровано, после се върнах в апартамента на Наоми. Ходът ми бе предвидим и затова взех изключителни мерки. Предпазливостта ми обаче беше главно инстинктивна. Ако искаха да ме убият, нямаше да ми пращат познат. Щяха да са наясно, че това само ще засили бдителността ми и може дори да ме накара да избягам.

Не, имах чувството, че версията на Докс е вярна. Въпреки това нямаше смисъл да проявявам небрежност.

По пътя за Наоми се замислих над думите на Докс. От Управлението трябва да бяха свързали труповете пред токийския й апартамент със смъртта на Юкико, ледената кучка, която беше примамила и после се бе отървала от Хари, след като от якудза го използваха, за да ме открият. Въпреки липсата на истински доказателства те знаеха, че съм замесен във всички онези убийства. Знаеха, че Наоми и Юкико са били танцьорки в един и същи клуб в Ногизака. Нямаше да е много трудно да открият връзката между Наоми и мен.

Използвах домофона на входа. Наоми се изненада, че се връщам, но ми отвори. Качих се по стълбището. Тя ме чакаше на вратата.

Влязох. Ухаеше на кафе. Косата й се спускаше мокра върху раменете на белия й хавлиен халат — току-що бе станала и явно излизаше от душа.

— Някой ме е проследил тази сутрин — казах й.

— Какво?!

— Проследили са ме.

— Крадец ли?

— Не. Професионалист, Някой, който е знаел точно къде отивам.

Тя ме погледна. Изражението й беше повече уплашено, отколкото смутено.

— Обясни ми какво става, Наоми.

Последва дълго мълчание.

— Нищо не съм им казала — накрая промълви тя.

— На кого?

— Не знам точно. Обаждат ми се през около месец. Започнаха, когато се върнах от Токио. Един човек дойде в „Сценариум“ и започна да ме разпитва за теб.

— Опиши ми го.

— Представи се като Канемацу. Американец, но етнически японец. Имаше гладко вчесана коса и очила с телени рамки. Трийсетинагодишен, струва ми се, но изглежда по-млад. Твърдеше, че работи за американското правителство и е твой приятел, не ми каза нищо повече.

Пак Канезаки, представяйки се с псевдоним.

— Какво му каза? — попитах.

Наоми ме погледна с изражение, странна смесица от уязвимост и предизвикателност.

— Казах му, че те познавам, да, обаче не знам къде си и как да те намеря.

Ако бе вярно, тя беше постъпила много интелигентно. Ако бе отрекла, че ме познава, щяха да разберат, че ги лъже, и щяха да предположат, че всичко е лъжа. Тогава можеха да започнат да я притискат.

— И после?

Наоми сви рамене.

— Обаждат ми се веднъж месечно. Винаги един и същи човек. И винаги му казвам едно и също.

Замислено кимнах с глава.

— Колко ти предложиха?

Тя сведе очи, после пак ме погледна.

— Двайсет и пет хиляди щатски долара.

— Само за да ги свържеш с мен ли?

Наоми кимна.

— Е, приятно е да те оценяват високо — отбелязах. — Мъжът, с когото си се срещнала, каза ли ти как да го намериш?

Тя се изправи и отиде в спалнята. Чух отваряне и затваряне на чекмедже. Наоми се върна и безмълвно ми подаде визитна картичка. На нея имаше имейл адрес и телефонен номер. Последният с токийски код. Същият, който преди малко ми беше дал Докс.

— Двайсет и пет хилядарки са много пари — запремятах визитката между пръстите си.

Тя се вторачи в мен.

— Изобщо ли не се изкуши да ги вземеш?

Очите й се присвиха.

— Не.

— Даже след като си вложила всичко в ресторанта ли? Такава сума може много да ти помогне.

— Смяташ, че ще те предам ли? — повиши глас Наоми. — За пари?!

Свих рамене.

— Досега не си ми споменавала за тази история. Докато не те притиснах.

— Беше ме страх да ти кажа.

— И си запазила визитката. За спомен ли? Като сувенир?

Последва пауза.

— Върви на майната си — накрая изсумтя тя.

Казах си, че е трябвало да го предвидя. Казах си, че всичко е наред, че не съм разочарован, че така е по-добре.

Разсеяно се зачудих дали всичко това не е част от някакво космическо наказание за Лудия Джейк, моя кръвен брат, когото бях убил във Виетнам. Или може би за другите неща, които бях извършил. Периодично да ме измъчва надеждата за нещо истинско, нещо хубаво, в същото време знаейки, че всичко ще се разпадне на прах.

Може да не е казала нищо. Може да ме бяха открили по друг начин.

Тогава защо нищо не ми спомена? И защо е запазила визитката?

Бях смятал, че в Рио се намирам в достатъчна безопасност, за да я видя. Сега разбирах, че съм сбъркал. Болестта, която носех, все още бе заразна.

И потенциално съдбоносна. Защото, дори да можех да й се доверя, че ще пази тайна, от ЦРУ я наблюдаваха. Беше попаднала на прицел, също като Хари. И сега Хари бе мъртъв. Не исках същото да се случи с нея.

Е, сега идваше трудната част. „Няма нужда да ти харесва — веднъж ми беше казал един инструктор в новобранския лагер. — Просто трябва да го правиш.“

Дълго се взирах в нея. Очите й ме гледаха сърдито, ала виждах и надежда в тях. Надежда, че ще я прегърна и притисна към себе си, ще й се извиня, ще кажа, че просто съм се уплашил, не съм бил на себе си.

Изправих се и се вгледах в нейните красиви зелени очи, сега ококорени от изненада, оскърбени. Зачудих се дали вижда тъгата в моите.

— Сбогом, Наоми.

Тръгнах си. Пак си казах, че не съм разочарован, че дори не съм кой знае колко изненадан. Отдавна се бях научил да не се доверявам, в живота вярата е като повдигането на брадичката в бокса. Казах си, че е добре да получа поредното потвърждение за правотата на светогледа ми.

Взех извънредни мерки, за да се уверя, че не ме следят. После отидох на един тих плаж край Грумари, седнах сам и зареях поглед във водата.

Не обвинявай Наоми, помислих си. Всеки би те предал.

Не и Мидори, гласеше отговорът. И тогава си казах: Не, ти просто се опитваш да я превърнеш в нещо прекалено хубаво, за да е истинско, нещо невъзможно.

Ала тя наистина можеше да е нещо толкова хубаво, което сега просто се опитвах да очерня, да унизя, за да омаловажа загубата си.

Предполагам, че никога няма да узнаеш, помислих си. Но тогава как ще решиш?

Няма значение как взимаш решението. Важното е да го вземеш.

Смаяно поклатих глава. Мидори все още ме изкарваше от равновесие, толкова месеци по-късно и на половин свят разстояние. Караше ме да се съмнявам в себе си, в преценките си.

Какво ти говори това?

Нямаше нужда да си отговарям на тоя въпрос. Вече знаех.

Дълго седях и мислих. За живота си в Рио. За появата на Наоми в него и за внезапното й изчезване. За това какво трябва да направя сега.

Над плажа се вдигна ветрец. Почувствах се празен. Вятърът спокойно можеше да духа направо през мен.

Вероятно бих могъл просто да оставя всичко зад себе си. Пак да избягам, да отида на някое ново място, да създам нов Ямада.

Поклатих глава. Знаех, че не съм готов за това, не и толкова скоро след предишния път. Мисълта пак да го направя ме ужасяваше.

Което пък превръщаше достигнатото заключение в съмнително оправдание. Заключението бе следното: така или иначе ще е най-добре да разбереш какво искат. Да поемеш инициативата, вместо пасивно да чакаш да осъществят каквото са намислили.

Добре тогава. Напуснах плажа и се обадих на Канезаки от уличен телефон. Имаше доста голяма вероятност да проследят обаждането до Рио, но пък те очевидно вече знаеха къде съм.

Телефонът иззвъня два пъти.

— Да — чух го да казва. Със сънен глас.

В Рио беше ранен следобед, а Токио бе дванайсет часа напред.

— Надявам се, че не съм те събудил.

— Не се безпокой — позна гласа ми той. — И без това трябваше да стана, за да вдигна телефона.

С изненада се чух да се засмивам.

— Казвай какво искаш.

— Може ли да се срещнем?

— Аз съм в Рио за още няколко дни — отговорих. — После изчезвам.

— Добре, ще се срещнем в Рио.

— Радвам се, че мога да ти дам оправдание.

Последва пауза.

— Къде и кога?

— Имаш ли джиесем, който използваш при пътуване? — за разлика от японските мобифони, джиесемите работят в Бразилия и в повечето страни от останалия свят.

— Да.

— Добре, дай ми номера.

Продиктува ми го и аз го записах.

— Ще ти се обадя по джиесема вдругиден, когато пристигнеш.

— Добре. Затворих.

След два дни му се обадих. Беше отседнал в „Арпоадор Ин“ на Руа Франсишку Отавиану в Ипанема, скъп хотел на прочутия плаж.

— Как ще го направим? — попита той.

— Вземи такси до Cristo Redentor, Христос Спасител — инструктирах го аз. — Оттам тръгни пеш на югозапад по пътя през Парк Насионал да Тижука, националния парк. Ще те намеря там. Тръгни от статуята след един час.

— Ясно.

След час се настаних на една пътека, която гледаше към пътя през националния парк, на около километър от статуята. Канезаки се появи навреме. Изчаках да ме подмине, за да се уверя, че е сам, после прекосих напряко до пътя и го настигнах.

— Канезаки.

Той се завъртя, сепнат да чуе гласа ми толкова близо.

— Мамка му — изруга, навярно малко засрамено.

Усмихнах се. Изглеждаше поостарял от предишната ни среща, по-слаб, по-обръгнал. Вече нямаше вид на книжен плъх. Очилата с телени рамки придаваха на лицето му… някаква съсредоточеност. Прецизност.

Детекторът за подслушвателни устройства мълчеше. Претърсих го, взех му мобифона и кимнах с глава към пътеката, от която току-що се бях спуснал.

— Натам.

Поведох го към един второстепенен път в парка, където вървяхме, докато хванем такси. След няколко ловки контраразузнавателни маневри удобно се настанихме в „Конфейтария Коломбо“, кафене, основано през 1894-та, което, като се изключи тропическата атмосфера и околната глъчка на оживен португалски, може да създаде илюзията за следобед във Виена. Поръчах си чисто еспресо на английски, тъй като не исках Канезаки да се увери, че познавам местния терен, и той последва примера ми.

— Отново се нуждаем от твоята помощ — осведоми ме моят събеседник още щом донесоха еспресото и сервитьорката се отдалечи. Веднага на въпроса. Като Тацу. Имаше нещо общо между тях, макар преценката на Тацу да бе винаги по-точна. Зачудих се дали Канезаки не подражава на по-възрастния, по-опитен мъж.

— Като миналия път ли? — презрително повдигнах вежди.

Той сви рамене.

— Знаеш, че бях на тъмно за всичко, също като теб. Този път нещата са ясни. Със съответния параф.

— От кого?

Канезаки впери очи в мен.

— От съответните власти.

— Добре — отпих глътка кафе от порцелановата чашка. — Разказвай.

Той е наведе напред и опря лакти на масата.

— След единайсети септември Конгресът свали оковите на ЦРУ. Сега там цари нов дух. Пак даваме всичко от себе си, преследваме лошите…

— Неколцината, гордите… — вметнах. Канезаки се намръщи.

— Виж, сега наистина е различно…

— „Бъди какъвто можеш“… — изтананиках.

Той стисна зъби.

— Удоволствие ли ти прави да ме ядосваш?

— Малко, да.

— Дребнаво е.

Отпих нова глътка еспресо.

— Давай по същество.

— Ще ми се да ме беше изслушал.

— Досега чух пет клишета, включително нещо за окови и нов дух. Чакам да кажеш нещо сериозно.

Той се изчерви, но после кимна и успя да се усмихне. И аз се усмихнах на самообладанието му. Беше възмъжал след предишната ни среща.

— Добре. Спомняш ли си оня безпилотен придейтър, дето очисти Абу Али и още петима членове на „Ал Кайда“ с ракета „Хелфайър“ в Йемен през ноември две хиляди и втора? Той беше от нашите.

— Това го пишеше във вестниците — отбелязах.

— Е, във вестниците не бяха разкрити цялостните мащаби на секретната операция. Управлението спечели борбата с Пентагона по въпроса кой отговаря за тези неща. Пентагонът се опитваше, но не съумя достатъчно бързо да реагира на разузнавателните сведения, които му осигурявахме ние. Затова възложиха тази задача на нас. И ние я изпълняваме.

Зачаках го да продължи.

— Така че сега имаме нова директива: никакви повторения на единайсети септември. Край на подлите удари. Възложено ни е да направим каквото е нужно, подчертавам, каквото е нужно, за да унищожим терористичната инфраструктура: източниците на финансите им, доставчиците им на оръжие, посредниците.

Кимнах.

— И аз ви трябвам за тази цел.

— Разбира се — почти нетърпеливо потвърди Канезаки и този път бях сигурен, че е възприел навика от Тацу, който винаги произнасяше израза така, все едно едва се е сдържал да не отговори: „По рождение ли си толкова тъп?“

Той отпи глътка кафе.

— Виж, някои от въпросните личности се радват на сериозна политическа закрила. Формално има и американски граждани.

— Формално ли?

Канезаки сви рамене.

— Могат да се определят като вражески бойци.

Затворих очи и поклатих глава.

— Какво има? — попита той.

Усмихнах се.

— Просто си помислих, че целта оправдава средствата.

— Понякога да.

— Тяхната или само вашата цел?

— Хайде да си спестим философските спорове. Въпросът е, че даже след единайсети септември, даже в сегашния климат, ориентиран към безопасността, не можем просто да очистим тези хора. Поне определено не с ракета „Хелфайър“. По-добре е смъртта им да изглежда… нали разбираш, естествена.

— Ако допуснем, че проявя интерес, въпреки че не е така, каква полза ще имам аз?

— Не проявяваш ли интерес? Даваш си труд да се срещнеш с мен, а не проявяваш интерес?

Преди година възражението ми щеше да го смути. Сега контраатакуваше. Браво.

— Не съм си дал труд. Тук съм заради една жена. Когато установих, че работи за теб, се наложи да скъсам с нея. Така че съм тук и имам няколко дни за убиване, преди да се прибера у дома.

Дори да се изненада, че знам за връзката му с Наоми, не го показа. Погледна ме и ме осведоми:

— Някои хора смятат, че Рио е твой дом.

Отвърнах на погледа му и нещо в очите ми го накара да се извърне.

— Ако смяташ да ми хвърляш въдици, Канезаки, губиш си времето. Но ако реша, че усвоените ти в Ленгли книжни опити за манипулация съдържат елемент на заплаха, ще те очистя, преди да имаш възможност да ме помолиш да не го правя.

Усетих, че от него потича страх като ледена вълна. Знаех какво си е представил: как бях строшил врата на неговия бодигард, действие, което трябва да му се беше сторило небрежно като смъкване на цип, за да се изпикаеш. Точно както бях искал да го види той. И да го запомни.

— Парите ще ти дойдат добре — след малко се обади Канезаки.

— Имам си достатъчно — отговорих, което за съжаление не бе вярно.

И двамата се умълчахме. После той се престраши:

— Виж, няма да се опитвам да те манипулирам. Поне не повече, отколкото очакваш. И определено не те заплашвам. Просто ти казвам, че наистина би могъл да ни помогнеш да постигнем нещо важно и че междувременно можеш да изкараш много пари.

Сподавих усмивката си. Страхотно изпълнение.

— Кажи ми кого и колко — отвърнах. — И тогава ще видим дали има какво да обсъждаме.

Обектът се оказа Белгази. Първият от многото, обясни ми Канезаки, ако проявя интерес. Двеста хиляди долара на глава, доставени по посочен от мен начин, петдесет хиляди предварително, останалите при успешно изпълнение на поръчката. Разходите трябвало да си плащам сам, което свеждало до минимум документите — и документалните следи — принцип, който впоследствие се наложи да променим, като се имаха предвид сумите, нужни ми, за да си осигуря достъп до ВИП стаите в „Лишбоа“. Имаше само едно условие: смъртта непременно трябваше да изглежда естествена.

Горе-долу се досещах кое как. Парите бяха достатъчно, за да ме стимулират, но не чак толкова, че да не се изкуша после да го направя пак. Всъщност това бе доста изгодна сделка за тях — приблизително на цената на една-две ракети „Хелфайър“ и много по-евтино от стратегическа ракета. При това всичко си оставаше в тайна.

— Ще си помисля — обещах му. — И докато мисля, плати на Наоми каквото й дължиш.

— Тя не изпълни сделката — поклати глава Канезаки, без да си даде труд да отрече връзката. — Така че няма да й се отвори парашутът.

— Каква беше сделката?

— Трябваше да ни съобщи, ако се свържеш с нея.

Погледнах го.

— Щом тя не ви е съобщила, как…

— Анализ на гласа. Нещо като детектор на лъжата. Използвахме го всеки път, когато й се обаждах. Всеки път я питах дали си се появил и тя отричаше. Последния път апаратът регистрира сериозни признаци на стрес.

— И така си разбрал, че лъже.

— Да. Пратихме хора да я наблюдават. Останалото го знаеш.

Извърнах се и се замислих. Значи ми беше казала истината — не беше ме предала. По дяволите.

А може и да беше и Канезаки просто я защитаваше. Нямаше как да разбера и предполагах, че никога нямаше да узная.

— Въпреки това й плати — казах му.

Той понечи да възрази, но го прекъснах.

— Тя все пак ви е отвела при мен, макар че е станало неволно. Плати й тъпата награда.

— Ще видя какво мога да направя — след малко обеща Канезаки.

За миг се зачудих дали пак не ме баламосва, за да ме накара да си мисля, че съм спечелил нещо. И отново нямаше как да разбера.

— Ще се свържа с теб — казах му. — Ако й платиш, пак ще си поговорим. Иначе няма.

Той кимна.

Помислих си дали да прибавя да я остави на мира, да го заплаша. Но с това само щях да им разкрия, че ме е грижа за нея, и така да направя Наоми по-интересна за тях. Най-добре да не казвам нищо и просто да се отдръпна от момичето.

Навярно в края на краищата можех да й имам доверие. Тази мисъл беше мъчителна. И тъжна.

Нямаше значение. Даже да бе имало някаква възможност за доверие, моите заключения, обвиненията ми я бяха провалили.

Трябваше да се извиня. Ала има неща, които просто не се оправят с „извинявай“, „моля те, прости ми“ или „не биваше да го правя“.

Остави, казах си. Двайсет и петте бона би трябвало да свършат работа.

— А сега ми разкажи за Докс — казах.

Канезаки сви рамене.

— Имах нужда от човек, когото познаваш, за да се увериш, че програмата и ползата от нея са реални. Ако не беше миналото ти, изобщо нямаше да си чувал за него.

— Има ли други?

Той ме погледна над очилата си. Изражението му казваше: Знаеш, че не бива да задаваш такива въпроси. Не извърнах очи.

След малко Канезаки отново сви рамене.

— Ще ти кажа само, че хора като вас с Докс са рядкост. А и той не може да действа на някои места като теб. В Азия, например. Освен това методите му не са толкова деликатни, което означава, че не е подходящ за всяка работа. Разбираш ли?

Оставихме нещата така. Той ми даде адреса на сигурен чатрум. След няколко дни му се обадих на японския му мобифон. Беше се върнал в Токио. Каза ми, че Наоми е получила парите.

Позвъних и в „Сценариум“ от уличен телефон. В клуба бе шумно.

— Не исках тия проклети пари — отвърна тя. — Можех да ги спечеля, но не го сторих.

— Наоми… — започнах. Не знаех как да продължа. Но всъщност нямаше значение. Тя вече бе затворила.

Дълго зяпах телефона, като че ли апаратът някак си ме беше предал. После оставих слушалката. Автоматично я избърсах. Тръгнах си.

Отидох в едно интернет кафе и написах писмо. Кратко писмо. Съществената част бе номерът на една офшорна банкова сметка, на която да преведат петдесетте хиляди аванс.

Чух смях и се озърнах. Някакви хлапета на съседния терминал играеха в мрежа.

За миг се запитах как се бях забъркал отново.

Зачудих се дали Тацу не е имал предвид тъкмо това, когато ми каза, че не мога да се оттегля. Че неизбежно ще провалям всяка поредна възможност.

„Не ще престанем да пътешестваме — беше писал един поет. — И краят на цялото ни скитане ще е да стигнем там, откъдето сме започнали, и да познаем мястото за пръв път.“

Колко невероятно потискащо, по дяволите!