Самолетният ми билет от Осака за Вашингтон беше двупосочен. Еднопосочните привличат излишно внимание, особено след единайсети септември. На идване не бях сигурен, че ще се възползвам от възможността за обратен полет, обаче сега определено имах основание и на сутринта след дружеската среща с Кроули хванах самолет от „Дълес“.

Проспах цялото пътуване над Тихия океан, чак до съобщенията преди кацането — стюардесите любезно уважиха желанието ми да не ме будят дори за шампанското и хайвера. Ах, тази първа класа!

Взех експреса от международното летище „Кансай“ до гара Нанкай в Намба, в южната част на Осака. Имах билет за място до прозореца и през трийсетминутното пътуване от летището до гарата зяпах през отразяващото лицето ми стъкло. Късче слънце пробиваше облаците в единия край на хоризонта и блестеше като червеникавокафяв прожектор през иначе сивата и еднородна твърд и в изтляващите мигове на деня наблюдавах гледките навън, гледки, които прелитаха пред очите ми като несвързани и безмълвни кадри от ням филм. Оризище в далечината, на което се трудеше самотна жена, сякаш изгубена в мократа шир. Мъж, уморено въртящ педалите на велосипед, с развяващ се тъмен костюм, който сякаш не искаше нищо повече, освен да престане безсмисленото движение напред и да се отпусне в тежката прегръдка на земното привличане. Дете с жълта раничка, спряло пред спуснатата бариера на железопътния прелез, навярно на път за юку, подготвително училище, където през следващите десетина години щяха да му тъпчат главата с факти, докато дойде време да ги излее на приемните изпити в колежа, наблюдаващо преминаващия влак със странен стоицизъм, като че ли съзнаваше какво му готви бъдещето и вече се бе примирило с неговото бреме.

Обадих се на Канезаки от платен телефон в Намба. Казах му, че искам да се срещнем довечера, че ще намери подробностите в чатрума. Качих нужната информация в едно интернет кафе. Влакът стрела за Нозоми щеше да му отнеме около два и половина часа и очаквах да тръгне скоро след като получи съобщението ми.

Проверих чатрума с Дилайла и с известна изненада открих съобщение от нея: „Обади ми се“. Имаше телефонен номер.

Позвъних й. Можеха да ме проследят до Осака, обаче нямаше да остана в града, за да се възползват от тази информация.

— Ало — чух я да произнася на френски.

— Здрасти — отговорих.

— Здрасти. Благодаря, че се обаждаш.

— Няма защо.

— Исках да ти кажа, че почти съм готова. И да те помоля да потърпиш още съвсем мъничко.

Много хитро. Вероятно се безпокоеше, че ако не се свърже с мен, може да се ядосам. И може да реша, че ми върти номера, и пак да тръгна по дирите на Белгази. Пък и по-добре да чуе гласа ми и аз да чуя нейния вместо сухите текстови съобщения, оставени да се носят в киберпространството.

— Още колко?

— Ден. Може би два. Ще си струва, ще видиш.

За миг отново се сетих за случилото се в асансьора в „Мандарин Ориентал“ в Макао. След станалото впоследствие и онова, което бях научил, инстинктът ми подсказваше, че тя не е участвала в опита да ме убият, че наистина е искала да ме предупреди, както твърдеше. Не можех да разбера обаче защо. От нейна гледна точка това предупреждение щеше да даде отрицателен резултат.

Не можех да понасям такива неясноти. Не виждах логиката. Но реших да помисля за това някой друг път.

— Добре — отговорих.

— Благодаря ти.

— Мога ли да се свързвам с теб на този номер?

— Не. Не и след този разговор.

Помълчах, после казах:

— Добре тогава. Успех.

— И на теб — тя затвори.

След близо четири часа с Канезаки седяхме в „Ашока“, ресторант от индийска верига в подземния търговски център в Умеда, който бях харесал по време на престоя си в Осака. Преди това бях приложил обичайните си процедури за безопасност и не се бях сблъскал с проблеми.

— Ти беше прав — казах му, докато похапвахме тандур мургх, кеема наан и панджаби ласи^[1]. — Информацията е изтекла от вас. Кроули.

— Откъде знаеш?

Въпросът беше директен и не забелязах признаци за подозрителност зад него. Явно още не бе научил за неотдавнашната кончина на Кроули. Когато узнаеше, щеше сам да си направи заключенията. Не виждах полза да го чува от мен.

— Вашият близкоизточен отдел поддържа връзки с Белгази — осведомих го. — Белгази ги снабдява със сведения за чужди сделки, особено в търговията с ОМУ, а в замяна те го закрилят по различни начини, включително като контролират прехвърлянето на пратки през Хонконг.

— Как успя да го научиш, по дяволите?

Свих рамене.

— Искаш да кажеш, че не знаеш ли?

— Открих някои неща след последния ни разговор — вперил очи в мен, отвърна Канезаки. — Обаче аз имам достъп до вътрешна информация, а ти — не. И тъкмо затова те питам.

Усмихнах се.

— Не е важно откъде съм научил. Да речем, че си имам свои източници и методи. Важното е не откъде, а какво и кой.

— Кой…

— ЦРУ има НОП, действащ в Хонконг, който е придаден към КТЦ, по-рано е работил в близкоизточния отдел. Той е връзката между Белгази и Кроули.

Внимателно го наблюдавах в очакване на реакция. Не забелязах нищо.

— Знаеш ли за него? — попитах.

Канезаки кимна.

— Разбира се.

— Добре. Предполагам, че отчасти той е причината Белгази толкова много да харесва Макао. Белгази обича да осъществява трансферите в Хонконг, където ЦРУ може да му помага. Макао е съвсем наблизо.

— Искаш да кажеш, че не е заради казината ли?

Свих рамене.

— Сигурен съм, че обича да играе. Обаче също така знае, че когато разработват психопрофили, аналитиците приемат за водещи неща като хазарта. Наясно е, че ако движенията му бъдат проследени до Макао, хората, които разработват неговия профил, ще си кажат: „А, явно е заради казината“, без да се разровят по-надълбоко. Използва вашите очаквания за известните му навици, за да скрие истинските си цели. Храни ви точно с това, което иска да ядете, знаейки, че вече обичате такава храна.

Дълго мълчахме и през това време Канезаки барабанеше с пръсти по масата, без да обръща внимание на сервираните ястия.

— Прав си — отвърна накрая.

— Знам.

Младият мъж поклати глава.

— Не, искам да кажа, при миналата ни среща, когато предположи, че Макао може да не е просто забежка на Белгази, а главната цел на пътуването му, ти ме накара да се замисля. Направих някои проверки. Нали ти казах, че следим сателитния телефон на Белгази. Телефоните, които използва, са част от мрежа в ниска земна орбита. Хората обичат тези мрежи, защото сигналът е чист, а поради близостта на сателитите до Земята закъснението му не е голямо, макар че мрежите са по-несигурни.

— Защото много сателити приемат сигнала ли?

— Точно така. Винаги можеш да го прихванеш. Това не би трябвало да е възможно, защото сигналите са дигитализирани и криптирани, все едно, нали разбираш, да знаеш, че в копата сено има игла, но да не можеш да я намериш. Ала повярвай ми, ако използваш такъв телефон, ние можем да те открием.

Замислих се за момент.

— Казваш „телефоните“. Да не би Белгази напоследък да си е сменил телефона?

— Да.

— Така и предполагах. Навярно е решил, че са го проследили до Макао чрез сателитния телефон. Какво може да му е казал вашият НОП?

— Сигурно да си вземе нов телефон.

— Но въпреки това сте успели да го проследите?

Той се усмихна.

— Да.

— Как?

Канезаки поклати глава.

— Боя се, че това попада в графата на личните източници и методи.

— Какво, да не сте привлекли Агенцията за национална сигурност да свали дигитален гласов отпечатък от сателитите?

Той отново поклати глава. Добре де, нямаше да науча подробностите.

— Още ли смяташ, че съм параноик, задето не ползвам мобифон? — поинтересувах се.

Канезаки се усмихна.

— Може и да не си. Както и да е, нанесох координатите на всички места в Азия, където през последните две години сме засичали разговори от телефона на Белгази. Резултатът е произволен сбор от точки. Освен едно място.

— Да?

— Три пъти през миналата година Белгази се е появявал в Квай Чунг, Хонконг.

— Товарното пристанище ли?

— Да. Винаги на терминал девет, новия, на остров Цин Ли. Обажда се отвътре. Винаги между два и четири сутринта.

— Как влиза там? — попитах, като размишлявах на глас. — Това трябва да е охраняема зона.

— И аз си зададох същия въпрос. Помислих си, че може да има съучастник там, подкупен митничар, нощен пазач, нещо от този род. Затова винаги е на един и същи терминал. Направих проверка. И открих нещо интересно.

— Да?

— Там има наше доверено лице. Хонконгски китаец, живее в Новите територии, работи в Квай Чунг. Прехвърлили го на девети терминал, когато през юли две хиляди и трета влязъл в действие. Белгази за пръв път се е появил там през август същата година.

— Кой го е завербувал?

Канезаки ме погледна.

— Нашият НОП.

Замислих се за момент. Не виждах Докс в тази роля. Той беше боец, не вербовчик. Ала не можех да бъда сигурен.

— Значи вашият НОП установява контакт с пристанищен служител — обобщих. — И казва на Белгази: „Ей, можеш да превозваш стоката си през Хонконг, имам местни връзки, които ще се грижат всичко да върви гладко.“ Малка услуга от вашия любезен квартален агент на ЦРУ в замяна на сведения за ОМУ или там както го наричат.

Канезаки кимна утвърдително.

— Нещо такова.

— Какво прави пристанищният служител, как смяташ?

— Не съм сигурен. Направих купища проверки на контейнерни пратки и предполагам, че този тип осигурява физически достъп, показва на Белгази и купувача или продавача стоката в един от контейнерите и после се грижи за задължителната ЕИО информация, за да скрие истинския произход и характер на въпросния контейнерен товар.

— Какво е ЕИО?

— Електронен информационен обмен. Квай Чунг е най-компютризираният контейнерен терминал в света. Ако пристанищният служител има достъп до ЕИО системата и самите контейнери, сигурно може да промени съответните идентификационни кодове, кодовете на страната, големината и типа на контейнера и така нататък, и да се погрижи товарът да бъде пратен там, където иска Белгази.

Замислих се за момент.

— Къде е сега Белгази?

— Още е в Макао. — Той ме погледна. — Научи ли нещо ново за жената? Блондинката?

Дилайла. Е, бях получил онова съобщение, в което ме осведомяваше, че чакането почти е свършило. Но разбира се, нямаше нужда да споменавам за това на Канезаки.

— Нищо — отговорих. — А ти?

Той поклати глава.

— Ами за Белгази? — попитах. — Обаждал ли се е от девети терминал?

— Още не.

— Добре тогава, все още може да го пипнем. — И без пауза, което правеше искането колкото може по-естествено и очевидно, казах: — Ще ми трябват имената и данните на вашия НОП и довереното лице.

Канезаки отново поклати глава.

— Не. Невъзможно.

Е, нямаше да се получи. Погледнах го.

— Колебания ли имаш за тази операция?

Пак поклащане на глава.

— Защото вече знаеш, че някои хора в твоята служба намират Белгази за полезен и искат да му спасят кожата?

Той сви рамене.

— Не зная каква игра играят. Аз имам заповед и тази заповед изисква да го отстраним. И тъй като зная какъв е, заповедта ми се струва логична. Ако някой иска да ме изведе от това заблуждение, по дяволите, ще трябва ясно да ми обясни всичко!

— Добре. За миг ми се стори, че изпитваш съмнения.

— Не изпитвам съмнения. Просто…

— Виж, вече не мога директно да се приближа до Белгази, нали така? Виждал е лицето ми, знае, че го следят, със сигурност е взел извънредни мерки за безопасност. Единствената ми реалистична възможност да се доближа, е чрез трето лице. Например хората, които преди малко спомена.

— Разбирам. Но не мога да ти дам името на агент от ЦРУ, особено НОП, нито на доверено лице. Прекрачил съм много граници заради теб, вярно, обаче тази няма да прекрача.

По гласа и изражението на лицето му — както и заради неотдавнашното си преживяване с Кроули, който бе отказал да говори дори при екстремни обстоятелства — виждах, че няма да ми каже каквото ме интересуваше. Беше излишно да питам за Докс. Дори да го направех, нямаше да мога да се доверя на отговора му.

Замислих се за момент и ми хрумна, че може би все още има начин да се добера до Белгази, дори без информацията, която Канезаки отказваше да сподели с мен. Това можеше да означава прекратяване на изчакването, на което разчиташе Дилайла, ала бизнесът си е бизнес.

— Добре, да се върнем на началото — предложих. — Между другото, какъв е смисълът от изискването смъртта на Белгази да изглежда естествена?

Канезаки сви рамене.

— Ами, отначало ми казаха, че трябва да изглежда така, защото Белгази имал закрилници в други разузнавателни служби. Но сега…

— Сега излиза, че е по-важно да не засегнеш закрилниците му в собствената ти разузнавателна служба.

— Да, така е. Животът в ЦРУ е странен в това отношение.

— Нали ти казах, при вас дясната и лявата ръка не действат в идеална хармония.

— Съгласен съм.

— А сега явно дясната ръка е научила, че лявата е пратила човек да очисти Белгази.

Той кимна.

— Така изглежда.

— Но не са възразили. Не са минали по официалните канали. Ти предполагаш, че ги е страх.

— Накъде клониш?

Свих рамене.

— Може би не си разтълкувал правилно точно колко „естествена“ трябва да изглежда смъртта на Белгази. Ако по някаква причина твоите хора не са в положение да възразят срещу организирането на смъртта на Белгази, може би не могат да възразят и срещу изпълнението на тази задача.

Той се извърна, като поглаждаше брадичката си.

— Искам да кажа, смисълът от изискването за естествена смърт е да се избегнат обвиненията, нали така? — продължих. — Да можете да отречете, че сте замесени, нещо такова?

— Двамата с теб се договорихме за нещо повече — поклати глава Канезаки. — Смъртта на Белгази трябва да е такава, че никой никога да не задава неудобни въпроси. Да няма какво да отричаме.

— Естествено. Откакто водихме този разговор обаче, ние научихме някои неща, нали така? Научихме например, че Белгази е в Хонконг, за да контролира една от оръжейните си сделки. Тук са замесени много играчи — купувач, продавач, посредник, подкупен пристанищен служител, агент на ЦРУ. И се въртят адски много пари.

Той ме погледна и устните му започнаха да се извиват в усмивка.

— Да, вярно е. Много играчи, много пари.

— Много възможности за… усложнения.

Усмивката му стана още по-широка.

— И алчни хора.

— Точно така — потвърдих. — Колко печели годишно един телохранител? Не много, казвам ти. Прекарва цялото си време с Белгази, охранява хотелските му апартаменти, после се връща в собствената си стаичка — това е все едно да гледаш предаване за богати и прочути хора в бордей. Обзема го негодувание, завижда. Става…

— Става алчен. И междувременно научава плановете на Белгази — с кого се среща, къде и кога.

— Може би дори… колко? — предположих, леко повдигайки вежди.

Канезаки кимна.

— Да, може да научи и това.

— Той е бодигард, придружава Белгази навсякъде, включително в пътуванията му до девети терминал на Квай Чунг. И когато се извършва плащането…

— Той застрелва Белгази, може би още няколко души, грабва парите и офейква.

— Виждаш ли? Напоследък не можеш да вярваш на никого, даже на собствените си телохранители. Така бодигардът и парите изчезват. Очевидно е какво се е случило и кой го е извършил. Няма да има неудобни въпроси към никой друг.

— Какво става с бодигарда?

Свих рамене.

— Съмнявам се, че после ще го открият. Предполагам, че просто ще… изчезне.

— А парите?

Усмихнах се.

— Съмнявам се, че ще открият и тях.

Той поклати глава.

— Измамно копеле.

— Благодаря.

— Не го казах като комплимент.

— И какво от това? Ако се случи точно така, както го описах, това достатъчно естествено ли е за нашите цели?

Канезаки помълча, после каза:

— Уговорката ни беше друга.

Затворих очи за момент. Негови инстинктивни пазарлъци малко започваха да ми писват.

— Не сме се уговаряли и да ни предават собствените ти хора — отговорих. Чувствах се като продавач на килими. — При създалите се обстоятелства би трябвало да ти взема двойно по-голяма цена. Всъщност мисля, че ще го направя.

— Добре, разбирам какво искаш да кажеш.

— Значи се договорихме? Това, което ти предложих, достатъчно естествено ли е?

Канезаки замълча за миг, после кимна.

— Достатъчно.

Все още изпитвах известни съмнения за Докс, за ролята му в тази история. За това кой е НОП. Ала знаех, че вече не мога да стигна до Белгази сам. Дилайла имаше право. За да изпълня задачата си, се нуждаех от помощ, а нямаше към кого друг да се обърна. Не можех и просто да се откажа. Белгази имаше прекалено много основания да ме преследва, докато не се увери, че завинаги съм изчезнал.

А и близостта с Докс щеше да ми даде възможност да го изпитам и може би непряко да отговори на въпросите ми. Ако забележех нещо, което не ми харесва, винаги можех да прекратя операцията, отново да анализирам положението и да измисля нов план.

Обадих му се по мобифона.

— Ало — отговори той и ми стана странно приятно да чуя екливия му глас. Чист е, помислих си и навярно наистина беше така.

— Още ли си наоколо? — попитах.

Последва пауза, през която си го представих как се хили. Чух го да отвръща:

— Зависи какво имаш предвид под „наоколо“. Пак съм в района, ако това искаш да кажеш.

— Кога можеш да се върнеш на същото място, на което се срещнахме миналия път?

Нова пауза.

— Мога да бъда там утре, ако имаш нужда от мен.

— Имам. По същото време като миналия път?

— Дотогава.

Затворих и по навик избърсах слушалката. После отидох в едно интернет кафе, за да проуча въпроса с контейнерните пратки в Хонконг.

На другата сутрин взех самолет за Хонконг. Седнах в кафенето, гледащо към ресторанта, в който бяхме обядвали с Докс. Той се появи след час, сам. Изчаках десет минути и отидох при него.

— Не очаквах толкова скоро да те видя пак — осведоми ме Докс, докато сядах.

— Липсваше ми.

Той се засмя.

— Погрижи ли се за нашия приятел господин Кроули?

Погледнах го.

— Не знам за какво говориш?

Докс пак се засмя.

— Добре де, добре, само питам. Да почива в мир.

Приближи се сервитьорка.

— Какво искаш? — попитах го.

— Може ли да ми поръчаш пак от оная гъсенична супа?

— Радвам се, че ти е била вкусна.

— Е, за вкусна, вкусна беше. Но всъщност ме възхити въздействието й. Миналия път, когато обядвахме тук, същата нощ показах на две тайландки какво е да се любиш с Докс. По изгрев-слънце вече направо ме молеха за милост.

— Убеден съм.

Поръчах и го погледнах.

— Как са твоите снайперистки умения? — поинтересувах се.

Той присви очи, преструвайки се на обиден.

— Мама му стара, готин, сега вече нарани чувствата ми с подобен въпрос. Знаеш, че снайперистите от морската пехота са най-добрите в целия свят.

— Питам дали поддържаш форма.

Докс се усмихна.

— Е, да речем, че нашите приятели от Централата за Религиозно Убеждение не ме наемат само заради чара ми, колкото и да е неустоим.

— Имаш ли достъп до пушка?

— Достъп ли? При последната операция исках да изпробвам новата M-40А3. Още на другия ден ме чакаше чисто новичка, с нощен мерник ANPVS10.

— Хареса ли ти?

— Много. Малко по-тежка е от M-40А1, обаче ми допадна подложката за буза и противооткатната възглавничка на приклада.

— Използвал ли си я на терен?

Той пак се усмихна.

— С патрон M118LR, 7,62 милиметра. Улучих един злосторник в окото посред нощ от четиристотин метра. Нищо не може да се сравнява с оная розова мъгла, това кара снайпериста да се чувства жив, казвам ти. Въпреки че в нощния мерник по-скоро е зелена, отколкото розова.

Доволно кимнах. Бях го виждал в Афганистан. Може и да обичаше да преувеличава подвизите си с жените, ала когато ставаше въпрос за снайперистките му умения, наистина беше толкова добър, колкото твърдеше.

— Изпълнявам операция, която неочаквано се усложни — подех. — За да я довърша, ще имам нужда от помощ. Ако те интересува, ще си разделим хонорара — двеста хиляди щатски долара, по сто на човек.

— Двеста хиляди ли? Толкова много ли ти плащат? Мамка му, измамили са ме. Трябва да си поприказвам с оня проклетник Канезаки.

— Освен това може да се появят още пари, въпреки че докато не настъпи моментът, едва ли ще разберем точно колко.

— Ами, интересува ме, да. Разкажи ми още.

Разказах му каквото трябваше да знае за Белгази, НОП и хонконгската пристанищна връзка. Той не реагира по начин, който да показва, че нещо му е известно или че е замесен, обаче дето има една приказка, не можеш да докажеш отрицание.

— Виж сега, първо трябва да се запозная с терена — поде Докс. — Казваш, че терминалът е само с един вход и там ще ги ударим, това е добре. Но ще мога ли да заема позиция и да се изтегля, без да ме видят? Ще има ли къде да се скрия? Ще мога ли да стрелям незабелязано? Ще имам ли огнева линия до целта?

Кимнах и извадих наръч листове от вътрешния си джоб.

— Това са разпечатки от компанията, която контролира девети терминал. Би трябвало да ти стигнат за начало.

Подадох му ги и той ги запрелиства.

— Леле Боже, това карта на терминала ли е? — възкликна Докс, спирайки на един от листовете.

Усмихнах се.

— Направо е удивително какво можеш да откриеш в мрежата.

Той кимна.

— Е, това наистина си го бива за начало, да. Но въпреки всичко трябва да се запозная с положението на място.

— Вече взех под наем бус. Ще направим обход още щом се подкрепиш с гъсениците.

— Може би няма да бие толкова на очи, ако сам направя рекогносцировката.

— Със сигурност си прав, из Квай Чунг се мотаят адски много грамадни бели типове с бради катинарче. Сигурен съм, че ще се слееш с обстановката.

Той се ухили.

— Е, с това вече ме убеди, готин.

Квай Чунг и неговото огромното контейнерно пристанище се намират в Новите територии, име, дадено от британците, когато взели под наем областта през 1898-ма, и запазено непроменено след връщането й на Китай близо век по-късно. Въпреки че днес хълмовете са скрити под железобетонна гора от жилищни небостъргачи, там цари някакво безвремие, по-бавен ритъм, отколкото на остров Хонконг, само на няколко километра на юг оттам, като че ли земята постепенно се пробужда от дълъг селски сън и все още не се е отърсила от своите сънища.

Поехме по шосе 3 на север към контейнерното пристанище. Тъй като не можехме да си позволим многократно да минаваме през портала, за да не привлечем нечие внимание, спряхме по пътя и купихме видеокамера.

Аз шофирах, Докс снимаше. Когато завих по Чен Фи, магистралата, водеща към девети терминал, Докс огледа района отсреща и заключи:

— Тук наистина има много изгодни снайперистки позиции.

Озърнах се натам, за да видя какво е предизвикало одобрението му, и забелязах поредица терасирани хълмове, издигащи се на сто и петдесетина метра над пътя и гледащи към входа на терминала. Някои бяха залесени, други затревени, трети бяха разчистени и там се строяха жилищни блокове. Докс можеше да избере достатъчно маршрути за подхождане и отстъпление, имаше добри възможности за прикритие и невъзпрепятствана огнева линия. Прав беше. Наистина изглеждаше идеално.

Отидохме в една чайна в Цим Ша Цуй, за да обсъдим нещата. Докс бе останал доволен от терена, само че аз не бях спокоен.

— Проблемът е, че разполагаме с ограничена информация — осведомих го. — Канезаки твърди, че щял да разбере от сателитния телефон на Белгази кога той ще поеме към Хонконг и ще ни предупреди предварително. Ще разполагаме и с достатъчно време — явно Белгази си върши сделките в Квай Чунг между два и четири през нощта. Обаче не знаем с каква кола ще пристигне. Нито дали ще мине пеш през портала, или ще влезе с колата.

— Според теб какво чака Белгази? Откога казваш, е в Макао, от седмица ли?

Свих рамене.

— Сигурно отчасти наистина е заради казината. Така си придава и определен облик — ако някой се запита какво прави той в района, най-лесно е да си каже: А, Белгази обича хазарта! Но същевременно стои тук, тъй като пратките му минават през Квай Чунг. По пътя може да е възникнал проблем, може корабът да се е забавил. Много неща може да са удължили престоя му.

Докс помълча, после каза:

— Има още нещо. Според теб Белгази е предпазлив човек, научил е, че си по дирите му, и е станал още по-нервен. Ами ако наеме бронирана кола за пътуването си до пристанището? В Хонконг има доста магнати, така че съм сигурен в големия избор от мерцедеси и бимъри.

Имаше право. Замислих се за момент.

— Какво ще кажеш за бронебойни патрони?

— Мога да използвам такива, вярно е. Бронебойният 7,62-милиметров патрон може да пробие петнайсетмилиметрова броня от триста метра, както и сто и двайсет милиметров плексиглас. Ала обстрелът с тежката артилерия трудно ще се сбърка с близък огън с пистолет, открит от изменник телохранител. А ти твърдиш, че ако не изглежда като вътрешна работа, може да не ни платят.

— Има известна свобода по въпроса точно колко вътрешна работа трябва да изглежда. Главното е, че не трябва да прилича на покушение, а по-скоро на оръжейна сделка, която се е прецакала. Ще трябва да импровизираме някои неща на място.

— Добре, просто разсъждавам на глас.

— Не, няма нищо, прав си за бронята — замислих се за около минута. — Какво ще кажеш за два пълнителя — единият с бронебойни, другият с обикновени патрони? Ще ти трябват само няколко секунди, за да ги смениш, ако обстоятелствата го наложат?

— Така е, да. Можем да го направим.

Кимнах.

— Добре, хайде да нахвърляме плана. Известно ни е, че съвсем скоро Белгази ще посети девети терминал. Дотук не може да се стигне с влак, не е реалистично да допуснем, че ще дойде пеш, а достъпът до пристанището се охранява, затова едва ли ще се появи по вода. С други думи, можем да приемем, че ще дойде с кола. Единственият път е на юг по Чен Фи. Как да се погрижим това да е последното пътуване на Белгази, като имаме предвид тази информация?

— Ами, първо трябва да спрем колата. Щом влезе в терминала или отбие от Чен Фи, губим достъп до нея.

— Точно така. Можем ли да я спрем пред портала?

Докс кимна замислено.

— Не мога да допусна, че порталът вече ще бъде отворен, не и посред нощ. Колата ще трябва да спре поне за малко.

— Логично е, но не е задължително да стане така. Белгази може да се обади пътьом. Неговият човек може да го чака с отворен портал. В такъв случай ще влезе направо. Освен това, щом колата отбие, към теб ще остане задницата й. Ако откриеш огън, но не улучиш шофьора, той ще настъпи газта, ще разбие портала и ще ги изпуснем.

— Да, вярно. Е, значи остава да го направя, докато се приближава по Чен Фи. Това е близо половин километър, така че ще имам петнайсет секунди да очистя шофьора. Проблемът е…

— Как ще познаеш колата.

— Да, ще ми бъде адски неприятно да причиня зло на момчето, дето разнася пици, наистина.

— Ето какво ще направим. Аз съм съгледвачът, ще заема позиция на склона над Чен Фи, но близо до пътя. Имам бинокъл и ще видя колата да се задава. В този час няма голямо движение и ти гарантирам, че Белгази ще се появи с нещо стилно, независимо дали колата ще бъде бронирана. Не би трябвало да е трудно да се уверя, че е той.

— Ами ако стъклата са тъмни?

— Възможно е, знам. Но ако такава кола се насочи към девети терминал в два часа през същата нощ, когато Канезаки ни е казал, че Белгази е на път, ще бъда достатъчно сигурен, за да стрелям по гумите и може би по прозорците, и да видя какво ще се случи. Освен това е възможно да спрат пред портала или да свалят някой прозорец. В такъв случай, даже да не видя Белгази, може да го чуя. Ще помоля Канезаки да изпрати параболичен микрофон, съвместим с останалата комуникационна техника, която ми трябва — слушалки и миниатюрни микрофончета.

— Никога не съм използвал от тия параболичните — рече Докс. — Наистина ли ги бива?

Кимнах.

— С мощен параболичен микрофон можеш да подслушаш разговор от триста метра разстояние. Новите са сгъваеми и са доста малки. Мога да се свържа с теб по единия канал, после да превключа и да чуя който пристигне, после пак да превключа на твоя канал.

— Добре, значи или го виждаш, или го чуваш, или и двете. Така или иначе, разпознаваш Белгази.

— Веднага ти съобщавам, от микрофончето на ревера ми отива право в твоето ухо.

— И в този момент…

— В тоя момент изстрелваш първия куршум. След като потвърдя, че обектът е пристигнал, и преди минаването му през портала. Всъщност, по-добре да е по-рано. Ако стане точно пред портала, може да ни се отвори работа и с охраната на терминала. Не искам да загиват странични хора, но във всеки случай, колкото по-малко свидетели, толкова по-добре.

— Логично. Започвам с шофьора и карам наред.

— Да. Ще бъдат най-малко трима — Белгази, единият бодигард шофира, другият се вози, може обаче да са повече. Докато стреляш отвисоко, аз ще атакувам пеш с пистолет. Ако си пропуснал някого, ще го очистя отблизо.

Той се ухили.

— Снайперистите от морската пехота не пропускат, готин. Докато стигнеш при колата, за теб ще е останало само да бръкнеш през разбитото стъкло и да извадиш чанта, фрашкана с пари, нали така?

„А на теб ще ти е останало само да изстреляш още един-единствен куршум — помислих си. — Тогава парите ще бъдат само твои и спокойно ще можеш да си отидеш.“

Трябваше да го изпитам, преди да осъществим операцията. А още не бях измислил как.

Кимнах.

— Уговорихме се.

Екипировката ни пристигна на другия ден. Бяхме се свързали с Канезаки поотделно с искания за нужните доставки, част от които бяха комуникационна техника, и всички трябваше да бъдат пратени в Хонконг. Той трябва да беше заподозрял, че работим заедно. Но даже да имаше въпроси, не ги зададе. Управлението бе придвижило всичко по дипломатическата поща и го беше оставило в сак за голф на предварително уговорено място. Трябваше да призная, че когато искаха, можеха да действат бързо.

Докс бе поръчал „Хеклер Кох“ PSG1, полуавтоматик, с пълнител с двайсет патрона, тринога, 6Х42 мм светещ мерник с прицелна мрежа милдот и заглушител. В същата опаковка имаше 7,62-милиметров „Токарьов“ за мен. Исках да използваме еднакви боеприпаси, за да затрудним полицията да се ориентира какво се е случило, откъде са дошли куршумите, с какъв тип оръжие са изстреляни, дали е стрелял повече от един човек. Ако не се наложеше Докс да премине на бронебойни, и двамата щяхме да стреляме с патрони със сравнително малка пробивна мощ, но унищожителни отблизо, откъдето щяхме да действаме ние.

Докс беше възбуден като дете, на което са подарили нова играчка. Занесе пушката си в пустия южен край на Хонконг, за да я изпробва. Направих му компания заедно с моя „Токарьов“ и комуникационната техника. Всичко работеше добре. Внимавах да не му дам възможност да ме вземе на мушка. Все още му нямах доверие. Проверявах чатрума през час, ала нито дума от Канезаки. Нито първия ден. Нито втория.

Чак вечерта на втория ден ме чакаше съобщение:

„Тръгна! Обади ми се!“

Зачудих се дали първо не е позвънил на мобифона на Докс. Но може и да грешах — Канезаки да не се бе досетил, че операцията е станала съвместна.

Обадих му се. Той отговори веднага.

— Моши моши.

— Аз съм.

— Получил си съобщението.

— Разбира се.

— „Разбира се.“ Как щях да съм сигурен, ако не се беше обадил да потвърдиш? Ще ми се да използваш проклетия мобифон. Наистина!

— Налага ли се пак да водим същия разговор?

Последва пауза и ми се стори, че той се усмихва.

— Не, не се налага.

— Ще ти се обадя, когато всичко свърши.

Нова пауза, после:

— Ки о нуку на йо. — Пази се.

Усмихнах се.

— Аригато — затворих.

Взех Докс и отидохме в Квай Чунг. Паркирах вана на паркинга пред един недалечен жилищен небостъргач, достъпен пеш от хълмовете, които гледаха към портала на терминала. И двамата имахме ключове за колата. Ако нещо се объркаше и само единият от нас успееше да се върне, пак щеше да може да се измъкне с нея. За последен път преговорихме плана и се разделихме, за да заемем позиции. Докс се намираше на трийсетина метра южно от портала, на около сто и петдесет метра от мен и навярно на седемдесет метра по-високо. Аз бях трийсет метра на север и много по-близо до пътя. Той щеше да стреля по целта отдалече. Аз щях да съм съгледвачът и после да поема обекта отблизо. Лежах в една бетонна канавка, която ми осигуряваше защита от позицията на Докс, в случай че бях сбъркал за него. Ала въпреки това положението ми си оставаше опасно. Той беше снайперист, способен бе скришом да заеме нова позиция.

Малко след два часа видях по Чен Фи да се задава тъмен седан. Насочих бинокъла, разкошен, механично стабилизиран цайс 20 Х 60 с антирефлексни лещи, и погледнах през него. Приближаващата се кола беше лексус. Двама бели седяха отпред. Задната седалка изглеждаше свободна, но в купето бе прекалено тъмно, за да съм сигурен.

Почти бях очаквал да видя Дилайла в колата, макар да знаех, че вероятността е нищожна. Вероятно тя изобщо не знаеше за тази среднощна среща. Доколкото разбирах, нейната роля предполагаше Белгази да я държи настрани от сделките си. Освен това знаех, че е добре специализирана и ценна като агент, за да бъде изложена на опасност в операция за отстраняване на терорист.

— Той ли е? — чух ясно в слушалката си гласа на Докс.

— Още не съм сигурен — отговорих. — Светлината на уличните лампи се отразява в прозорците, а вътре е тъмно. Чакай.

Седанът подмина позицията ми. На мястото зад шофьора нямаше никой. Не бях сигурен дали и другата половина от задната седалка е свободна.

— Все още не съм го разпознал — съобщих. — Продължавай да чакаш.

Колата зави по отбивката пред входа и обърна с предница към улицата, после даде на заден няколко метра към портала. Моторът угасна. Гледах през бинокъла и се опитвах да си представя какво правят, да разбера защо не влизат в терминала.

Предните врати се отвориха и оттам слязоха двама мъже. Заприличаха ми на славяни: широки скули, късо подстригана пшениченоруса коса, бяла кожа, нездраво сияеща на светлината, хвърляна от терминала зад тях. Изглеждаха непохватни в тъмните си костюми, които не им стояха особено добре, и двамата носеха яркочервени вратовръзки. Бивши военни навярно, мъже, които бяха свикнали само с бойната униформа и избираха вратовръзките си в пресилен контраст с дотогавашния си живот, ограничен от масленозелено еднообразие. Реших да мисля за тях като за руснаци. След като слязоха от седана, те се огледаха наоколо в опит да се ориентират, явно не познаваха мястото, а определено не ми приличаха на местни.

— Напомня на наркосделка — чух да казва Докс. И беше прав, наистина витаеше усещането за контрабанда. Бях очаквал да продължат с колата към контейнерния порт, но явно купонът щеше да стане навън. Което не бе непременно лошо.

— Струва ми се, че ще направят размяната там — предположих. — Да видим дали ще се появи и нашият приятел. Стига порталът да остане затворен, ще го оставя да подмине позицията ми. Ако слезе от колата като новодошлите, ще имаш неподвижна мишена и чист изстрел. С обикновени патрони ли си заредил?

— Да, но ако ми кажеш, ще ги сменя с бронебойни.

— Добре. Бъди нащрек.

— Ясно.

След пет минути по пътя се зададоха още две коли: бял бус, следван от черен мерцедес S-класа. Озърнах се към двамата мъже. Руснаците си приказваха и пушеха. Порталът продължаваше да е затворен.

— Приближават се още две коли — съобщих.

— Ясно.

Видях двама араби на предните седалки на вана. Нито един от тях не беше Белгази.

В мерцедеса пътуваха трима мъже. Шофираше арабин, когото разпознах като единия от бодигардовете на Белгази в Макао. Отзад седяха двама души, но не ги виждах достатъчно ясно. Ала при тия обстоятелства бях почти сигурен кои са пътниците. В кръвоносната ми система се изсипа адреналин.

— Мисля, че е той — казах. — В мерцедеса. Остави го да стигне до портала, както се уговорихме.

— Ясно.

Мерцедесът спря пред портала и даде на заден, за да се изравни с лексуса. Бусът изпълни същата маневра и паркира така, че мерцедесът да е в средата.

— Явно имат вкус за коли — отбеляза Докс.

Вратите на вана се отвориха и двамата араби слязоха. От мерцедеса се появиха трима мъже. Един арабин. Един бял. И един наполовина французин, наполовина алжирец. Белгази. Ха така.

— Тук е — обявих. — Онзи, който току-що слезе от задната лява врата на мерцедеса.

Белгази крачеше към руснаците. Видях ги да се ръкуват.

— Дето в момента се ръкува ли?

— Точно той.

— Само кажи и ще го сваля.

— Хайде да им дадем още няколко секунди. Не виждам пари, а не искам да ги вадя от заключен багажник или нещо подобно.

— Ясно.

— Чакай малко, ще видя дали мога да ги подслушам. Дръж го вече на мушка.

— Вече го държа на прицел.

Превключих канала, сега слушалката щеше да приема от параболичния микрофон. Сигналът беше чист. Мъжете си разменяха любезности на английски. Радвам се да ви видя, благодаря, че дойдохте чак дотук. Двамата, които мислех, че са руснаци, говореха със силен акцент, който можеше да е и руски. Не бях сигурен.

Белгази стисна ръката на втория руснак. Сетне даде знак на белия мъж да се приближи. Още преди да го представи, бях абсолютно сигурен кой е.

НОП. Закрилникът на Белгази. Въздъхнах с облекчение, тъй като елиминирах този аспект като причина за евентуалната неблагонадеждност на Докс. Само този аспект обаче. Все още оставаха парите, които очаквахме да влязат в играта, шанс, който чука на вратата ти само веднъж, както сам беше казал в Рио.

— Представям ви нашия американски приятел — обърна се към мъжете Белгази. — Господин Хилгър. Той е тук, за да се погрижи да си нямаме проблеми с властите.

Хилгър се ръкува с руснаците.

— И как го постигате, господин Хилгър? — поинтересува се единият от тях.

Огледах се наоколо. Руснаците бяха на третата или четвъртата си цигара. Арабският шофьор на Белгази току-що бе запалил. Последваха го двамата араби от вана. Всички явно бяха малко нервни. Всички, освен Белгази и Хилгър.

— Имам някои полезни връзки в правителствените среди на Съединените щати и в Хонконгската специална административна област — с нисък, успокоителен глас отвърна Хилгър. Думите му не прозвучаха като хвалба, просто спокоен отговор на логичен въпрос. — При случай моля тези свои приятели да бъдат така любезни да се извърнат на другата страна, докато аз си върша бизнеса. Тази вечер е точно такъв случай.

Разпитът можеше да продължи, ала самообладанието на американеца изглежда реши въпроса. Руснакът кимна одобрително.

— Цигара? — протегна пакета си той.

Хилгър поклати глава.

— Не, благодаря.

Исках да чуя още. Какво разменяха днес? Това ли бе моментът, който очакваше Дилайла и след който ме уверяваше, че ще ми даде зелена светлина и ще ми помогне да се добера до Белгази?

И кои бяха тези хора, наистина ли руснаци? Дали някой от тях беше свързан с Нучи, французина, когото бях очистил в Макао и за когото Канезаки твърдеше, че не знае?

И главното, къде бяха парите?

По някое време обаче стремежът към събиране на разузнавателни сведения се превръща в оправдание за неуспешните действия. Засега ситуацията изглеждаше овладяема, ала лесно можеше да се промени. Не исках повече да се разтакавам.

Два пъти дълбоко си поех дъх и превключих на другия канал.

— Готов ли си? — попитах.

— Естествено. Чакам те.

— Започни с Белгази. После свали белия, който пристигна с него. След това двамата бели мъже от лексуса. Струва ми се, че са руснаци. Приличат ми на военни, може да са по-трудни мишени от обичайната свита на Белгази.

— Ясно.

— Очисти колкото можеш повече от тези хора. Онези, които не покосиш, ще определят посоката, от която идват изстрелите. Единственото им прикритие са колите. Когато заобиколят отзад, за да се скрият от теб, ще се обърнат с гръб към мен. Аз ще затворя капана.

— Уговорихме се, готин. Започваме.

В този момент Белгази, Хилгър и руснаците заобиколиха зад вана.

— По дяволите, изпуснах ги — чух да изругава Докс.

— Спокойно, аз все още го виждам. Просто си приказват. Белгази сочи към купето на вана. Струва ми се, че се уговарят за транспортирането на стоката, нещо такова. Дай ми една секунда, пак ще превключа канала.

— Ясно.

Руснакът кимаше, сякаш удовлетворен от обясненията на Белгази, който вадеше сателитния си телефон. Превключих канала навреме, за да го чуя!

— Готови сме за товара, моля. Благодаря.

Сигурно се свързваше със своя човек вътре. Нещата не се развиваха така, както бях очаквал. Мислех, че срещата се провежда само за да огледат и платят пратката. Пристанищният служител щеше да се погрижи за товаренето, за документите за произхода и другите подробности от системата ЕИО и после да препрати товара на крайния купувач. Изглеждаше обаче, че стоката ще бъде предадена още сега.

И Белгази беше пристигнал с бус. Предполагах, че той е продавачът. Сега се питах дали тази вечер не изпълнява другата роля. И в двата случая за мен нямаше значение. Но все пак исках да знам къде са проклетите пари.

Руснаците явно споделяха моето безпокойство.

— Носите ли парите? — попита единият от тях.

Белгази кимна. Каза нещо на арабски на шофьора, който се върна при мерцедеса и извади голям черен брезентов сак от багажника. Занесе го при буса, остави го на земята и дръпна ципа. Беше пълен с пачки.

— Искате ли да ги преброите? — попита Белгази.

Руснакът се усмихна.

— Ще ни трябва много време, за да преброим пет милиона долара.

Мама му стара, какво продаваха тия типове?

— Но се съмнявам, че ще ви омръзне — заяви Белгази и всички се засмяха.

Хайде, кретени, излезте иззад буса, подканих ги наум. Но никой не промени позицията си.

Изтекоха пет минути. Всички наблюдаваха портала. Мълчаха. Превключих канала.

— Още са зад колата.

— Досетих се. Иначе щях да ги видя, ако бяха отишли другаде.

— Видя ли сака? — попитах.

— Естествено. Какво има вътре?

— Не ми се ще да ти кажа. Може да се отрази на стрелбата ти.

— Нищо не може да се отрази на стрелбата ми, готин. Когато гледам през тоя мерник, даже две близначки едновременно да ми духат и да ми правят масаж на перинеума, пак няма да усетя.

— Извинявай за малко. Трябва да промуша въображението си с нажежен ръжен.

Той се изкиска.

— Е, какво има в сака?

— Пет милиона щатски долара, поне така казаха.

— Виж, това е добре — отвърна Докс. Гласът му звучеше меко и спокойно. Разбрах, че казва истината: когато превключеше на снайперистки режим, не можеше да го разсее нищо, което не е пряко свързано с непосредствената задача.

Към портала се приближаваше електрокар, управляван от китаец. Върху подемника имаше четири големи метални контейнера.

— Ще отворят портала — осведомих Докс. — Но едва ли някой ще влезе вътре. Ще натоварят контейнерите в буса. После руснаците ще вземат брезентовия сак и всички ще се разотидат по колите си. Това е нашият момент.

— Ясно.

Порталът се отвори и електрокарът излезе навън. Шофьорът спусна контейнерите в буса, даде на заден и слезе. Белгази и един от руснаците се качиха в буса.

— Мисля, че разглеждат съдържанието на контейнерите — съобщих. — Не виждам нищо в буса. Не би трябвало да се бавят много.

— Ясно.

След минута Белгази и руснакът излязоха навън. Усмихнати. Белгази бръкна в сакото си и подаде голям плик на шофьора на електрокара. Мъжът се поклони, качи се на машината си и потегли обратно към терминала. Порталът се затвори зад него.

Единият руснак вдигна брезентовия сак и дръпна ципа. Протегна ръка на Белгази. Двамата се усмихнаха и се ръкуваха. Всички явно се отпуснаха: сделката беше сключена, парите бяха разменени за стоката без неприятни изненади.

Всички, освен шофьора на Белгази, бодигарда, който бе пренесъл сака от мерцедеса. Той пристъпваше от крак на крак и местеше поглед от едно лице на друго. Въпреки студената нощ видях капки пот по челото му през бинокъла.

Като че ли никой не го забелязваше. Всички мислеха за безброй други неща: предателство, сблъсък със закона, проблеми със стоката, проблеми с парите — те обаче не бяха се случили. Беше естествено да свалят гарда, макар и само за миг.

Белгази пръв обърна внимание, че има нещо нередно. Хвърли поглед към телохранителя си и смръщи чело. Каза нещо. Не чух какво, бях превключил на другия канал. За секунда или даже по-малко напрежението рязко се вдигна.

Виждах, че Белгази се готви да направи нещо, центърът на тежестта му се снишаваше, краката му се свиваха. Имаше великолепен инстинкт, навярно притъпен съвсем мъничко този път, защото източникът на проблема бе бодигардът, човек, от когото не очакваше неприятности.

Хилгър също се озърна към телохранителя. Безспорно и той притежаваше светкавичен инстинкт, ала без личната връзка, която може би забавяше реакцията на Белгази, ръката му се стрелна мигновено под сакото му.

Късно. Бодигардът се беше задействал секунда по-рано. Докато дланта на Хилгър изчезне под сакото му, мъжът вече бе извадил затъкнатия отзад на кръста му пистолет. Насочи го към американеца и каза нещо.

Всички замръзнаха. Хилгър бавно отпусна ръка. В дланта му нямаше нищо.

Белгази смаяно зяпаше телохранителя си. Той му извика нещо.

— Виж ти — обадих се на Докс. — Бодигардът току-що извади пистолет на Белгази.

— Какво мислиш?

— Според мен това, което щяхме да инсценираме, ще се окаже истина.

— Проклет да съм.

— Искам да чуя какво говорят. Ако Белгази си покаже главата, стреляй. Не си струва да поемаме повече рискове.

— Ясно.

Превключих канала. Белгази крещеше на бодигарда на арабски, ругаеше го, ако се съдеше по гласа му. Мъжът също викаше, жестикулираше с пистолета, насочваше го от един човек към друг. Всички останали изглеждаха вцепенени.

— Ахил, би ли ми превел какво казва този, моля? — бавно и спокойно се обърна към Белгази американецът. — Не знам арабски.

— Да, какво става тук, по дяволите?! — високо прибави единият руснак.

— Извадете оръжието си! — извика бодигардът. — Бавно! Оставете го на земята! Бавно, бавно, иначе ще ви застрелям!

Белгази не откъсваше очи от своя човек нито за миг. Устните му бяха разтеглени и оголваха зъбите, тялото му беше напрегнато като на пантера, готвеща се за скок. Явно само пистолетът то спираше.

— Казва, че ще открадне пратката — преведе той. После от гърлото му се изля нов порой горещи арабски ругатни.

— Оръжието на земята! — пак извика бодигардът. — За последен път ви повтарям!

Мъжете се подчиниха. Всеки от тях извади пистолет от, колана или презраменния си кобур и бавно го остави на земята.

— Сега горе ръцете! Горе ръцете! — изкрещя арабинът.

Всички вдигнаха ръце.

— Ритнете оръжието напред. Ритнете го! — Отново всички изпълниха заповедта.

Телохранителят обърна глава към руснаците, но без да изпуска от поглед Белгази.

— Много съжалявам — каза той на английски със силен акцент. — Много съжалявам. Опитахме се да купим ракетите от вас. Но вие не искахте да ни ги продадете.

— Кой сте вие, мама му стара? — злобно изсъска руснакът.

— Няма значение. Важното е, че ви предлагахме пари, но вие отговорихте, че вече имате купувач — Белгази. Предложихме да ви платим повече! Но не пожелахте да ни изслушате.

— Защото познаваме този човек, имаме бизнес с него — отвърна руснакът. — Докато с непознати скапаняци, виж какво се получава! Виждаш ли?

Белгази изригна нова канонада от арабски обиди.

— Моля те, Ахил — спря го Хилгър. — Трябва да съм наясно какво става. „Ракети“ ли каза този?

Белгази започна да свива и отпуска юмруци, като че ли се опитваше да изхвърли част от излишната енергия, която иначе щеше да го погълне.

— Ти ли прати онова френско лайно в Макао? — попита бодигарда си той. — Ти си бил, нали?

Мъжът утвърдително кимна.

— Съжалявам, господин Белгази, много съжалявам. Но вие бяхте единствената причина тия хора да не искат да ни продадат алазаните.

Алазани ли? — помислих си.

— Кои сте „вие“?

Арабинът не отговори.

Белгази разпери ръце и се засмя. Смехът му прозвуча заплашително, почти безумно.

— Прав си, няма значение! Защото аз щях да ви продам алазаните! Само трябваше да ме помолите!

Бодигардът поклати глава.

— Тия са специални, знаете го, със сигурност щяхте да учетворите цената. И освен това щяхте да продадете малки количества на много купувачи. Само че на нас ни трябват всичките. Затова искахме да ги купим направо, а вие стояхте на пътя ни. Съжалявам.

— Как ще изнесете стоката от Хонконг без моя помощ, а? — попита Белгази.

Арабинът кимна почти съчувствено, като че ли съжаляваше, че поставя своя бивш работодател в толкова срамно положение.

— Подготвили сме се за транспортирането на алазаните. За всичко сме се погрижили.

— Какви са тези алазани, Ахил? — намеси се Хилгър. — Ракети ли има в контейнера?

Белгази сви рамене.

— Джим, хайде да не ми задаваш въпроси, на които не искаш да ти отговоря, а?

— Ти ми каза, че това е поредната пратка малокалибрено оръжие — по-скоро на себе си, отколкото на Белгази, рече американецът.

Представях си как се въртят зъбните колелца в мозъка му: „Пет милиона ми прозвучаха прекалено много, трябваше веднага да се сетя, че има нещо гнило в Дания. По дяволите, тези типове се опитват да пренесат нещо адски кофти. Използвали са ме.“

Бодигардът обърна глава към руснака и без да откъсва поглед от Белгази, заяви:

— Ние не искаме парите. Задръжте ги, ваши са. Щяхме да ви платим същата сума, ако ни се бяхте доверили. Може би другия път ще се споразумеем по-лесно, защото сега вече сте „имали бизнес“ с нас, както се изразявате.

— Да задържим парите ли? — попита единият руснак.

Арабинът потвърди с кимване.

— Ние искаме само алазаните. И следващия път — вашата благосклонност.

Зачудих се дали казва истината. Можеше да блъфира, да дава надежда на руснаците, за да ги убеди да се примирят. Но дори в момента да беше искрен, руснаците щяха да са глупаци, ако му повярваха. Психиката на престъпник, който изведнъж разбира тоталната си власт над живота на друг човек, рядко е стабилна. Амбициите му нарастват, първоначалните му цели се променят. Виждайки треперещите жертви пред себе си, нервният въоръжен крадец съзнава, че може не само да ограби тези хора, а да направи всичко с тях, и престъплението, започнало като обикновен въоръжен грабеж, ескалира до садизъм, често до изнасилване. Ако това тук продължеше още минута, можех да си представя мислите на бодигарда: „Защо да не взема петте милиона? За справедлива кауза са…“ И в следващия момент можеше да реши, че ще бъде най-добре да не оставя свидетели.

Хилгър внимателно наблюдаваше мъжа и лицето му издаваше, че се съмнява в твърдението му. Вероятно бе запознат с тези не много приятни аспекти на човешката психика не по-зле от мен. Не мислех, че в такъв случай ще остане пасивен още дълго.

Освен това не ми се стори особено доволен да узнае, че пратката съдържа нещо друго, освен малокалибрено оръжие. Зачудих се дали е решил да направи нещо по въпроса.

Руснаците размениха няколко реплики помежду си и разбрах, че съм бил прав: разговаряха на руски. Или може би на украински? Или на беларуски?

Смаяно наблюдавах ставащото през бинокъла. С малко късмет всичко наистина можеше да се развие идеално. Бодигардът екзекутира шестимата мъже. Докс го поваля, докато се качва в буса. Или пък всички откриват огън един срещу друг и Докс очиства „оцелелите“. Аз грабвам брезентовия сак и отпрашваме.

Още докато си го представях, разбирах, че е прекалено хубаво, за да е истина. Защото забелязах ново усложнение: сребриста тойота „Камри“, която се задаваше от южния край на пътя. Това пък какво е? — запитах се.

Бодигардът хвърли поглед към приближаващата се кола, после пак се обърна към мъжете пред него. Не изглеждаше изненадан — всъщност ми се стори, че различавам нещо като облекчение в изражението му. Явно хората в колата бяха негови сънародници, сигурно предупредени от него с помощта на някакво електронно средство.

Хилгър внимателно наблюдаваше. Навярно преценката му беше следната. Сега телохранителят не може да открие огън, защото е сам срещу шестима. Не може да очисти всички, преди някой да го нападне. Но ако хората в онази кола са с него, когато пристигнат, всички ще бъдат мъртви.

Значи щеше да предприеме нещо преди това. Усещах го.

— Е, господа, ние докарахме алазаните, нали така? — попита единият руснак. — Сега са ваши. Така че това… не е наш проблем.

Хитро. И той нямаше желание да дочака колата. Руснакът вдигна брезентовия сак и кимна на спътника си. Двамата се запътиха към седана.

Бодигардът се отдръпна няколко крачки назад, за да може да наблюдава всички играчи, обаче не понечи да попречи на руснаците да си тръгнат. На лицето на мъжа със сака изгря усмивка. И тогава главата му избухна.

Арабинът може и да беше готов да се откаже от петте милиона. Но не и Докс.

Телохранителят зяпна. И в този момент, докато бе изненадан и объркан, Хилгър приклекна на едно коляно, извади пистолет от кобура на глезена си и го простреля в корема. Мъжът политна назад и се завъртя. Американецът стреля още веднъж и още веднъж. Бодигардът се хвърли отстрани на колата и не можех да кажа дали следващите изстрели на Хилгър са го улучили.

Явно не бяха, защото видях изпод колата проблясъци на пистолетни изстрели.

Вторият руснак грабна сака и понечи да се втурне към лексуса. Успя да направи точно две крачки, преди Докс безшумно да му пръсне черепа.

Белгази скочи отзад в буса. Чух вратите да се затръшват след него.

Хилгър се втурна към предната врата на колата и насочи пистолета към предния десен прозорец. Мамка му, помислих си, сега ще очисти Белгази, собственото си доверено лице. Не ми се искаше да се изпречвам на пътя на този тип, освен ако не се наложи.

Тойотата с писък на гуми зави по отбивката. Чух изстрели и видях проблясъци от предния ляв прозорец, облачета прах се издигнаха около Хилгър и другите хора на Белгази. Двамата араби се метнаха зад буса. Все още на едно коляно, американецът се извърна, хвана пистолета в свободната си ръка и хладнокръвно изстреля пет-шест куршума — всички улучиха колата. Или беше застрелял шофьора, или онзи се бе паникьосал под градушката от куршуми, защото след секунда колата рязко свърна и се блъсна в бетонния бордюр отдясно. Завъртя на сто и осемдесет градуса и се понесе назад, като се триеше в бордюра и вдигаше искри във въздуха. Миг по-късно тойотата спря, вратата на шофьора се отвори и оттам изскочи някакъв мъж. Пак арабин. Приклекна зад вратата и откри огън с пистолет в посоката на Хилгър.

Американецът се хвърли към буса в търсене на прикритие. Само че не успя да намери. Моторът му изрева и той рязко потегли напред. Белгази трябва да се беше промъкнал зад волана. Хилгър стреля по него, ала явно без резултат.

Превключих канала.

— Стреляй! — изсъсках.

— Навел се е, не го виждам — отвърна Докс. Сред гърмежите и хаоса гласът му звучеше почти свръхестествено спокойно. Очевидно действаше снайперистката му концентрация.

— Тогава спукай гумите! — наредих.

Изтече секунда. Бусът се изравняваше с моята позиция. Щях да се опитам сам да пробия гумите му. От това разстояние и само с пистолет, не изпитвах голям оптимизъм за шансовете си. А и моите изстрели щяха да разкрият местонахождението ми.

Ала не се наложи. Предната дясна гума избухна и бусът рязко свърна наляво. Задната я последва след секунда и предницата се завъртя надясно. Колата проби телената мрежа на терминала и се заби в грамада контейнери на десетина метра по-нататък. Подредени по пет един върху друг, контейнерите се изтърколиха по покрива и спряха зад и отстрани на буса.

— Не го виждам — чух да казва Докс. — Контейнерите ми пречат.

— Прикривай ме — наредих. Съмнявах се, че някой от участниците в престрелката ще ме забележи да се прокрадвам през пътя на трийсет метра северно от тях, но исках да се подсигуря за всеки случай. Изправих се и се спуснах по насипа с изваден пистолет. Приклекнал прекосих улицата и се промуших през дупката в оградата.

Щом се озовах вътре, забавих ход и започнах да се придвижвам по-предпазливо. Държах пистолета в дясната си ръка, цевта бе леко наклонена надолу, а китката бе плътно притисната към слънчевия ми сплит. Лявата ми ръка бе на равнището на брадичката ми, по-далеч от тялото, за да може да отклони евентуална атака и да задържи Белгази настрани от оръжието, ако внезапно ми се нахвърли.

Улицата бе добре осветена и около контейнерите ми се струваше тъмно. Очите ми не се бяха приспособили напълно. Бусът беше скрит от нападалите наоколо контейнери. Не виждах вратата на шофьора.

Бавно напредвах, като местех поглед наляво и надясно и държах пистолета в готовност. Оглеждай и дишай. Спусни единия крак. Придвижи се напред. Пауза. Провери позицията. Повтори.

Очите на Белгази едва ли бяха по-приспособени от моите, ала знаех, че светлината на уличните лампи ясно очертава силуета ми и ме разкрива. Трябваше да навляза в тъмнината. Започнах да заобикалям наляво.

Нещо ме блъсна отляво като таран. Улучи ме в ребрата, в незащитеното пространство между вдигнатата ми на нивото на брадичката свободна ръка и насочения на равнището на корема пистолет. Болката избухна и аз отхвърчах назад. Докато се просвах на земята, в ушите ми прозвуча гласът на Дилайла: „Може да строши ребро с ритник“.

Или може би три-четири едновременно.

Тялото ми инстинктивно направи джудистко превъртане укеми — четвъртвековната мускулна памет пое контрола, без каквото и да било участие на съзнанието ми. Това разпредели сблъсъка равномерно и ме спаси от други травми. Легнал по гръб, аз се опитах да насоча оръжието натам, където смятах, че е нападателят ми, но той вече се бе хвърлил към мен. Ходилото му скри от погледа ми хълбока му в движение, подобно на балетистко фуете или ритник със завъртане, и пистолетът изхвърча от ръката ми. Усетих вибрациите от удара чак до рамото си.

Той се отдръпна и бръкна под сакото си. Предметът, който извади, заблестя на проникващата от улицата светлина. Бръснач, помислих си, точно както ме беше предупредила Дилайла.

Свих крака, за да се опитам да го отблъсна, и с изненада го видях да отстъпва назад. Явно знаеше на какво съм способен, внимаваше да не се приближи прекалено, даже с бръснач. После видях Белгази да избърсва кръвта от очите си и разбрах, че паузата се дължи повече на необходимост, отколкото на тактика. Трябва да се бе ударил при блъсването на буса в контейнерите.

Олюля се за секунда и през това време аз се претърколих назад и скочих на крака. Усетих парене в ребрата, където ме беше ритнал, и си помислих: „Ако се измъкна от тая история, и аз ще нося бръснач, не ми пука за всички основателни причини да не го правя.“

Отстъпих две крачки назад, за да си осигуря известна дистанция, после се озърнах наоколо. Не забелязах пистолета. Имаше прекалено много сенки, наоколо бяха пръснати твърде много боклуци: разцепени дървени палети, врати от контейнери, парчета телена мрежа. Надясно се издигаше купчина грамадни тасове за колела. Вдигнах един и тежестта му ми хареса. Ако имаше къде да го хвана, можех да го използвам като щит. Вместо това го хвърлих като фризби. Тасът изсъска във въздуха право към корема на Белгази. Той отскочи наляво и дискът прелетя покрай него. По дяволите, макар и с ранена глава, пак бе пъргав в краката, по-скоро като танцьор, отколкото като типичен кикбоксьор. Насочи се към мен и аз вдигнах друг метален тас. Ако продължавах така, след още две хвърляния боеприпасите ми щяха да свършат. Метнах го. Белгази отново го избегна. Грабнах трети и четвърти диск и ги изстрелях бързо един след друг. Първият летеше високо и той успя да се наведе. Навеждането обаче му струваше подвижността и той не можа да се дръпне от втория, който се движеше право към главата му. Вдигна ръката, с която държеше бръснача, за да се защити, и дискът се заби в нея, като блъсна и главата му. Видях, че бръсначът се изплъзва от пръстите му, и изпитах искрена радост.

Белгази успя да се задържи прав и погледна надолу. Моментално направих две големи крачки към него. Той вдигна очи, знаеше, че няма да му оставя време да се наведе и вдигне оръжието си. Няколко мига стояхме и се наблюдавахме един друг, и двамата задъхани. Белгази леко подръпна нагоре панталона си, за да даде повече свобода на краката си. Точно така, помислих си. Подай ми единия си крак. Обещавам да ти го върна, когато свърша с него.

Само че трябваше да внимавам. Физическите му умения и издръжливост бяха очевидни, ала очаквах тактиката му да е още по-добра. Старите майстори на савате практикуват вариант, наречен „злост“, мръсен бой с импровизирани оръжия, измама, каквото и да е, стига да им върши работа. Това се превръща в психическа нагласа — нагласа, която познавам лично. Очаквах Белгази да е също толкова добре запознат с нея.

Закръжих наляво, вдигнал ръце като боксьор. Той направи същото. Юмруците му бяха малко по-ниско от моите, позата му — по-отпусната, движеше се с плавни движения и пъргави крака. Естествено, нямах намерение да се боксирам с него, нито да влизам в друг сблъсък от разстояние. Това беше неговата игра, не моята. Ако му предложех нещо познато обаче, да речем, противник, с какъвто е свикнал да се среща в спортната зала и на ринга, тялото му можеше автоматично да реагира на познатите стимули, също както моето преди малко, когато бях изпълнил джудистко укеми. В такъв случай Белгази щеше да започне да се приближава към мен като в савате и да ми даде възможност, поне се надявах, да се добера до него. Той със сигурност познаваше борбата — савате използват борба, произлизаща от гръко-римската, целяща повече да осакатява, отколкото да възпира — ала не се съмнявах, че ако успея да го поваля на земята, предимството ще бъде на моя страна.

Белгази вдигна десния си крак, финтира, после пак стъпи на земята. Повтори маневрата. И още веднъж. Вдигнатият крак започна да се връща надолу и тогава видях своя шанс. Стрелнах се напред. Обаче третият път не беше финт, или по-точно бе истински финт, и кракът му смени посоката и се насочи към мен отляво. Блокирах с ляв лакът и върхът на обувката му ме улучи между бицепса и трицепса. Все едно ме удари с чук. Той прибра крака си и пак атакува, този път към изнесеното ми напред коляно. Вдигнах крака си точно когато петата му ме достигна и въпреки че ме заболя, не успя да ми нанесе сериозни щети.

Противникът ми спусна крак на земята и на свой ред атакувах с ритник коляното му. Той се завъртя по посока на часовниковата стрелка и избегна крака ми, парирайки с лява длан. Пресегнах се и успях да сграбча левия му ръкав с дясната си ръка. Завъртях се обратно на часовниковата стрелка, като теглех ръкава му надолу, нарушавайки равновесието му и принуждавайки тялото му да последва посоката на тласъка ми. Докато Белгази се доближаваше към земята, смених посоката на движението си и вдигнах лявата си ръка под неговата. Замахнах с десния си крак по посока на часовниковата стрелка и натиснах ръката му назад в опит да я счупя. Макар и с нарушено равновесие обаче, рефлексите му бяха светкавични. Вместо да окаже съпротива, той завъртя тялото си по посока на натиска, изпревари ускорението на удара ми и спаси ръката си.

Строполи се по гръб и аз веднага се проснах върху слънчевия му сплит с лявото коляно напред. Белгази изпъшка и чух как въздухът напуска гърдите му. Продължих да държа ръката му и я дръпнах нагоре, като едновременно плъзнах лявото си ходило под ребрата му, готвейки се да приложа джуджи-гатаме и да му изкълча лакътя. Но моят съперник отново прояви бързи рефлекси и опит: докато замахвах с десния крак над лицето му и се готвех за хватката, той завъртя тяло към мен и сви ръка, все едно се опитваше да я издърпа от ръкав на усмирителна риза. Реакцията му донякъде наруши опората ми, макар че все още държах ръката му. Белгази протегна лявата си длан и стисна дясната си китка, за да ми попречи да му изпъна ръката. Вдигнах левия си крак и замахнах към китката му с пета. Той се пусна. Извих се назад и натиснах ръката му обратно на естественото й движение в лакътната става. Усетих мимолетната съпротива на сухожилията, после ставата се счупи с високо изхрущяване. Белгази изкрещя и се загърчи под мен.

И в този момент разбрах, че съм престанал да следя другата му ръка. Тя се бе скрила от погледа ми. От тази мисъл стомахът ми се сви. И още докато от това свиване ми призляваше, дясната му ръка отново се появи в полезрението ми и светлината се отрази в наточената стомана, която стискаше в пръстите си. Втори бръснач, изваден след като вниманието на нападателя е било приспано от обезвреждането на първия. „Злост“.

Стиснах главата му още по-силно с десния си крак и стегнах колене, увеличавайки натиска върху строшения му лакът. Белгази пак нададе вик, но сега се бореше за живота си и нямаше да се остави да бъде спрян само от болката. Той замахна с бръснача към бедрото ми. Опитах се да хвана китката му, ала не успях и острието се вряза дълбоко в бедрения мускул. Противникът ми дръпна бръснача и моментално пак ме поряза. Всъщност не изпитвах болка, за момента адреналинът се грижеше за това, ала от раните шуртеше кръв. Белгази отново замахна. Пак не успях да го спра и сега острието се вряза в китката. Следващия път го сграбчих. Незабавно забих юмрук в лицето му, хвърляйки тялото си напред, за да набере ударът инерция и да вложи тежестта си в удара. Веднъж. Втори път. Още веднъж.

Усетих, че тялото му се отпуска и бръсначът пада от пръстите му. Прехвърлих китката му в лявата си ръка и с дясната заопипвах за оръжието. Там беше, на земята до бедрото му. Предпазливо го вдигнах. Лицето на Белгази представляваше кървава каша и той пъшкаше, вероятно в безсъзнание.

Приклекнах до него и пъхнах пръстите на свободната си ръка под брадичката му. Дръпнах главата му назад и насочих бръснача.

Иззад мен рязко се разнесе глас на японски.

— Ямеро! — Стой!

Вцепених се. Какво е това, по дяволите, помислих си.

Хвърлих поглед през рамо. В мен се бяха вторачили двама сериозни наглед японци, всеки насочил пистолет към лицето ми.

— Ямеро! — повтори единият. — Камисори отосе! — Хвърли бръснача!

Подчиних се и понечих да се изправя. Десният ми крак се разтрепери и се огъна под мен. Погледнах надолу и разбрах защо. В бедрото ми зееше широко отворена рана и от нея шуртеше кръв. Същото се отнасяше за китката ми.

Отпуснах се на колене и ги погледнах.

— Вие сигурно сте новите приятели на Белгази от якудза, така ли? — попитах ги на японски.

Те не ми обърнаха внимание. До мен Белгази се размърда.

Трябва да ги бе разположил нагоре по пътя за подкрепление и след началото на престрелката бяха пристигнали. Може би го придружаваха още от Макао. Естествено, беше се сетил, че ще внимавам за араби, и дори беше довел неколцина — примамки в периферията, които да отклоняват вниманието ми от истинските играчи. Тацу имаше право.

Белгази изпъшка и седна, после непохватно се изправи на крака. Наблюдавах го с безизразно лице. Вече бях застанал на колене и сега спокойно поставих длани върху окървавените си бедра, с леко свити пръсти, насочени под четирийсет и пет градуса. Отпуснах глава и рамене в сейза, естествено положение, официалната поза в традиционната японска култура, важен елемент на бойните изкуства, чайната церемония и навярно на първо място на достойните мигове преди извършване на сепуку, ритуално самоубийство.

Белгази се олюля, подхванал счупената си ръка. От раната на челото му се стичаше кръв. Изглежда, че му бях строшил и носа. Тялото му се разтърси от спазъм, после той се наведе напред и повърна. Хората му мълчаливо го наблюдаваха.

Той се изплю няколко пъти и избърса лицето си със здравата си ръка. Остана няколко секунди наведен така, едва поемайки си дъх. Накрая се изправи и дрезгаво ме попита на английски:

— Как ме проследи?

Оставих въпроса му без отговор. Изглежда късметът ми най-после се беше изчерпал. Не очаквах помощ от Докс. Пред него се биеха за сак с пет милиона долара. Не можех да искам да се откаже от него. Сега бях сам, напълно логично, и нямах никакви шансове.

— Кажи ми как ме проследи и ти обещавам да те убия бързо. Ако не ми кажеш, ще те накарам да се мъчиш.

Мислите ми започваха да блуждаят. Почти не чувах въпросите му. Настойчивият му глас ми се струваше странен, неуместен. На някакво равнище се зачудих дали не търпя последиците от загубата на кръв.

— Ще те попитам за последен път — казваше той. Забелязах, че е вдигнал бръснача. — После ще ти разфасовам лицето.

Насочих поглед към пристанището и изпитах странното чувство, че някак си съм свързан с него, че духът ми напуска тялото и се устремява натам. Смътно се изненадах, че не ме е страх. Смъртта все някога настига всеки и аз никога не съм хранил илюзии за способността й да настигне мен. Това, че толкова дълго се беше колебала да го направи, ми се струваше по-скоро резултат от желанието й да ми се подиграе, отколкото от действителна склонност да чака. Явно играта й бе омръзнала и най-после идваше да прибере онова, което и дължим всички.

Ами, ела си го вземи, помислих си. Хайде, вземи си своето. Да се задавиш дано.

Разнесе се странен шум, по-тих от пукане на тапа от шампанско, по-висок от цвъртене на шише газирана вода. Озърнах се и с изненада видях, че от главата на единия от якудза изригва фина мъгла. Сигурно трябваше да направя нещо по въпроса. Обаче това събитие като че ли нямаше нищо общо с мен.

Вторият японец се беше обърнал да погледне партньора си, чието тяло се свличаше на земята като внезапно втечнил се кол. Устата на втория зееше, сякаш от смайване или неразбиране. Ала само за секунда. Защото после и неговата глава избухна.

Въпреки окаяното си състояние Белгази загря какво става. Успя да го асимилира и някак да реагира. Завъртя се и се затича. Но нещо невидимо го повали. Той се строполи по очи и моментално отново скочи на крака. Олюля се за миг, после нестабилно пристъпи напред. Нещо отново го повали. Този път не се изправи.

Пак погледнах към пристанището. Където и да отивах, вече почти бях стигнал. Цялата суматоха наоколо ми се струваше тривиална, даже глупава. Щеше ми се да свърши и да ме оставят на мира.

Чух тихи стъпки вдясно. Въздъхнах и насочих очи натам. Беше Докс. Бе се промъкнал през дупката в оградата и с плавни крачки се приближаваше, нарамил пушката си с дулото надолу.

Може да идваше за петте милиона. В такъв случай настъпваше моментът да се постави точката. Белгази. После, предполагах, мен. Край на играта.

Отново погледнах към пристанището, усещайки, че се плъзгам към него, в него. Водата беше топла. Усещането изобщо не бе неприятно.

— Добре ли си? — чух да пита Докс.

Насочих очи към него. Той погледна проснатото тяло на Белгази, после се озърна наляво-надясно и пак назад.

Не отговорих. Въпросът можеше да бъде жесток, като се имаше предвид какво се кани да стори с мен, и все пак някак си ми се стори почти смешен. Погледнах го и се усмихнах.

— Това „да“ ли означава? — попита Докс и се изравни с мен. Вдигна пушката на равнището на очите си. Разнесе се тихо изтракване и от отвора на заглушителя блъвна пламък.

Погледнах Белгази. Беше абсолютно неподвижен. Докс прати последен куршум в главата му.

Чувствах се уморен, ужасно уморен. Земята под мен бе мокра и топла и за миг си помислих, че пак съм близо до онази река във Виетнам, където бях убил младия партизанин. И той бе лежал върху пръст, напоена със собствената му кръв, и в този момент сякаш виждах света през неговите очи. Сякаш той ме зовеше от миналото, от гроба.

Докс се взираше в мен. Лицето му изразяваше загриженост. Той отпусна пушката.

Изведнъж се обърках.

— Мислех, че съм умрял — опитах се да му обясня. Гласът ми прозвуча странно, бавно и неестествено ниско.

— Явно, не изглеждаш съвсем жив, обаче съм сигурен, че не си и мъртъв. Предлагам бързо да те измъкнем от тук.

— Мммммм — измърморих, поглеждайки покрай него към тъмната отдалечаваща се фигура, която мъждукаше в периферното ми зрение. „Само те дразнех — сякаш казваше Смъртта над рамото му, захилена, с чувство за хумор и странна родителска нежност. — Грижи се за себе си, чуваш ли? Пак ще си поиграем.“

Докс се наведе и преметна ръката ми през рамото си, после се изправи. Запътихме се към оградата.

— Ами… ами парите? — не разбирах какво става.

— Направо ми се скъса сърцето, няма да го отричам, но се наложи да оставя мангизите и да ти се притека на помощ. Исках да дойда по-рано, но в ранчото станаха много неща и трябваше да покривам голяма територия. Пък и тия нови пушки са тежки, даже за здравеняци като мен.

— И просто… просто ги заряза, така ли? — опитвах се да проумея какво става.

Усетих, че свива рамене.

— Не ми пука за парите, ако приятелчето ми е в беда, готин, и знам, че ти си същият като мен.

Не отговорих.

— Ами… какво стана пред портала? Другата кола?

За миг се препънах, обаче здраво прегърналата ме през кръста ръка на Докс не ме остави да падна.

— Виж, никой няма да ми повярва, ако му кажа. Не го знам какъв е оня приятел на Белгази, белият тип, имам предвид, обаче стреля като за световно. Свали единия от мъжете в тойотата и после, когато двамата араби, дето пристигнаха с буса, се надигнаха от земята, ги гръмна от упор. Стори ми се, че са малко изненадани. След това започнаха да се стрелят с другия от тойотата. И двамата се бяха прикрили добре и не можех да чакам да ги взема на мушка, щото си помислих, че имаш нужда от моята помощ. Жалко. Ако бях успял да ги сваля, сега оня сак още щеше да ни чака. Е, може пък и да ни чака. Ще видим след малко.

— Хилгър… той ли застреля всички?

— Хилгър ли? А, белият. Той ами. Предполагам, че момчето не е искало да остане някой, който да оспори неговата версия за случилото се и ролята му в клането. Находчив е, пък и хладнокръвен. По дяволите, Канезаки би трябвало да го наеме за тая гадост, дето я вършим ние.

Стигнахме до улицата и спряхме. Чух изстрели пред портала, после ответен огън от тойотата.

— Мамка му, тия момчета още не са се изтрепали — отбеляза Докс. — Като че ли извадихме късмет. Хайде.

Той бързо ме повлече през улицата. Дори да ни бяха забелязали, Хилгър и арабинът с нищо не го показаха. Достатъчно бяха заети един с друг.

След няколко секунди бяхме отсреща и се насочихме нагоре, обгърнати в мрак. Пак се препънах и този път не усетих отново почва под краката си. За миг ми се стори, че се нося по водна повърхност, че някакво морско създание е изплувало под мен и ме е вдигнало на муцуната си. Главата ми се проясни и разбрах, че Докс ме е преметнал през яките си плещи и ме носи.

— Чакай — казах. — Пусни ме долу. Парите са там, ако успееш да премахнеш ония двамата.

— Кръвта ти изтича, готин — чух го да отвръща. Даже не забави крачка. — Не се бой за парите. Ще имаме друг шанс.

Пак се унесох. Когато дойдох на себе си, бяхме стигнали до взетия под наем ван. Докс ме остави на задната седалка и затръшна вратата. Моторът изрева и потеглихме. След малко го чух да говори по мобифона. Гласът му звучеше настойчиво, обаче аз ту потъвах, ту изплувах и не разбирах какво казва. Нещо за лекар, сигурно.

— Хайде, готин — чух го да реве отнякъде пред мен. Гласът му сякаш идваше от огромно разстояние. — Остани с мен, Канезаки вика лекар и ми трябва кръвната ти група.

— АВ — едва помръднах устни. — АВ отрицателна.

— Е, слава на Бога за малките му чудеса! Универсален приемник!

После изгубих съзнание задълго. Когато се свестих, бях на легло в мръсна стая. Огледах се. Сиво-кафяви завеси от друго хилядолетие. Стар телевизор върху евтино шкафче. Метална врата с шпионка. Хотелска стая.

Докс седеше на стола до леглото с лице към вратата. Главата му беше клюмнала напред, пушката лежеше в скута му.

Отметнах одеялото и погледнах бедрото си. Цялото бе бинтовано. Както и китката ми. Боляха ме, а ребрата — още повече, обаче не чак ужасно. Ала главата ми се мотаеше и разбрах, че са ми дали нещо за болката.

— Ей — повиках го.

Клепачите на Докс рязко се отвориха и той вдигна глава.

— А, добре — ухили ми се. — Адски се радвам да те видя, готин. Известно време здравата ме беше уплашил.

— Къде сме, по дяволите?

— В един мотел на остров Лантау. Не исках никой да ни безпокои, докато се възстановяваш.

— Кой ме превърза?

— Чичо ги Канезаки се обади тук-там и се погрижи за всичко. Бързо прати един местен лекар. Човекът те заши, но си изгубил много кръв. За щастие аз бях подръка и ти дадох един литър назаем. Затова да не се изненадаш, ако хуят ти е станал два пъти по-голям, отколкото си го спомняш!

Немощно се засмях.

— Ще започна ли да гледам по друг начин и на овцете?

Докс пак се ухили.

— Де такъв късмет. Но така или иначе, можеш да се успокояваш с факта, че сега в теб се бълника литър от Докс. Някои хора са готови да дадат добри пари за такава привилегия, пък за теб е безплатно.

Кимнах развълнуван, трогнат.

— Благодаря ти — взрях се в очите му.

Той поклати глава.

— Остави. Ти се държеше добре с мен в Афганистан. Аз не забравям такива неща.

— Е, тогава сме квит.

Докс повдигна вежди.

— „Квит“ ли каза? Господи, синко, колко си делови!

На другия ден се обадихме на Канезаки, след като се прехвърлихме в друг хотел. Включихме микрофона на мобифона на Докс, за да чувам разговора.

— Винаги съм се боял, че вие двамата ще се съюзите — заяви Канезаки.

Докс се ухили.

— Е, все някой трябва да спаси западната цивилизация от силите на мрака.

— По-близо си до истината, отколкото си мислиш — отвърна Канезаки.

— За какво говориш? — попитах.

— Сега не мога да ви обясня. Утре всичко ще се появи в новините. Тогава ще разговаряме.

— Двестате хиляди? — поинтересувах се аз.

— Преводът вече е направен. Честито.

Това беше добре. В бързината с Докс бяхме зарязали биноклите и параболичния микрофон и донякъде се опасявах, че заради тези веществени доказателства нещата изглеждат прекалено добре планирани, за да се представят като вътрешен конфликт, както бяхме говорили с Канезаки. Явно нямаше проблем. С нетърпение очаквах да узная причините.

— Като стана дума за двеста хиляди, ти ме мамиш, синко — намеси се Докс. — Моята цена току-що се вдигна.

— Ето, тъкмо от това се боях — затюхка се Канезаки. — Да не се съюзите, по дяволите.

Всички се засмяхме.

— Как беше онзи доктор? — попита той. С което ми напомняше, че се е отзовал, когато съм имал нужда от него.

— Ами, преля ми литър от кръвта на Докс — осведомих го.

— Това би трябвало да е основание за обвинение в лекарска небрежност.

— Алена виагра! — изграчи Докс и тримата пак се засмяхме.

— Следете вестниците — посъветва ни Канезаки. — Ще видите какво сте направили. Наистина трябва да се гордеете, без майтап.

Същата вечер го даваха по Си Ен Ен. Съвместна операция на хонконгската полиция и ЦРУ възпрепятствала сделка с ракети с радиологични бойни глави в контейнерния порт Квай Чунг. Неколцината замесени арабски терористи били убити в престрелката. Агент на ЦРУ, чиято самоличност не можело да бъде разкрита, бил ранен. Всички ракети били конфискувани. Никой не спомена за брезентов сак с пет милиона щатски долара.

Значи Хилгър сигурно се е спасил. Вероятно е успял да очисти последния арабин. Нищо чудно, че Канезаки не ни придиряше за зарязания бинокъл и параболичния микрофон. Тяхното присъствие не противоречеше на новата версия.

На другата сутрин проверих съответната офшорна банкова сметка. Двестате бона бяха там, както бе обещал Канезаки — петдесетте хиляди, които бях получил в аванс, и сто и петдесет хиляди, преведени предишния ден.

Докс ми беше дал номера на своята сметка. Преведох му всичките двеста хиляди. Моят начин да му се отблагодаря. Позвъних на Канезаки от платен телефон.

— Гледах новините — информирах го. — Поредният героичен успех за защитниците на свободния свят.

Той се засмя.

— Бъди доволен. Тази чистка устройва всички — и особено теб. Никой тук не оспорва официалната версия. Всъщност всички драпат да се включат в нея. Затова никой не спори за определението „естествена смърт“.

— Какви бяха тези ракети? — попитах го.

— Наричат се алазани. Ракети земя-земя с петнайсетина километров обсег. Първоначално са разработени от съветски учени за метеорологични експерименти, обаче явно действат по-добре като оръжие за масово унищожение. Азербайджанската армия използва конвенционални техни варианти във войната с Армения за спорния анклав Нагорни Карабах, същото правят сепаратистите в Южна Осетия в сблъсъците с грузински войски.

— По новините съобщиха, че тези били с радиологични бойни глави.

— Да, преди две години открихме документи, показващи, че по някое време цяла батарея алазани била снабдена с радиологични бойни глави, което превърнало ракетите в „мръсни бомби“. Радиологичната батарея останала в Приднестровската република, сепаратистки анклав, който преди дванайсет години се отцепи от Молдова. Днес никоя държава в света не признава Приднестровската република. Със своите огромни запаси от оръжия от съветско време тя се е превърнала в център на незаконната оръжейна търговия.

— Ония двамата — замислено казах. — Руснаците. От Приднестровската република ли бяха?

— Да, военната хунта, която в момента управлява Приднестровската република, е проруска. Останалата част от населението говори на молдовски, който всъщност си е чист румънски. Много е сложно.

— Така изглежда.

— Както и да е, положението е следното: една малка клика управлява Приднестровската република по свои си закони. По-голямата част от търговията в анклава се контролира от една-единствена компания, „Шериф“, собственост на сина на приднестровския президент. Синът оглавява също тяхната митница, през която минават всички стоки, влизащи и напускащи страната. Пратките се пренасят през тирасполското летище, по суша с тирове от Украйна или Молдова и по железопътната линия между столицата и Одеса.

— Или през Хонконг.

— Малко вероятен маршрут, ако погледнеш картата, обаче идеален, ако имаш връзките, с каквито разполагаше Белгази. Той е замазвал очите на оперативните от близкоизточния отдел, които са работели с него. Смятали са, че е „добър“ търговец на оръжие, който ги информира за „лошите“. Всъщност ги е осведомявал само за своите конкуренти, а междувременно е търгувал с всичко, каквото му е носило пари. Алазаните навярно са били само част от стоката му. Кой знае какво е продавал точно под носа на ЦРУ.

— Вече няма да го прави.

— Да, няма. Точно това имах предвид, когато казах, че трябва да се гордееш. Хората, на които е щял да продаде онези ракети, биха могли да ги използват навсякъде. Ако ги бяха вкарали в Съединените щати, щеше да е истинска катастрофа.

— Онези двамата, които загинаха в Квай Чунг, какви са? Имат ли връзка с приднестровския президент? Или неговия син?

— Защо?

— Просто обичам да знам кой би поискал да ме извади от списъка си за пращане на коледни картички.

Той замълча за миг, после отговори:

— Племенници на президента. Братовчеди на сина му.

Замислих се върху този факт.

— Роднините сигурно не са много щастливи от тяхната загуба. Така предполагам.

— Няма как да те свържат със случая в Квай Чунг.

— Ами Хилгър?

— Кой Хилгър?

Канезаки може и да се правеше на глупак. Или името бе оперативен псевдоним, който не му беше известен. Всъщност нямаше значение.

— НОП — поясних.

Последва нова пауза, през която той смели факта, че съм научил самоличността на НОП или поне оперативния му псевдоним.

— Без да потвърждавам имена — отвърна накрая Канезаки, — мога да кажа само, че всички участници имат интерес да се придържат към официалната версия. Това е съвместна операция на ЦРУ и хонконгските органи на реда.

— Излиза, че ние с Докс би трябвало да бъдем удостоени с награда — отбелязах. — Вие получихте много повече, отколкото се бяхме спазарили.

— Не мога да ти осигуря медал, обаче можеш да ми поискаш повече за следващата задача. Съмнявам се, че някой ще възрази.

— Къде отидоха парите?

— Парите за ракетите ли?

— Да.

— Бяха конфискувани от местопрестъплението.

— Колко?

— Около три милиона.

Засмях се.

— Около три милиона ли? И никой ли не се чуди защо сумата не е кръгла?

— Какво искаш да кажеш?

— Вашият човек Хилгър е гушнал около два милиона, след като е екзекутирал останалите живи на местопрестъплението. Беше тъмно и е бързал, затова не е имало как да ги брои банкнота по банкнота.

— Не е ли било по-просто да вземе всичко?

— Срещата беше за финализиране на оръжейна сделка. Щеше да изглежда подозрително, ако в момента на покупката не е имало пари. Хилгър е алчен, но е и хитър.

Възцари се дълго мълчание.

— Ще те попитам нещо — наруши го Канезаки. — Смяташ ли, че е знаел какво има в контейнерите?

Замислих се за момент.

— Мисля, че не е знаел предварително. Изглеждаше изненадан, когато чу думата „ракети“ и Белгази му се сопна да не задава въпроси, чиито отговори не иска да чуе.

— И все пак може ли просто да стои със скръстени ръце при такова нещо…

— Вероятно е решил да опита да предотврати сделката, след като е разбрал каква е стоката. Но дали е трябвало да знае предварително? Дали е могъл да разбере, ако е искал? По дяволите, да. Преди обстоятелствата да направят невъзможни оправданията и отричането на фактите, той сигурно се е задоволявал да се извръща на другата страна, защото е получавал „ценни“ сведения от Белгази.

Последва нова дълга пауза, докато Канезаки осмисли казаното.

— И аз така си мислех. Както и да е, нищо не мога да направя за парите, които е взел. Поне този път.

Няма нищо, казах си. Вече знам кой е. Виждал съм лицето му, съвсем отблизо с бинокъла. И знам, че се представя под името Хилгър, поне оперативно. С Докс може да си побъбрим с него, да му обясним, че не е любезно да прибира всичко сам.

— Би трябвало да разсъждаваш за уговорката на отдел „Близък изток“ с Белгази — посъветвах го. — Съмнявам се, че е само тя.

— Не е.

— Значи ви будалкат и други „добри“ търговци, а?

— Виж, мръсниците са си мръсници. Белгази ни изпързаля, обаче това не означава, че е порочна самата идея.

— Какъв мислиш, ще станеш, когато постоянно си сред мръсници?

— Ако не искаш да се изцапаш, по-добре изобщо не влизай в пясъчника.

Засмях се.

— Той ви е играел номера.

— Разбира се. Противниците винаги си играят номера. Това не означава, че не могат да се споразумеят. Стига за всеки да има по нещо, всичко се урежда.

— Невероятно.

— Всъщност не. Просто светът е такъв. Виж Америка. Всички заинтересувани групировки даряват пари и на двете политически партии, защото знаят, че който и да спечели, победителят ще им бъде длъжник.

Замислих се.

— Искам да направиш нещо.

— Само кажи.

— Вие имате мое досие. Там се споменава за Рио де Жанейро. И също за Наоми Нашименту.

— Да.

— Искам тези текстове да бъдат изтрити.

— Мога да го направя.

— Добре. Сега ще ти кажа нещо. И тази информация влече след себе си отговорност. Тежка отговорност.

Канезаки замълча за миг, после ме подкани:

— Казвай.

— Вълнува ме съдбата на тази жена. Всичко между нас свърши, но съдбата й не ми е безразлична. Дължа й нещо. Ако някой от или чрез вашата организация й навреди или се опита да я използва, за да стигне до мен, и узная за това, ще ви накарам да си платите.

— Разбирам.

— Добре — повторих.

Последва ново мълчание.

— Надявам се, че ще ми съобщиш, когато си готов за следващата задача — рече Канезаки. — Очаква те много работа.

— Винаги е така — отвърнах аз и затворих.

Преди да напусна Хонконг, Докс ми каза, че не можел да приеме парите, които съм му превел. Сделката си била сделка и сме се уговорили да делим. Отговорих, че след онова, което е направил за мен, след онова, от което се е отказал, не мога да му дам по-малко от всичко. Но не успях да го убедя.

— Ще ни се отвори нов шанс — благодушно ме потупа той по рамото. — Само почакай и ще видиш.

— Нали каза, че чукал на вратата ти само веднъж?

— Така е. Просто не му било дошло времето.

Кимнах.

— Добре. Печелиш. Прати ми ги обратно.

— Непременно. Само ми дай номера на сметката.

Почесах се по темето.

— По дяволите, не си го спомням.

— Стига сега, не е честно.

— Ако се сетя, ще ти пиша.

— По дяволите, ама си голям инат, казвам ти.

Усмихнах се.

— Благодаря ти, Докс. Ти си добър човек.

Той отговори на усмивката ми.

— Казваш го просто, щото е вярно.

Подадох му ръка. Той я стисна, после ме притегли в прегръдките си.

Божичко, помислих си. Но проклет да бях, ако не го прегърнах и аз.

Върнах се в Рио.

Градът беше топъл и слънчев. Там бе лято, на юг от екватора, и ми беше приятно да се завърна, да се разхождам по плажовете, да джапам в океана, да слушам херо, да пия кайпириня и пак да поживея като Ямада.

Знаех, че сега има хора, които могат да ме потърсят в Рио. Ала не е толкова лесно да ме открие човек, дори да знае в кой град съм. И колкото и да е странно, не се чувствах застрашен от хората, които разполагаха с тази информация.

Естествено, тайната не е тайна, щом я знаят други. Вярвах, че Канезаки наистина ще редактира досието, както го бях инструктирал, но човек никога не може да бъде сигурен. А дори да направеше каквото го бях помолил, не бе изключено да има други копия. С последните си приключения си бях създал нови врагове. Ако търсеха достатъчно упорито, кой знае какво можеха да намерят.

Но за момента бях спокоен. Просто щях да следя накъде духа вятърът, да гледам какво мога да науча от Тацу, от Канезаки. Да помисля какво искам да правя по-нататък.

Китката и кракът ми бавно заздравяха. Ребрата — още по-бавно. Протеиновите шейкове и другите добавки май не помагаха така, както би трябвало. Исках да продължа тренировките си в „Бара“. Ала дълго време можех да си позволявам само бавни разходки в тропическите вечери.

Бавното оздравяване обаче сигурно бе полезно за мен. Убеди ме в нещо, което трябваше да приема: остарявах. Имаше време, когато щях да прегазя тип като Белгази, преди да успее да ми навреди с каквото и да било. Но въпреки че уменията и тактиката ми ги биваше повече, бързината и издръжливостта ми вече не бяха като някога. Ако бях сам в онази нощ в Квай Чунг, както постъпвах обикновено, щях да загина.

Какво от това, опитвах се да се убедя, нямаше да е лоша смърт, човек все от нещо трябва да умре. Това бяха глупости обаче. След като за малко не загинах, сега още по-ясно съзнавах, че все още искам да съм жив. Не можех да назова точната причина. Но не бе само заради залезите, джаза и уискито.

Какво беше подхвърлила Дилайла, едновременно презрително и съчувствено, когато бях изредил тези неща? „И от всичко друго?“

И после: „Ако живееш единствено за себе си, умирането е особено страшно.“

Разходките ставаха все по-дълги. Започнах да ги допълвам с каране на велосипед. Раните ми заздравяваха, ала тяхното присъствие продължаваше парадоксално да ми напомня едновременно, че съм смъртен и че все още съм жив.

Моят крайморски град си оставаше все така красив. С времето обаче забелязах, че Рио вече не ми действа така отпускащо както по-рано. Всъщност изпитвах странен копнеж по Токио, по нещо, което някога съм имал там, макар че на времето не го бях оценявал достатъчно.

Връщането на Токио в мислите ми изглеждаше странно, защото докато живеех там, никога не го бях приемал за свой дом. Беше странно и защото, въпреки че бях прекарал част от детството си и по-късно двайсет и пет години в града след завръщането ми в Япония, аз го свързвах единствено с Мидори.

Е, навярно тъкмо Токио винаги щеше да означава дом за мен — място, което ще ми липсва, когато го напусна. Й с любовта като че ли беше така. Защото обичах жена, която не можех да имам.

След Квай Чунг проумях, че онова, което най-точно определяше Токио за мен, бе чувството, че там мога да намеря нещо, което да ме удовлетвори, отговор на въпрос, който не бях в състояние точно да задам. Каквото и да беше обаче, ако изобщо съществуваше, то винаги ми бе убягвало. Взимаше, без да даде.

Но неговата неуловимост не означаваше, че трябва да престана да го търся. Животът след Квай Чунг ми се струваше като отсрочка, втори шанс. Каква загуба да не се възползвам от него.

Не бях сигурен още колко време ще остана в Рио. Не бях сигурен и къде ще отида. Бях като хвърчило, което изведнъж се е откъснало от въжето: за момента възторжено свободно, но все пак уверено, че след стихването на вятъра, който го е издигнал нависоко, ще падне обратно на земята.

Трябваше отново да намеря това въже. Но не знаех къде да го търся.

Наоми беше тук, естествено. Понякога си мислех дали да не отида да я видя. Така и не го сторих. Може би вече преодоляваше скъсването ни. Може би продължаваше напред. Не исках да й преча. И най-вече не исках връзката с мен да я нарани.

Но все пак понякога нощем лежах в леглото и слушах „De mats ninguem“, песента, звучала в „Сценариум“ онази вечер, когато бях отишъл да я видя, или друга музика, която Наоми бе пускала в апартамента си, докато се любехме, и мисълта за нейната близост ми беше почти непоносима.

Мислех и за Дилайла. Питах се как са се развили нещата при нея. Чудех се каква част от думите й са истина. Задавах си безумни въпроси, започващи с „Ами ако“. Искаше ми се да вярвам, че в това има нещо или че е можело да има, и тази реакция ми се струваше проява на слабост и до известна степен на глупост.

Да, но я виж Докс. Той те изненада.

Да, беше ме изненадал, наистина. Но не достатъчно, за да обърне цялата ми представа за човешката природа.

Бях се върнал от два месеца, когато получих съобщение в един от чатрумовете си. То гласеше:

„На почивка съм в един прекрасен град. Всяка сутрин плувам на най-известния плаж. По-стария, който е по на север. Ще ми се да можеше да поплуваме заедно.“

Беше чатрумът, който използвах с Дилайла, с парола „Пенинсъла“. Никой друг не го знаеше.

Дълго гледах съобщението. После, без дори съзнателно да взема решение, започнах да си събирам багажа.

Отседнах в „Копакабана Палас“, най-хубавия хотел в Рио, издигнат на едноименния бряг. Взех си стая на петия етаж с изглед към океана. Носех и бинокъл — не точно с качеството на онзи цайс, който бях използвал в Квай Чунг, но достатъчно добър за наблюдение на океана. Или на плажа.

Спах зле. По изгрев-слънце започнах наблюдението. Тя се появи в десет.

Носеше тъмносини прашки, почти мастилени. Реших, че би било престъпление да носи каквото и да било друго.

Плува двайсет минути, после легна върху хавлиена кърпа на слънцето. Изглеждаше, че е сама, ала на плажа цареше оживление. Не можех да бъда сигурен.

Казах си, че тя няма причина да ми поставя капан. И това беше вярно. Ала най-странното бе, че не ми пукаше. За момента изобщо не ме интересуваше как е разбрала къде съм.

Обух си банските, наметнах хотелския халат и излязох на плажа. Слънцето прежуряше високо в небето и трябваше да примижа заради блясъка, който се отразяваше от океана и пясъка. Оставих халата си до нея и седнах отгоре му.

— Това място заето ли е? — попитах.

Тя отвори очи. Бяха по-сини, отколкото си ги спомнях, сякаш поглъщаха синевата на морето и небето. Дилайла се усмихна и дълго ме гледа.

— Получил си съобщението ми — каза накрая.

Кимнах.

— Изненада ме. Приятно.

— Искаш да знаеш как съм те открила.

Беше красива. Просто… красива.

— Искам да знам как си — отговорих.

Тя не изрече нито дума. Просто се взираше в очите ми, после се наведе и ме целуна. Вкусът й, допирът на устните й, самото й присъствие, всичко бе като сън наяве.

Отдръпнах се и се огледах наоколо.

— Няма нищо — рече Дилайла. — И аз щях да го направя ако бях на твое място.

Погледнах я. Беше приятно да съм с човек, който разбира навиците ми. Който ги споделя.

Тя стрелна с поглед ръката и бедрото ми. Бинтовете вече ги нямаше и бавно заздравяващите резултати от майсторството на Белгази ясно се виждаха. Лекарят, който ме бе закърпил, просто беше бързал да затвори раните, без да мисли за обезобразяващите белези. Все едно се бях борил с ядосана косачка за трева.

— Знам какво си направил в Квай Чунг — осведоми ме Дилайла.

Свих рамене.

— А онази история? Четох, че били ЦРУ и хонконгската полиция.

Тя се усмихна.

— Знаеш ли къде щяха да отидат ракетите?

Поклатих глава.

— При групировки, финансирани от саудитците, които щяха да ги използват срещу Йерусалим, Хайфа и Тел Авив. Ракетите имаха петнайсеткилометров обсег. Широчината на Израел в средата е по-малко. Можеха да улучат каквото си поискат.

— Значи си била по следите на ракетите, така ли?

Дилайла утвърдително кимна.

— Не бяхме стигнали до продавача. Но следяхме Белгази, следяхме го внимателно, както знаеш. Щом купеше оръжието, информацията щеше да влезе в компютъра му. Пазеше всичко в него. Шифровано, естествено, но ние разполагаме с хора, които можеха да го разшифроват.

— И после?

— Щяхме да следим кораба с ракетите. Почти със сигурност щеше да плава за някое саудитско пристанище или за Дубай. И в Южно Китайско море на кораба щяха да се качат петима командоси, които да конфискуват товара.

— Много пирати се въдят в ония краища — отбелязах.

— И не всички „пиратски“ набези стават публично достояние. Някои транспортни компании предпочитат да пазят кражбите в тайна. Зависи от товара, естествено.

— Значи си чакала сделката и транспортната информация.

— Да. Ако преди това с Белгази се беше случило нещо, щяхме да изгубим следите на ракетите. Щеше да има друг купувач.

Замислено кимнах.

— Съмнявам се, че Белгази е възнамерявал да придвижи ракетите по обичайните пътища през контейнерния порт. Точно преди смъртта си ги натовари в един бус.

— Така е и според информацията, която успяхме да съберем. Алазаните са били необичайна пратка за всички участници. И затова са използвали необичайни начини за транспортиране.

— Схващам картината.

— Искам да кажа, че ако бяхме продължили с първоначалния си план, можехме да изгубим следите на пратката. Това щеше да е катастрофално. Вече имаш много почитатели сред хората, с които работя.

Усмихнах се, ала усмивката ми бе малко тъжна.

— Имам чувството, че в това се крие предложение за работа.

— Така е.

Засмях се и се извърнах. Наистина се бях надявал, поне за малко. Стигаха ми едни прашки, за да размекнат мозъка ми. Смешно нещо.

— Поне не си бясна, че не дочаках твоя сигнал — отбелязах.

— Не съм — потвърди тя. — Но не съм тук за това.

Нямаше да се вържа.

— Така ли?

— Взех си дълга почивка. Това е обичайна практика, след като толкова време си живял под прикритие и в опасност да: те изобличат. В това отношение моята служба е щедра и постъпва разумно. Разбират на какъв стрес сме изложени.

Звучеше потискащо като търговска реклама.

— Убеден съм.

— Обикновено не съм на себе си за известно време след изпълнението на поредната задача. Затова пътешествам, свалям някой млад хубавец, опитвам се да излича спомените с много вино, много страст. Никой не знае къде съм и никой не пита. Връщам се, когато съм готова.

— А този път?

— Този път реших да прекарам известно време с един мъж, с когото се запознах. Ако проявява интерес.

Загледах се във водата. Вятърът пенеше гребените на вълните. Те искряха под слънцето.

— Кажи ми как ме откри — помолих, след като бях мълчал достатъчно дълго.

— След Квай Чунг непременно трябваше да те намерим. Бързо събрахме доста информация. Колкото повече научавахме за теб, толкова повече успявахме да съберем. И проникнахме в архива на хонконгската митница за едногодишен период. Някои интелигентни хора направиха съответните заключения, операторите въведоха данните в суперкомпютри. Проследиха те до Южна Америка. Оттам нататък нямаше данни. Следите ти се губеха.

— Не напълно, както изглежда.

— Забравяш, че аз те познавам. Били сме заедно известно време. В „Опариум Кафе“ в Макао ти поръча кайпириня.

Свих рамене.

— Тя е популярна навсякъде по света.

— Когато поръчваше, каза „рог favor“.

— Не.

Дилайла кимна.

— Сервитьорката беше етническа португалка, затова тогава си помислих, че просто използваш няколко по-известни думи на този език. Но когато специалистите съобщиха, че са те проследили до Южна Америка, се замислих за кайпиринята, за това как я беше поръчал, за акцента ти, за японската общност в Бразилия…

— Ето защо не бива да знаеш много езици — отбелязах. — Забравяш на какъв език приказваш, по дяволите.

Тя се засмя.

— На мен ли го казваш? Представяш ли си как щеше да реагира Белгази, ако го бях поздравила с „шалом“?

Този път и двамата се засмяхме.

— Така или иначе, Рио ми се стори логичният избор — продължи Дилайла. — Отчасти, защото веднъж спомена, че искаш да се оттеглиш на някое слънчево място, с плажове. Но и защото… просто ми се струваше логично. Реших да опитам. Сао Паоло щеше да е следващият ми опит. Но кайпиринята там нямаше да е толкова хубава, нали?

— Какво ще кажеш да пием по една?

Тя се усмихна.

— Сега е десет часът сутринта.

Свих рамене.

— Имам стая в „Копакабана Палас“, точно зад нас. Можем първо да убием малко време.

Усмивката й стана още по-широка.

— Звучи страхотно.

Може би всичко това беше част от по-голям план, колелце в някакъв механизъм. Може би тъкмо това бе офертата за работа и Дилайла беше моята извънредна награда.

Предполагах, че никога няма да узная. Разбирах, че нейните мотиви ще си останат загадка, времето, което можех да прекарам с нея — мираж, калейдоскоп, съживен от мотора на собствените ми глупави надежди, приятна илюзия, фантазия.

От друга страна, тя ме бе предупредила за мъжа, който ме чакаше в стаята ми в Макао. Това беше единственото, което отказваше да се впише в картинката, единственият многозначителен детайл. Защото, въз основа на всичко, което бях научил впоследствие, все още не виждах каквато и да е оперативна изгода за нея от това предупреждение. А щом не можеше да се обясни с оперативни съображения, трябваше да е нещо друго.

Докато я наблюдавах на пясъка, разбрах, че съм я преценявал прекалено едностранчиво, може би в подсъзнателно й сурово отражение на начина, по който гледах на себе си. Дилайла бе отказала да ми отговори, когато я бях попитал защо ме е предупредила. Може би и самата тя да не е била наясно с мотивите си. Ала сега ми се струваше, че знам. Причината беше нежеланието в този ужасен бизнес, пълен с измами, убийства и разкаяние, да носиш отговорност за излишна смърт. Стремежът да изкупиш греха на справедливото клане, спасявайки един-единствен живот.

Разбирах го. Искаше ми се да се надявам, че е така. Твърде тънка сламка, върху която да се опиташ да изградиш доверие, но по-добре от нищо.

Все някакво начало.

Погледнах я.

— Докога ще останеш в града?

Дилайла се усмихна.

— Известно време, надявам се.

Протегнах ръка. Тя я пое и двамата се изправихме. После се запътихме към хотела.

Бележки

[1] Индийски традиционни ястия. — Б.пр. ↑

Край

Читателите на „Рейн-сан: Справедливото клане“ са прочели и:

Бари Айслър
Рейн-сан: Справедливото клане (10)

Рейн-сан: Справедливото клане

Трета част

10.

Дългата разходка 5,4

КК:Клуб „Кемъл“ 5,1

КК:Колекционерите 5

ДР:Място за убиване 5,3

ДР:Труден за убиване 5,2

ДР:Сигнал за опасност 5,1

ДР:Покушението 5,1

ДР:По трудния начин 5,2

ДР:Един изстрел 5,2

ДР:Нищо за губене 5

ДР:Врагът 5

ДР:Утре ме няма 5,3

ДР:Смъртоносна жега 5

ДДЛ:Границата Мохо 5,1

ДР:Лесни за убиване 5,2

ДС:Версия „Торнадо“ 4,7

ДР:Лош късмет и неприятности 5,2

ДР:Сметки за разчистване 5,2

ДР:Рейн-сан: Специални убийства 5

ДР:Рейн-сан: Живеещият в сенките 5

ДР:Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие 4,9

ДР:Рейн-сан: Последният убиец 5,1

ДР:Рейн-сан: Реквием за един убиец 4,9

МХ:Отменена присъда 5,1

СНПЗ:Отмъщението на Монца 5,2

Бари Айслър Рейн-сан: Справедливото клане (10)

Метаданни

Данни

Рейн-сан: Справедливото клане

Информация

История

Сваляне / Връзки

Трета част

10.

Дългата разходка 5,4

КК:Клуб „Кемъл“ 5,1

КК:Колекционерите 5

ДР:Място за убиване 5,3

ДР:Труден за убиване 5,2

ДР:Сигнал за опасност 5,1

ДР:Покушението 5,1

ДР:По трудния начин 5,2

ДР:Един изстрел 5,2

ДР:Нищо за губене 5

ДР:Врагът 5

ДР:Утре ме няма 5,3

ДР:Смъртоносна жега 5

ДДЛ:Границата Мохо 5,1

ДР:Лесни за убиване 5,2

ДС:Версия „Торнадо“ 4,7

ДР:Лош късмет и неприятности 5,2

ДР:Сметки за разчистване 5,2

ДР:Рейн-сан: Специални убийства 5

ДР:Рейн-сан: Живеещият в сенките 5

ДР:Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие 4,9

ДР:Рейн-сан: Последният убиец 5,1

ДР:Рейн-сан: Реквием за един убиец 4,9

МХ:Отменена присъда 5,1

СНПЗ:Отмъщението на Монца 5,2

Бари Айслър
Рейн-сан: Справедливото клане (10)