Бари Айслър
Рейн-сан: Живеещият в сенките (9)

9.

Същата вечер си направих дълга разходка из Токио. Бях неспокоен и чувствах, че имам нужда да повървя, да оставя градските течения да ме носят накъдето си искат.

Заскитах се на север от Мегуро, като се движех по задни улички и самотни алеи в тъмни паркове.

Нещо в тоя проклет град продължаваше да ме привлича, да ме съблазнява. Трябваше да замина. Исках да замина. По дяволите, правех възможното да замина. Обаче ето на, пак бях тук.

Може би е съдба.

Само че аз не вярвам в съдбата. Съдба няма. Тогава какво?

Стигнах до Хикава Джинджа в Хиро, едно от десетките шинтоистки светилища, които осейват града. На площ от трийсетина квадратни метра това тържествено зелено място е едно от по-малките, но в никакъв случай най-малкото. Влязох през старата каменна порта и моментално потънах в успокоителен мрак.

Затворих очи, наведох глава напред и вдишах през носа. Вдигнах ръце пред себе си и разперих пръсти като слепец, опитващ се да определи къде се е озовал.

Беше там, точно отвъд границите на обикновеното възприятие. Чувството, че градът е жив, намотан на кълбо, напластен и пулсиращ навсякъде около мен. И че аз съм жив като част от него.

Отворих очи и вдигнах глава. Светилището бе построено върху скала и между дърветата наоколо му виждах светлините на Хиро и по-нататък на Мегуро.

Токио е толкова грамаден и може да бъде толкова жестоко безличен, че облекчението, което човек намира в неговите пръснати тук-там оазиси, е по-сладко от всяко друго място, което ми е известно. Това е тишината на светилища като Хикава, навеждаща на меланхолични размишления, които за мен винаги са имали същата мекота като екота на храмова камбанка; успокоението на малките номия, кварталните кръчми само с по две до четири места срещу бар, дълъг по-малко от половин врата — над него господства неостаряваща мама-сан, която може да бъде утешителка или олицетворение на строгостта в зависимост от нуждите на клиента й и от която човек намира повече разтуха и разбиране, отколкото от всеки психиатър; странно анонимното братство шятаии тачиноми, сергиите за бързо хранене на открито, където продават бира в големи чаши и шишчета на скара, сергии, които никнат като диви гъби в тъмни ъгълчета и в сенките на въздушните железопътни релси и смехът на чиито клиенти се носи в нощния въздух като светли петна на фона на тъмнината наоколо.

Навлязох по-дълбоко в мрака и седнах с гръб към хон-ден, симетричната постройка с керемиден покрив, в която се намираше богът на това малко светилище. Затворих очи и издишах, дълго и цялостно, после известно време се вслушвах в тишината.

Като малък ме бяха хванали да крада шоколад от един квартален магазин. Естествено, възрастните съпрузи, които държаха магазина, ме познаваха и съобщиха на родителите ми. Бях ужасен от реакцията на баща си и отричах всичко, когато ме разпита. Той не се ядоса. Кимна бавно и ми каза, че най-важното за мъжа е да признае постъпката си, че ако не го стори, може да бъде единствено страхливец. Дали го разбирах, попита ме той.

На времето не разбрах точно какво иска да ми каже. Ала думите му ме засрамиха и аз си признах. Той ме заведе в магазина, където през сълзи се извиних. В присъствието на собствениците неговият вид беше строг, почти гневен. Но когато си тръгнахме, докато аз продължавах да плача заради позора си, баща ми кратко и неловко ме притегли към себе си, после нежно постави длан на тила ми, докато вървяхме.

Никога не забравих думите му. Знам какво съм извършил и признавам всичко.

Първото ми лично убийство беше на партизанин от Виетконг край река Ксе Конг на лаоската граница. Във Виетнам „лично убийство“ се казваше, когато си убил конкретен човек с пряка стрелба и си убеден, че си го сторил сам. Тогава бях седемнайсетгодишен.

Бяха ме пратили с още двама на дозор. Групите бяха малки, успехът и оцеляването им зависеха от способността им да действат незабелязано зад вражеските линии. Затова за дозори се избираха само хора, способни да се движат абсолютно безшумно. Изпълнението на задачите изискваше призраци, не толкова убийци.

Случи се призори. Помня, че едва различавах нещо в мъглата, която се вдигаше от мократа земя, докато небето изсветляваше. Винаги съм смятал оная страна за красива. Много войници я мразеха, защото престоят там им беше омразен, обаче аз не изпитвах такива чувства.

Бяхме на операция от две нощи и нямахме връзка. Движехме се към мястото за изтегляне, когато видяхме оня тип, застанал сам на една полянка. Замръзнахме и го наблюдавахме от края на гората. Той носеше калашник, така разбрахме, че е от Виетконг. Крачеше назад-напред, озърташе се, като че ли се опитваше да се ориентира. Помня, че се запитах дали не се е откъснал от частта си. Изглеждаше малко уплашен.

Имахме указания да избягваме контакт, целта ни беше да съберем разузнавателни сведения, но видяхме, че носи голяма книга. Някакъв дневник. Можеше да се окаже ценен. Спогледахме се. Командирът на групата ми кимна.

Коленичих и вдигнах своя КАР–15, взех виетнамеца на мушка и зачаках да спре на едно място.

Изтекоха няколко секунди. Знаех, че имам време, и исках да съм сигурен, че ще го улуча.

Той приклекна и остави автомата и книгата на земята. После се изправи, разкопча си панталона и се изпика. От залятата с урина пръст се вдигаше пара. Държах го на мушка и през цялото време си мислех, че той няма представа какво го очаква и че това е адски кофти начин да умреш.

Оставих го да свърши и да си закопчае панталона. После го застрелях, бам-бам! Видях го да пада. Обзе ме невероятно въодушевление, че съм успял! Бях спечелил! Биваше ме!

Запътихме се към него. Когато стигнахме, с изненада видях, че още е жив. Бях го улучил в гръдната кост и в гърдите му зееше хриптяща рана. Беше се строполил по гръб с разкрачени крака. Пръстта под него вече тъмнееше от кръвта му.

Помня мисълта, която се стрелна в ума ми — Господи, същият е като мен! — докато стояхме в кръг около него, без да знаем какво да направим.

Той бързо премигваше, очите му скачаха от едно лице на друго и после пак обратно. Спряха се на моето и си помислих, че е разпознал в мен своя убиец. По-късно разбрах, че обяснението е по-прозаично. Сигурно просто азиатските ми черти бяха привлекли вниманието му.

Някой свали манерката си и му я подаде. Той обаче не понечи да я вземе. Дишаше все по-бързо и плитко. В ъгълчетата на очите му бликнаха сълзи и той замърмори някакви думи с висок, напрегнат глас. Никой от нас не можа да го разбере. По-късно научих, че ранените и умиращите на бойното поле често зоват майките си. Може би той викаше своята.

Наблюдавахме го. Раната на гърдите му престана да хрипти. Спря и премигването. Главата му се отпусна върху мократа земя под странен ъгъл, като че ли се вслушваше в нещо.

Мълчаливо стояхме около него. Първоначалното ми въодушевление се беше изпарило, заменено от странно съкровена нежност и ужасна скръб, толкова внезапна и тежка, че ме накара да изпъшкам.

Същият като мен, пак си помислих. Не приличаше на лош човек. Знаех, че в някаква друга вселена ние нямаше да се опитваме да се избиваме едни други. Може би щяхме да бъдем приятели. Той нямаше да лежи мъртъв в джунглата върху напоената със собствената му кръв земя.

Единият от другарите ми се разплака. Другият стенеше: „Господи, Господи“ и не можеше да престане. Двамата повърнаха.

Аз не.

Взехме книгата. Оказа се, че съдържа доста полезни сведения за опитите на Виетконг да си осигурят влияние, като плащат на местните селски старейшини. Макар че, естествено, в крайна сметка тези неща нямаха никакво значение.

Някой в хеликоптера, който после ни взе, се засмя и ми каза, че вече не съм девствен. Никой не приказваше за това какво всъщност бяхме почувствали, нито какво се е случило, докато стояхме в безмълвен кръг и го гледахме как умира.

Когато военните преценяваха годността ми за съвместната програма на спецчастите и ЦРУ известна като Група за информационно наблюдение или ГИН, психиатърът прояви особен интерес към първите ми преживявания след убийството. Явно смяташе за важно, че не съм повърнал. Че са се разсеяли моите „асоциативни негативни емоции“. Като плюс оцени и липсата на кошмари.

По-късно научих, че съм бил отнесен към онези магически два процента от военните, които са способни да убиват многократно, без колебание, без специална психологическа подготовка, без разкаяние. Не знам дали наистина съм принадлежал към тях. На мен не ми беше толкова лесно, колкото на Лудия Джейк. Обаче така ме прецениха.

Средният човек се изненадва от това до каква степен войникът трябва да се справи с колебанието, преди да убие, и с разкаянието след това. Естествено, никой не иска от средния човек да убие непознат отблизо.

Оцелелите след такова убийство знаят, че хората притежават дълбоко вкоренено, вродено нежелание да убиват собствения си род. Смятам, че за съществуването на такова нежелание има еволюционни обяснения, това обаче всъщност не е важно. Важното е, че фундаменталната цел на основното обучение на повечето войници е да използва методи от класическата и рехабилитационната психотерапия, за да потисне нежеланието. Знам, че модерното обучение постига тази цел с безпощадна ефективност. Знам също, че обучението се справя по-добре с нежеланието, отколкото с разкаянието.

Дълго седях там и се рових в мислите си. Накрая започна да ми става студено. Върнах се в хотела, като следях за опашка, както винаги по пътя. Взех изключително гореща вана, после си облякох памучното лятно кимоно юката, което хотелът предвидливо беше оставил. Придърпах стол пред прозореца и седнах в мрака, наблюдавайки трафика по „Хибия-дори“ от двайсет етажа височина. Замислих се за Мидори. Зачудих се какво прави точно в тоя момент от другата страна на света.

Когато трафикът започна да оредява, си легнах. Сънят дойде бавно. Сънувах Рио. Струваше ми се далеч.