Бари Айслър
Рейн-сан: Живеещият в сенките (8)

8.

Занесох плика в апартамента си, за да проуча съдържанието му. Седнах на бюрото си и пръснах отгоре листовете. Подчертах отделни редове. Записах някои мисли в полетата. Някои части четях подред. Други прескачах. Опитвах се да схвана основното, същността.

Обектът се казваше Мураками Риу. Имаше внушително досие за миналото му — намерих много от нещата, които ми беше разказал Тацу, но не и за подробности от сегашния му живот, от които се нуждаех, за да се доближа до който и да е обект. Къде живееше? Къде работеше? Какви бяха навиците му, свърталищата му, обичаите му? С кого общуваше? Все празноти или прекалено неясни сведения, за да са непосредствено полезни.

Той не бе призрак, ала не бе и обикновен човек. Обикновените хора имаха адреси, месторабота, данъчни документи, регистрирани автомобили, медицински картони. Отсъствието на такива данни, каквито липсваха за Мураками, само по себе си представляваше своеобразна информация. И това ми даваше рамка, за която обаче все още нямах картина.

Е, няма значение. Ще започна от рамката.

Отсъствието на информация означаваше, че човекът е внимателен. Сериозен. Реалист. Човек, който не поема рискове, който е предпазлив в движенията си, от когото не може да се очакват много грешки.

Прелистих страниците. Даже известните му познати от средите на организираната престъпност бяха от различни фамилии. Той не подкрепяше само някои от известните гуми на якудза. Беше наемник, свързан с много светове, но не представляваше част от нито един.

Като мен.

Изглежда, че обичаше клубове без консумация. Бяха го забелязвали в няколко, обикновено скъпи, където харчеше по двайсет хиляди долара в йени на нощ.

Не като мен.

Такива прахосници се запомняха. В моя бранш предпазливостта означава да не те запомнят. Свидетелство за импулсивност? Липса на самодисциплина? Може би. И все пак в поведението нямаше система, просто се очертаваше неговото съществуване. Нямаше следа, за която да се хвана.

Обаче имаше нещо, нещо в тия периодични гуляи. Отбелязах си тази мисъл за повторно разглеждане, затворих очи и се опитах да оставя да се оформи цялостната картина.

Боевете. Това бе доста обща тема. Ала информацията на Тацу за това къде, кога и под чие покровителство се провеждат нелегалните турнири беше оскъдна.

Полицията бе спипала няколко такива сборища, винаги на различни места. Фактът, че изобщо се е случило, означаваше, че не им е било плащано да си затворят очите. А това на свой ред навеждаше на мисълта, че организаторите са искали да си купят цялостна секретност на цената на няколко случайни провала. Което показваше добра преценка и може би известна алчност.

Жалко, от моя гледна точка. Ако бяха раздавали рушвети, щеше да има и изтичане на информация, изтичане, от което щеше да се възползва Тацу.

Не се отклонявай от боевете, помислих си в опит да оформя картината. Боевете. Това не е работа за тоя тип. Той е убиец. За него това е забавление.

За какви пари ставаше дума? Колко трябва да платиш на двама мъже, за да излязат на ринга, когато всеки от тях знае, че после може да го напусне само единият?

Колко зрители се събираха? Колко плащаха те, за да гледат как двама мъже се бият до смърт? Колко залагаха? Колко печелеха организаторите?

Явно ограничаваха броя на публиката. Иначе щеше да се разчуе и полицията да се намеси.

Ентусиасти. Почитатели. Може би петдесетина души. По сто-двеста хиляди йени на човек за вход. Залагането е безплатно. Много пари се преливаха от един джоб в друг.

Отпуснах се назад на разкошния си стол, сплел пръсти на тила си и затворил очи. Победителят получава еквивалента в йени на двайсет хиляди долара. Победеният — две хиляди за усилията си, ако остане жив. Иначе двете хиляди отиват за хората, които изхвърлят трупа. Минимални режийни. Организаторите прибират осемдесет бона. Не е зле за една нощ.

Мураками обичаше да се бие. По дяволите, „Гордост“ не му стигаше. Имаше нужда от повече. И не беше заради парите. С приходите от реклами и наплива от зрители официалният шампионат плащаше много повече и на победителите, и на победените.

Не. Този тип не търсеше парите. А близостта със смъртта. Опиянението, получавано единствено от убийството на човек, който в същото време прави всичко по силите си да те убие.

Познавам това усещане. То едновременно ме привлича и отвращава. И при съвсем малко хора, повечето от които могат да живеят живота си и да бъдат верни на природата си само като най-сурови наемници, то се превръща в пристрастеност.

Тези хора живеят, за да убиват. Убийството е единственото истинско нещо за тях.

Познавах един от тях. Моя кръвен брат Лудия Джейк.

Помнех как се отпускаше Джейк след завръщане от операция. Целият зачервен, не само видимо превъзбуден, но и с ускорен метаболизъм. Човек направо можеше да види топлината, отделяна от тялото му като мараня. Това бяха единствените случаи, когато ставаше разговорлив. Разказваше как е минала операцията с кървясали очи, с устни, разтеглени в маниакална усмивка.

Показваше трофеите си. Скалпове и уши. Трофеите говореха: те са мъртви! Аз съм жив!

В Сайгон черпеше всички с бира. Плащаше на курви. Вдигаше купони. Имаше нужда от хора, които да празнуват с него. Аз съм жив! Те са мъртви и аз съм жив, мама му стара!

Наведох се напред и опрях длани в повърхността на бюрото. Отворих очи. Гуляите в баровете.

Току-що си убил и си останал жив. Искаш да празнуваш. Платили са ти в брой. Можеш да празнуваш.

Струваше ми се правдоподобно. Първите проблясъци на опознаването на този тип отдалеч, улавяне на нишките, от които се нуждаех, за да се приближа до него.

Той обичаше боевете. Бе пристрастен към опиянението. Но беше сериозен човек. Професионалист.

Сега отпред назад. Той тренираше. И не в някакво си квартално доджо заедно с любителите. Дори не и в някое от по-сериозните места като „Кодокан“, където полицаите кудока поддържаха формата си. Когато имаше нужда от нещо, той си намираше нещо по-напрегнато.

Открий мястото и ще се добереш до него.

Поразходих се край река Окава. Грамадни шлепове с отпадъци дремеха в зелената вода. Прилепи пикираха наоколо ми в преследване на насекоми. Две хлапета бяха провесили рибарските си прътове от бетонната стена с надеждата да изтеглят бог знае какво от тъмната река долу.

Стигнах до уличен телефон и набрах номера, който ми бе дал Тацу.

Той вдигна на първото иззвъняване.

— Може ли да поговорим? — попитах го.

— Да.

— Нашият човек тренира за боевете. Не в обикновено доджо.

— Предполагам, че имаш право.

— Разполагаш ли със сведения къде?

— Нищо друго, освен каквото има в плика.

— Добре. Ето какво търсим. Малко пространство. Тристатина квадратни метра, нещо такова. Не в скъп квартал, но не и в много беден. Дискретно. Без реклами. Строго определена клиентела. Организирана престъпност, рокери, мутри. Хора с досие в полицията. Агресивни. Чувал ли си за такова място?

— Не. Но знам къде да проверя.

— Колко време ти трябва?

— Един ден. Може би по-малко.

— Остави каквото откриеш в чатрума. И ме предупреди по пейджъра, когато си готов.

— Ясно.

Затворих.

 

 

Пейджърът сигнализира на другата сутрин. Отидох в интернет кафене в Умеда, за да проверя чатрума. Съобщението на Тацу съдържаше три сведения. Първото беше адрес: „Асакуса 2-чоме“, номер четиринайсет. Второто — че мъж със специфичното описание на Мураками е бил забелязан там. И третото — че онзи тип Ишихара е бил един от собствениците на това доджо. Първата информация ми показваше къде да отида. Втората предполагаше, че си струва да го направя. Третата ми даваше идея как да вляза вътре.

Съчиних съобщение до Хари. Попитах го може ли да провери дали бившият ми партньор по бодибилдинг е водил разговори по мобифона, управлявани от най-близката кула до адреса на „Асакуса“. Въз основа на информацията на Тацу очаквах отговорът да е положителен. В такъв случай щях да се уверя, че Ишихара е ходил в доджото и там го познават. Тогава щях да използвам неговото име, за да се представя. Освен това попитах Хари дали напоследък има вести от служители на американското правителство. Пратих съобщението в чатрума, после му звъннах по пейджъра.

След час пейджърът ми завибрира. Проверих чатрума и получих съобщението му. Нямал посещения от данъчните власти, беше добавил с усмихнато личице под тая информация. И културистът бил водил разговори, насочвани от кулата до „Асакуса 2-чоме“. Започваше се.

Качих съобщение за Тацу, че ще проверя това място и ще го информирам какво съм открил. Освен това исках от него подкрепа за самоличността на Араи Кацухико, която бях използвал в клуба на Ишихара. Араи-сан трябваше да е от провинцията, което щеше да обясни отсъствието на тукашни връзки. Нямаше да е излишно да е лежал известно време в затвора, пак в провинцията, да речем за физическо насилие. Щеше да е идеално, ако имаше трудов стаж в тукашна фирма — някакъв вид физически труд, обаче не под пряк контрол на мафията. Ако някой решеше да ме провери, а бях убеден, че ако нещата се развият така, както се надявах, все някой ще го стори, щеше да открие простичката история за човек, опитващ се да остави зад гърба си проваленото си минало, дошъл в големия град, за да избяга от мъчителни спомени, и навярно, за да се опита да започне на чисто.

Хванах късен влак стрела и стигнах на гарата в Токио към полунощ. Тоя път отседнах в „Империал“ в Хибия, пак централно разположен хотел, който не притежава удобствата и стила на, да речем, „Сейю Гинза“, „Чинцано“ или „Марунучи Фор Сизънс“, обаче това се компенсира с големина, анонимност и множество входове и изходи. „Империал“ беше последният хотел, където бяхме отсядали заедно с Мидори, но аз го избрах заради безопасността, а не от сантименталност.

На другата сутрин проверих чатрума. Тацу ми бе осигурил исканата самоличност, както и номера на сейф на токийската гара, от който можех да взема съответния личен документ. Научих наизуст електронното съобщение и го изтрих.

Направих ПН, обхващаща токийската гара — оттам взех документите, които можеха да ми потрябват — и свършваща на станция Торано Мон, на перона за Гинза, най-старата линия на метрото в града. Оттам хванах влака за Асакуса. Разположена в североизточния край на столицата, тя е част от остатъците от шитамачи, центъра на стар Токио.

„Асакуса 2-чоме“ се намираше на северозапад от станцията, затова минах през Сенсоджи, храмовия комплекс на Асакуса. Влязох през Каминаримон, Портата на гърма — твърди се, че тя пази Канон, богинята на милостта, на която е посветен храмовият комплекс. Моите родители ме бяха довели тук, когато бях петгодишен, и триметровият червен хартиен фенер на портата е един от първите ми спомени. Майка ми настоя да се наредим на опашка, за да купим каминари окоти, прочутото лакомство на Асакуса, от магазина „Токивадо“, чиито бисквити са много прочути. Баща ми започна да мърмори, че трябва да чака за такава туристическа глупост, ала тя не му обърна внимание. Бисквитите ми се сториха прекрасни, хрупкави и сладки, и майка ми се смееше, докато ги похапвахме, и не преставаше да пита: Оичи, не? Оичи, не? — Не са ли вкусни? Не са ли вкусни? — докато баща ми се предаде и ги опита.

Спрях пред храма Сенсоджи и се обърнах към комплекса. Наоколо вдигаха глъчка развълнувани туристи и амбулантни търговци, зовящи потенциалните си клиенти — „Хай, ирас шиае! Хай, дозо!“, — пищящи ученици, атакувани от легионите гълъби, превърнали храма в свой дом. Някой подрънкваше с кутия за гадаене омикуджи, пълна с монети от по сто йени, пуснати вътре с надеждата за добра вест. Тамянът от великанския пиринчен окоро се стелеше покрай мен, едновременно сладък и остър в студения въздух. Около кадилницата се трупаха групи хора, насочвайки дима към ония части от тялото си, които се надяваха да излекуват с неговите предполагаемо магически свойства. Един старец с рибарска шапка го събираше с големите си шепи върху слабините си и се заливаше от смях. Някакъв екскурзовод се опитваше да организира групова снимка, обаче вълните минувачи постоянно проваляха усилията му. Исполинската порта Хозомон безмълвно се издигаше над всичко това, мрачна, величествена, калена от десетилетията наплив на шумни туристи, отчаяни фотографи и купищата курешки по стрехите, напомнящи на восък от жертвени свещички.

Запътих се на запад. Глъчката стихна, за да бъде заменена от странна потискаща тишина, надвиснала над района като дим. Изглежда, че извън туристическото оживление на Сенсоджи Асакуса тежко понасяше удара на десетилетния упадък на Япония.

Вървях и въртях глава насам-натам, проучвайки околността. Развлекателният парк „Ханаяшики“ се цупеше надясно и пустото му виенско колело безсмислено се въртеше на фона на пепелявото небе. По еспланадата отзад имаше само няколко гълъба, отдалечили се от храмовия комплекс. Пляскането на техните криле от време на време отекваше в тишината наоколо. Тук-там имаше групички бездомници, които допушваха хвърлени фасове. Един пощальон извади няколко писма от задния капак на пощенска кутия и забърза нататък, като че ли смътно се боеше, че може да се зарази от болестта, обезлюдила целия район. Собственикът на едно кафене седеше засрамено в дъното на пустото си заведение и чакаше отдавна изчезналата си клиентела. Пустееха даже игралните домове за пачинко, от чиито входове кънтеше изкуствено весела музика, странна и иронична.

Завих на ъгъла в края на улицата, която търсех. На стената се облягаше здраво сложено японско хлапе с обръсната глава, скрило очи зад слънчеви очила. Определих го като часови. И естествено, в другия край на улицата забелязах неговия близнак.

Подминах първия. След няколко крачки небрежно обърнах глава и го погледнах. Той ме наблюдаваше и говореше по радиостанция. Улицата беше тиха, а аз не приличах на пенсионерите, които живееха в квартала. Съобщението явно бе рутинно: някой идва, не знам кой е.

Продължих нататък и намерих адреса — с нищо незабележима двуетажна сграда с циментова фасада. Яката метална врата беше стара. Хоризонтално през нея минаваха три големи резета, сигурно свързани с подсилващи лостове от вътрешната страна. Резетата съобщаваха: външни лица не са добре дошли.

Озърнах се наоколо. Насреща имаше барака от синя гофрирана ламарина, паянтова, с хлътнали навътре прозорци като очи на труп. Надясно — малка обществена пералня, чиито три перални машини и три сушилни бяха подредени една срещу друга в стройни редици, като че ли оставени, за да бъдат отнесени и изхвърлени. Пожълтелите стени бяха украсени с разлепени плакати. По пода се въргаляха фасове и разсипан прах за пране. На стената висеше килнат монетен автомат, рекламиращ течен сапун по петдесет йени пакета на клиенти, които спокойно можеха да са призраци.

В тухлата с цвят на кал вдясно от вратата на сградата беше вграден малък бутон. Натиснах го и зачаках.

На равнището на главата ми се отвори процеп. През телената мрежа в мен се вторачиха две очи. Бяха малко кървясали. Те безмълвно ме наблюдаваха.

— Идвам да тренирам — казах на отсечен японски.

Изтекоха няколко секунди.

— Тук не се тренира — прозвуча отговорът.

— Имам четвърти дан по джудо. Един мой приятел ви препоръча — съобщих името на мъртвия културист.

Очите зад мрежата се присвиха. Процепът се затвори. Зачаках. Изтече минута, после още пет. Процепът пак се отвори.

— Кога ви е препоръчал този клуб Ишихара-сан? — попита притежателят на новия чифт очи.

— Преди около месец.

— Трябвало ти е доста време, докато пристигнеш.

Свих рамене.

— Не бях в града.

Очите ме пронизваха.

— Как е Ишихара-сан?

— Беше добре, когато го видях за последен път.

— И кога беше това?

— Преди около месец.

— А как се казваш?

— Араи Кацухико.

Очите не мигнаха.

— Ишихара-сан никога не е споменавал твоето име.

— А трябвало ли е?

Оня пак не мигна.

— Нашият клуб си има обичай. Ако някой член спомене клуба пред външен човек, споменава също за външния човек в клуба.

Аз също не мигнах.

— Не познавам вашите обичаи. Ишихара-сан ми каза, че това място е подходящо за мен. Може ли да тренирам тук или не?

Очите се спуснаха към спортния сак, който носех.

— Сега ли искаш да тренираш?

— Тъкмо затова съм тук.

Процепът се затвори. След миг вратата се открехна.

Вътре имаше малко преддверие. Панелна конструкция. Олющена сива боя. Притежателят на очите ме измери с поглед. Не изглеждаше впечатлен. Винаги е така.

— Можеш да тренираш — рече той. Беше бос, носеше шорти и тениска. Дадох му метър и осемдесет. И осемдесет кила. Бая якичък. Прошарена, късо подстригана коса, възраст — шейсетина години. Бе подминал разцвета на силите си, ала продължаваше да е корав наглед, без никакво позиране, без глупости.

— Соре ва йоката — отвърнах. Добре. Вдясно зад него стоеше по-дребен, жилест екземпляр, тъмнокож за японец, по чиято бръсната глава беше набол черен мъх. Познах кървясалите очи — същите, които отначало ме бяха погледнали през мрежата. Макар и по-нисък от първия, той излъчваше нещо крайно и непредсказуемо.

По-дребните често са опасни. Тъй като никога не можеха да разчитат на ръста си, за да сплашват другите, те трябваше да се научат да се бият. Знам го, защото преди да се уволня от казармата, и аз бях един от тях.

До преддверието имаше правоъгълно помещение, шест на девет метра. Миришеше на стара пот. На пода беше опънато татами за джудо. Пет-шест мускулести мъжаги го използваха за различни видове рандори, жива тренировка. Носеха шорти и тениски като оня, който бе отворил вратата, а не джудоги. В ъгъла на рогозката някой се упражняваше с манекен. Главата, шията и гърдите на манекена направо бяха мумифицирани с лепенки.

На дебели вериги в друг ъгъл, закачени на голите греди на тавана, висяха два тежки чувала. Големи чували, над седемдесет кила. Колкото човек. Двама дебеловрати със ситно накъдрена коса, както бе модерно в якудза, тренираха с тях без ръкавици, с голи юмруци, с бавни, но солидни удари — плясъкът от кокалчетата на пръстите им върху кожата отекваше в затвореното пространство.

Отсъствието на бинтове върху китките и пръстите ме заинтригува. Боксьорите увиват юмруците си, за да се предпазят. Само че човек ставаше зависим от бинтовете и после не знаеше как да удари някого без тях. Даже Майк Тайсън веднъж си беше счупил ръката, удряйки друг боксьор с гол юмрук в среднощно меле. В истинския бой, ако си строшиш китката, просто губиш боя. Ако се биеш за живота си, може да изгубиш и него.

Не носеха и джудоги. Това също беше интересно, особено във влюбената в традициите Япония. Пуристите ще ви кажат, че тренирането с джудоги е по-реалистично, отколкото без екип, защото, в края на краищата, хората рядко се бият голи. Но със съвременен екип, например с тениска, често е по-скоро като да се биеш гол, отколкото като с дебелото, стегнато с колан ги. Макар и традиционно, тренирането с ги не е задължително върхът на реализма.

Налице бяха всички признаци, че тези хора са сериозни.

— Можеш да се преоблечеш в съблекалнята — осведоми ме мъжът с прошарената коса. — Загрей и после направи някои рандори. Ще видим защо Ишихара-сан е решил, че това е подходящ клуб за теб.

Кимнах и се запътих към съблекалнята, влажно помещение с мръсен сив килим. Шестте очукани метални шкафчета бяха разположени от двете страни на солидна наглед външна врата с ключалка с шифър. Облякох си памучни гащета за джудо и тениска, обаче оставих горнището в сака. Трябваше да се впиша в средата.

Върнах се в залата и направих няколко разтягания. Като че ли никой не ми обръщаше особено внимание — освен тъмнокожия, който ме наблюдаваше, докато загрявах.

След петнайсетина минути той се приближи до мен.

— Рандори! — гласът му прозвуча по-скоро предизвикателно, отколкото подканящо.

Кимнах и извърнах очи от втренчения му поглед. В ума ми нашето състезание вече течеше и предпочитах противниците ми да ме подценяват.

Последвах го в средата на рогозката, малко хрисимо, малко уплашено.

Започнахме да се обикаляме един друг, всеки търсеше пролука в защитата на другия. С периферното си зрение видях, че другите са прекъснали тренировката си и ни зяпат.

Хванах дясната му ръка със своята лява и се вмъкнах отдолу за премятане, просто и резултатно влизане от гимназиалните ми борби в Америка. Обаче той реагира бързо: спусна ръка, приклекна и отскочи в обратната посока. Веднага насочих атаката си към лявата му страна, ала той ме блокира и там. Нямаше проблем. Финтирах, опипвах отбраната му, още не му показвах на какво съм способен.

Излязох от поза за атака и започнах да се изправям. В това време видях, че хълбоците му се завъртат навътре, зърнах неясно движение вдясно от главата ми. Ляв удар. Виж ти. Стрелнах дясната си ръка в пролуката и наведох глава напред. Ударът попадна върху тила ми и ръката му моментално се изтегли.

Бързо отстъпих назад.

— Коре га рандори нанока? Бокушингу джанайка? — попитах го. Рандори ли правим, или се боксираме? Изглеждах по-обезпокоен, отколкото бях всъщност. Бях се занимавал малко с бокс. Невинаги с ръкавици.

— Тук така правим рандори — презрително отвърна той.

— Без правила ли? — престорих се на загрижен. — Не съм сигурен, че това ми харесва.

— Щом не ти харесва, недей тренира тук, джудояро — каза мъжът и чух нечий смях.

Огледах се наоколо, сякаш неуверено, обаче всъщност просто рутинно проверявах обстановката. Адреналинът води до тунелно виждане. Опитът и стремежът за оцеляване го компенсират. Лицата около татамито излъчваха развеселеност, не опасност.

— Не съм свиквал с такова нещо — заявих.

— Тогава се махай от татамито, по дяволите — изсумтя той.

Пак се огледах. Не ми приличаше на инсценировка. Ако беше, нямаше да танцуват с мен един по един.

— Добре — намръщих се, като се преструвах на слабак, който се опитва да си придаде суров вид. Играех ролята на жертва на идиотска гордост. — Ще го направим по твоя начин.

Отново се отдалечихме един от друг. Отбелязах си неговите финтове. Обичаше да повежда с десен крак. Интервалите му бяха равномерни — слабост, която навярно винаги беше компенсирал с бързина.

Обичаше ниски удари с крак. Предно забиване с десен крак, махово движение с ляв крак, връщане към защитна поза. Получих два такива ритника в дясното си бедро. Заболя ме. Нямаше значение.

Десният му крак пак се стрелна напред. Когато беше на няколко милиметра над татамито и той насочваше цялото си внимание към забиването му в мен. Аз се спуснах право напред, с дясната си ръка го хванах като с кука за тила и лявата ми длан се вмъкна зад десния му глезен. Използвах тила му за опора, повлякох главата му надолу и наруших равновесието му. Блъснах се в него, насочил лакътя си напред към гърдите му. Глезенът му беше блокиран и тялото му нямаше накъде другаде да отиде, освен назад върху татамито.

Задържах глезена му, докато падаше, дръпнах го нагоре и го завъртях по часовниковата стрелка, за да съм с лице в същата посока като него. Яхнах крака му и натиснах глезена му пред себе си. С плавно движение го опрях в десния си бицепс, хванах с лявата си ръка пръстите на крака му и натиснах в противоположни посоки. Глезенът му се строши с рязко изхрущяване, като удар на чук по твърдо дърво. Освободено от костта, ходилото му грозно се килна надясно. Сухожилията се разкъсаха.

Той нададе остър крясък и се опита да ме ритне с другия си крак. Ритникът обаче беше немощен. Нервната му система бе претоварена от болката.

Изправих се и се обърнах да го погледна. Лицето му беше позеленяло като пред повръщане и покрито с мазна пот. Стискаше коляното на счупения си крак и се блещеше към увисналото ходило. Пое си дъх, после още веднъж по-дълбоко и нададе протяжен стон.

Травмите в глезена болят. Знам. Виждал съм ходила, откъснати от противопехотни мини.

Той отново си пое дъх и пак изкрещя. Ако бяхме сами, щях да му строша врата само за да го принудя да млъкне. Огледах се наоколо. Питах се дали ще си имам проблеми с някой от неговите другари.

— Ой — извика един от тях, висок, дългоног тип с физика на Адонис и изрусена, късо подстригана коса, и понечи да се приближи към мен. Ей!

Мъжът с прошарената коса му пресече пътя.

— Ии кара, ии кара — отблъсна назад Адонис. Стига.

Адонис отстъпи, но продължи да ме пронизва с враждебен поглед.

Прошареният се приближи до мен. Лицето му имаше някак весело изражение, но не беше точно усмивка.

— Другия път се владей малко повече, когато прилагаш тая хватка — каза ми делово.

Тъмнокожият се гърчеше. Адонис и други двама му се притекоха на помощ. Свих рамене.

— Щях, но той настоя да играем без правила.

— Вярно е. И сигурно ще е последният, който ще ти предложи такова нещо.

Погледнах го.

— Клубът ми харесва. Изглеждате ми сериозни.

— Такива сме.

— Може ли да тренирам тук?

— Между четири и осем всеки следобед. Повечето сутрини също можеш да идваш от осем до обяд. Има такси, обаче ще поговорим за това друг път.

— Ти ли си управителят?

Мъжът се усмихна.

— Нещо такова.

— Аз съм Араи — представих се с лек поклон.

Някой донесе носилка. Тъмнокожият скърцаше със зъби и хленчеше.

— Урусеи на! Гаман широ! — смъмри го някой. Млъкни! Изтърпи болката!

— Вашио — отвърна на поклона прошареният. — И между другото, знаеш ли, че Ишихара-сан неотдавна е починал?

Погледнах го.

— Не, нямах представа.

Той кимна с глава.

— Злополука в неговия фитнес клуб.

— Съжалявам. Още ли е отворен клубът му?

— Сега го ръководят едни негови сътрудници.

— Добре. Макар да имам чувството, че отсега нататък така или иначе ще прекарвам тук повече време.

Той се ухили.

— Йорошику. — С нетърпение го очаквам.

— Йорошику.

Останах там още два часа. Адонис от време на време ми се зъбеше, но иначе стоеше на разстояние. Мураками така и не се появи.

Въпросите на Вашио за смъртта на Ишихара нито ме изненадаха, нито бяха особено смущаващи. Случилото се с него приличаше на злополука. Даже да се питаха дали истината не е друга, нямаха основания да ме подозират, не повече, отколкото и всеки друг, който тренираше там.

Естествено, ако продължаваха да ме разпитват по този въпрос, може би щях да си променя мнението.

Отидох на другия ден и на по-другия, обаче все още нито следа. Това ме устройваше. Беше ми приятно отново да съм в Токио и смятах, че мога да си позволя няколко дни там, ако не преставах да внимавам. Освен това тренировките бяха страхотни. Не точно пълноценен живот като на инструктор по аеробика, но по-добре, отколкото по цяла нощ да висиш в някой бус и да дебнеш, пиейки студено кафе и пикаейки в пластмасова кана.

На четвъртия ден се отбих вечерта. Параноята не ми позволяваше повече от три последователни пъти на едно и също място по едно и също време. И с изненада видях много от същите лица. Някои от тия образи тренираха по два пъти дневно. Зачудих се с какво си изкарват прехраната. Сигурно с престъпления. Сам си си шеф. Гъвкаво работно време.

Поздравих Вашио и неколцина други, с които се бях запознал, после се преоблякох в съблекалнята. Един от тежките чували беше свободен и аз започнах да тренирам с комбинации от коляно и лакът. Серии от по едноминутни атаки, трийсет секунди почивка. Следях времето по малкия часовник на стената.

Бързината и силата ми още си ги биваше. Както и издръжливостта. Е, не се възстановявах като едно време, обаче стабилната диета с течни аминокиселини за мускулите, глюкозамин за ставите и когнамин за рефлексите явно помагаше.

През една от почивките усетих, че хората прекъсват тренировките си и вниманието им променя посоката си. Промени се цялата атмосфера в залата.

Погледнах и видях мъж в двуреден син костюм, който изобщо не му стоеше добре. Имаше широки ревери и прекалено големи подплънки на раменете. Костюм, с който все едно се перчиш, дори когато си неподвижен. Той вървеше между двама яки типове, облечени по-небрежно и със ситно накъдрена къса коса. По ръста и поведението им заключих, че са бодигардове.

Трябва току-що да бяха влезли. Мъжът с костюма приказваше с Вашио, който внимателно го слушаше и изглеждаше някак неловко.

Наблюдавах ги и забелязах, че другите правят същото. Новодошлият не беше по-висок от един седемдесет и пет, обаче шията му бе масивна и му дадох осемдесет и пет, деветдесет кила. Ушите му представляваха деформирана маса от обезобразена тъкан и изпъкваха дори в Япония, където такова обезобразяване често се среща при джудока и кендока.

Вашио сочеше различни мъже, които тренираха. Новодошлият кимаше. Изглеждаше ми като въвеждане в обстановката.

Трийсетте секунди почивка свършиха. Пак насочих вниманието си към чувала. Ляв лакът. Десен ъперкът. Ляво коляно. Отново.

Когато изпълних едноминутната серия, се озърнах. Вашио и новодошлият се приближаваха към мен. Телохранителите бяха останали до вратата.

— Ои, Араи — извика прошареният, когато стигнаха на няколко метра от мен. — Чото мате. — Почакай малко.

Вдигнах хавлиената си кърпа от пода и избърсах лицето си. Те се приближиха и Вашио посочи новодошлия.

— Искам да те запозная с един човек. Един от собствениците на това доджо.

Вече знаех кой е. Както ме беше подготвила информацията на Тацу, лявата скула бе смазана, а от другата страна имаше нещо като цепнатина, голяма колкото топка за голф, с назъбени краища. Представих си как го ръфа някакво куче и не го пуска, въпреки че той се опитва да го отхвърли от себе си.

Нещо ми подсказваше, че кучето не е свършило добре.

Усетих, че космите на тила ми настръхват, признак за прилив на адреналин във вените ми. Реакциите ми за борба или бягство бяха изключително остри и присъствието на този тип автоматично ги задействаше.

— Араи десу — леко се поклоних аз.

— Мураками да — кимна той. Гласът му прозвуча като тихо изръмжаване. — Вашио ми каза, че те бива. — Изглежда се съмняваше.

Свих рамене.

— Утре вечер има бой — продължи Мураками. — От време на време организираме такива неща. Повечето хора плащат по сто хиляди йени за вход, обаче за членовете на доджото е безплатно. Интересува ли те?

Сто хиляди йени — бях налучкал. И щом този тип преспокойно ми отправяше покана, някой трябва да ме беше проверил. Добре, че Тацу се бе постарал да бетонира самоличността на Араи.

Отново свих рамене.

— Естествено.

Мураками ме погледна с безизразни очи, като че ли зяпаше нещо зад мен.

— Боят започва точно в десет. Хората отиват малко по-рано, за да залагат. Организираме го на „Хигаши Шинагава, 5-чоме“. Срещу остров Тенозу, от другата страна на канала.

— В пристанищния квартал ли? — попитах. Районът е част от Токио, но докато живеех в града, не го посещавах често. Намира се в югоизточния край, център на месопреработвателната промишленост. Там се изливат отходните канали, има топлоцентрали и складове за търговия на едро, зареждани от огромното токийско пристанище. Предположих, че то правят там, защото нощем е пусто.

— Точно така. Адресът е на номер осемстотин двайсет и пет. Склад с йероглифа за „транспорт“, нарисуван в голям кръг на вратата. Срещу яхтклуба „Лейди Кристал“. Отдясно, когато идваш от електричката. Би трябвало лесно да го откриеш.

— Много е важно да не казваш на никого — прибави Вашио. — И без това се допускат само поканени. И не искаме да си имаме проблеми с полицията.

Мураками кимна в потвърждение, но така, като че ли думите на Вашио са нещо, което не си струва да изрича. Разбрах, че не му пука особено много кой ходи на тия боеве, стига да има бой. Прошареният, от друга страна, сигурно се занимаваше с организацията и щеше да отговаря, ако възникнат проблеми.

— Ти биеш ли се? — попитах Мураками.

Той за пръв път се усмихна. Предните му зъби бяха прекалено големи и равни и разбрах, че носи евтин мост.

— Понякога се бия. Но не и утре.

Чаках дали ще добави още нещо. Не го стори.

Набързо обмислих дали може да е инсценировка. Ако искаха да ме спипат обаче, и това място беше идеално. Нямаше нужда да ме убеждават да отида някъде другаде.

— Ще дойда — обещах аз.

Мураками продължи да ме зяпа още няколко секунди, усмихнат, с все така безизразни очи, после се отдалечи. Вашио го последва.

Дълбоко въздъхнах и погледнах часовника. Когато дългата стрелка стигна дванайсет, отново атакувах чувала, за да изхвърля излишния адреналин, дължащ се на присъствието на Мураками.

Той наистина беше страшен, нямаше съмнение. И не само заради обезобразеното му лице. Щях да го позная и без белезите. Той излъчваше същата смъртоносна аура, която бях усещал у Лудия Джейк и която ме респектираше. Външните белези най-малко от всичко показваха какъв е всъщност.

Нямах желание да се пробвам да очистя тоя тип по друг начин, освен с пушка с оптичен мерник. А това трудно може да се сбърка с естествена смърт.

По дяволите, помислих си. Рисковете са си рискове. Но това прилича на чисто самоубийство. Ако Тацу чак толкова много желаеше смъртта му, щях да му препоръчам шестчленна група с огнестрелно оръжие. Колкото и да ми се искаше да направя нещо, за да си осигуря доброжелателността на Тацу, в този случай не си заслужаваше.

Запитах се дали моят стар приятел ще ме заплаши. Съмнявах се. Но ако го стореше, просто щях да ускоря изпълнението на плановете си за Рио. Приготовленията ми не бяха окончателно приключени, обаче припрените действия не са чак толкова лошо нещо, ако си се озовал между най-вероятно самоубийствена мисия, от една страна, и натиск от Кейсацу-чо — от друга.

Все пак утре щях да отида на боя и да събера каквито сведения мога. Щях да ги предам на Тацу като утеха за своето изнизване.

Дългата стрелка подмина дванайсет. Отправих последна вихрушка от удари с лакът на чувала и се отдръпнах назад. Равнището на адреналина беше спаднало, ала все още бях напрегнат. Обикновено тренировката решава проблема. Не и този път обаче.

Намерих партньор и тренирах атаки с крак още около час. После направих разтягащи упражнения и се запътих към душа. Добре, че щеше да е скоро.